Вдигане на българското знаме пред конака в Пловдив
Отбелязването на годишнини винаги е свързано с казионно-патетични речи или с академични дискусии – и за самото събитие, и за главните действащи лица. Това важи и за Съединението, което празнуваме на 6 септември. Но както е казал Наполеон, от великото до смешното има само една крачка. Ако трябва да допълним думите на великия корсиканец, двете неща вървят едно след друго в крачка. И превръщат историята в по-занимателно четиво от роман. Фактите, изпълващи краткотрайното съществуване на Източна Румелия, както и самото Съединение, са повече от любопитни.
Щом става дума за Съединението, следва да се започне с названието Източна Румелия. Това понятие изобщо не добива гражданственост. Автономията, Областта, Тракия или направо Южна България – това са синонимите, с които хората от двете страни на Балкана наричат уродливото недоносче на Берлинския конгрес. И неслучайно в манифеста на княз Александър I Батенберг относно Съединението самият той се обявява за „княз на Северна и Южна България“. Малцина обаче знаят, че юридически Източна Румелия остава чак до 1908 г., когато се обявява независимостта на Царство България. Съгласно формулата от договора от 1886-а, с който окончателно се признава Съединението, князът на България автоматично се назначава от султана и за генерал-губернатор на Източна Румелия. Така честолюбието на Османската империя е пощадено – хем вълкът сит, хем агнето цяло.
Заговори ли се за генерал-губернаторите на Източна Румелия, все още не докрай е оценена ролята на Гаврил Кръстевич за Съединението – вторият и последен на този пост. Ето какво свидетелства за него Симеон Радев в своите „Строители на съвременна България: „На 9 часа вечерта (5 септември – б.р.) директорите се събраха на съвет под председателството на Кръстевича. В това заседание се взе решение да се изпрати едно телеграфическо съобщение до Портата, с което да се донесе, че в областта има силно вълнение против правителството и че местната власт (в случай на по-голямо усложнение) не щяла да бъде в състояние да запази реда и тишината. То било изпратено в телеграфната станция, но след 5 минути генерал-губернаторът Г. Кръстевич сам лично повикал ординареца веднага да отиде и да възвърне телеграмата, като казал: „Не трябва да се съобщава в Цариград. И аз съм българин: каквото стане, нека стане.“
Така той посреща утрото на 6 септември, свалянето си и отвеждането в Голямо Конаре. Където, вече спокоен и за живота си, и за по-нататъшната си съдба, убива времето с игра на табла, осигурена му от безспорно най-колоритната фигура на Съединението – Чардафон Велики. Габровецът Продан Тишков е роден през 1860 г. и си спечелва прякора Чердата.
„Смешник, пияница и патриот“ – така го охарактеризира Захарий Стоянов, който иронично му дава и прозвището Велики. Как обаче Продан става Чардафон? За известно време шеф на милицията, т.е. на армията в областта, е полско-немският аристократ Август фон Дригалски. За това приятелите на Продан Тишков започват да му викат на подбив „фон Черда“. Словосъчетанието обаче е неудобно за произнасяне и е обърнато в Чардафон. Продан Тишков е човекът, който на своя глава обявява Съединението още на 5 септември, когато префектът на Пловдив Петър Димитров пристига в Голямо Конаре, за да въдвори ред в селото. Чардафон го посреща с думите: „Господин префект! В името на българския княз Александър обявявам днес съединението на Източна Румелия с България!“. И така ускорява планираната за 15 септември акция.
Знае се, че руският император Александър III е категорично против Съединението. Руските офицери в Източна Румелия обаче нямат никакво намерение да се противопоставят на волята на българския народ. Командирът на кавалерията. Казашкият капитан Дубовски, който е посветен в конспирацията, предава командването на ескадрона си на фелдфебела българин с думите: „Нека той да прави, каквото знае“. По същия начин реагира и капитан Фрайберг, командир на артилерията. А вечерта на 6 септември в руското консулство се организира банкет от руските офицери за техните български колеги. Шампанското се лее като вода, а подполковник Чичагов дава указания на българските офицери къде да се съсредоточат войските при евентуален ответен удар от Турция.
А Захарий Стоянов, един от главните герои на Съединението, е човекът, който точно тогава въвежда понятието „шуробаджанащина“ в политическия ни език. Но е принуден да се примири с факта, че неговият съратник, легендарният македонски войвода капитан Коста Паница, е баджанак на майор Данаил Николаев, командир на милицията, както са наричали въоръжените сили на областта. И че съответното роднинство трябва да се използва за каузата.
