Начало Култура История „Народният съд”: Обезглавяването на държавния, политическия и военен елит

„Народният съд”: Обезглавяването на държавния, политическия и военен елит

Т. нар. Народен съд е извънреден съдебен орган, създаден след окупацията на Царство България от Червената армия на СССР и преврата на 9 септември 1944 г. от властта на Отечествения фронт в нарушение на действащата по това време Търновска конституция. Функционира в периода декември 1944 г. – април 1945 г., като в резултат на дейността му е обезглавен държавният, политическият и военен елит на страната*.

На 17 септември 1944 г. министър-председателят Кимон Георгиев обявява програмата на правителството на Отечествения фронт, която включва и „Народен съд над виновниците за издевателствата над борците за народните свободи и над мирното население в България”.

На 30 септември 1944 г. Министерски съвет гласува единодушно Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея.

Съдебна разправа в условия на съветска окупация

Наредбата-закон е приета с подкрепата на земеделци, социалдемократи, звенари и дори политически необвързани интелектуалци, като част от Отечествения фронт. Впоследствие голяма част от тях попадат под ударите на приетите закони.
На 6 октомври 1944 г. Наредбата е обнародвана и влиза в сила. Тя е представена от министър-председателя Кимон Георгиев като опит да се сложи край на кървавия терор, започнал непосредствено след 9 септември 1944 г., но на практика узаконява физическите чистки и се превръща в удобно средство за разправата с политическите противници.

Наредбата е приета и действа в условията на продължаваща окупация на България от част от войски на Трети украински фронт на Съветския съюз и срещу прилагането ѝ няма никаква съпротива. Всяко действие по организирането и реализирането на процесите е съгласувано със съветските представители в Съюзна контролна комисия.

При подготовката на процесите близо 30 000 са арестуваните, като над 10 000 от тях са подсъдими. Срещу семействата на изправените пред „народния” съд също са предприети мерки – изселени са над 11 000 души в различни краища на страна.

За протичането на съдебните процеси са създадени 13 върховни съдебни състава и 125 обикновени състава. Първи върховен състав съди на бившите министри, регенти и царски съветници, а Втори върховен състав – народните представители от 25-то Народно събрание (1940-1944).

Георги Димитров от Москва: Никой не трябва да бъде оправдан!

Директивите на Георги Димитров, ръководил на Международния отдел на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), които той дава в края на декември 1944 г. и началото на януари 1945 г. в специални телеграми от Москва за това как трябва да действат „народните съдилища”, са показателни за реваншизма и жестокостта, изпълнили съветският гражданин, който тогава съветската столица спуска нарежданията на Българската работническа партия (комунисти).

„Никой не трябва да бъде оправдан! И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“, са заповедите на Георги Димитров. Висшите ръководители на компартията в София, с които той води постоянна връзка по този въпрос, са Трайчо Костов и Вълко Червенков.

По-голямата част от съдиите се избират от Отечествения фронт, а останалите, включително председателите на съдебните съставите – от министъра на правосъдието Минчо Нейчев, тоест от политически орган или от изпълнителната власт, като няма изискване за образователен ценз, включително и юридически. Обвинителите и главният обвинител са назначени от правителството.

Главният народен обвинител Георги Петров | Снимка: Държавна агенция „Архиви”.

Обвинителният акт срещу главните подсъдими е изготвен на 5 декември 1944 г. Разпитът и следствието срещу тримата регенти принц Кирил Преславски Сакскобургготски, Богдан Филов и ген. Никола Михов, както и срещу няколко генерали от висшето ръководство на армията, е проведено от НКВД в Москва. Те са върнати в София малко преди началото на съдебния процес.

Най-масовото произнасяне на смъртни присъди в българската история

По-голямата част от главните съдебни процеси се провеждат в сградата на Съдебната палата в София, а Вторият върховен състав заседава в аулата на Софийския университет. Докато траят съдебните заседания подсъдимите народни представители се докарват под засилена охрана от Централния затвор. Властта взима мерки в университета да не се допускат външни лица, включително и близките на подсъдимите. В същото време са организирани групи от ремсисти, пред входа да скандират „Смърт на народните врагове”.

