Със стари оръжия, недостатъчно войници и боеприпаси, но блестяща военна стратегия капитаните побеждават превъзхождащия ги противник
На 2 ноември 1885 г. Сърбия обявява война на България, изтъквайки като причина за това свое действие, че уж български части са нападнали пограничните райони. В началото на сражението сърбите са около 25 000 души със 72 оръдия, а българите двойно по-малко – 12 000, и имат 40 оръдия.
„Всеки българин, способен да носи оръжие, да дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода, за защита на земята ни от нахлуването на нападатели” – призовава незабавно княз Александър Батенберг в издадения още същия ден по този повод манифест до българския народ.
По пътят им към София, която е целта на сърбите, има една преграда, удобна за да се изгради отбранителна линия. На всяка цена противникът трябва да бъде задържан на височините край Сливница, докато от Тракия пристигнат българските подкрепления. Българските войски трябва да отбраняват позиции с дължина по фронта от около 20 км. Фронтовата линия е разделена на три – левият фланг на българската отбрана е поверена на кап. Михаил Савов; в центъра е кап. Андрей Блъсков, а на десния фланг застават отрядите, командвани от ротмистър (капитан) Анастас Бендерев.
На 5 ноември 1885г. боят започва, макар че сръбският крал Милан е решил атаката да се проведе на 6 ноември. Сръбската конна бригада около Мало Малово атакува десния ни фланг, а от там огънят се разпростира почти по цялата позиция. Сърбите са отблъснати и са заети Мало Малово и Мека Цръв. Другите 2 позиции (левия фланг и центъра) запазват позициите си. През същия ден сръбската Моравска дивизия заема гр. Брезник, но се забавят прекалено много там. Към 17ч. пристигат първите войници от Тракия – 2 дружини от 1-ви Софийски полк и една доброволческа дружина.
На следващия ден поручик Зафиров и войниците му от крайния десен фланг разбиват сръбските части срещу тях. Той установява, че сърбите не са направили обход на десния ни фланг. Сърбите мислят, че настъпват големи български части и уплахата сред тях е толкова голяма, че сръбския крал бяга в Пирот. Най-застрашен е левият български фланг, срещу който действа Шумадийската и Моравската дивизия.
Кап. Стефан Кисов и неговият отряд от близо 2000 души имат за задача на всяка цена да спрат Моравската дивизия. Той губи близо половината си отряд, но задачата му е изпълнена и той забавя достатъчно Моравската дивизия, за да не стигне до Сливница навреме. През този ден българите отново заемат височината Мека Цръв, от която са отстъпили по-рано. Пристигат още 2 500 българи и 8 оръдия.
7 ноември 1885г. е решителният ден на сражението. Моравската дивизия, спряна предния ден от отряда на кап. Стефан Кисов, напредва отново. Срещу нея е изпратен отряд начело с кап. Христо Попов, който я атакува “на нож” край Гургулят и я отхвърля на 4 км. назад. На десния фланг при Сливница, българите атакуват височината Три уши. Там пада убит и кап. Марин Маринов. Сърбите пращат нови части срещу Три уши.
Българите от централния участък също настъпват срещу височината. Макар сърбите да имат превъзходство – 89 срещу 64 наши роти и 66 срещу 24 оръдия, всички върхове на Три уши са овладeни. Сърбите настъпват срещу отслабения център, но тогава се намесва българския ляв фланг начело с кап. Михаил Савов. Отрядът на кап.Коста Паница атакува лявото сръбско крило при Изатовци и Комщица, което допринася за още по-голям смут сред сърбите, които започват да отстъпват. Сливнишката позиция е спасена, а българите през следващите дни минават в настъпление и навлизат на сръбска територия. В това сражение българите губят 1800 души убити и ранени, а сърбите – 2100.
Източник: bgwars.net
Видео: Българска история, bulgarianhistory.org
Един от видните участници в Сръбско-българската война, а и в много други значими сражения от военната ни история е Аврам Иванов Гуджев, чието име днес обаче незаслужена тъне в забрава.
След Освобождението получава чин капитан и е назначен за командир на дружина със седалище в Сливница. След Съединението през 1885 г. по-голямата част от нея е присъединена към войските, които се отправят към турската граница, защото се смята, че империята ще прибегне до употреба на военна сила срещу нарушаването на Берлинския договор от 1878 г.
В състава на неговата част остават 700 новобранци, които подлежат на обучение. Въоръжени са с пушки от Руско-турската война, които вече се смятат за отживелица, но по-модерни все още няма. Сърбия напада България в две колони. Основната е Нишавската армия в състав от 60 хиляди души с 250 оръдия, която си е поставила за цел да напредне през Сливница и да достигне до София. Капитан Аврам Гуджев е назначен за командир на войските на западния корпус. Но какъв ти корпус?! Освен 700-те новобранци, към него се зачисляват и набързо мобилизирани още 500 души, 600 доброволци и 350 юнкери, общо 1800 души. А срещу тях настъпва 15-хиляден сръбски отряд. Българите разполагат с 25 оръдия, също останали от Руско-турската война, срещу 90 сръбски. При това нашите имат много по-малко снаряди и патрони.
