НАТО е изпратил предупредителни ноти до всички държави-членки на Алианса по повод ядрената подводница “K-329 Белгород”, за която се установило, че е в движение. Подводницата пренася ядрени торпеда “Посейдон”, известни като “Оръжието на Апокалипсиса”, алармира 20minutos, позовавайки се на италианския ежедневник “Ла Република”.

Новата подводница бе приета на въоръжение през юли и в момента се намира във водите на Арктика след течовете по газопровода “Северен поток”.

Опасенията в НАТО са свързани с евентуално изпитание на торпедото “Посейдон”, способна да измине до 10 000 км и да експлодира в близост до брега, предизвиквайки огромно радиоактивно цунами.

Ядреното торпедо бе представено за първи път пред общността през 2018 г. като повод Русия да затвърди военната си мощ, макар че според мнозина анализатори същият ефект може да бъде постигнат и с междуконтинентална ракета.

Съединените щати са активирали мрежата си от сателити, за да проследят евентуалния курс на торпедото, но поради факта, че е под вода, задачата се усложнява многократно, отбелязва още италианското издание.

Публикувано в: „Нова Варна“

Материалът Какво се случва? НАТО алармира: Руска ядрена подводница е в опасна бойна готовност! е публикуван за пръв път на Опознай България.

След около 20 минути пред заставата спря лек автомобил „Лада“ и от него слезе висок мъж, съпругата му и двете им деца. Веднага забелязах някакво особено напрежение в мъжа. Отдадох го на спомените, които го бяха налегнали.

Първите му думи, след като се представи, бяха: „Другарю лейтенант, мога ли да видя моя брат?”.

Учудих се кой е той и защо не са ми казали, че идва братът на някой от войниците.

Мъжът продължи: „Това е служебно куче Верни”. След тези думи извика: „Верни, тук съм!”.

В този момент от питомника се чу страхотен вой и блъскане по една от вратите на клетките. Разпоредих на младши сержанта, който в момента беше инструктор на Верни, да го доведе. Какво ти довеждане – след излизането от клетката кучето прескочи оградата на питомника (около 1,5 метра мрежа) и като стрела се озова при бившия си водач. Двамата със сълзи на очи се хвърлиха в прегръдка, която продължи най-малко 5 минути.

Тогава за пръв път видях куче да плаче като човек.

Гледката беше неописуема – повече от сърцераздирателна. След шока на семейството му, Верни нацелува децата и съпругата на бившия водач (макар и с много страх от тяхна страна). Два часа човек и куче си говориха – единият с думи, а другият по свой си начин – със скимтене и лек лай. Когато дойде времето на раздялата, стана страшно. Верни не приемаше никакви команди от сегашния си инструктор. Наложи се бившият му водач да го прибере в питомника.

Три дни след това Верни непрекъснато виеше, искаше да разруши питомника и не допускаше никой до себе си. Той беше едро куче и никой не искаше да му бъде учебен нарушител за задържане. След една година Верни внезапно почина. Погребахме го близо до границата, която той заедно със своите водачи и инструктори беше охранявал 10 години…

Това е една история, която ще помня до края на дните си. Това е историята на едно истинско приятелство между човек и куче, между бойни другари, които се срещнаха отново след 5 години“, споделя с нас бивш граничар.

Моля, споделете!

Материалът Трогателната история на един бивш граничар и неговото любимо куче е публикуван за пръв път на Опознай България.

Публикуваме материала без редакторска намеса!

Здравейте казвам се Андрей Иванов. Пилот съм във Военновъздушните сили. Искам да кажа истината.

В България по заповед на НАТО се пръска със химикал, който причинява химичекси пневномит.

Химическия пневномит е копие на коронавируса. Всяка вечер се пръскат градовете и се заразява народа. Това е истината, за това има толкова болни уж от “коронавирус”.

Пазете се приятели и споделете истината за да знаете, какъв геноцид се извършва над народа български.

Всички пилоти знаят истината но мълчат!

Подобни твърдения се тиражират и по други държави, но все още няма официално потвърдени случаи.

Вие какво мислите: истина ли е това или конспирация?

Материалът Пилот от ВВС разкри истината: Карат ни да пръскаме с химикал. От там идва и заразяването е публикуван за пръв път на Опознай България.

Мъката на един колега на пилота майор Валентин Терзиев от Авиобаза „Граф Игнатиево“, бе искрено изразена чрез публикувано писмо във Фейсбук страницата на базата. Писмо-откровение, пълно с тъга, гняв, и безпомощност заради бездействието на политическата класа и безотговорното й отношение към Българската армия.

Ето цялото писмо (без редакторска намеса):

„ТЪГУВАМ!

А наверно тъгуват и всички, които по една, или друга причина са свързани с Българската армия. Ще ми се да вярвам, че тъгува и всеки българин.

Да, когато си направил и невъзможното и си изпълнил с чест и достойнство своя дълг пред род и родина можеш да се чувстваш горд.

За съжаление майор Терзиев не може да се зарадва на своя успех – „Поразяване на въздушна цел“ в сложна обстановка.

Равнозначен ли е този полет на полет във военна обстановка и свалянето на противников самолет? Да, равнозначен е!

Ето защо, аз Димитър Димитров, като негов колега го обявявам за ГЕРОЙ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ.

Да, аз нямам право на това, но в моето сърце и душа неистово звучи – „Герой, Герой!“

Кажете моля ви, не е ли майор Терзиев съвременният Списаревски? Та той свали „въздушна цел“ с цената на живота си и това той би направил и във военна обстановка.

Героите се раждат и живеят сред нас, но защо по дяволите не искаме да ги видим, не желаем да им отдадем заслуженото внимание и уважение докато сме рамо до рамо с тях, докато се радваме и възхищаваме на техният успех?!

Аз имам отговор на този въпрос.

Защото всеки войн днес живее с мисълта за дълг пред родината и нито пилота, матроса, мотострелковака, танкиста, артилериста и така до последният войник в строя, не се изживяват в герои. Всеки един от тях е честен, скромен, етичен и горд българин. Това е ценностната система на истинските българи, а всички ли българи носят тези качества?