И може би най-малко известният около Съединението факт е, че в крайна сметка България е принудена да направи малък териториален компромис – връща Кърджали и района Тъмръш в Родопите на Османската империя. В Народното събрание депутатите обвиняват правителството в малодушие и пораженство. Край на дебата слага премиерът Петко Каравелов със знаменитата си фраза: „Господа, яйцето го изядохме ние, черупките останаха за другите!“.
Каравелов се ослушва, Цанков е против
Днес е прието да се говори за необичайното за българите единодушие относно осъществяването и приемането на Съединението. Това далеч не е така. Министър-председателят Петко Каравелов първоначално обявява самата идея за Съединение за глупост. Не че е по принцип против. Но разсъждава не толкова дори като политик, знаещ руската позиция по въпроса, а по-скоро като главен счетоводител. „Не искам да прибавям румелийския борч към финансите на Княжеството!“ – това всъщност е основният му мотив. Затова и съзаклятниците, включително и княз Александър, го държат настрана от заверата. И на 6 септември 1885 г. Каравелов е изненадан от станалото. Но пристигайки в Търново, той е посрещнат от многохилядна тълпа с викове: „Да живее Съединението! Да живее Каравелов!“. Той веднага разбира, че не може да върви срещу народната воля и прави характерния за българските политици завой на 180 градуса, като произнася пламенна реч, в която накрая взривява тълпата с думите:
„Тая година в Тракия, догодина в Македония!“
За разлика от него обаче патриархът на българската политика Драган Цанков остава непримирим противник на всичко, което не е съгласувано с Русия – и което може да укрепи властта на княз Александър Батенберг. Лондон подлива вода на Петербург.
Дълбоко вкоренен в масовото съзнание на нашето общество е митът за традиционната българофобия сред управляващите британски кръгове. Но както е казал лорд Палмерстън, няма вечни врагове и приятели, а само вечни интереси. И ако през 70-те години на XIX век Лондон е защитавал яростно целостта на Османската империя, десетина години по-късно нещата се обръщат. Правителството на Нейно Величество Виктория разбира, че България не е „Задунайская губерния“, а възкръснал народ, който в името на националните си идеали е готов да се опълчи срещу „Освободителката“. Следователно, трябва да бъде подкрепен.
Затова и един британски дипломат се явява най-активният радетел на Съединението. Хенри Джонс, британски консул в Пловдив от 1883 до 1889 г., е типично по английски оригинална личност. Според Симеон Радев „подир обед той бе редовно пиян, но до пладне имаше необикновена дълбочина в идеите и в тоя полуден на трезвеност той пишеше до правителството си рапорти, които са образци на ясност и на документация… През всичкото време на румелийската криза той ободряваше националистите, повтаряйки им, че Русия е безсилна да им повреди и, че Турция няма да предприеме никаква военна намеса“.
Още по-подробно за британската политика свидетелстват спомените на художника Антон Митов, участник в Съединението.
„Когато очаквахме нападение от турците, нападнаха ни сърбите… Затова всички наши войски бяха отправени на Сливница, а на турската граница около река Арда бяхме събрали наше въоръжено с кримки население под командата на тогавашния поручик Чардафон Великий.
Един ден, когато бях на телеграфния апарат, от станцията на Кърджалии викат спешно Пловдив, на което моментално отговорих. От нея станция говореше сам Чардафон, като искаше да предам една телеграма до правителството в София, в която той излагаше едно твърде опасно и сериозно положение на поверената му граница: той разправяше, че големи маси турска кавалерия са се натрупали на турския бряг на река Арда и търсят бродове за преминаване на реката, като искаше наставления какво да прави, какъв отпор да окаже със своите „печенеги“ или да отстъпва. Положението беше много критическо. Покойният министър-председател П. Каравелов, комуто предадох телеграмата, тоз час ми предаде по телефона да отида при пловдивския английски консул капитан Джонс и да му предам телеграмата на Чардафон. Той, след като прочете внимателно, ми каза да почакам малко и седна, та написа една шифрована телеграма до английския посланик в Цариград.
На другия ден се получи телеграма отговор направо от Лондон до капитан Джонс, подписан от министъра лорд Солсбъри, не вече шифрована, а открита на французки език, в която се казваше: „Кажете на българското правителство да не се безпокои, турците не ще посмеят да преминат реката Арда“.
Константин Събчев
Източник: Стандарт
