Начало Култура На село за дядо (Писмо на внуче до дядо)

На село за дядо (Писмо на внуче до дядо)

СПОДЕЛИ

На баба Б. и дядо Г.
Иванчо сгъна на четири изписания лист и
го сложи в плика, купен същата вечер за 10 стотинки…
Помисли малко, натопи перото и написа адреса:

На село за дядо

Мили дядо, пише ти твоят внук . Не ми харесва повече Тук и ако можеш, ела да ме вземеш. Ти дори не можеш да си представиш колко лошо е Тук. Всичко започва още рано сутрин. Събуждам се от трясъка на автомобилите, които преминават под прозореца ми. През стените на стаята ми чувам как се събуждат съседите ми. Съвсем непознатите ми съседи, с които дори не се поздравяваме, когато се срещнем по стъпалата на блока. По шумовете отсреща знам какво правят – това което и аз всяка сутрин: пускат радиото, после под душа, слагат джезвето с кафе, казват си едно “лека работа“ и излизат навън, за да се слеят с милионната тълпа непознати, населяваща големия Град.

А какви бяха утрините на село… Будеха ме петлите. През леко отворения ми прозорец достигаше мириса на окосена трева, на овце и на току-що кипнало прясно мляко. Ти , дядо, преди малко си го издоил и баба вече го е сварила. Сега стоиш пред обора и храниш кокошките. Под сайвана магарето се е замислило над купчината царевични стръкове и бавно дъвче един от тях. Колко приятно е да лежа под юргана и да слушам сутрешната шумотевица в животинския двор! Ето че баба чука на вратата на стаята ми и ме вика на закуска. А каква невероятно вкусна е закуската на село!

В Града е съвсем друго.Тук обикновено закусваме “на крак“ пред някоя крайпътна баничарница. Баничките със сирене са всъщност с извара. Защо няма сирене?

Че откъде сирене в Града. Нали за да има сирене, трябва да има село. Трябва да те има теб и твоите овци. Овците на чичо Кръстьо, козите на дядо Стоян, кравите на текезесето… Макар че Тук всички казват, че текезесето е било нещо лошо. Сега обаче баничките със сирене са с извара и това е много по-лошо. А аз някога дори не обичах банички. Обичах мекиците на баба, напълнени с бабиното пожълтяло от масло овче сирене. А най обичах да гледам как баба пържи мекиците в стария почернял от готвене тиган. Именно затова се съгласявах да се измъкна изпод топлия вълнен юрган толкова рано сутрин. В кухнята печката бумти, накладена с дъбови цепеници. Капака на туча е отместен и върху огнения пламък е сложено тиганчето с кипящо олио. Баба разтяга тестените топки, поръсва ги с разтрошено сиренце и свити на две ги хвърля една след друга в цвъртящата мазнина. Мекичките полека пожълтяват, а в най тънката си част се издуват. Мляко с мекици и сирене, има ли по-хубава закуска от тая?

Дядо, а Тук дори вече не продават мляко, а Бог знае какво. Казват, че учените са измислили нещо, което е почти като мляко, но е направено в завод. Всъщност Тук общо-взето ядем, каквото учените са ни направили за ядене в завода. А пазаруваме в едни голеееми магазини. Колко големи? Ами представи си петдесет смесени магазина на едно място. Всичко, което се продава в тези магазини, има един и същи вкус. Прилича все едно ядеш вестник “Земеделско знаме“, макар че вестникът някога на село го ядеше само магарето, ако случайно намери из двора някоя страница, която ти си приготвил , за да увиеш яйца или бутилка вино, та да ни ги пратиш в града. В големия магазин можеш да си купиш двайсет вида салам или грозде, или портокали (даже и през лятото), “Русенско варено“ и всякакви пастети, кашкавали и сирена, разни риби и всичко. А ако ти завържа очите и ти дам да ядеш по едно парченце от всички тия храни, няма да различиш какво слагаш в устата си – всичко има вкус на вестник.

А работата ми не е хубава и Тук никоя работа не е хубава. За да ида на работа, трябва да пътувам с автобус толкова, колкото на село да ида два пъти с каруцата до долната ни ливада и обратно. Всеки иска пръв да влезе в автобуса или пръв да мине с автомобила си на кръстовището. В работата ми никой на никого не се усмихва, освен ако няма някаква полза от това. Когато си почиваме, всички ходим да пием кафе ( и аз, а за какво ми е притрябвало да го пия – да ме убиеш, не мога да ти кажа!). По време на почивката хората си говорят колко са лоши политиците, колко са хубави фолкпевиците, колко е добре да идеш да работиш в някоя западна държава и колко “скапана“ държава сме.

Аз седя, слушам ги и си мисля как с теб някога ходехме на работа по полето. Мен винаги малко ме мързеше в началото. Най не обичах да ме викнеш точно когато по телевизията дават детско предаване.