Не и тези българи са българските политици, които повече от тридесет години се изживяват на патриоти, демократи, либерали, социалисти, но какво направиха за българската армия? Едно голямо НИЩО. Да, нищо, защото армия от която имаха респект не една съседска държава, нашите политици я превърнаха в пародия на армия.

И днес някакви „политици“ Ненчевци, Тагаревци, вместо да сведат глава, имат наглостта да ни убеждават, че техниката нямала съвместимост с натовските стандарти.

Господа „политици“ не липсата на съвместимост уби нашия ГЕРОЙ ТЕРЗИЕВ, убихте го вие, с вашето безотговорно отношение към Българската армия! Вие дължите отговори пред баща, майка съпруга и невръстното дете на ГЕРОЯ майор Терзиев, но вие няма да отговорите на техните въпроси, а както обичайно ще се скриете зад техните командири и няма да признаете собствената си вина, защото както е казал Ботев:

„И всекиму добро струва,…само знайте за парата“.

Господа самозвани политици запомнете!

Кръвта на всеки един български войн е по – скъпа от кръвта на всички вас, които тридесет години лазехте по гърбовете на доблестните войни, само и само да се доберете до властта и в момента, в който си я присвоихте по нечестен начин, забравяхте своите обещания и клетви.

За първи път днес видях сълзи в очите на един човек от властта – министъра на отбраната. А когато видиш сълзи в очите на един мъж, следва да сведеш глава.

Емоция, пренебрежително ще каже някой.

Да, емоция е да заплачеш, да, емоция е и да се радваш, емоция е и да беснееш от безпомощността да изпълниш своята мисия – Защитник на родните простори.

Но точно в тази безпомощност, породена от вашето бездействие и злоупотреба с власт се роди нашият ГЕРОЙ днес.

Вие, политици, сте отговорни за гибелта на ГЕРОЯ!

Вие сте отговорни за състоянието на Българската армия!

Вие сте безлични, алчни и безотговорни хора, оперирани от съвест и чест!

Вие следва да застанете на подсъдимата скамейка и аз ви обвинявам в бездействие и злоупотреба с власт и в което състояние вие се превръщате автоматично в престъпници.

За ГЕРОЯ на Република България майор ВАЛЕНТИН ТЕРЗИЕВ, който свали „противникова цел“ с цената на живота си ПОКЛОН, ДЪЛБОК ПОКЛОН!“

Материалът Колега на загиналия пилот: Политиците убиха майор Терзиев! Престъпници! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Според експертите, главният британски боен танк „Челенджър 2“ (Challenger 2) едва ли ще може да устои на руският „Армата“.

„Бронираните сили на Великобритания рискуват както количествено, така и качествено да загубят в боен сблъсък с потенциален равностоен противник – Русия“, се пояснява в доклада.

През 1990 г. Великобритания имаше около 1200 основни бойни танка в арсенала си, а днес има само 227, а тези, които останаха, се нуждаят спешно от модернизация. В края на 90-те години Великобритания се опитва да направи своите бронирани сили по-мобилни и подходящи за експедиционни войни срещу непредвидени противници.

Лондон обаче даде предпочитание на финансирането на борбата с кибер заплахите, увеличавайки способността за водене на информационна война и други възможности.

„В резултат на това британската армия във война срещу равнопоставен противник в Източна Европа през следващите няколко години – евфемизъм за Русия – ще бъде принудена да използва остарели бронирани машини с лоша механика, които далеч отстъпват по огнева мощ на съвременните ракети и артилерийски системи „, се уточнява в доклада.

Challenger 2 е единственият основен боен танк в британската армия, влязъл в експлоатация в края на 90-те години и представляващ пика на британското производство на танкове след края на Втората световна война.

Развитието на Русия от ново поколение на основния боен танк T-14 Armata поражда опасения относно способността на Challenger 2 да устои на тази нова заплаха, обезпокоени са в Обединеното кралство.

Статия: БЛИЦ

Ето и Видео, което намерихме за любопитните по темата:

Материалът Британски доклад: Танковете ни са безпомощни ако срещнат руските е публикуван за пръв път на Опознай България.

Президентът Румен Радев неслучайно още през лятото даде заявка, че мафията на ГЕРБ ще бъде изрината от държавното управление и че нейните неграмотни „калинки”, които смучат високи заплати по фондове, агенции и министерства, ще бъдат изметени.

Президентът е готов с план как да се случи желаната от народа промяна – генералът стяга служебен кабинет, в който ще преобладават хора на честта – военни от кариерата, разкри доверен източник на с позиции на „Дондуков” 2.

Конкретните участници в бъдещото служебно правителство все още са в сферата на спекулациите, но е ясно, че това ще са генерали от най-близкото обкръжение на върховния главнокомандващ на Въоръжените сили на Република България.

Все пак успяхме да научим, че сред имената в кабинета на Румен Радев се спрягат командирът на „Граф Игнатиево“ бригаден генерал Николай Русев, който е близък приятел на Радев, ген. Димитър Петров – командир на Военновъздушните сили и началникът на отбраната Ефтим Ефтимов.

Най-вероятно с постове във властта, която трябва да създаде условия за наистина честни парламентарни избори, ще се сдобият и неколцина от съветниците на държавния глава.

снимка: БТА

Ето кои са те:

ЛЮБОМИРА ГАНЧЕВА – Съветник по икономика и инвестиции

ДИЛЯНА СЛАВОВА – Съветник по външна политика

ИВАНКА ИВАНОВА – Съветник по правни въпроси

СТЕФАН ГОДЖЕВЪРГОВ – Съветник по сигурност и отбрана

ВАСИЛ ЛАЗАРОВ – Съветник по военната сигурност

ВАЛЕНТИНА ТАНЕВА – Съветник по образование, наука и иновации

СТЕФАН САВОВ – Съветник по социални политики и здравеопазване

ИЛИЯ МИЛУШЕВ – Съветник по сигурност и отбрана

ГЕОРГИ АЛЕКСАНДРОВ – Съветник по младежта и спорта

ДАРИНКА ВЛАДОВА – Съветник по Благотворителната инициатива „Българската Коледа“

НЕВИН ФЕТИ – Съветник по правни въпроси

ИРИНА НИКОЛОВА – ГЪРКОВА – Съветник по духовност и култура

по м-али /с редакции/ от: Народ.бг

Материалът Светлина за България: Президентът Радев стяга военен кабинет (Генералът срещу мутрите) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Източник: Десант

Авторът на този материал вече не е между живите, но неговото слово остава живее след него. Никола Гигов написа този текст специално за „Десант“ две години преди да си отиде от този свят. Разказът е за завещанието, оставено му от неговия баща Антон Гигов – уникална скица на боевете при Булаир от 26 и 27 януари 1913 г.

