Верният път на Шеип: Един разговор за докторската професия, за болестите, изоставените села, изоставените ни баби и дядовци, животът им с болката, животът им със самотата.

Хиляди български лекари заминават в чужбина. Шеип Панев също тръгва, но вместо за Западна Европа поема към изоставените села на Северозападна България

Той се наема да лекува самотните възрастни хора, които сякаш са забравени от управляващите и народа – и всичко това, без да взима и стотинка, пише 365 Новини.

Ето и неговата история:

Баба Милка е вдигнала кръвното. Сигурно е от сапунените опери, които гледа всеки ден, казва тя. Споделя, че преживява някои от историите много емоционално, а други, които намира за примитивни, само я дразнят. Въпреки това не изключва телевизора. Високото кръвно може да се дължи и на факта, че не си пие редовно лекарствата.

„Трябва да си взимаш лекарствата по едно и също време – рано сутрин, а не късно след обяд, това е много важно“, съветва я Шеип Панев.

Съвсем скоро той ще се дипломира като лекар. Днес е пристигнал в село Лютиброд в Северозападна България на около 100 километра от столицата София. Тук преглежда малкото останали възрастни хора. Северозападна България е един от най-бедните региони в ЕС. Младите хора отдавна са напуснали селата и се прибират само по уикендите. По тези места хората виждат лекар само веднъж в месеца – но само лете. През зимните месеци всичко зависи от времето.

Шеип Панев е на 24 години и тази година му предстои дипломиране като студент в МА. Част е от програмата “Забавно лято, грижовна есен“ – проект на BCause и фондация „Направи добро Александровска“. Лекари от МА заедно със стажанти медици (стипендианти на „Готови за успех“) обикалят села в България, в които рядко стъпва лекар и преглеждат безвъзмездно жителите им. В родното село на Шеип за един ден са дошли на преглед 200 души, разказва ни той. Бавно и премерено. Така говори иначе усмихнатото момче срещу нас. Не иска да изпусне нещо или да обърка дори малък детайл. Въпреки, че му предстои дипломиране, пътят му като лекар една сега започва. И ни се струва, че е верен.

– Шеип. За първи път чувам това име. Откъде произлиза?

– Много хора го бъркат, казват го по всевъзможен начин – Шейп, някои Шийп. Лично аз не съм срещал друг човек с подобно име, освен дядо ми, който се е казвал така. Но не зная откъде идва. Не е турско, нито българско, проверявал съм. Може би най-близкото, до което съм стигал, е арабското Шуайб, което означава „показваш верния път“.

– Защо избра медицината?

– Аз съм от Абланица, едно голямо село близо до Гоце Делчев. Там има и гимназия, която съм завършил. Не е имало момент в живота ми, в който да съм се чудил какво ще работя един ден. Имал съм (и все още имам) интерес към историята. Дори освен медицина, кандидатствах и право, просто за да видя колко съм подготвен. Но никога не съм мислел, че ще правя това. Записах медицина.

– Никога ли не си съжалявал за избора си? Вече си на 24, а тепърва ще специализираш, де не говорим за тежките изпити и за една наистина не добре платена перспектива у нас.

– Мислел съм, че по много по-различен начин би се развил животът ми, особено като гледам мои съученици, които вече сменят втора-трета работа, някои имат семейства, осигуряват си жилище… Имам приятел, който завърши компютърни науки, с доста прилични доходи е, което при нас няма как да се случи. А аз още не съм завършил (усмихва се). Но никога не съм съжалявал за избора си.

– Заинтригува ме програмата, от която си част. Разкажи повече за нея.

Тя е съвместно на фондация BCause, където аз съм стипендиант по програмата „Готови за успех“ и фондация „Направи добро Александровска“. “Забавно лято, грижовна есен“ е името на инициативата. Идеята е при тези прегледи лекарите да са от МА, а студентите, които им помагат, да са стипендиантите медици от „Готови за успех“. Така за нас се осигурява и стаж, и опит.

– Как се организира подобно посещение?

– Когато се определят кои места ще бъдат посетени, там отиват представители на фондацията и се срещат с кмета. Казват му какви лекари имат на разположение и питат от какви специалисти има нужда населеното място. След това започва да се мисли за мястото, където могат да бъдат извършени тези прегледи, защото ортопедът и кардиологът например имат нужда от кушетка, фотьойл, а там няма много такива помещения – здравните служби са или малки, или полуразрушени. Най-често сме или в кметството, където ни освобождават помещения, или в училищата. Дори се натъкнах на част от едно кметство (там е била здравната служба), където времето сякаш е спряло. Не зная дали сте попадали на снимки от Припят след Чернобил – беше същото. Аптечката дори беше заредена, сякаш ще се ползва на другия ден, а не е пипана десетки години. Истински призрачно.

– Как хората в малките села разбират за вас? Това най-вероятно са възрастни хора, които нямат ФБ или нещо подобно.

