В най-крайните източни дялове на Родопите днес е сгушено едно уникално за България село – Мандрица. То впечатлява със своите кирпичени къщи, в които се говори един необичаен за страната ни език – албански. Историята на това село започва през 1636 година.

Местна легенда разказва, че селото е основано от трима братя православни албанци. Те били едри скотовъдци, задължени от бея Али Паша да снабдяват османската войска с мляко, месо и други хранителни продукти. За всяка овца те получават по една жълтица. Военачалникът, в знак на благодарност за вярната им служба, им разрешава да обиколят целия Одрински вилает, за да намерят подходящо място, където да се заселят със семействата и стадата си. Той им обещава толкова голяма земя, колкото могат да обходят стадата от изгрев до залез слънце. Али Паша прави възможно и издаването на ферман, с който ги освобождава от данъци и гарантира, че на тяхната земя турци не могат да се заселват. Братята построяват мандра и определят името на селото.

Местни жители, началото на XX век.

С времето Мандрица се разраства, като все повече албанци се изселват от родината си в него. Те носят със себе си своя език, бит и култура. Строят големи кирпичени къщи в гръцки стил, в които на първия етаж се помещават животните, на втория копринените буби, а на третия живеят хората. Те превръщат селото в част от пътя на коприната, като произвеждат едно от най-висококачествените копринени семена по нашите земи. Започват да изнасят продукта си по цял свят и сами да правят тухлите за къщите си. Разбира се, отглеждат тютюн и сусам, характерни за този край на България.

През 1708 година в Мандрица се строи една от първите черкви в Родопите – „Св. Неделя”. Тя представлява малка еднокорабна сграда, която е част от гробищен парк и до днес. В нея е изписана на каменна плоча годината на основаването на селото. На надгробните плочи са издялани занаятите на покойниците, символ за уважението към труда и приноса към селото. Век по-късно, през 1835 година, се строи селската църква „Св. Димитър”. Тя е трикорабна псевдобазилика, изградена от зидан камък, покрит с дървен покрив. В нейния иконостас могат да бъдат открити източни влияния.

Мандрица в наши дни

Своя разцвет селището достига в края на XIX век. Тогава в него има две училища, детска градина, 22 мелачки за сусамово олио и 20 манифактури за копринени буби. Съществува дори родилен дом. Албанците запазват своята сулиотска носия през годините и продължават да я носят, говорейки на арванитски език. През 1913 година обаче те са принудени да напуснат домовете си, заради гоненията в Беломорска Тракия. Българското правителство заселва селото с български бежанци от Тракия и Македония, но по време на войните къщите в Мандрица постоянно сменят своите обитатели. През 1929 година нова бежанска вълна, сред която отново има албанци, заселва селото.

Днес покрай златоносните меандри на Бяла река могат да се видят типичните големи къщи с резбовани тавани. Там все още е запазен и се говори архаичен албански език, който създава усещането за един друг свят.

Всяка година се организира събор, който оживява иначе призрачното село. Новите къщи се строят от типичните кирпичени тухли по модела на някогашната зидария, в която се откриват гръцки и тракийски влияния. В единственото албанско село у нас можем да видим уникална по рода си архитектура, комбинирана с местен говор и стари фотографии, създаващи чувството за пътуване назад във времето.

По м-али на: bulgarianhistory.org

Материалът Село Мандрица – албанската следа в Родопите е публикуван за пръв път на Опознай България.

От години съществува в средата на селото, намира се съвсем близо до реката, до един от многото речни мостове в Рибарица. Преди време е донесен тук с военна лодка, казва барманката и аз си представям колосална, надземна, космическа почти лодка, която е била способна да донесе като послушна птица този тежък вагон. Вагонът е взет от Дряново, където е щял да отиде за скрап, доразказва тя. По своеобразен начин значи е бил спасен, мисля си, докато бъркам с пластмасовата лъжичка сервираното кафе и се чувствам уютно като в утробата на кит.

Вратите на входната врата тук се отварят с плъзгане настрани. Това са си автентични врати на влак – плъзгащи се, подобно на врати на съдбата, която като че ли малко е почнала да позаобикаля този вагон, след като веднъж го е стоварила тук. Пред входа на вагона малко кученце се разтреперва от радост, че вижда хора и се търкулва тромаво по стъпалата. „Експрес Рибарица“ е акостирал тук от 12 години, а битието му май оттогава е почти едно и също. Както и това в селото. Тук всичко май е едно и също и не се променя.