От дете се възхищавах на баща си, че е воювал по фронтовете като български войник – цели 7 години, без нито един ден отпуск. А после майка ми е родила 7 деца – аз съм седмото им дете. И мълчеше, и винаги работеше и не го видях ни веднъж кога заспива този човек – след полунощ. А ставаше рано преди 5 часа. Толкова много исках да ми каже нещо. Това беше баща ми Андон Гигов. Понякога ме допускаше до себе си – да опипам с детски пръстчета куршумените му рани – на лакътя и на гърдите. Те бяха кръгли като стотинки. В тоя ден той се смили над моето детско любопитство и обич и ми разказа: „Чедо мое! Където и да идеш помни родния си край!

Ако искаш да си жив, помни умрелите…

И аз помня сетните думи на майка ми, твоята невидяна баба: Тя събра четирите си сина и ни рече:- Синове мои Андоне, Георги, Цвятко и Йосиф! И четиримата ви изпращам в българската войска на война. Никоя майка не иска да изпрати синовете си на война. Затова цял ден се лутах по връх Тумба – до Вълчите леговища. Издебнах вълчицата да излезе и в леговището намерих две малки вълчета. Оскубнах косми по  тях – има поверие, че ако майка зашие на синовете си косми от малки вълчета в дрехите, те няма да загинат на война. Ние не знаехме, че ще воюваме цели 7 години. Нито веднъж не видяхме майка си.

Тя умря, когато ние влизахме в ръкопашен бой. Нашият 25-и пехотен полк на Седма Рилска дивизия се втурна вихрено през Кадин мост и Горна Джумая към Солун. Превзехме Дедеагач. Затегна се на Чаталджа и Одрин. Турските войски заеха височината пред нас, затвориха входа на Галиполския полуостров. 50 000 турска войска искаше да ни разбие, да отвори път към Одрин и да помогне на  обкръжените си войски. Ние бяхме 10 000 български войници срещу 50 000 турска войска.

На 21 януари 1913 година заехме върховете Коджа чешме и Свети Илия. Настана лют булаирски студ. Вятърът въртеше снежни върхушки. Зъзнехме в шинелите. Беше ни  забранено да палим огньове, но ние ги запалихме. Които седяха близо до огъня, първи умряха – отпред затоплени, отзад поледени. Наши караули замръзваха прави. В лазарета започнаха масово да режат крака. По цели нощи играехме около огъня огнена българска ръченица. Тя ни спаси. Но турски кораб-кръстосвач ни засипа със снаряди. Друга част влезе в атака срещу нас и притисна 22-ри полк. Цялата Седма Рилска дивизия бе притисната от многочисления враг при Ексамил. Неприятелят направи десант с 20 кораба при Шаркьой.
Връх Куру даг стана бял. Река Кавак се поледи и заприлича на ледена змия. С ръкопашен бой заехме кота 256 – най-опасното място на Куру чифлик. Там атаките следваха една след друга.

Щиковете ни окървавяха.

Посред вихрушката заставахме призрак срещу призрак и започваше ръкопашен бой: мушкане с нож, удар с приклад, свличане в окопите, стонове, викове, писък. Алена кръв очертаваше стъпките на ожесточените схватки. Долните ни устни се напукаха – от студ и ужас – от тях капеше кръв. Турците обезкървиха нашия 13-ти полк. Но цялата Седма Рилска дивизия се  вдигна на помощ и влезе в контраатака – атакувахме 27 турска дивизия. Един и същи окоп преминавахме по три пъти. Тая дата – 26 януари 1913  година – трябва да се помни! Страшни бяха битките – и при нас, и  при чифлика Доган аслан.
В една мощна контраатака нашият 25-и полк така се врязахме напред, че пробихме веригата на противника, но се увлякохме в настъплението и турците свиха двата си фланга и ни обградиха напълно.

Гледахме как смъртта се качва по възвишението с дългите си ножове. Един наш войник мръдна с акъла си при гледката и рече да се предадем. Нашият подофицер го сряза с поглед както се реже бучка сирене, и извика: Български войници, тури ножа!
Но ножовете бяха на пушките, при  това кървави. Той издаде заповедта „Тури ножа!”, за да ни повдигне духом. И произнесе кратка реч:- Български войници! – провикна се офицерът от височината. – Между тия две морета ние сме преградили пътя на вековния поробител. От тук преди пет века врагът е нахлул, за да пороби Родината.

Ако се предадем и го оставим да мине – ще извършим най-гнусното предателство към братята от Чаталджа и братята от Одрин. Ние нямаме избор – трябва да повалим врага, макар и да ни е обкръжил. След малко ще дам заповед за атака – ще се вклиним, ще пробием обръча и ще се срещнем с българската войска, която иде насам. Юнациии, напреееед! На ноооож! Той се надигна пръв и ние след него. Щиковете ни червенееха над белия сняг.
Още с изправянето си подофицерът бе прострелян и падна убит. Но той ни беше вдигнал в атака и за нас нямаше път назад.

