Начало Култура Корабът пристига – Джубран Джубран

Корабът пристига – Джубран Джубран

СПОДЕЛИ

    Корабът пристига

Ал- Мустафа, избраният, възлюбленият, зората на своя ден, бе чакал 12 години в град Орфалез кораба, уречен да го отведе на острова на отците му.
И в 12-тата година, в 7-мия ден на Йелул (Септември), месеца на жътвата, той възкачи хълма извън градските стени и се взря в морската шир; и ето, корабът идеше с морската мараня.
Тогава дверите на сърцето му се разтвориха и радостта му се понесе над морето. И той затвори очи и се помоли в безмълвията на душата си.
Но като слезе от хълма, налегна го мъка и той рече в сърцето си:
„Как мога да си тръгна в мир и без тъга? Не ще напусна този град без рана на сърцето.
Дълги дни на болка съм прекарал сред стените му и дълги бяха нощите на самота; а кой напуска своите болки и уединения, без да се нажали?
Твърде много частици от духа си съм посял в тия улици и твърде много рожби на копнежа ми се скитат голи между тия хълми- как мога да се отделя от тях без болка и без бреме на душата?
Не дреха ще захвърля в този ден, а сякаш ще отдера кожа от себе си със собствените си ръце.
Не мисъл ще оставя зад гърба си, а своето сърце, изпълнено- чрез глад и жажда- с благост.

Ала не мога да се бавя тук.
Морската шир, която вика при себе си всички живи твари, зове и мен- и корабът ме чака.
Понеже, ако остана, дори часовете на нощта да са огън, аз ще замръзна, ще се вледеня, ще се скова в калъп.
Бих взел със себе си всичко тукашно. Но как?
Гласът не отнася със себе си езика и устните, които са му дали криле. Самичък търси той ефира.
Самичък, без гнездото си, литва и орелът към слънцето . . .”
И като стигна подножието на хълма, обърна се пак с лице към морето и видя как корабът му влиза в пристана и как на носа са се събрали всички моряци, чада на родната му земя. . .

И душата му изплака към тях и той рече:
-О, синове на древната ни майка, ездачи на вълните, как често съм съзирал платната ви на сън! А сега идете в моето разбуждане, което е още по- дълбок сън.
Готов съм за път и нетърпението ми, опънало платна, очаква вятъра.
Само с една въздишка още ще въздъхна в този смълчан въздух, само един любещ поглед ще хвърля назад и после ще застана посред вас, мореплавател сред мореплаватели.
И ти, шир морска, спяща майко,
коя едничка си покой на ручей и река,
още един път само ще излъкатуши ручеят,
още един път само ще бълбукне в долината,
и аз ще дойда при теб, безбрежна капчица в безбрежния океан.
И като си тръгна, той отдалеч видя мъже и жени, оставили нивята и лозята си и забързали към градските порти.
И чу как гласовете им го зовят по име и как се провикват от нива в нива- да известят, че корабът му е дошъл.

И си рече:
-Ще бъде ли тоя ден на раздяла и ден на прибиране?
Ще кажат ли, че моята вечер е била мое утро? И какво ще дам на оногова, който е оставил плуга си в браздата, или на оногова, който е престанал да върти винарското стискало?
Ще стане ли сърцето ми дръвче, отрупано от плод, да мога да откъсна да им дам?
И ще избликне ли в мен желанието на водоскок, та да напълня чашите им?
Ще бъда ли арфа, та да ме докосне ръката на Всемогъщия, или флейта, та дъхът Му да премине през мен?
Търсач на безмълвия съм аз, но какво ли съкровище съм намерил в безмълвията, та с уверен дух да го раздам?
Ако това е денят на жътвата ми, то в какви нивя съм сял семето, през кои незапомнени сеитби?
Ако това наистина е часът, в който повдигам фенера си, не моят пламък ще възпламне в него.
Тъмен и празен фенер ще повдигна, ала Настойникът на нощта ще му налее масло. Той и ще го запали.

Тия неща издума словом, но много в неговата гръд остана неизказано, че сам не би могъл да изрече дълбоката си тайна.
Когато прочее влезе в града, народът наизлезе да го посрещне- и всички викаха към него в един глас.
И градските стареи се изправиха и рекоха:
-Не си отивай още изсред нас.
Ти само едно пладне беше прилив наш в сумрака ни, ала чрез младостта ти вече блянове бленуваме.
Ти вече не си странник между нас, нито си гост, а си наш свиден и възлюблен син.
Не обричай очите ни на глад за твоето лице.

А жреците и жриците му рекоха:
-Недей оставя морските вълни да ни разделят и годините, които прекара между нас, да се превърнат в спомен.
Ти ходи между нас подобно дух и сянката ти беше светлина върху лицата ни.
Обикнахме те много. Ала безмълвна беше любовта ни, забулена бе в було многократно.
Но тя сега вопие къмто теб и се откри пред теб.
Отвека е било, че любовта не знае свойта глъб, додето не настъпи часът на разлъката.

И други надойдоха и го молеха, но той не отговори нито дума. Бе свел глава безмълвно, ала тия около него видяха сълзите да капят на гърдите му.
И той, и людете отидоха тогава на градския площад , пред храма.
И от светилището излезе жена на име ал- Митра. Тя бе пророчица.
И той я погледна с нежна обич, понеже тя първа го бе потърсила и бе повярвала в него още когато не бе прекарал и ден в града им.
А тя му въздаде поздрав, казвайки:
-Пророче божи, броднико в извечното, очите си изгледа за тоз кораб.
И ето, корабът дойде и трябва да отплуваш.
Дълбоко е копнението ти по земята на твоите спомени, по обителта на висшите ти пориви; не обвърже нашата любов, ни нуждите ни ще те задържат.
Но за едно те молим на раздяла- да ни говориш и да ни дариш още от твоята истина.
А ние ще я завещаем на чадата си, те ще я предадат на своите чада- така тя няма да загине.
В своята самота ти бодърствуваше с нашите дни, а в бдението си чуваше от нас вопли, и смехове насъне.
Открий ни прочее какви сме, кажи ни всичко, което ти е било разбулено за битието между раждането .

А той в отговор им рече:
-Люде орфалезки, за какво да ви говоря, ако не за онова, което вълнува душите ви сега?

Джубран Халил Джубран

ПУБЛИКУВАЙ ОТГОВОР