„Днес никой не влиза, и аз излязох, нагазих в ливадата“, разказва барманката на втория ден от посещението. Вече е по-разговорлива и гледа с доверие на посещението. Не иска да й казвам името, „за да не говорят хората в селото“.

„Бях отпред един път. И гледам, млади момче и момиче идват, въртят се. „Тука е много убито“, казва момичето, и двамата се врътнаха, тръгнаха си. А аз стоя и се чудя, умувам какво значи това убито, за думата се чудя и защо смятат, че е убито“, разказва сервитьорката, която е и барманка. Стои и бъбри почти като жената от „Антимовския хан“. С тази разлика, че всички знаем, че онзи хан на Йовков е бил пълен. Е, този тук пустее, та дрънка. От селото ли е, от хората ли е, няма кой да разбере.

„Не знам защо не идват. Може би хората обичат да им е по-шик, обичат натруфеното“. „Че тук е много шик“, възразявам аз нетърпеливо и оглеждам перденцата. А те хубави перденца, кокетно пристегнати в средата, като малко поостарели моми, чакащи посетителите си. Преди време в такъв влак, превърнат в ресторант бях в Сърбия, Ниш. Беше пълен с хора и храна. Ясно ми е, че в Рибарица няма как да е пълен. Но има и нещо друго. Той е обезпокоително празен. Все пак само вчера бях в ресторанта на един най-обикновен хотел в Рибарица, мисля си, и имаше хора. А тамошният интериор е от най-обикновените, хотел като хотел, а не влак все пак. Не им ли се иска на хората да отидат ей така, един път, на малко по-различно място, да се озоват в едно по-различно пространство от обикновеното, пак си мисля?

И картините, някои духовити илюстрации, по стените, в стил от 30-те години, говорят за вкус. Заведението рязко се отличава от всички други места за хапване или пийване в Рибарица, а и в София. И въпреки това, като акостирал кораб на времето, този влак мълчи и почти незабележимо тъгува за това, че е едва-едва посещаван. Тук се отбиват от време на време като че ли само няколко души, може би приятели на собственика. Играят карти, пушат отпред, говорят си нещо за реката, за преживелиците си и цъкат с език и карти. Умълчават се, щом ни видят. Затова пък собственикът притичва усмихнат вечерта, в която се озоваваме на една от масите с карирани покривки. Въображението ми почти довършва спомена – тази вечеря в неподвижния във време-пространството влак му сторва да мине път.

Сутрин, съвсем рано в шест часа сутринта няколко души идват да си вземат кафе, преди да отпътуват с други превозни средства за далечната си месторабота, разказва барманката. А тя е далечна, понеже в селото към днешна дата почти не съществува т.нар. поминък. Пълно е с безработни. В околността почти всички заводи са закрити или работят на минимум общности. Някога в Рибарица е имало цехове, сега няма.

„Най-много 20 души да са заети покрай дърводобива тук“, казва барманката, на която имам неблагоразумието да си поръчам капучино. Да, спонтанно ми хрумва да си поръчам поради изискаността на целия интериор. Но тук трудно успяват да осигурят зеленчуци. Оборотът е толкова малък, че едва покрива режийните.

„Нямаме салати, защото никой не идва и се развалят“, казва собственикът и се усмихва, докато си избираме от менюто. Скарата се оказва много вкусна, и картофите със сирене. Прелест. А реката навън шуми. Собственикът си е оттук, от Рибарица. Преди време създава ресторанта заедно със софиянец, двамата са съдружници, но сега е сам, другият се е оттеглил. Но рибаришкият собственик е изненадващо упорит. Не затваря.

В този влак няма капучино, няма интернет, салати няма. Но те пак не му отнемат нищо. Кацнал на реката, той чака да бъде оценен. А междувременно има нужда от ремонт. Но като се развалят дори зеленчуците, защото няма кой да поръча, как ще има пари за ремонт? И кога ще има? Когато се научим да ценим различното, да уважаваме труда, който го е създал, минава ми през ум, докато плъзгам отварящите се врати. Затварям ги с надежда да не остават дълго затворени.

Източник: banitza.net

Материалът Последна спирка: Вагон-ресторантът накрая на вселената е публикуван за пръв път на Опознай България.

Всички още помним времената, в които почивката на море беше право и задължение на всеки българин. При това не за един дълъг уикенд или от понеделник до петък, а минимум за две седмици. Тогава избор нямаше и всички пътуваха за родното Черноморие. По-добре устроените в системата стигаха направо до плажа с ладата или москвича. А багажниците, естествено, бяха пълни с домати и дини от село. Средната класа пътуваше с автобуса, а пролетариатът с нощния влак, пише Марица.бг.