Обръчът се раздвои. Някои турски войници, като гледаха кървавите ни щикове и изблещените ни очи, захвърляха оръжието си и побягваха.
С храбри прибежки отворихме с щиковете си „клин” сред вражеската войска. Сплетохме щик срещу щик. Бяхме малка част храбреци, но създадохме страшна паника, разширихме прореза и доближихме българската войска.
И като ни гледаше, цялата българска войска взе пример от нас, премина в обща контраатака, а ние се обърнахме отново към възвишението и пак първи поведохме контраатаката.
Знамето на победата бе връчено на нашия 25-и полк! Пред трепета на тая коприна хич и не помислихме, че получаваме по 350 грама хляб дневна дажба.

Кое тогава ни караше да умираме с песен?

Отхвърлихме поробителя и до вечерта превзехме Шаркьой. Отстъпващите панически се качваха на корабите и бягаха през морето…Баща ми извади от вътрешен джоб на ризата си някакъв сгънат лист и ми го показа. Беше скица № 4 – Сраженията на Булаир.
В очите на баща ми видях необясним блясък – носеше в себе си знамето на победата и ми предаваше нещо много важно, което аз безкрайно ценя – скицата на боевете при Булаир.

Материалът Безценната реликва от Булаир от български войник, воювал 7 години на фронта (Разказ от първо лице) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Отдалечено от големите градове особено от столицата. Близко е до границата с Турция член на НАТО, а България тогава членува в противниковия военен блок – Варшавския договор. Светът е на прага на война. А „Триъгълникът на смъртта“ е най-близо до нея. Затова там се е поддържала висока степен на бойна готовност, постоянно учения и тревоги, стрелби, наряди, работа, строга дисциплина и малко отпуски за войниците.

По правило в трите поделения са изпращани предимно млади, жадни за успешна военна кариера офицери. Друга голяма част от военнослужещите на срочна и свръхсрочна служба, които са се провинили в други казарми в страната, наказателно са изпращани в някое от трите поделения.

Терминът добива широка популярност в Българската народна армия през 1970-те и 1980-те години, когато много от командирите заплашват наборните войници с командироване в „Триъгълника на смъртта“. Така терминът се превръща в нарицателно име за тежка военна служба за военнослужещите – наборните войници, сержантите и офицерите които никога не са служили в някоя от трите казарми.
По правило в трите поделения са изпращани предимно млади, жадни за успешна военна кариера офицери

Грудово е бил един от най-големите гарнизони на ІІІ армия с щаб в Сливен. През годините на социализма се превръща в своеобразен военен град, а пък e било и престижно да се омъжиш за български офицер. Много от по-възрастните днес са служили в поделенията на тогавашната Българска народна армия БНА и с носталгия си спомнят за отминалите години. А и има защо.

Когато и последната кубинка напуска градчето, започва и голямото рушене. Преди десетина години четирите поделения (артилерийска, танкова, механизирана част към Бургаската механизирана бригада и една механизирана част към Ямболската дивизия) са закрити напълно. Циганите само това и чакат. Въоръжени с чукове, кирки и лостове започват да разрушават бившите казарми и военни блокове. Керемидите и тухлите се сортират и товарят на каруци и се изнасят от района. После се продават. Дървените каси, греди, дограми и дюшемета се разбиват и трошат за дървен материал. Най-голям е интересът към металите. Каруци, натоварени с желязо, допълнително влачат арматура от колоните и сноват непрестанно между казармите и пунктовете за изкупуване на вторични суровини.

Най-възмутителното обаче било, когато циганите започнали да изнасят одеялата от поделението, а в същото време в местната болница нямало с какво да се завиеш

Най-възрастните и до днес си спомнят как в местността Градока през 1950 г. започва строежът на поделение. То трябва да ни пази денонощно от врага. Бившето Грудово е на 30-ина километра от границата с Турция. Малко повече пък е разстоянието до браздата с Гърция. Все страни, които до 1989 г. се считаха за врагове на България. Именно за това и в този регион са дислоцирани най-много военни поделения. Полкът е трябвало да издържи 4 часа на вражеска атака. Освен в Грудово много войска е имало и в Елхово, Звездец, Болярово.

След като казармата е готова и се стичат военни от цялата страна, започва строежът на жилища за семействата. Вдигат се десетина масивни блока на няколко метра от портала. Всяка година е по време на клетва е имало по 3-4 хил войници строени на площада, който не е можел да ги побере.. Хората пък, които са идвали на клетвите е нямало къде да отсядат и са ги настанявали по къщите на хората. Гарнизонът е наброявал 3700 души, а местните са се сработвали добре с военните. Днес от всичко това е останал само споменът на хората, които трудно се примиряват с днешната действителност, а тя е умопомрачителна.

Всяка година по време на клетва е имало по 3-4 хил войници строени на площада, който не е можел да ги побере

Всичко е изоставено на произвола на съдбата. Поделенията са закрити, хангарите с техниката са опразнени, военното имущество е бракувано и унищожено, за да не може да се използва. За сградите споменахме вече.

Армията не се интересува от имотите си. Общината не прави нищо, защото не е собственик, полицията не прави нищо, защото няма подаден сигнал или оплакване и …така. А циганите, като виждат, че няма противодействие, за няколко месеца опоскват всичко.

Положението в Звездец не се различава съществено от тукашното. Напротив, дори е по-зле. Селцето от военно се е превърнало изцяло в циганско.

Руините и на двете места олицетворяват напълно състоянието на славната някога наша армия. Там вражески войник не е стъпвал, но разрухата наподобява наказателна операция на нечий окупационен корпус.Руините и на двете места олицетворяват напълно състоянието на славната някога наша армия

Единствено в Елхово нещата са малко по-добре. Там днес е съсредоточен центъра на Гранична полиция. Разрухата, която не липсва и там, като че ли не е толкова очебийна.

И все пак в годините на социализма в Елхово е имало над 20 000 жители, голяма част от които семейства на военни от цялата страна, изпратени да служат в полка, смятан за тежката артилерия на българската армия. След като България стана член на НАТО, поделението е закрито. Остават само старите Гранични войски, вече преобразувани в Регионална дирекция “Гранична полиция”. Жителите на градчето пък намаляват наполовина, а десетки военни блокове оттогава стоят празни.

socbg.com

Материалът Триъгълникът на смъртта: полковете в Грудово-Елхово-Звездец е публикуван за пръв път на Опознай България.

