Начало Култура История Границката къща сънува своя Великден

Границката къща сънува своя Великден

Границката къща,с.Граница,общ.Кюстендил, снимка: Miloslava Angelova

Източник: New Me

Първо, мислим, че селото се казва Граница, а то било Грани́ца, така ни поправят едни хора, които питаме накъде е пътят. Второ, Великден е и към 11 предиобед, сигурно затова в Грани́ца не се мяркат хора. Трето, влизаме в църквата, отвътре много занемарена, и там няма никого, но все пак се появява един човек. Четвърто, поставяме свещичките си върху празния свещник и разбираме, че днес тук не е влизал никой. Пето, в Грани́ца в момента живеят към 600 човека.

Всъщност някога Кюстендил се казва Велбъжд и е здраво укрепен български град крепост, но въпреки това някъде в първата четвърт на XV в. османците успяват да го превземат. Едни българи насила са ислямизирани, други са избити, защото отказват да приемат новата вяра, а трети побягват към планината.

Та боляринът Яков със семейството успява да се спаси в днешното село Грани́ца, а когато овдовява, се замонашва. След време тримата му синове се задомяват, а когато и те овдовяват, последват примера на баща си. Първоначално се установяват в малкия манастир над селото, а по – късно отиват в Рилския манастир, за да го възстановят и обновят след многократните османски набези над него, които почти са го сринали. И когато свършват това родолюбиво дело, с много усилия връщат от Търново в Рилския манастир мощите на св. Иван Рилски…

За всичко това разказва забележителният средновековен книжовник Владислав Граматик, който изрично пише, че тримата благочестиви братя Йоасаф, Давид и Теофан са от село Грани́ца и че стореното от тях е за да могат завладените западни български земи да бъдат „напътени към добро“…

В следващите десетилетия и столетия Грани́ца живее своя живот, а фамилиите Хранови, Джоневи, Горчовски, Якимови, Ефендийски, Антови и Границки, потомци на българския болярин Яков и неговите синове, с много труд и усилия успяват да постигнат нелош бит в условията на продължилото пет века чуждо робство. И в 1856 г. някой си Атанас Границки построява огромна за времето си къща с бойници за кръгова отбрана и еркерно издаден просторен жилищен етаж. Този българин успява да издейства и разрешение за построяването досами къщата на църква, при това на високо място – нещо изключително за времето, тъй като повечето църкви по това време са строени вкопани в земята. Църквата я изографисват майстори от Самоковската иконописна школа, сред които и ученици на Захари Зограф и заедно с Границката къща се оформя впечатляващо хармоничен архитектурен комплекс. Членове на фамилията Границки взимат участие в Сръбско – турската война и Руско – турската освободителна война, а един Границки например – Стефан Границки – е дори народен представител във Великото народно събрание в Търново през 1879 г…Но местните поначало са будни и родолюбиви българи, защото в центъра на Грани́ца има стар паметник с десетки имена на участници от селото във войните, водила България през ХХ век…

Днес Границката къща, паметник на културата все пак, се намира между други къщи, като отдясно почти допира съседния имот, а отляво има неголям двор. Непочистени с години бурени обграждат отвсякъде къщата и достигат почти до втория етаж, под стрехите са нахвърляни изгнили дограми, прогнили легени и корита и всякакви други боклуци. От едната страна покривът на къщата е пропаднал, прозорците й са изпочупени, мазилката е изпопадала. И всъщност има само едно нещо, което изглежда несиметрично на цялата тая разруха – дворът е разделен на две, почвата е обработена и от нея като че ли се подават някакви насаждения, може би лук, чесън или Бог знае какво…

И докато се чудим на всичко това, отнякъде изниква местен човек. Ние казваме „Христос воскресе“, той отговаря „Во истина воскресе“ и се заговаряме, както си му е обичаят. Та от него разбираме, че по „Тодор – Живково време“ къщата е била реставрирана, с възрожденски интериор и интересна музейна сбирка. В годините на демокрацията обаче е разграбена, а после двама Границки я наследяват и оттогава са я оставили да се срути от само себе си, но са си разделили двора и старателно го обработват…

И гледаме това архитектурно бижу от 1856 г., и не знаем какво да си мислим…Защото някога предците на днешните собственици на Границката къща – синовете на болярина Яков – възстановяват не какво да е, а Рилския манастир – разбира се, с помощта на други българи, за да бъдат българските земи „напътени към добро“, а днешните им наследници, но разбира се, и много други българи, вървят без път и посока и не разбират, че това не е добре за българските земи…

ПУБЛИКУВАЙ ОТГОВОР