По правило северняците и голяма част от столичани избираха Варна, а пловдивчани гравитираха към Бургас и южния бряг. От привързаност към годините на детството на много от нас и до днес онази почивка от времето на соца все ни се струва по-хубава от сегашната. Да си спомним за летата от 70-те и 80-те на 20. век по родните плажове с 10 неща, които изчезнаха от Българското Черноморие в годините на прехода:

1. Малките рибарски кейове

Тези красиви и несравними пристани оцеляват по чудо и до днес в някой все още оцелели под напора на туристическите гиганти места. В традиционните ни курорти като Несебър, Созопол и Поморие обаче дървените лодки са по-скоро атракция, на която летовниците си правят селфи. В момента целият риболовен флот на България се състои от 3000 плавателни съда, като 90 % от тях са малки лодки с дължина до 10 метра. Разпределени са между Дунав и Черноморието, където обаче стоят на котва в очакване да свърши туристическият сезон и да започне риболовният. На мода в модерните комплекси са пристанищата за яхтите на богатите туристи.

2. Прясната цаца в пликовете кафява хартия

Заедно със старите рибарски лодки от морето по време на сезона изчезнаха и дървените капанчета, които продаваха прясна цаца в кафяви хартиени пликове. И бира, разбира се. Подобни търговски бараки все още съществуват край няколко оцелели места за любителите на палатката до морския бряг. Цаца, естествено, има и днес, но идва по обектите замразена и обикновено я правят много солена.

3. Сергията за вестници

Не намерихме нито една такава в Слънчев бряг това лято. Доставчиците закрили линията, защото е нерентабилна. Повечето гости на апартаментните комплекси тук са чужденци, а българите вече не си търсят вестника. Получават новините директно в собствения си Фейсбук. Преди години семействата се зареждаха за плажа поне с 3 вестника – един ежедневник, един спортен за съпруга и нещо по-шарено и леко за благоверната. Отделно от това комикс или някое списание за детето.

4. Книжарницата

Ако искате да си купите книга на морето, ще трябва да пътувате специално до Варна, Бургас или поне до някое градче от ранга на Созопол. По другите места за почивка в книжарницата продават само химикалки, флумастери и най-много някоя детска оцветявка.

5. Компактдискът

Отиде си броени години, след като самият той прати в историята магнитната касета /тя пък от своя страна бе погребала ролката с магнитната лента и грамофонната плоча/. Вече никой не се трупа по сергиите, за да си купи Жан-Мишел Жар, Джордж Майкъл или Марая Кери, защото в нета има всичко. През 90-те години сергиите с компактдискове на морето въртяха огромни обороти, а на опашката се чуваха коментари за заглавията на половин дузина езици. Всичко, естествено, бе контрабанда. Албумите на топ изпълнителите излизаха в Лондон или Ню Йорк, а специални агенти купуваха диска от магазина и още същия ден го изпращаха за България. На следващия ден се печатаха обложките, линиите в Ботевград и Стара Загора тиражираха ментетата и така два дни след излизането му на британския пазар новият албум на Стинг вече се продаваше по сергиите у нас. Сега линиите ги няма, защото музика е навсякъде в нета. Повечето – пак пиратска.

6. Стъклената риба сувенир

Някога ги имаше във всеки български дом като украса и доказателство, че семейството е било на морето. Бяха сред най-търсените сувенири от плажа заедно с дървените корабчета с термометър и обикновената хартиена картичка. Сега всички те са под заплахата на магнитчетата от китайското карго с изображения на всяко кътче от Българското Черноморие.

7. Пясъчните дюни и пейзажът без кран и багер

Онези възвишения с дълбок, горещ пясък, идеални за морски свалки и вечерно усамотяване на влюбените двойки. Заради реституцията, застрояването на брега и промените в климата сивите стабилизирани северни дюни вече се срещат единствено край Дуранкулашкото езеро. Южните черноморски дюни все още оцеляват под напора на строителството, като се срещат край Камчия, до с. Шкорпиловци, Слънчев бряг, Несебър, между Приморско и Китен, както и до къмпингите „Градина“, „Златна рибка“, „Каваците“, блатата Алепу, Аркутино и Стамополу. Рядкост по Черноморието е и пейзаж, на който да не се вижда кран, багер или заградено с ламаринени платна място за бъдещ хотел.