Преди да тръгнем на работа трябва да се приготвим. Ти отвързваш магарето и му слагаш “амуницията“. И как си я измислил тая дума “амуниция“, като че магарето ни е войник и му слагаме не обикновен хамут, а бойни доспехи. Ти и на магарето си измислил такова смешно име, защото как може едно магаре да се казва Маргарет Тачева? А ти беше решил, че името на министър-председателката на Англия е достатъчно магарешко, за да го носи и твоето магаре. Слагаме в каруцата мотики, кофи, коса за сено, а баба донася от кухнята увития във вестник обяд. Моята работа е да намеря една хубава дълга пръчка, с която да шибваме “министър-председателката“, когато я домързи да дърпа каруцата. И потегляме. През ливадата пред къщата ни, та на пътя. Аз седя до теб на дъската, облечен в твоята работна куртка. Каруцата трака по асфалта и когато хващаме черния коларски път, всичките й дъски се тресат. А колко е приятно това каруцарско разтърсване, да чувстваш всяка неравност по пътя! Трябва леко да се стегна, че от тръскането съвсем ще се разглобя. Седя до теб и се чувствам като в каубойски филм, в който ние сме добрите и се возим в дилижанс, а отстрани по нас стреля банда негодници. Обаче моята пръчка е много точен “винчестер“ и – “пух – пух“ – бандитите един след друг се свличат от седлата… Неусетно стигаме нивата. А царевичните редове са дълги-дълги – не ти се ще и да започваш с мотиката! В началото на реда си мисля, че никога няма да стигна до другия край. Ето обаче че пристигам. И после до края на следващия ред и до следващия… Ти копаеш до мен и винаги си два-три метра по напред. И все “забравяш“ кой точно ти е реда, и прекопаваш част от моя. Знам, че го правиш нарочно, понеже ти е жал да ме гледаш как пъшкам от увеличаващата се болка в кръста. А най-хубавото на копаенето е, когато се изправя и се подпра на мотиката. Тогава винаги си мисля, колко зле е било някога, когато ти си бил дете и по цял ден си копаел, и си знаел, че цял живот все така ще си копаеш – и царевицата, и лозето, и градината в двора. Аз обаче се уча добре и ще стана инженер или може би учител, или нещо друго, дето не изисква копаене. Копаенето е несъвременен труд и е на изчезване. Макар че, не знам защо, но като ми се поокърши кръста след десетия царевичен ред и ми става едно такова приятно. Наоколо е тихо, отсреща ромоли селската река, из въздуха се гонят мушици и някоя лястовица отвреме-навреме се стрелва да лапне някоя от тях. Земята се разбива под ударите на острата мотика и се пръска на бучици и песъчинки. Песъчинки, които крият в себе си тайнствена сила. Тая безобразна на глед пръст, която под нечия невидима власт се превръща в корени, стебла, клонки, листа, плодове. Която храни всичко живо на земята, включително и хората с професии, неизискващи копаене.

Дядо, наистина е по-добре да се махна от Тук. Ако само можеше да дойдеш да видиш как живеем тук всички, ти със сигурност щеше веднага да ме вземеш със себе си на село. Представям си как ще пристигнеш с каруцата, ще се провирате с Маргарет Тачева между потоците несвършващи се автомобили. Накрая ще стигнеш до двадесететажния блок, в който живея и ще викнеш отдолу да тръгвам с теб. Отдолу, защото няма да ти е по силите да изкачиш тия хиляда стъпала, а не знаеш как се използва асансьор. Мили дядо, напразно обаче ще викаш, защото от толкова високо не мога да те чуя. Тук въобще никой и не вика, защото никой никого не чува, или пък чува, но не иска да се отзове. Хората в града не искат да се чуват един други дори когато са съвсем близо един до друг. Единствено ще те чуят кучетата и злобно ще се разлаят. Как така чий са тия кучета?! Те са ничии. Това са градски кучета. Обикалят из Града на глутници, лежат по площади и тротоари. Никое от тях си няма име и никое няма стопанин. А други животни няма и никой в Града не му е притрябвало да има никакви животни.

Пък на село е друго. Там всяко куче си има име, има си двор, стопанин и синджир, за да стои в двора, та да не иде у съседа да му преяде някоя кокошка. А лятос нашето куче го водим на нивата да пази царевицата от диви свине. Когато царевиците узреят, веднага довтасват от планината дивите свине да ядат млечни кулени и тогава е много важно да си имаш куче, за да пази нивата. На село има и още толкова много животни и всички са много нужни. Можеш ли да си представиш, дядо, селската река без патиците и гъските? Или торището до оградата ни без вечно ровещите там кокошки. И всичките други овце, кози, крави, прасета магарета, коне… Сега като си помисля, ами то на село половината от населението е от животински произход. Хората от Града трудно ще разберат как така “население от животински произход“. Защото животните на село са част от селото. Те си имат домашен адрес, име и биография. Например прасето в кочината баба винаги го “кръщава“ Славчо или Гошко. “Гошко, Гошко!“ – вика баба, докато носи котела с помията към копанята, а от кочината се чува едно одобрително грухтене. Сякаш прасето казва на баба:“Идеш ли, бабо Бино, идеш ли?! А аз тъкмо нещо съм поогладнял…“ Пък овците в кошарата са цял стопански колектив: Блекушка и Славка, и Данка… Данка носи моето име, защото бях на село в оня студен януарски ден, когато се роди. А как например ще оставиш без име едно селско магаре? При това името му трябва да е неповторимо, да си е само негово и на никое друго магаре от селото. Например като отивам да прибера нашата магарица и отдалече й викам “Маргарееет“. Всички магарета наоколо си лежат или похрупват тревица, а нашата “министър-председателка“ ще стане и ще зареве, отговаряйки ми. Само кокошките на село са безименни, понеже са така глупави, че не могат да си запомнят името. А ако не можеш да извикаш някого по име и той да се отзове, такъв – бил той човек или кокошка – въобще не заслужава и да се именува.

