Начало Туризъм Села Гоздьовица от „За петата ракия…“ – има такова село!

Гоздьовица от „За петата ракия…“ – има такова село!

Източник: NEWME

Късното лято миналата година сме в Родопите и как става на дума, не знам, но се сещаме за разказа на Георги Бърдаров „За петата ракия или колко е хубав животът“.

И отваряме интернет, и намираме името на селото – Гоздьовица, и го откриваме на картата, почти на гръцката граница, и решаваме да поемем натам, няма начин да не стигнем … От Пампорово до Гоздьовица са към 45 км, но решаваме да караме към селото е така, само като питаме хора по пътя за него, никакви джипиеси и други такива глезотии…

След Смолян пътят опустява, стеснява се и лъкатуши нагоре, като навлиза в гъсти гори, а завоите следват един след друг и така дълго време, после си снизява, после е препречен от огромно паднало дърво и петнайсетина минути си говорим с двама полицаи, докато хора от горското извличат дървото, после минаваме през онова село Смилян с известния боб, после километър след километър пътят следва извивките на пресъхнала река, после минаваме през село Могилица с неговите Агушеви конаци, но там вече сме били, после стигаме до някакво село, но не намираме човек да го питаме къде сме, накрая вадим късмет и се оказва, че сме подминали отбивката за Гоздьовица, после обръщаме наопаки, после се отбиваме вдясно и поемаме по нещо като път, по който дори за малката ни кола няма достатъчно място….

И пъплим ли, пъплим през тунел от надвесени клони на дърветата, които се удрят в предното стъкло, после се измъкваме на открито и от всички страни блясват сини баири с жълти петна от изсъхнала и слегнала трева и след няколкостотин метра стигаме някакъв разклон…Тесният път като тънка жичка се губи някъде надясно, наляво почва черен път, губещ се зад висока скала, но на нея пасат две кончета…

Слизаме от колата, оставяме я с отворени врати, че е жега, и решаваме на собствен ход да видим тоя черен път накъде води…Зад скалата той внезапно става доста стръмен, тук – там се виждат изгнили огради, а нависокото като че ли има нещо като покриви и докато се чудим какво става, се измъкваме на едно влажно и усойно равно място, където под тежката сянка на огромен и столетен орех кротко седи един човек… „А че туй я Гоздьовица, туй я…“ разшетва се бай Юсейн и даже предлага да поседнем на малко платнище, да не се изцапаме, и се усмихва кротко: “Туй я Гоздьовица, разказ написал един чувйек и идват, идват хора насам…“

И бай Юсейн ни разказва, че той е единственият човек в Гоздьовица и че кончетата били негови, и че една –две овци имал, и че от какво да го е страх, тя тишината не била страшна…Синът му живеел в Долна Арда – селото, в което търсехме човек да ни каже накъде да поемем, и всеки петък слизал там за молитвата…“Че не е ли далеч? – питаме ние. „Е че колко я туй – пет километра натам и пет насам – усмихва се бай Юсейн – хляб си взимам за седмицата и едно – друго, ама колко му трябва на чувяк…“

Дъщеря му със семейството си работела в Германия, но той имал джиесем и тя се обаждала, пък и „лятос си идват тъдява, да ся видим…“ Питаме можем ли да се разходим из селото, а бай Юсейн се усмихва кротко – „че как не, те и къщята са й някои отворени, и водата в чюшмата й много хубава…“

И тръгваме в горещината, и стъпваме по влажен калдъръм, между дребните камъчета, на който е прораснала трева, и стигаме до каменна чешма, от която шурти бисерна вода, и гледаме къщите, нарамили върху каменните си гърбове тежестта на десетки години, а може и повече, и оградите има са изгнили и килнати, а в дворовете им е избуял къпинак с лъскави плодчета, които няма кой да откъсне…

Тук – там има килнати сламеници с изгнили и изметнати от времето дъски, през които се промушват слънчеви лъчи, за да се осветят във вътрешността им някакви отдавна непотребни сечива и други домашни потреби, вършели някога работа на хората, живели в това родопско село, на два км от гръцката граница…

Цари убийствена тишина, само от време на време зажужава оса и каца на избуяли между коприва цветя, отдавна вече саморасляци… И решаваме, че е време да оставим Гоздьовица на бай Юсейн, нейния пазител…Но когато му казваме това, той се усмихва кротко, поглежда със сините си очи лазурните простори и мъдро казва: “Той, само Той пази Гоздьовица… Всичко й от него, тъй да знайте…“

И когато обещаваме на бай Юсейн другото лято отново да дойдем, той пак се усмихва кротко и пак кротко казва: “Идвайте, идвайте кога речете, аз съм вся тук…“ …Село Гоздьовица от разказа „За петата ракия или колко е хубав животът“, където Георги Бърдаров пише, че именно тук е усетил Бога и е разбрал колко е хубав животът…

Село Гоздьовица, в което дойдохме и ние, за да усетим, че Родопите наистина са най – близо до Бога и че животът тук наистина е вечен…

снимка: Марина Шопкина

ПУБЛИКУВАЙ ОТГОВОР