На 1 февруари 1945 г. се произнасят Първи и Втори върховни съдебни състава. На смърт са осъдени, 8 царски съветници, 22-ма министри от правителствата след 1941 г., 67 народни представители и 47 генерали и висши офицери. Присъдите не подлежат на обжалване, като смъртни са изпълнени веднага.
Началната страница от присъдата на Първи върховен съдебен състав от 1 февруари 1945 г. | Източник: Държавна агенция „Архиви”.

„Народеният съд” издава общо 9550 присъди в 135 съдебни процеса. На смърт са осъдени общо 2730 души, а 305 получават доживотен затвор. Около 200 души от осъдените на смърт са избити още преди провеждането на съдебните процеси. Конфискувани са над 200 предприятия, както и огромен брой недвижими имоти и вещи. Изселени са 4325 семейства на близки на осъдени, като броят на членовете им възлиза на близо 12 000 души.

Царица Йоанна: Поисках да ги видя един по един преди екзекуцията

В мемоарите си, издадени през 1964 г., Царица Йоанна Българска, която е принудена да напусне страната през 1946 г. със семейството си и да живее в изгнание, описва последните мигове на осъдените на смърт политици, държавници и висши военни на 1 февруари 1945 г. така:

„На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията…

…Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабинска”. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ”, но веднага му бе счупен черепа с приклад.

Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.” И запя националния химн „Шуми Марица”. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър.

…В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови” ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце. …

…Изглежда, че на всеки убит [проф. Александър] Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит…

Подсъдим по „народния съд” в Бургас конвоиран на път за затвора | Снимка: Държавна агенция „Архиви”.

…Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi [глас народен, бел. ред.] кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур.

Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Но никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях, и дали са още там, не се узна повече нищо.”

Отмяната на присъдите след краха на комунизма

През 1996 г. Върховният съд отменя по реда на надзора присъдите, издадени от Първи и Втори върховни състава на „народния съд” с мотива за редица процесуални нарушения. Отделно, с други решения по иск на различни наследници, са отменени множество присъди, издадени от други съдебни състави на „народния съд”.

През 1998 г. в свое решение Конституционният съд приема, че „Народният” „не е съдът, съществуващ и действащ към онзи момент като част от правосъдната система на държавата […, а] е един извънреден съд с определени по време правомощия […]. От гледна точка на сега действащата Конституция така издадените присъди не могат да се окачествят като съдебни актове.“

През 2010 г. 41-то Народно събрание приема изменение на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, внесено от депутата от СДС Лъчезар Тошев, с което са реабилитираха осъдените от Трети върховен състав на „народния съд” участници в комисиите за разследване на убийствата на 22 000 полски офицери и интелектуалци в Катин и Виница, разстреляни от НКВД по заповед на Сталин през 1939 г.

Присъдите на „народния съд” са посочени като едно престъпленията на комунистическия режим в приетия през 2000 г. от 38-то Народно събрание Закон за обявяване комунистическия режим в България за престъпен.

Датата 1 февруари, на която през 1945 г. се извършва най-масовото изпълнение на смъртни присъди в българската история, е обявена Ден на почит към жертвите на комунистическия режим през 2011 г. Това стана с решение на правителството на ГЕРБ с премиер Бойко Борисов по предложение президентите Желю Желев (1990-1996) и Петър Стоянов (1997-2002). Идеята за това им е представена от политическия емигрант и филантроп Димитър Паница.

* В статията е използвана информация от книгата на Поля Мешкова и Диню Шарланов „Българската гилотина” – тайните механизми на народния съд, изд. агенция „Демокрация”, 1994 г.

Източник: Pametbg

ПУБЛИКУВАЙ ОТГОВОР