8. Плажният фотограф

Онзи, който правеше моментални снимки и ги копираше с лошо качество на място за клиентите си. Преди него имаше и такива, които изпращаха фотографиите по пощата на адреса на летуващите. Пратката, естествено, се заплащаше отделно. Днес смартфонът изяде бизнеса на добрия стар фотограф.

9. Пионерският лагер

Някога децата почиваха организирано по 3 пъти в годината – един зимен лагер и два летни – на море и на балкан. Сега старите станции със собствени плажни ивици и вечерните лагерни огньове ги няма, завзети от модерните хотелски комплекси с аниматорите и новите забавления за децата.

10. Старият гларус прихващач

Онзи знаменит сваляч от времето на соца, който покоряваше чехкините с едно голо тяло и няколко вълшебни думи на международния език на любовта, които отключваха всяко сърце и други неща. Днес на мода са Аlexandro, който кара мерцедеса си с 300 км в час, Фики, Криско или просто Чичко Паричко, натрупал капитали в годините на касовата и масовата приватизация.

11. Корабите – комети

Пътническите кораби-комети свързваха всички по-големи градове по Черноморието с редовни линии всеки ден. Можеше да се пътува по море от Каварна на север до Созопол на юг.

Може да допълвате…

Материалът 11 култови екстри от миналото които безвъзвратно изчезнаха от българското черноморие е публикуван за пръв път на Опознай България.

Източник: bgspomen.com

Материалът ММЦ-Приморско в 8 снимки от 70-те е публикуван за пръв път на Опознай България.

На юг това са Елените и Дюни, където почиват главно немци, а на Северното Черноморие – истинската перла тогава е ваканционно селище „Русалка“, където за първи път преди близо 50 години стъпват западни туристи, и то французи.

Селището е затворено за нашенци, а българи са само хора от персонала. И на трите места по това време за първи път прохожда олинклузивът.

Дюни разполага с 16 заведения за хранене, традиционна търговска улица с много магазини за хранителни стоки, плодове и зеленчуци, цветя, сувенири, плажни и промишлени изделия, пише навремето областният вестник „Черноморски фронт“ за курорта, пуснат в експлоатация в края на май 1986 г. и стопанисван от „Балкантурист–Бургас”. Изграден е голям спортен комплекс – седем тенискорта с училище за начинаещи, плувни басейни, игрище. За летовниците са създадени идеални условия за приятен отдих и развлечения.

Запазени са почти всички дървета и са засадени много нови. Работи се и по създаването на голяма буферна зона от водни площи и горски пояси, която да отделя уникалното езеро – междинна станция на прелетните птици, от селището.

Едно- и двуетажните вили са накацали една над друга, всяка с прекрасна панорама към морето и езерото. Интерес сред чуждестранните туристи предизвикват и самостоятелните вили – тип стара созополска къща, припомня „Черноморски фронт”.

/по информация от: bgspomen.com

Материалът В три наши морски комплекси – истински „перли” беше забранено за българи през соца в НРБ. Вижте кои е публикуван за пръв път на Опознай България.

Източник: URBEX.BG

Киселчово е малко родопско селце, скътано в самия край на България. Границата с Гърция отстои едва на няколко километра, а цивилизацията на поне няколко десетилетия от него.

Единственият път до селото е с качествата на лунен пейзаж и ежегодно бива отнасян от прииждащите води на местната река. Мобилните телефони тук също твърде често губят обхват, а магазини въобще няма.

Въпреки или именно заради тези сурови условия Киселчово е запазило неповторимата атмосфера на населено място, съществуващо на границата между две епохи. Старинните му каменни къщи са пръснати по склоновете на острите родопски чукари, като само една малка част от тях все още са обитаеми. Останалите отдавна са потънали в дълбокия сън на безвремието, но опустелите им стаи продължават да пазят спомените за хората, живели някога в тях…

Местните твърдят, че къщата, в която ще се разходим днес, е най-старата запазена в селото и е на повече от 100 години. Още на пръв поглед разкривените каменни стени и посивялата от времето дървесина показват, че много години са изтекли, откакто този дом е бил построен, но истинското пътешествие в миналото започва, едва когато прекрачим прага му.

Старата дървена врата изскърцва и се озоваваме в малка уютна стаичка, подредена така, сякаш някой все още я обитава. Металната печка е готова отново да затопли помещението, леглото е все така прилежно оправено… Многобройните паяжини, дебелият слой прах и едно изсъхнало козе краче обаче напомнят за смъртта, настанила се из притихналия дом…

В една от стаите намираме останки от изпочупен тъкачен стан. Впоследствие ще разберем, че жената, живяла някога тук, си е изкарвала прехраната именно с тъкачество.