Трети месец по градовете и селата на България народът се бунтува, протестира и иска две прости неща: оставката на премиера-мафиот и обслужващият го главен прокурор. В началото бяха стотици хиляди – млади и стари. Шестваха по булевардите, замеряха с яйца и домати учрежденията – символи на несправедливата крадлива мафиотска държава.

Борисов и неговите клакьори лицемерно признават конституционното право на народа да протестира срещу тях, но безочливо отказват да се вслушат в призивите за оставка под предлог, че са силно загрижени за съдбата на отечеството. „Ще счупят държавата“, намусе се Борисов. Сякаш по този повод Стоян Михайловски в своята „Книга за българския народ“ е описал наставленията на стария велик везир към приемащия властта му внук:

…имот се дава, здравие се дава,

живот се дава и вяра, и чест се дават,

жена, сестра, брат и деца се дават-

да, всичко в този земний мир се дава,

па дава се и всичко в небесния такъв-

душа безсмъртна и блаженство вечно-

само власт, синко, се не дава!

Тези стихове не са цитат от „Винету“ и по тази причина Борисов не ги е чел. Но всичките му действия в управлението на държавата показват неговата дълбоката привързаност към цитираните морални наставления.

Постепенно протестиращите по площадите намаляват. Отвращението им към корумпираната власт на хунтата ГЕРБ и главния прокурор изобщо не са намалели. Българите не са се отказали от исканията си, гневът им не е намалял но те имат грижи за насъщния, за децата и бащите си, ежедневието налага своите изисквания. А Борисов и хунтата му разчетоха това като помъдряване на народа , възраждане на народната любов към ГЕРБ… И в отговор изнамериха панацея, която да излекува пороците на българската държава – ощастливиха ни с проект за нова конституция. Сегашната тук – там с някои клаузи и параграфи ограничава както безконтролната власт на ГЕРБ така и възможностите за ненаказуема кражба на държавните богатства, доколкото в тази държава все още е останало какво да се краде. Една нова конституция, спретната от престъпния мозъчен тръст на въпросната партия начело с „конституционалиста“ госпожа Десислава Атанасова, би могла да отстрани тези слабости и да осигури безкрайна власт на ГЕРБ и да узакони масовият им грабеж.

На фона на многомесечните протести на народа някак противоестествено звучи самодоволното боботене на Бойко Борисов в личното му телевизионно студио – джипа, в който се вози и с който препуска по шосетата и селските кръстовища на България и рекламира благодеянията, с които е ощастливил отечеството. Патологичното чувство на Борисов за изключителност и налудната му убеденост, че е първостроител на съвременна България, която до него сякаш е била пустиня, навява паралел с оня френски крал, комуто се преписва изразът „Държавата, това съм аз“.

В свое интервю пред БНТ един чуждестранен дипломат ни увери, че решенията за строителството и управлението на страната ни се взимат тук, в столицата на България от нашето правителство. Да, така би трябвало да бъде! Но това твърдение не важи за управлението на ГЕРБ. С престъпно съглашателство в името на американски и турски интереси и под диктата на три европейски правителства Бойко Борисов ликвидира проектите за нефтопровода Бургас- Александруполис, за газопровода „Южен поток“ и АЕЦ „Белене“. Той превърна страната ни в колониален послушник на стари колониални западни сили.

С показна наглост и просташки език той деградира отношенията си с президента и президентската институция, както и с парламента, без да съзнава, че руши устоите, върху които е съградена държавата. По непостижим за ума начин Борисов и цялото му безскруполно войнство ослепяха и оглушаха за призивите на научния и културен елит на страната да си отидат, за да спре деградирането на държавните институции, на здравеопазването, на образованието, на ширещата се бедност, на демографската катастрофа, която лиши страната от стотици хиляди интелигентни и трудолюбиви хора, от най- продуктивната част от нейното население. Статистиката на Европейския съюз през дългите години управление на ГЕРБ неизменно отрежда оскърбителното първо место на България във всички негативни класации. Първи сме по всичко лошо, което може да се случи на един народ. За Борисов и Хунтата му обаче тази статистика не съществува, тя не тревожи съня на Бойко, полегнал до нощното си шкафче с незнайно колко пачки евро и златни отливки.

Щетите, които нанесе управлението на Бойко Борисов на икономиката, здравеопазването, образованието и на държавата като цяло, са огромни. Но все пак те могат да бъдат преодолени, когато неговата клика се срути и пропадне в политическото небитие. По тревожни са осакатяващите рани, които това управление нанесе върху душевността на българина, върху неговите разбирания за добро и лошо в живота и в управлението на държавата.

Просташките езикови изстъпления на Борисов от записите на неговите лични телефонни разговори и публични изказвания и поведение постепенно заразиха и обществото. Те моделират безкултурието, което завладя значителна част от обществения живот и хората. Моделът „вие сте прости и аз съм прост“ допадна на не малко хора. Това отчетливо се видя на скорошните частични местни избори в няколко села. Въпреки яростните многолюдни протести в цялата страна, ГЕРБ спечели почти навсякъде. И този резултат не се дължи на неубедително представяне на БСП и другите политически играчи. Напротив, левицата е в блестяща кондиция. Причината е в устойчивостта на вкоренения модел за задружния живот на откровено простия държавен мъж с народа, който вече 11 години не може да разпознае в Борисов – демагога и престъпника.

Емиграцията на българите на Запад започна преди 30 години. Тогава тя беше продиктувана от предателската деконструкция на социалистическата система и изкуствено предизвиканите икономическа и финансова разруха на родината ни. Днес, 30 години по-късно към тези две кризи се прибави и още една причина стотици хиляди младите хора да продължават да се едакуират от България. Причината е хроничното им отвращение от безочието и от крадливата корумпирана наглост на Хунтата, която е окупирала страната ни. Тя здраво е заседнала във властта и с още по-здрава ръка държи нашия обществен, икономически, културен и политически живот. В полза на чужди интереси. Тази власт не произтича от волята на българския народ и не защитава неговите интереси. Тя е продажна и унищожителна за рода и родината ни. Всичко това навява на българина чувство за безнадеждност. Той не вижда бъдеще в земята, на която е роден.