А може би ти си мислиш, че Тук хората доволни се връщат от работа, както ние с теб някога се връщахме от нивата. Мили дядо, трябва да ги видиш някоя вечер, когато всички се запътват към домовете си след работния ден. Отново сядат в автобусите и автомобилите си, отново влизат в големия магазин, за да си купят храна за вечеря. После се прибират в ония огромни жилищни блокове и чакат да дойде нощта, за да заспят и да забравят поне за няколко часа и Града, и работата си, големия магазин, автомобилите и автобусите… Докато чакат да им се доспи, гледат телевизия. Не, дядо, никак не е добре, че гледат, защото сега телевизията е такава една, та е срамота и да се говори. Сега го няма мустакатият Кеворкян, дето прилича на зетя на стрина Кета. Нито Гарелов, който седеше в студиото и така ги изпитваше хората, та се потяха. И народна музика няма, дядо, и по новините в осем вечерта говорителката не казва колко зърно от декар са добили по време на жътвата и къде е ходил Тодор Живков. Срам ме е да ти разказвам сега какво показват по телевизията, но ми е жал за хората. Горките хора! Горките нещастни хорица! А най-нещастни са затова, че изобщо дори не се досещат, че са нещастни.

Дори не биха могли да си представят колко щастливи биха били да прекарат само края на един селски ден.

А денят на село завършва, когато всички се приберем от полската работа. По целия път се е проточила върволица от каруци. Ти, дядо, подвикваш нещо шеговито на дядо Стоян, който кара пред нас каруцата си, той пък ти отвръща също нещо шеговито. Или по пътя застигаме леля Будинка и ти поспираш с юздите Маргарет, та леля Будинка да се настани отзад в каруцата. Тя пък от благодарност ми подава круши масловки, с които е напълнила кошницата си и надълго разказва какви поразии е направило в градината й сляпото куче. А ето че вече сме пред къщи и разпрягаме каруцата. Аз водя магарицата до големия орех в задния двор и я привързвам за него. После й нося кофа с вода. Маргарет пие с бавни глътки, а капистрата й подрънква, допирайки се в края на кофата. После вдига глава и ме гледа с един такъв благодарен поглед, сякаш съм я напоил не с вода, а с лимонада. И всички наоколо са също така благодарни: прасето, което доволно грухти над вечерната си помия; кокошките, които одобрително къткат, докато кълват зрънцата царевица, които баба им е натронила; овците в кошарата, които лежат след дългата разходка по баирите и преживят опасаната тревица. Неусетно се спуска вечерният здрач и всички сядаме зад масата, която баба е наредила на излъка. А какво ли няма на тая маса?! Черното тиганче, пълно с вкусна гозба, паничките с топла пилешка чорба, салата от краставички и домати, изкисната буца овче сирене, жълтеещо се от масленост… На двора в една кофа с вода се студи динята, която днес сме откъснали от бостана ни и едно шише лимонада. Лимонадата е най вече за мен, защото ти след малко ще станеш от масата и ще попиташ баба:“ Да наточа ли една кана винце“. А баба ще каже:“ наточи, Гьоше, ама гледай да се не напиеш“. Тя все така ти казва, макар да знае, че нашето винце е чисто, без захар, и от него човек не се напива току-така от една кана. После ти отново започваш да разказваш историята, която съм слушал вече хиляди пъти: как си ходил на война, как сърбите не искали да дават хляб на българската войска и какво ядене сте намерили в изоставените немски окопи… Баба слуша военните ти премеждия и накрая казва:“Ех, Гьоше, походил си си ти по света“. А навън всичко е притихнало. Единствено от дола се носи песента на жабешкия хор и монотонното цвъртене на щурците. И едва ли има по целия свят по красива симфония от тая жабешко-щурчева музика. Слизам на двора и присядам до магарето, което дреме при стария орех. Над мен небето е осеяно с хиляди звезди. Огромни, блестящи звезди, каквито няма на нито едно градско небе. А може би наистина нашето село е най-близо до звездите? Или пък самите звезди са се приближили съвсем до него. Защо ли, ще попита някой? Ами ей така, да послушат симфонията в селския дол, да помиришат вкусния аромат на бабините гозби. Току виж над всяка селска къща се е надвесила по една звезда, огряваща и радваща се на милите селяни и техните внуци, на магаретата и овцете им, на дървените им каруци, градинките с цветя, на думите и мислите им. На душите им – простички и чисти като рождественски ясли…

А.П. Чехов „Ванка“

ПУБЛИКУВАЙ ОТГОВОР