Начало Култура Легенди и разкази за щъркела от България и света

Легенди и разкази за щъркела от България и света

СПОДЕЛИ

Според легендите някога щъркелът бил човек. Много набожен човек бил и голям поклонник, всяка година ходел на Божи гроб да се поклони.

Господ обаче решил да го изпита и да провери дали е наистина толкова голяма вярата му. Явил се пред него и му заръчал да изкачи една висока планина с голям сандък, завързан на гърба му, но му забранил да отваря капака и да поглежда какво има в сандъка. Тръгнал да се изкачва човекът, а по едно време спрял да си почине и любопитството му надделяло и отворил сандъка.

Отвътре наизлезли змии, гущери, жаби и се разпръснали по широкия свят. Разгневил се Господ, превърнал човека на щъркел и му казал, че ще си стане пак човек, едва когато събере обратно в сандъка всичките избягали твари.
Оттогава щъркелът цяло лято ходи по реките и блатата, за да лови жаби, змии и гущери, а на есен все така заминава на хаджилък, да се поклони на Божия гроб и да измоли прошка за греха си.

…………………………………………………………………………………………………………………………

   ШИМОВИЯТ ЩЪРКЕЛ

Колю Чакора имаше трима сина: големият — Спиро, стана кехая, но връх не изви, защрто галеше (обичаше) пустата ракия. Коста, средният, след скитане по света се върна в село като 1мъдрец и философ, знаеше седем езика, тълкуваше световните събития и накрая се пресели в Широка лъка.

Най-малкият — Шимо (Симеон), беше „проста душа“, носеше чисто сърце, кротък и смирен, но бе МЪДър и засмян. Дето се казва — от люлката до гроба той прекарваше живота си в Беломорската равнина. На девет години баща му го прати да пасе шилета из зимните къшли. Наплоди много овци, но от тежките зими те измряха. И понеже за Шимо. се знаеше, че няма „лоши очи“, хаджи Селим от Ксанти го повика да пази    харема му. Стори го вардач на големия си конак. Шимо качваше кадъните на конете, откарваше ги на топла баня и ги връщаше бели и червени. През лятото Като баш мандраджия по планината правеше вкусно сирене, бяло масло и мазно брано мляко.

Той имаше и друго призвание — да майстори бентове, вади, воденици и да впряга воденични камъни по беломорските реки. Лете, щом свършеше работата си по мандрата, правеше пък високи варади и под тях стъкмяваше водни колелета, станоци, затягаше бичкиджийския трион и той запяваше своята песен. „Каквото стрико Шимо барнеше, майсторлък извиваше!“

Той беше „кангалест чиляк“ — висок, кокалест и малко прегърбен, с тънки и дълги крака, изпъната шия и дълги ръце. На лицето му се открояваше големият му нос, под него руси мустаци, а очите му ясносини. Връстниците му още от младини го бяха прозвали Щъркела, но това не го обиждаше, защото още от дете смяташе тази птица за цар на пернатите, чакаше я всяка пролет да дойде и да кацне по старите си гнезда. Сред стадо щъркели той ходеше свободно, гладеше бялата им перушина, хвърляше им храна, разговаряше с тях. А щъркелите като че ли разбираха неговата обич и тръгваха след него като овци. „Шимо има ясносини очи и с тях омагьосва щъркелите, прави ги кротки да го слушат и следят . — казваха шепнешком овчарите. — Той знаеше пилещи език, господ дава на десет хиляди по един такъв човек, който може да приказва с пилце, змии и още много животни по земята.“

Кара Колю добавял: „Може, можеее! Шимо е божи човек, кротка душа, носи и бистро сърце, не е чудно и с пилцете да говори!“

През Първата световна война, когато гладът вилнееше във всяка родопска къща, Шимо Чакора стана воденичар в село Яланжа, Гюмюрджииско. Там имаше стара воденица, разнебитена и изоставена. Шимо я стегна, месец оправя отнесения бент на реката, почисти дългата вада, оправи счупените керемиди на покрива, смени колела и кречетала, пристегна прогнилите улеи и накрая впрегна трите камъка. Завъртя Шимо воденицата, тръгнаха хората да мелят сладко и меко брашно…
Новият воденичар се чувствуваше блажен, че може да помогне в тези тежки и гладни години. На всички даваше брашно колкото имаше, накрая омиташе и остатъците под камъните, но празен човек не връщаше. Но Шимо си имаше и друга, своя си радост, която с никого не сподели.

Навръх коминя на Яланжалицката воденица от стари времена имаше голямо щъркелово гнездо. Трета пролет поред тук идваше една и съща щастлива семейна двойка, поправяше гнездото и отглеждаше по едно поколение. Мъжкият бе голям, едър, а женската бе нежна, пригладена и прпмазана — винаги чиста и бяла, походката й бе ситна и плавна. Всеки ден воденичарят ги наблюдаваше и ги облажаваше, че са винаги заедно, не като него, гурбетчия и самотник. Един ден видя щъркелите как превиват шиите, прегръщат се с крила и подреждат гнездото си. В такива моменти сърцето му трепваше и без да ще, почваше да им говори, а те обръщаха глави, слушаха го. Изнасяше качамак, хвърляше го на пернатите си съседи и ги гледаше как лакомо кълват. В такива моменти говореше на мъжкаря:

– Яжж. . . яжж, за да станеш по-хубав! Невестата тя е красива, а ти си грозноват и кльощав — тя е бяла и чиста, а ти «и гурелив и кирлив, май че не я заслужаваш! Добре че на мъж се кусур не търси!

