„Аз не мисля да остарявам. Искам да умра млад, красив, весел, интересен! Не ща да остарявам…“
Така говори приживе един от най-светлите умове и лица на българския театър и кино. Ако беше жив, на 17 октомври Апостол Карамитев щеше да навърши 90 години. Щеше може би да получи висока чест от високи институции, с орден и звания щяха да го окичат. Щеше вероятно да е с бастун, подкрепящ тежестта на годините и славата му. Да се обърне към околните и… да ни каже нещо мъдро.
Вместо това Апостол Карамитев получи съдбата, за която мечтаеше – да не остарее, да умре млад, красив, весел и интересен. Сякаш е предчувствал, че ще дойдат години, в които цялото негово поколение ще бъде унизително пропъдено от театъра; че ще дойдат времена, когато да си актьор не е чак толкова весело.
На 17 октомври в Народния театър ще се съберат хора, помнещи (дай Боже) и НЕпомнещи Апостол Карамитев. Във фоайето на първия балкон. Ей така, за да почетат таланта му. Дори възпоменателна монета с неговия лик ще бъде пусната – първата в историята на монетосеченето ни с лика на български актьор.
Кой беше Апостол Карамитев? В ушите ми още звучи гласът му, който като дете ме събуждаше всяка сутрин в седем без десет по радиото. Там беше Друмник Сладкодумник и разказваше приказки за добро утро. И когато в един студен ден през 1973 съобщиха, че Апостол Карамитев е починал, го приех лично. Да, бях вече голямо момиче, но си исках сутрешните приказки, преди да тръгна за училище. Исках да гледам още филми, още театър с него…
След години не един и двама актьори ми разказваха за Чочо, така го наричаха. За мнозина Апостол Карамитев се бе превърнал в икона, пред която благоговеят. Един от тях е Юрий Ангелов, не само студент, а и верен наследник на легендарния си преподавател от ВИТИЗ. Слушах го и с удивление откривах приликата в гласовете им и в начина, по който възприемат света:
„Имал съм много голям късмет с Апостол Карамитев.
На втория кръг от приемните изпити той казал на Кръстьо Мирски: „Онова момче от Плевен, дето прилича на Джани Моранди, искам да го взема в моя клас.“ А Мирски му отвърнал: „Кой е този Джани Моранди?“ Аз, загубеното плевенчанче, Велко Кънев – загубеното елховче… ние бяхме щастливците да се докоснем до този човек. С часове ни говореше, с баща си не съм разговарял така. И една вечер го попитах: „Добре, защо ни уйдисвате на глупостите и така ентусиазирано ни отговаряте?“ А Карамитев се засмя: „Абе, глупчовци, ами аз от вас се уча.“ Нищо не разбрах! Но мина време, той почина, а аз почнах да се самообразовам, четох йога, четох будизъм, дзенбудизъм… И ми попадна една малка книга на майстор Сузуки за дзенбудизма – „Ум на начинаещ“. Големите майстори на дзен имат всекидневна практика да тренират ум на начинаещ. Защото, казват, майсторът е в коловоз, а умът на начинаещия е широк – порастваме, влизаме в коловоз, ставаме шаблонни и преставаме да сме широко скроени като децата. Моят учител Апостол Карамитев се учеше от нас! Вече го няма, но… има го, убеден съм!“
Има го и в спомените на актрисата Гинка Станчева, негова партньорка във филмите „Любимец 13“, „Специалист по всичко“, „Един снимачен ден“: „Преди години, когато ме извикаха на пробни снимки за филма „Хайдушка клетва“, се побърках от страх.
Карамитев за мен беше кумир, боготворях го, а като ми казаха, че искат да се снимам с него, дни наред нито ядях, нито спях. Отидох на пробите ни жива, ни умряла. А той ме посрещна, сякаш се познаваме от години и сме първи приятели. За нула време падна бариерата между този голям актьор и мен, начинаещата…“
Не, начинаещ, а в разцвета на кариерата си работи с него Коста Цонев. В началото на 70-те двамата получават шанса да се снимат във филма „Сватбите на Йоан Асен“ на режисьора Вили Цанков. За съжаление, последният, недовършен, за Карамитев. Когато приживе питах Коста Цонев кога интуицията му е била най-необходима, той си спомняше именно за този период: „Когато се наложи да играя две напълно противоположни роли в „Сватбите…“ – първо бях Александър, брата на царя, а после и самия Йоан Асен. И си казах: „Ето, тука ще се мре! Дано да не е наистина!“ Защото когато Чочо почина, режисьорът каза: „Ти ще играеш! Защо, защото знаеш какво правеше Апостол, бе!“ Преди снимките цели два месеца репетирахме в къщата на Вили и знаех всичко. Но ми беше страшно трудно, защото не исках да кажа на публиката ето, досега игра Апостол Карамитев, а сега вижте как аз играя – би било непочтено. Играх, опитвайки се да подскажа това, което може би щеше да направи Апостол.“
Коста Цонев изпитвал толкова голям респект към Карамитев, че след време, преди прожекция на „Сватбите…“, моли публиката: „Ще поискам от вас със силата на вашата фантазия да превърнете фиданката на моя талант в гората на Апостол Карамитев!“
Докато се снима в последния си филм, Карамитев не знае, че му остава малко живот, но вероятно предчувства (диагнозата е възможно най-страшната – рак на черния дроб). И работи като за последно. Въпреки студа. Снимат първата сватба на Йоан с Мария (Невена Коканова) в Алдомировското блато край Сливница, няколко пъти минават през ледените му води. През почивките Карамитев ляга на земята заради силни болки в гърба, но не се отказва… Умира на 9 ноември 1973 г.
Тогава синът му Момчил Карамитев (днес актьор и режисьор, работещ повече в САЩ) е едва 13-годишен. Трябва му много време, за да преодолее травмата. Спомените му обаче не избледняват. Бащата не насочвал сина си към актьорската професия, но му подсказвал какво да чете, водел го на кино, разказвал му за Марлон Брандо и Пол Нюман, обяснявал му специалните ефекти и т.н.
Явно усещал болестта и целенасочено подготвял сина си за бъдещето. Момчил мечтаел да има кола, а баща му отвърнал: „Когато изкараш книжка, може би ще ти взема кола.“ Защо „може би“, питало детето. „Ами защото може би тогава аз може и да не съм…“, смотолевил бащата. Какво няма да си, питал синът. „Ами аз може и да не съм… жив по това време“, бил отговорът… И си отишъл едва на 50. Точно както пожелал: млад, красив и интересен… С една дума, любимец – не само от екрана.
Източници: trud.bg, bgspomen.com
