ВИЕЛИЦА И РЕБЪРЦА
Откъде падна и този сняг сега? То, поне да беше сняг като сняг, а то жива фъртуна. Вали ли, вее ли го? Иди разбери, ако можеш. Заваля повече от проклетия че цяла зима мина, а не можа да си покаже магариите. Ама, а остави непочистено. Грабнах лопатата и хукнах. То, какъв е и смисълът, ама… След 5 минути всичко е същото. Докато обиколя къщата премръзнах целия. А пред гаража – жив ужас. Пратил машина кметът, уж за добро, а целият сняг натикан пред моя гараж. Да го хвана сега този с булдозера, да му покажа едно хубаво как се чисти сняг, ама нейсе. Кучето и то, мисли си че си играем. Подскача след всяка изхвърлена лопата, нарочно се пъха под снега и все в краката ми.
– Да се махаш и ти че ако ти обърна лопатата. Виж как си утъпкал снега – карам му се, но онуй не вдява.
По някое време се задава баба Гица. Мъкне се по разчистения път, подпетила отново някакви галоши. Върви по средата на пътя. Минават коли, надуват клаксоните, ала нашата не помръдва.
– Докторе, ти ли си с този фес, бе? – крещи още отдалече.
– Че кой друг да е?
– Викам, да не е Бойко Борисов, щото и той така ходи, с фес.
– Ше ходи, като му е плешива кратуната.
– Ама, така отдалече, баш на него те направих, да знаеш.
– Той, затъ Бойко, все сняг рине у нашата махала.
– И шал си сложил. Увил си се като кокона.
– По потник ли да бях излязъл?
– Не бе, докторе, щото цяла зима те нямаше. Кучето някакви женски идваха да го хранят. Подхвърляха му храна през оградата. Смеят ли да влязат? Веднъж, докторе, да ти кажа, хвърлиха му половин печено прасе. По Коледа ще да е било.
– Да бе… То, моето куче е мюсюлманин. Свинско не яде.
– Кръщавай ме ти мене. Мюсюлманин е то, колкото си ти.
– Че, какво ми има?
– Така, като те гледам, все в джамията киснеш. Тъй ми се приядоха ребърца. Ама, как да отида да го взема от устата му? Ще ме разкъса пущината. Че все на хляб и кисело мляко не се даяни. Що не ме вържеш в двора си, докторе?
– Да бе, само това ми трябваше.
– По цял ден ще лая, докторе. Каруца няма да пропусна да мине. Поне ще се наям на ребърца.
– Ужас.
– Че то, кучето ти живее по-добре от мен, докторе. Ти, върна ли се вече?
– Не, още съм там.
– Ха-ха, там си ти. Ами, де беше бе, докторе?
– Където е топло.
– И ти като щъркелите стана – зимата отлиташ, а напролет се връщаш.
– Нещо май подраних.
– То, и прости щъркели има, докторе. Не си ли ги виждал как мръзнат като мокри кокошки из пущинаците, някой път като зафучи? Цяла зима нямаше сняг и таман се върна и заваля. Тебе те е чакал, да знаеш.
Залових се отново за лопатата, но баба Гица нямаше никакво намерение да си тръгва. Дойде досущ до ухото ми.
– Докторе, а бе, какво ще правим с тия? – прошепна заговорнически като показа с глава в някаква неясна посока.
– С кои?
– Как с кои? Тия, джендърите, бе.
– Какви джендъри сънуваш и ти, бабо Гицо?
– Как какви? Че ти не гледаш ли телевизия? Тия от конвекцията.
Баба Гица взе лопатата от ръцете ми и се подпря на нея. А работи сега, ако можеш.
– Ти, изобщо знаеш ли, какво е конвекция и конвенция?
– А бе, знам аз, ти не ме учи. За разлика от теб и телевизия гледам.
– Гледаш ти, ама май не чуваш.
– Чувам, чувам аз. Ти не ме мисли. Слушай, докторе – баба Гица се навря съвсем в ухото ми – Да не дойдат някоя вечер да ми направят нещо, бе?
– Кой да ти направи нещо пък сега?
– Джендърите. Кой? Ей, уж си доктор човек, а докато разбереш нещо.
– Че, памперса не си ли го носиш?
– Слагам си го аз докторе, нали знаеш че се изпускам.
– Е, как така… през памперса?
– Ама, колко е то един памперс.
– А бе, чак пък толкоз да са мераклии…
– А недей тъй ти.
– Бабо Гицо, давай ми лопатата и стига си ме занимавала.
Ядосах се накрая. Снегът фучи, премръзнах целия, а тя, с нейните джендъри ме занимава във виелицата и с нейния памперс. Издърпах лопатата от ръцете й и почнах отново да чистя.
– Слушай, докторе – не се предаде отново нашата – Наистина, вземи ме вържи там, у двора. Ще лая повече от кучето ти.
– Да те вържат джендърите.
– Уха, докторе, колко дърва имаш, а моите свършиха.
– Вземи си колкото искаш.
– Ще взема, ама ме боли кръста. Ти и преди си ми давал.
– Че, вземи си колкото можеш да носиш.
– Благодаря, докторе.
Пое баба Гица нагоре по пътя, а аз наблегнах на лопатата. Но, защо така, изведнъж ми стана още по-студено? Ледът проникна в мен и се настани дълбоко, в самото ми сърце. И вихрушката завя там, в недрата на самата ми душа.
– Ей, подлудиха хората с тия джендъри – изпсувах няколко пъти – После, идва 3 март, ще метнат отново турците, Ердоган, Гинка… Няма да имат край темите. Преливане от пусто в празно. И този сняг не се наваля. Чистя, чистя, а… Преливане от пусто в празно.
– Мамито и на снега и на студа, на виелицата, и на джендърите – изругах отново и хвърлих лопатата зад мен.
Кучето изквича уплашено. Че аз откъде да знам че е било зад мен?
– Да се махаш и ти че ако те метна и тебе с лопатата – сопнах му се и на него – Куче да вържеш, няма да стои, а ти се радваш.
Поех към топлата камина. Налях си чаша вино и се излегнах точно пред нея. По-близо до жарта. Огънят пращеше и така омагьосваше.
– Ужас, да съм я вържел като куче – повторих още десетки пъти – Че да си вкусела ребърца.
Но не ми беше смешно. Така и съм заспал. Сънувах баба Гица, вързана на двора. Лаеше като побесняла, заради няколко ребърца.
– Хората лаят, но поне знаят за какво, бабо Гицо – изрекох в съня си – Отвори вестниците или Фейса, пусни телевизора и ще видиш. А ти за някакви си ребърца.
– Пък може и да не знаят, докторе. Не бъди толкова сигурен – обади се и вързаната на двора баба Гица, захапала огромен кокал. Беше щастлива.
А виелицата някак се бе засилила. Вееше и фучеше с нова сила. Сякаш нямаше да има край. Виелицата в нашите души! Онази, отвън все някога щеше да свърши.
Това е! Друго няма.
автор: Хасан Ефраимов