АВТОР: отец Константин Канев
ИЗДАТЕЛСТВО „ХРИСТО Г. ДАНОВ*-
Основано през 1855 година

РОДОПСКИ ХРОНИКИ

ПОП КАНЬО – „РОДОПСКИЯТ СОФРОНИЙ”

Константин Канев е известен родопски свещеник, книжовник, краевед и поет. Роден е на 26 февруари 1917 г. в село Горно Дерекьой (дн. с. Момчиловци от 1934 г.) и като син на овчари от малък кръстосва баирите на Родопа планина. През 1933 г. любознателното родопчанче постъпва в Пловдивската духовна семинария, която завършва с отличие през 1941 г. В есента на същата година Константин се завръща в родното Момчиловци, където е ръкоположен за енорийски свещеник и започва да служи в църквата на родопското село. Константин Канев е емоционален като натура, но понякога е и сантиментален, като човек. Към приятелите си е всеотдаен и умее да прощава грешките на хората. Така, освободен от предразсъдъци, той съзнава цената на труда, книгите и знанието.

…………………………………………………………………………………………………………………………

ЗАЩО ЩЪРКЕЛЪТ „НОСИ БЕБЕТАТА“ ?!

Тази птица се асоциира със семейството и челядта от векове.

В старогръцката митология щъркелът е въплъщение на омагьосаната богиня Герана, която вечно търси своето дете. Според легендата, Герана се омъжила за пигмей и му родила син. Герана била много красива и това предизвикало яростта на богинята Хера, която я превърнала в щъркел. Пигмеите отвлекли сина ѝ. Това станало причина Герана ежегодно да отлита на юг в търсене на своето бебе.

В норвежкия фолклор щъркелът представлява символ на семейните ценности и взаимната отдаденост. В не една митология въпросните прелетни птици се използват и като олицетворение на плодовитостта и моногамния брак, тъй като се счита, че след загуба на партньор те остават сами до края на живота си.

В египетската митология , едната от петте души на египтянина (Ба) често се изобразява като щърк. Завръщането на тази птица символизирало завръщането на душата – време, по което човек можело да бъде съживен. В норвежкия фолклор щъркелът представлявал символ на семейните ценности и взаимната отдаденост.
В не една митология въпросните прелетни птици се използват и като олицетворение на плодовитостта и моногамния брак, тъй като се счита, че след загуба на партньор, те остават сами до края на живота си (което всъщност не е така).

А същинската история за щъркела, който носи на двойката новороденото им дете, предполагаемо е възникнала преди няколко стотици години в Германия. Това се дължи на естественото поведение на тези птици. Знаете, че всяка есен те отлитат на юг и се завръщат по нашите (европейски, така да се каже) земи и свиват гнезда напролет (март, април).

Бебетата, родени по това време, обикновено са заченати през месец юни на предходната година. Или по-точно в края на юни, когато са се чествали езическите фестивали на брака и плодородието във връзка с лятното слънцестоене. Тогава много двойки са сключвали бракове или просто неформално са консумирали взаимните си симпатии, което по онези времена често е водело до производството на бебета. След това щъркелите са отлитали на юг, а с прибирането им са се появявали и въпросните деца.

Оттам и приказката „щъркелът го донесе“. Това, в комбинация с дълбокото загнездване (игра на думи, знаете как е) на птицата в местните митове и легенди, вероятно има принос за полагането на основите на тази „цензурна“ версия за човешкото размножаване.

През ХІХ век Ханс Кристиан Андерсен популяризира в свой кратък разказ легендата за два щъркела, които прелитат над малко селце и биват замеряни с камъни от едно момче. Тяхното отмъщение идва под формата на мъртво бебе, което те откриват и донасят пред прага на къщата му.
Във версията на датския писател щъркелите вземат спящите бебета от едно блато и ги разнасят на семействата с добри деца.
В друга сравнително известна алтернатива на баснята птиците взимат т.нар. щъркелови камъни от пещери и ги донасят до дома с кошница на гърба или във вързоп, закачен на клюна. Същите тези камъни оживяват в бебета, след като бъдат оставени на майката или пуснати през комина.
/ К. Русев

loading...

1 КОМЕНТАР

  1. […] В друга сравнително известна алтернатива на баснята птиците взимат т.нар. щъркелови камъни от пещери и ги донасят до дома с кошница на гърба или във вързоп, закачен на клюна. Същите тези камъни оживяват в бебета, след като бъдат оставени на майката или пуснати през комина. / К. Русев […]

ПУБЛИКУВАЙ ОТГОВОР