Стъклени спомени от зимника…

На едно от прашните стъпала към втория етаж лежи захвърлен стар поздравителен адрес. Отправен е към домакинята. Годината, отбелязана в него е 1972-а., а поводът за издаването му – десетдневката на дълголетието в смолянски окръг.

На един от прозорците край стъпалата попадаме на още интересни артефакти – кутия с документи, от която се разбира и заниманието на мъжа – служител в горското стопанство. Най-отгоре лежи квитанция за платен абонамент, на стойност 30 лева, за списание „Българо-съветска дружба“ и вестник „Българо-съветско единство“. Годината е 1948-а.

Несъмнено най-красивата част от къщата е третият етаж. Стените са изградени от оплетени като мрежа жилави дървени пръти, покрити с глина. Тук прозорците са много и слънчевата светлина прониква безпрепятствено. Една част от пода на одаята е повдигнат – това е мястото, където стопаните са се събирали на раздумка, излегнати върху удобни вълнени рогозки.

За съжаление времето не е пощадило нищо и днес това красиво помещение е във владение на разрухата. Мазилката се рони от стените, а дървеното дюшеме е изгнило. Влагата е превзела по-голямата част от етажа и на много места се забелязват издайнически зелени петна…

В тази красива стая, покрита с дърворезби, някога са отглеждани малчуганите. От тавана още стърчат куките, на които се е захващала бебешката люлка, а капакът от една все още популярна игра и до днес стои скрит над входната врата…

Ако ви е интересно как тече животът в закътаното родопско селце, бихте могли да посетите безплатния фестивал „Бардово Бърдо Фест“ или да се включите в играта „Спокойствие в сърцето на Родопите„, в рамките на която един от участниците ще спечели уикенд за двама с ателие по избор в „Артел 13“ – Киселчово!

Urbex.bg е във Facebook и Instagram!

Материалът Из опустелите стаи на най-старата къща в Киселчово (Снимки) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Вижте и как е изглеждал Преображенският манастир. Красота! Монасите са били тези, които са съхранили националния дух и езика жив по време на 500-годишното турско владичество. Като повечето монаси през останалото време са се занимавали с лозарство и земеделие.

Стигаме до София… Само 2-ма от всеки 25 българи са живели в столицата…Тук е петата по големина катедрала и телевизионната кула, построена по британски модел. Можело е да се спечелят 2000 паунда в месечната лотария, кола и апартамент.
Рози, рози навсякъде по булевардите…

Велико Търново също е впечатлило медията.
Туристите от запад са се радвали на сърдечно гостоприемство, символизирано от известната ни напитка в дървена бутилка, шиш-кебап на открито и народна музика.
„Златни пясъци“ са представени като луксозен курорт…

Напитки като ликьор от рози…и горчиво вино…
„България е създадена за безгрижна ваканция!“ – казва журналиста.

Земя с ухание на рози, вкус на мед, ягоди, които са се изнасяли по цял свят. Това е България!

https://youtu.be/EoJykDwGjXA

Материалът ВИЖТЕ тези кадри, представящи БЪЛГАРИЯ заснети преди ДЕСЕТКИ години и впечатлили ЗАПАДНА медия. ВИДЕО! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Колко от нас наистина познават столицата на България? Колко от нас знаят нейното минало, нейната история и премеждия, през които е преминала в развитието си, за да се оформи като градът, който познаваме днес?

Всеки българин е длъжен да познава столицата си, нейното славно минало, съставено от архитекурни, природни и исторически забележителности, да знае за тези славни времена на истински българи, които са живели, създавали, градили и творили за просперитета на държавата.

Историята на града ни е многопластова и не може да се гледа едностранчиво на нея. Всеки българин трябва да вникне в дълбините на този град, от който всяка древна плочка и тухла е пропита и лъха на древност и величие, за да усети пулса на София с древен и вечен девиз „Расте но не старее“.

С това видео ви предлагаме една екскурзия из непознатите и мистични истини за града, който обединява всички нас. Обликът на България, разбира се е конгломерат от вида на всичките ни градове и от хилядолетната история, която седи зад този вид.Но в крайна сметка пред чужбина и пред света, ние се представляваме точно чрез нашата столица. А колко тайни има тя? Няма как човек за един живот да успее да научи и половината.

Гледайте това ВИДЕО, което резюмира някои от най-интересните факти за столицата ни!

Материалът СОФИЯ се оказа една от НАЙ-МИСТИЧНИТЕ световни СТОЛИЦИ! Вижте тези 10 любопитни факта, които може би не знаете (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.