Ако мафиотското управление на ГЕРБ не си замине скоро, да се намеси армията. Иначе със страната ни е свършено. Skandalno.net

Автор: Вицеадмирал, о.з. Румен Попов

Материалът Контраадмирал о.з. Румен Попов: Ако Борисов не подаде оставка, ДА СЕ НАМЕСИ АРМИЯТА! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Това е разказ за единствения батальон, който е участвал в реални бойни действия в мисията зад граница.

„Посегнеш ли да убиеш българин, приготви се да умреш пръв“, пише авторитетното издание „Ню Йорк таймс“ след българска военна операция. Тази операция ни връща 12 години назад в Кербала, където наши военни изпълняват отбранителна мисия, пише в своя статия БГНЕС.

Под почти непрекъснат едномесечен обстрел с РПГ и минохвъргачки, момчетата ни охраняват кметството в Кербала и отблъскват 53 атаки на бунтовниците шиити. Това е част от историята за другата Кербала – една голяма битка за армията ни, за която малко се знае.

Това е разказ за единствения батальон, който е участвал в реални бойни действия в мисията зад граница. Сражение, определяно от поляците като най-тежкото, в което са участвали техни военни след края на Втората световна война.

Другата Кербала, защото през годините в съзнанието на българите размирният иракски град се свързва със спомена за онзи трагичен инцидент през декември 2003 г., когато кола-бомба влиза в една от базите ни и убива петима български военнослужещи, а 27 души от контингента са тежко ранени.

Но историята за другата Кербала е историята на следващия – втори батальон, който успява да опази зоната си, не напуска постовете си и запазва контрола над кметството на града. Ирак не е обикновена мисия, а е една от първите мисии.

Участваме в операция не на НАТО, а на многонационални сили в Ирак – “Стабилизиране и възстановяване”. Българският контингент до 500 военни е в състава на Многонационалната дивизия “Център-Юг” под полско командване и има за задачи да осигурява реда и да помага за възстановяването на граждански обекти в района на Кербала.

Национален командир на батальона е подполковник Петко Лилов, чието спокойствие и професионализъм военните в батальона изтъкват. Това е война! По това време участието на военни в мисия зад граница е на доброволен принцип.

Така при сформирането на втория контингент има военни от всички формирования на армията ни, но голямата маса бяха от сухопътни войски, разказа Божидар Борисов, зам.-командир на втория батальон отговарящ за бойната подготовка и за гражданско-военно сътрудничество на Ирак.

Мисията в арабската страна е за стабилизиране и възстановяване и се очаквало там нашите да пазят вече съществуващ мир, а не да се налага тепърва такъв. Подготовката за заминаване в България протича нормално до момента, в който става трагичният инцидент в Кербала и загиват петимата българи. Това подействало на доста голяма част от техните колеги, които се подготвят, за да ги сменят.

„Последваха доста рапорти за напускане. Тогава на доста голяма част от нас стана ясно, че ние не отиваме в Ирак да стабилизираме, а отиваме в държава, в която още се води война. Разбрахме го точно преди да заминем”, каза полковникът, който днес е кмет на община Две могили.

В началото заминават за участие в непълен състав. Подполковник Иван Алексиев, който е бил зам.-началник щаб на батальона, също си спомня, че имало хора, които се отказали, но според него не става дума за голяма бройка, която можела да повлияе върху военните способности.

„Ние знаехме какво ни очаква тогава”, каза той и допълни, че при подготовката отчели голяма част от нещата, с които ще се сблъскат. Майор Тодор Грибачев и капитан Асен Чилингиров са били от тези, които не са се отказали. Те са от 68-ма бригада „Специални сили” в армията ни.

Преди 12 години, когато заминават за Ирак това е първата им мисия зад граница. И двамата не са имали съмнения и колебания, че ще отидат, въпреки трагичния инцидент в първия контингент. Но и те си спомнят, че заради него е имало хора, които се отказали. Днес не крият, че тогава по-голяма част от екипировката им била купена от тях самите.

Дали от себе си по над 500 лв. лични пари, за да купят неща, които ще направят службата им там по-пълноценна. На 15 януари 2004 г. заминава първият полет с първата част от контингента, няма достатъчно време за адаптация и само след 3 дни в пустинята отиват в Багдад. Още с предвижването си до база Кило като за „Добре дошли” ги обстрелват по пътя, спомня си полк. Борисов.

1 февруари е датата, от която втори пехотен батальон започва да осигурява безопасността в Кербала в състава на полска бригада. Същия месец има два атентата – един срещу полски и един срещу американски конвой.

До средата на март обстановката е сравнително спокойна… Началото на едномесечни атаки – въстанието на Армията на Махди В началото на март шиитите празнуват техния празник Ашура. В Кербала като свещено място се стичат вярващи от всички държави за поклонение.

Населението в града нараства в пъти. Тогава военните започват бързо да изграждат контролни постове, за да се следи кои хора влизат и да се предотвратят до колкото може самоубийствените атентати, а такива по това време има. В началото на април 2004 г. започва въстание на шиитите в Кербала и Наджаф.

Нашите получават информация, че стотици бойци от „Армията на Махди“ атакуват полицейските участъци и базите на коалиционните сили в цял южен Ирак – в няколко града.

Тогава т. нар. въстаници на Махди – шиитски милиции превзеха почти цял южен Ирак, с изключение на кметството в Кербала, казва Иван Алексиев. Кметството или Сити Хол-а представлява комплекс от сгради. Лошото е, че е било в близост до други сгради и така въстаниците са могли да обстрелват от тях нашите.

В него има и затвор, в който по това време са се намирали над 200-300 арестанти. По време на първата атака кметството се охранява само от иракски полицаи. Веднага се изпращат български и полски взвод от сили за бързо реагиране, които да деблокират обкръжените иракски полицаи.

