Бяла нощ. Луна и звезди. Синята свила на небето е покрила могъщите върхове на планината. И тишина, тишина. А в тишината на лятната нощ мълви родопска песен. Тихо е и красиво, като в приказка …
Седим с дядо Исмаил пред неговата колиба и мълчим. В такива вечери старецът става неузнаваем. Годините са посребрили косата, а сълзите и мъката са измили цвета на зениците му.
Старецът говори с мъртвите предмети като с живи същества и така обича планината, че без нея не може да живее. Някога, през турско време, го взели войник в Одрин. Там се разболял и избягал.
— От равнината се разболях, станах само кожа и кости … — обича да казва той, — И избягах от Едрене … Не мога аз без планината …
Дядо Исмаил е роден поет. Неговите легенди и приказки извират от дълбочината на душата му. В тях той възпява ненадминатата красота на Родопа, великата народна скръб през робството и подвига на мъчениците, загинали за вяра и род…
В тая приказна вечер дядо Исмаил гледа върховете и мълчи. После очите му бавно се плъзват надолу, оглеждат Кулята и се заковават на Турчи мост. Миналото оживява … По опърленото от жегата и вятъра лице на стареца минават тръпки.
— Видиш ли отсреща Кулята? — започва тихо дядо Исмаил и въздъхва. — Били в ония времена, когато смъртта била по-мила от живота… В една такава хубава нощ на Кулята се настанил със своя тумен (хиляда конни войника) еничари Гаази Сафедин паша, синът на страшния Енихан баба. Обтегнали шатри, лумнали огньове и замирисало печеното на шиш чеверме. Еничарите се нахранили, напоили конете на реката и гьлчавата стихнала. Успокоила се и намръщената планина, утихнали дърветата, задрямали върховете …
Ала в полунощ изпискала зурна и станът забръмчал като кошер. Бледи и още сънени влезли стотниците в шатрата на пашата и заправили теманета.
— Кръвта на баща ми Енихан вика за още гяурска кръв! — казал Гаази Сафедин и дяволска злоба блеснала в тесните му очи. — Обградете близкото село и доведете всички при моста! А ти, Сюлейман, приготви чувалите с чалмите и кауците! Милост да няма …
Зацвилили коне, задрънкали ятагани и душманските орди се сринали по каменистите пътеки към селото. Скоро завили кучета, екнал плач и планината настръхнала …
При изгрев слънце цялото население, докарано с писъци, камшик и ятаган, се струпало в падината до моста. Зли като оси, около хората застанали еничарите.
— Ехе-й, гяури! — изправил се сам Гаази Сафедин паша на височината над моста.
— Докога ще се бунтувате срещу падишаха и ще избивате верните на аллаха синове? Избирайте! Главите или чалмите!
Сякаш гръм от ясно небе паднал над планината. Замлъкнала реката, онемели хората. Дори малките деца спрели да пищят и се скрили зад полите на майките си.
— Хаджи Сюлейман! — креснал диво пашата. — Приготви чалмите. И нека реката отнесе главите на тия, които не искат чалми! — обърнал се той към еничарите.
Блеснали на слънцето еничарските ятагани, заплакали на глас жените и малките деца …
Тогава от навалицата излязла напред Марина, излязла и застанала пред пашата …
Завряла кръвта на Гаази Сафедин — невиждана и нечувана била красотата на «гяурката». Очите ù — сини и дълбоки като небето над Родопа, снагата й — вита ела …
— Ние сме българи, паша, и вярата си не даваме! — извикала тръпно Марина. — Убийте ме!
— Българи сме, аго! — подели като ехо хората, учудени от смелостта на девойката.
— Вярата си не даваме …
Сърцето на страшния Гаази (името значи «победител»), което не трепвало в битките, сякаш се стопило в гърдите му и той махнал с ръка:
— Отведете гяурката в шатрата ми! Моя жена ще я направя…
Спуснали се няколко еничари към Марина…
Видео: Etv Haskovo Novini
— По-добре смърт, отколкото вашата вяра, изедници! — извикала девойката, разблъскала еничарите и се изправила на моста. С широко отворени очи тя се прекръстила и обърнала очи към своите.