На 4 ноември положението става особено критично. След продължителен артилерийски обстрел сърбите предприемат масирана атака. Заповедта на кап. Гуджев е да се изчакат нападателите да се приближат до 50 м от окопите и тогава да се посрещат с пушечен, артилерийски и гранатен огън. На този отпор противникът не издържа и се оттегля.
На разсъмване на 5 ноември пристигат първите роти, които са били дислоцирани на турската граница. Кап. Гуджев се обръща към тях с думите: „Юнаци, знам, че сте преживели големи несгоди, но сега тук се решава съдбата на България, затова имаме само един избор – напред!“ И повежда в неудържим устрем недоспалите и недохранените бойци. Атаката е неотразима. Сърбите напускат позициите си в паническо бягство и оставят оръдия, боеприпаси и продоволствие.
Заедно с отряда на кап. Гуджев Пирот е превзет, но предложението, отправено към княз Александър Батемберг да продължат настъплението към Белград, поради различни причини не се осъществява. Аврам Гуджев е произведен в чин майор, което е много високо звание за това време и е назначен за командир на Видинския полк.
През 1896 г. офицери-русофили подготвят заговор за детронирането на княз Александър. Кап. Бендерев, който е един от ръководителите му, отправя запитване до майор Гуджев дали ще се присъедини и получава утвърдителен отговор. Превратът е осъществен на 9 август, но не получава подкрепа от обществеността, изпълнителната и законодателната власт. След драматични събития все пак на 26 август Александър е принуден окончателно да се откаже от престола.
Когато княз става Фердинанд І, той се опитва да спечели доверието на офицерството. Величеството кани на аудиенция майор Гуджев и му предлага да го назначи за помощник началник на Генералния щаб на българската армия, като това е придружено с повишаването му в чин полковник. Гуджев му отговаря, че не се блазни нито от звания, нито от служби. Той има намерение да създаде чета, която да действа в поробена Македония и да брани българите от турските насилия.
И наистина успява да организира една дружина в района на Костур, превръщайки се в страшилище за турците в този край. Със собствени средства той закупува оръжие и боеприпаси, а след това прави работилница за произвеждането им. За съжаление през 1894 г. заболява от тежка болест и умира на 8 април 1895 г. Според завета му е погребан в Сопот, но и до днес гробът му остава неизвестен.
Бутафорен влак изиграва лоша шега на сърбите
Бойните действия, състояли се между 2 и 8 ноември, се определят като отбранителни за българите. След това обаче започва втората част на войната, която за нас вече е нападателна. Преломът настъпва на 8 ноември, когато в района на Сливница пристига по-голямата част от българската войска, която до 2 ноември е дислоцирана на турската граница. В авангарда й са дружините, командвани от капитаните Анастас Бендерев и Атанас Узунов. Те неудържимо атакуват неприятелските позиции с пушечна стрелба от движение и с влизането в ръкопашни схватки с щикове и приклади.
Сърбите се изтеглят в Драгоман, където е изпратена помощ от техния резерв. Те очакват българите да използват влакове за придвижване на войските си, затова най-укрепен е районът на гарата. За да засили това им заблуждение, българското командване изпраща влакова композиция от един пътнически и 8 конски вагона. Но в нея няма нито един войник. През стените на вагоните обаче се подават множество дула на пушки, а на покрива на един от тях е поставено негодно оръдие. При това и в локомотива няма никой. Работата е там, че на 4 км преди Драгоман пещта е натъпкана с въглища и след като машинистът и огнярът подкарват трена, скачат от локомотива.
Композицията навлиза в Драгоман и е обсипана с артилерийски и пушечен огън от страна на сърбите. Вагоните се разбиват с гръм и трясък, поради което противниците мислят, че са ни нанесли големи щети. Влакът дерайлира на 2 км след драгоманската гара и 5000 сръбски офицери и войници обграждат района, за да доубиват или пленяват оцелели българи, но намират само останки от вагоните. В същото време българските военни части по обходни пътища се появяват в двата фланга на сърбите и мощно ги атакуват. Те не устояват на натиска и под прикритието на спускащия се мрак на 10 ноември предприемат всеобщо отстъпление.
Източник: desant.net
С победата българите всеотдайно, гръмогласно и безкомпромисно защитават Съединението на Княжество България и Източна Румелия.
Датата 7 ноември се смята и за рождена дата на българската сухопътна войска именно заради победата край Сливница в битката, в която капитаните печелят войната и спасяват българското Съединение.
Най-величавият разказ за онази славна битка са думите на Иван Вазов. Седемте стиха на “Новото гробище над Сливница” са апотеоз на храбростта на българските воини, загинали в защита на младата българска държава.