Нашите стигат там вечерта и заемат позиции навън под прикритието на нощта. Пробиват път с бой, влизат вътре и поемат охраната до сутринта. Тогава са сменени от други наши войници, спомня си подп. Алексиев и допълва: Когато започват непрекъснати атаки, в продължение на няколко вечери българите и поляците сами отбранявали кметството.

Напрежението в този месец нараства, базата е обстрелвана с РПГ, с преносими минохвъргачки, които се слагат на пикапи – бунтовниците стрелят и бягат. Нашите са обстрелвани и със стрелково оръжие. Обикновено всичко се случва нощно време.

На 4 април инструктират поредния патрул, има разузнавателна информация, че се подготвя нападение, взети са мерки, но вечерта около 21.30 часа при обстрел има тежко ранен в ръката българин от специалните сили. Полк. Борисов и днес си спомня, че това именно показва на българите, че местните ги считат за окупатори. Българските военни знаят, че трябва на всяка цена да се удържи Сити хол-а в Кербала.

„Важно е и защото всяко едно кметство е символ на властта на населеното място и който го държи, той се счита и за страната, която е победител в конкретния случай. Може би и затова се стигна до тези доста интензивни боеве.

И през деня се водеха отделни сражение, но битката се водеше основно нощно време – отвсякъде настъпваха, ние бяхме откъснати. База Кило се намираше на около 2 км. по права линия от кметството. Изпращали сме им патрули, с които да подпомогнем бойните действия на колегите, но по пътя те са обстрелвани с РПГ-та”, спомня си Божидар Борисов.

Майор Грибачев и капитан Чилингиров разказват, че противникът знаел, че през нощта нашите военни не са достатъчно ефективни, поради липса на техника и атаките са били предимно тогава. Имали очила за нощно виждаме, предоставени и от нашата армия, и от американците за ползване, но избягват да дават подробности за качеството на изображението.

„Имахме сериозни проблеми с нощни прицели, тъй като ние почти не разполагахме с такива. А бунтовниците използваха основно тъмната част на денонощието, за да се опитват да въздействат върху нас, за да освободим Сити хол-а. Ситуацията изобщо беше такава, че нямаше как нощно време да разузнаваме.

Основно по отблясъците на оръжието, което стреля срещу нас, се ориентирахме от къде се води огън по нас. Ясно бе, че без нощни стрелкови прибори нямаше как да се ориентираме и така сме отвръщали на огъня. Въздействаш, но не ефективно”, разкриват те.

Реалната битката обаче не е като по филмите, постоянно ден и нощ да се стрелят – тук атаките са епизодични, но постоянни в продължение на няколко седмици. В един момент почти всяка вечер има минометен обстрел на базата и накрая дори не са могли да излязат да си вземат вода.

Патрулът излизал на 100 метра и започвали да стрелят по него. По данни на разузнаването имало 360 наемника в града, но нашите удържат. В тежките сражения устояли на 53 атаки и дават една жертва.

„Ню Йорк таймс“: Посегнеш ли да убиеш българин, приготви се да умреш пръв Между 8 и 9 април милициите на Моктада Садр започват интензивен обстрел по нашите позиции, разположени на покрива на Сити хол-а. Освен с РПГ-та, картечници и автомати, милициите стрелят интензивно и с минохвъргачен огън.

Мините падат директно по покривите на двете сгради и върху главите на българите, които не са защитени от такъв огън. Бунтовниците стават все по-точни и по-точни и ако продължавали така нашите или трябвало да напуснат позиции, или да се укрият.

Те били обкръжени, а съгласно правилата за мисията имали право само да се отбраняват, но не да настъпват. Минометният обстрел прави ситуацията много критична и командирът се обръща за помощ.

В този момент старши сержант Иван Михайлов, който води група от спецвоенни, проявява инициатива и се взема решение тя да подходи през нощта до стрелящите бунтовници, излизат им в гръб и успяват да ги неутрализират, в много сложна обстановка.

Прибягват пешком разстояние от около 2,5 км през нощта, обкръжават мястото откъдето идва минометния огън. „Те успяха да извършат операцията в състав от 5 човека – тихо подходиха и успяха да неутрализират минохвъргачния огън. С това проведоха уникална операция, изключително полезна за нас.

Благодарение на тяхното дръзновение, смелост и опит като специални сили те успяха да извършат блестящо тази операция. Пред „погледа” ни – аз бяха тогава в щаба с полския командир на бригадата и американски полковник, които бяха озадачени от бързото решение, смелостта, подхода, дръзновението и успеха на тая операция.

И доколкото си спомням след два дни в „Ню Йорк таймс” се появи малка статия: „Посегнеш ли да убиеш българин, приготви се да умреш първи”.

Това беше едно заслужено признание за гениалността в много тежки подходи и моменти на българските войници”, сподели полковникът от запаса днес Христо Христов, който е бил старши-национален представител на втория български батальон и заместник-командир на многонационалната дивизия.

Скрит противник В този период освен кметството, бунтовниците обстрелват с мини базата и патрулите, както и складовете с боеприпаси, които се охранявали от нашите военни. Там също всяка нощ се стреляло срещу тях. Индикатор за това дали ще има още атаки или нещата започват да се успокояват били и самите цивилни в Кербала.

Когато хората започвали да си събират багажа в торби от плат и да се изтеглят – това бил ясен сигнал, че нещата не отиват на добре. И обратно, след като започвали да се завръщат нашите разбирали, че нещата започват да се уталожват. „Но това нас не можеше да ни успокои, защото реално ние воювахме срещу противник, който е неразпознаваем.

Ние сме обозначени с униформи, с ясни национални символи, докато при тях – ако днес идва и се разхожда с детето, той е цивилен, наблюдава ни как действаме и вечерта стреля по нас. Затова беше много трудно да се определи точно срещу кого воюваш”, спомня си капитан Чилингиров.

Колегата му майор Грибачев допълва, че това е ролята на специалните сили. „Поради простата причина, че противникът наблюдава конвенционалните сили, изучил е тяхната тактика, знае как действат и реално конвенционални сили не могат да се справят с тази ситуация.

