Начало Култура Кутията на татко (Притча)

Кутията на татко (Притча)

КУТИЯТА НА ТАТКО

Притча за баланса в живота, за способността да оценяваме и пълноценно да се наслаждаваме на хубавите мигове, притча за изкуството да живеем…

Синеокият мъж в скъп костюм се вглеждаше през прозореца на офиса си в прозрачното августовско небе. Наближаваше четиридесетте. Изглеждаше доволен от живота. Мислите му се рееха в миналото…

Още помнеше онова лято в родното село на баща си. Беше типичен горещ ден в средата на август, когато ти се струва, че слънцето сякаш е залепнало за небето и жарещите му лъчи ще изпепелят всичко наоколо, започвайки първо с теб. Кожата на главата му гореше като въглен въпреки шапката и влажните кърпи, които слагаше под нея. Беше решил да прекара ваканцията си тук, за да помогне с прибирането на реколтата. Есента заминаваше да следва в чужбина и нямаше представа кога ще се върне отново.

Реколтата беше бедна. Сушата погуби голяма част от посевите и полетата напомняха опърпани кафяви кръпки по дрехата на някой просяк. Денят беше изтощителен и двамата с баща му поеха към дома. Мълчанието тежеше помежду им като воденичен камък. Опитаха се да разменят по някоя и друга дума, но мислите зад смръщените им чела бяха сиви като буреносни облаци. Дали щяха да успеят да покрият разходите? Щеше ли да остане нещо допълнително? Тежка и неблагодарна е работата на полето…

Когато стигнаха до входната врата, прозорците на къщата вече грееха в огненочервено от лъчите за залязващото слънце. Младият мъж понечи да влезе през прага, но видя, че баща му се спря и се обърна. Помнеше как се катереше по раменете му, помнеше с какво възхищение го гледаше, когато вечер сядаше на коленете му, за да чуе някоя страшна история за смели принцове и ужасни чудовища… и красиви принцеси, разбира се! Стойката на баща му беше различна, годините бяха поставили тежък товар върху плещите му, но очите му… очите му си бяха същите. Сини, прозрачни и чисти. С напуканите си от полската работа ръце старецът се пресегна към перваза на близкия прозорец и взе малка дървена кутийка. Отвори я, погледна в нея и затвори внимателно капака ѝ. Изведнъж лицето му се озари. Бръчките сякаш се опънаха, стойката му се изправи, на устните му грейна усмивка… „Хайде, сине, да влизаме, майка ти ни чака!“ „Каква изумителна промяна“, каза си наум младежът. – „Какво се случи с татко?! Целият стана спокойствие и топлота. Няма и следа от притесненията, които преди малко стискаха гърлото му с ноктите си…“.

Утрото настъпи. Беше време да се отправят към полето. Излязоха на двора и старецът отново се пресегна към кутийката. Отвори капака ѝ, погледна вътре, усмихна се и помаха на сина си да побърза…

Ритуалът с кутийката се повтаряше всяка вечер. И всяка вечер лицето на възрастния мъж сякаш се подмладяваше с години, преди да влезе и прегърне любимата жена. И всяка вечер синът не разбираше на какво се дължи това внезапно преобразяване. Опита се да попита, но в отговор получи само едно многозначително „Ще разбереш“, придружено с топла бащина усмивка и нежно потупване по рамото.

Дойде септември. Бъдещият студент заминаваше обратно към града. Стояха на прага на къщата. „Е, сине, време е да се сбогуваме. Да даде Бог скоро пак да се видим. Но преди да тръгнеш, искам да ти дам нещо…“ Старецът се пресегна към перваза и подаде на сина си познатата кутийка. „Вземи я, сърце мое. Подари ми я един странник, в знак на благодарност, задето го подслоних и го поканих да нощува у нас. Заръча ми всяка вечер, преди да пристъпя прага на дома, да отварям капака ѝ и да слагам вътре тежките си мисли, измъчвали ума ми през деня. Така и правя. Слагам ги вътре и затварям капака. А най-удивителното е, че когато сутрин изляза и отворя кутията, обикновено се оказва, че някак са изчезнали…“

Бяха минали много лета от онзи далечен септемврийски ден. Струваше му се, че все още чуваше гласа на баща си. Погледна бюрото пред себе си и се усмихна. Кутийката беше там. Всяка вечер, преди да си тръгне от офиса, отваряше капака ѝ и слагаше тежките си мисли в нея. После я затваряше и потегляше към дома, където го чакаха трите прекрасни принцеси в живота му – съпругата му и двете им малки синеоки дъщери. Погледът му се спря на семейния портрет в семпла дървена рамка, от който го гледаха любимите му същества. Може би в това се криеше тайната на щастливия и пълноценен живот – да знаеш кога и какво да сложиш в кутията… Кутията на татко…
***
Рядко си даваме сметка с каква лекота позволяваме на ежедневните проблеми да превземат незабелязано ума ни и да отровят безценни и неповторими мигове, в които можем да бъдем истински щастливи. Забравяме, че мозъкът ни не е способен да мисли в едновременно за две неща – ако се тревожим ще ни откажат ли поисканото повишение в службата, в същия този миг не можем да се зарадваме на красивата рисунка, създадена с толкова любов от малките пръстчета на детето ни… А повечето от нещата, за които се тревожим, никога не се случват, или, дори и да се случат, намират своето решение. За съжаление, разбираме това твърде късно. Колко по-красиво щяхме да изживяваме дните си, ако всеки от нас имаше по една такава кутийка за тежки мисли!
Защото истински важното е не да постигнем живот без проблеми, а да се радваме истински на живота въпреки проблемите…

Източник: Фейсбук

ПУБЛИКУВАЙ ОТГОВОР