— Българка се родих и българка ще умра! Не давайте вярата си! — екнал нейният глас.
И после разперила ръце и се хвърлила в реката… Слънцето потъмняло, а планината завила от мъка… Водите на реката силно забучали …
Когато изнесли мъртвото тяло на моста, жените заплакали на глас, а еничарите, неми и страшни, стоели с извадени ятагани и наведени глави.
Тогава майката на Марина, слаба и суха женица, тръгнала към трупа. Каква ли сила излъчвали очите ù, та коравият Гаази Сафедин, който с огън и меч избил толкова хора, неволно ù сторил път? Само майка да не си на този свят! …
Паднала майката над трупа, заплакала без сълзи, заскубала косите си.
— Какво чакате? Колете! — диво изкрещял Гаази Сафедин. — Тези кучета са по-твърди от камъните в планината… Или мохамеданска вяра, или смърт! Удряйте с ятаганите!
Група еничари се наредили от двете страни на моста, а останалите погнали народа между тях. Секнали с ятаганите, де когото стигнат, газели с крака кръв и трупове, люто псували.
— Братя, да загинем като Марина, но вярата си да не даваме, братя! — надвикал писъците и предсмъртните охкания младият Камен. — Нека видят поганците как българите умират за бащина вяра! …
— За бащина вяра! — запосрещали младежите с голи ръце остриетата на ятаганите, а старите люде сами подлагали главите си. Закланите майки закривали с труповете си дечицата … Такава мъка не е имало на света…
Дядо Исмаил спря разказа си покъртен, извади кърпа и забърса сълзите си. Някъде далеч девойки пееха тъжна родопска песен … Велика в своето мълчание, планината дремеше в лунната нощ.
— После? — попитах тихо аз, за да не прекъсна спомените на стареца.
— После … — дядо Исмаил сякаш продължи мислите си на глас. — Доброволно приел мохамеданската вяра само изедникът чорбаджи Стойко и неговият род. Сам стотникът Хаджи Сюлейман им надянал кауците и ги отвел хе там, в Хубеновото — уж хубавата вяра били приели.
Останалото население, което не склонило да даде вярата си, било откарано в Кефирското. Там еничарите рязали ръце, чупели крака, секли пеленачета. Страшни джелати с окървавени ръце надявали чалмите и кауците на главите, слагали кървави знаци по челата и на ръце отнасяли полуживите трупове оттатък, в Шарговото. Най-непокорните били насечени на парчета и хвърлени в ямата … Оттогава мостът се нарича «Турчин мост».
Вечерта се извила незапомнена буря. Глухо и страшно раздирали светкавиците черното небе и огнени кълба заудряли върховете като при потоп. Плиснал проливен дъжд, който измил кръвта от раните на планината… Реката се разляла, забучала и приютила във водите си като в майчина пазва мъртвите синове и дъщери на Неделино.
Казват, че в тая страшна нощ от манастира «Света Неделя» слезнали монаси. Те намерили мъртвото тяло на Марина с отворени очи, вдигнали го и го отнесли на височината на Горно Неделино. С треперещи пръсти старият игумен Серафим се опитал да затвори очите, ала напразно — те останали отворени и светели като звезди. Старият монах се изправил и се прекръстил:
— Загиналите за Христовата вяра хора не умират след смъртта! Те живеят вечно на небесата, отдето се молят за нас …
Изкопали дълбок гроб и в него спуснали Марина. Над гроба поставили набързо скован дървен кръст. Когато облаците се разнесли, над височината заблестяла едра звезда. Оттогава височината се нарича «Марина», а звездата, която всяка вечер грее над височината, е ясна-ясна — и спомня чистата душа на девойката…
Трептящият глас на дядо Исмаил секна и старецът затърка пламналото си чело. После той ме погледна с влажните си безцветни зеници.
Старецът се изправи, изохка няколко пъти и бавно тръгна към колибата.
Бялата родопска нощ омайваше с красотата си … / seecorridors.eu