Затова са създадени специални сили, за да работят нестандартно и да могат да се оправят”, обяснява той. Майор Грибачев и капитанът Чилингиров споделят, че е имало много критични моменти. Грибачев казва, че за него такъв е бил като преминал през поредица от засади, когато бил QRF (сили за бързо реагиране). Направили засада на смяната.

Така на него му се наложило да мине през две засади, за да влезе в друга, за да помогне. „Минах по единия маршрут, нашето „око” ни направляваше, след което ми казаха, че трябва да мина през същата засада, за да отида в основната. Тоест, два пъти съм минавал през една и съща засада, за да вляза в третата и там си беше вече яко клане.

Навсякъде хора, стрелба, там убиха и нашият колега. Но се измъкнахме от там. Само българи бяхме там, нямаше поляци”, заяви той. Чилингиров се сеща и за една от смените.

„Тъкмо започнахме да се прибираме, да се връщаме в базата и тогава сутринта към 8-9 часа започнаха да стрелят с РПГ-та, след това с леко оръжие”, разказва капитанът. 12 години по-късно полковник Борисов смята, че може би и заради подготовката, и заради късмета, а и Господ им е помогнал, за да приключи всичко само с една човешка жертва.

Един убит На 23 април 2004 г. при престрелка в Кербала е ранен в главата старши сержант Димитър Димитров, който по-късно умира от раните си. Това става именно при завръщане от изпълнение на задача по охрана на кметството на град Кербала.

Отново при засада. Български военнослужещи са обстреляни с гранатомети и автоматично оръжие. Поразен е транспортният автомобил ЗИЛ-131. На тази дата всяка година участници в батальона се събират в родния град на гроба на офицерския кандидат.

По време на цялата мисията в Ирак петте батальона дадоха 13 жертви, от които 7 от непосредствени бойни действия, 1 от „приятелски огън“ и 5 от произшествия, свързани с бойната техника. Участието на България в Ирак – провал или вход за НАТО? „Може би ние сме единственият батальон, който води реални бойни действия.

Без да подценявам колегите и от първи батальон и от трети, четвърти, пети, службата наистина беше много тежка в Ирак. Но реални бойни действия водехме единствено втори пехотен батальон”, казва полк. Борисов. Според него добре е, че на място са имали време да проведат подготовка, за да могат военните да реагират на това, което им се случва по-късно.

„Сериозни бойни действия се водеха. В близката история не е имало такива в българска армия. Видяха, че хората са твърди, няма да се откажат, няма да се предадем. Българският войник е много корав войник.

Никога не сме си изоставали зоната, сериозни контингенти – полски, испански, украински си напуснаха зоните – ние нито за един час не сме. Нашите патрули се движеха до последно и в най-интензивните битки. Никога не сме изоставали задачите си, всяка една задача се изпълняваше на 100%”, категоричен е майорът от 68-ма бригада „Специални сили”.

И двамата командоси на няколко пъти подчертават, че целият контингент има заслуга за победата в тази война. С участието на България в мисията полковник Борисов смята, че са допринесли за това страната ни да стане член на НАТО.

Той казва, че за 6 месеца реализирали и проекти на стойност около 3 млн. долара – помпени станции, водопроводи, ремонт на училища, пътища – покрай всички други задачи се изпълнили и това.

Основни изпълнители били иракски фирми и така създали чрез тях и работни места за местните. Мисията им приключва през месец юли, обстановката се успокоила сравнително едва в средата на май. Продължили обстрелите, гърмежите, но нямало сражения.

В публичното пространство се чуват обаче мнения, че мисията в Ирак е провал за България. Тези оценки се осланят на това, че тя е струвала милиони на българския народ, но страната ни не е успяла да направи нито една значима сделка при възстановяването на Ирак след войната.

Дали подобни разсъждение са коректни, това ще преценят историците. Освен самочувствието на редовите военни от свършената работа, тя трябва да носят и полза за обикновения българин. Участието ни в операцията „Свобода за Ирак“ отваря последната врата за членството на България в Северноатлантическия алианс.

Така смята подполковник Иван Алексиев. „Освен опит, ние доказахме, че сме сериозен партньор”, казва мъжът, който преди две години дори написа книгата „Кербала 2004“.

Според него ръководство на армията е направило съответните изводи, особено в частта по осигуряването на следващите контингенти, включително и с въоръжаването с нов тип бронирани машини, ново оборудване за комуникация и др.

Въпреки това, според експерти, и днес има какво още да се желае по отношение на екипировката. Полк. Христо Христов вече като офицер от запаса също сочи като първа поука от мисията, че техниката ни не отговаря на реалността. ЗИЛ-овете при температури от 40 градуса дори отказвали да работят.

Ползата е, че натрупали уникален опит, какъвто рядко в учения може да се натрупа, при това в сложна ситуация, в която всяка грешка се наказва с кръв. Другото, което са доказали, че българският войник има уникален дух, независимо от въоръжението.

„Никой не напусна поста си, успяхме да удържим единствено ние, заедно с полските си колеги. Удържахме нашия пост достойно”, казва полковникът. Колкото до това, че от мисията липсват ползи за България от следвоенното възстановяване на Ирак, полк. Христо си спомня, че организирали група за приятелство и икономическа взаимопомощ с Ирак. Заедно с полк.

Петко Лилов, който е национален командир на батальона събират хора от Ирак. Много от тях учили у нас и имали конкретни предложения – да им се предоставят линии за обработка на мляко, помпи за поливане, говорили за конкретни заводи…

След това изпратихме предложение до правителството, но не получихме никакъв отговор. Доколкото си спомням тогава един известен фактор в нашата икономика каза, че с Ирак е хубаво да се търгува, но не и сега, казва полк. Христов.

За целия период на участие в операцията в Ирак – от 22 август 2003 г. до края на 2008 година, Република България е участвала с 11 контингента с обща численост 3 367 души. За издръжката, транспорта и оборудването на българските контингенти за периода на операцията в Ирак са изразходвани 155 343 000 лв.

Материалът Ню Йорк таймс: Посегнеш ли да убиеш българин, приготви се да умреш пръв! е публикуван за пръв път на Опознай България.