– Средната възраст на пациентите ни е 70 години, въпреки че никого не сме връщали. Задачата се падаше на самото кметство. Те правят на обикновени листове надписи къде и кога ще идват лекари или пък представителите на фондацията носят плакати с информация кога, къде и какви лекари ще идват и с изричната информация, че прегледите са безплатни, за да може хората да нямат притеснения и да дойдат колкото се може повече от тези, които имат нужда. И въпреки това няколко пъти идваха хора с направление. Други пък след прегледа питаха колко струва, притесняват се. Въпреки ниските си доходи, питаха, искаха да платят за прегледа.

– От какво страдат най-често тези хора?

– Възрастните хора страдат от самотата, от липсата на внимание. Но иначе, както навсякъде по света, на тази възраст най-разпространени са заболяванията на сърдечно-съдовата система, ендокринологичните, включвам и диабета, и заболяванията на щитовидната жлеза. Често хората имат нужда и от офталмологичен преглед, тъй като това е една по-тясна специалност и в малките населени места или няма такъв лекар, или лекарят е само един.

– И как се решава този проблем? Все пак това да виждаш е важно нещо, дори и да не работиш на компютър.

– Или изобщо нямат очила, или носят някакви, които отдавна не отговарят на техния диоптър. Но те са намерили решение и си купуват очила от магазините “Всичко по 1 лев”. Отиват там, пробват и ако виждат по-добре, ги взимат.

– Това не е много добре за очите, нали?

– Разбира се, има значение какво е междузеничното разстояние и много други неща, които не могат да се определят само с мерене на очила. Но така е най-евтино, бързо и лесно за тях. Така са намерили решение на този проблем. Лекарят, кметът и попът – това са били най-важните хора в селото едно време. Вече лекари в селата обаче няма. Какво правят хората, като ги заболи нещо?

На местата, в които бяхме, повечето хора са с много висок праг на търпимост на болка. Когато ги боли нещо, те просто си казват: „Ще ми мине“. Високото кръвно за тях не е болест, не е непоносима болка, обикновено не им пречи на ежедневните дейности и не му обръщат внимание. Същото е и с диабета. Много хора над 70-годишна възраст за първи път на тези прегледи разбраха, че имат диабет. Търпят и чак когато започне силно да ги боли или да им пречи на ежедневната дейност, търсят медицинска помощ. За спешни състояния се обаждат на Спешна помощ, с хроничните просто си живеят.

Материалът Млад лекар обикаля безплатно селата и лекува забравени от всички баби и дядовци е публикуван за пръв път на Опознай България.

Раждането на бебето дало възможност на семейството да съхранят стволови клетки от пъпната връв в тъканна банка. Избор, който родителите направили, за да застраховат здравето на петте си деца.

35-годишната Евгения и 33-годишният Пламен Стефанови имали план веднага след сватбата да увеличат семейството си с 3 деца за три години. Били толкова конкретни в желанието си, че знаели дори какъв пол искат да бъдат децата – момчета. Но с реализирането на първоначалния план за многодетно семейство, родителите установили, че то може да бъде още по-голямо. Така новороденият пети син Стефан има четирима братя – на 5, 6, 8 и 9 години.

„Голямото семейство калява“, счита майката Евгения. Според нея големият брой деца растат с усещането за споделеност и без никаква следа от егоизъм. „Най-трудно се гледа 1 дете. Идването на второто е най-големият шок за семейството. След това има само радост. Трудно е, изисква се голяма организация, но децата растат в игри и любов“, разказва многодетната майка.

Грижата за Стефан също е планирана в график. Всеки от семейството ще има своите ангажименти към бебето и така никой няма да се чувства изолиран от този вълнуващ етап от появата на новия член на семейството.

Материалът 35-годишна българка роди пето дете – всичките са момчета е публикуван за пръв път на Опознай България.

Вижте видеото на Мария Милкова:

Материалът Магазинчето в Пазарджик, в което всеки ден е Коледа: Раздават безплатна храна и вода е публикуван за пръв път на Опознай България.

Доброто е заразно – за кратко време Фейсбук групата „Купи подарък от майка на дете с увреждане“ събра десетки хиляди членове, съобщи БНР.

Не само не си представяхме, че има толкова талантливи майки, но и че групата ще се разрасне толкова бързо с потенциални купувачи на произведенията на майките, разкри пред БНР Гергана Маврова, администратор на групата.

В групата са се включили и хора с увреждания, които изработват различни предмети у дома. Над 100 са майките на деца с увреждания, които изработват подаръци. Има доста поръчки, уточни Маврова. „Има бродирани бижута, коледни играчки, сувенири, свещи, плетива. Има хора, които рисуват картини, има хора, които рисуват върху текстил, върху стъкло, върху дърво. Майките шият маски. Аз лично започнах с моето дете да правя глицеринови сапунчета.“

Тези родители си стоят вкъщи не защото не им се работи, а защото нямат друг избор, подчерта тя.

„И са решили кой първоначално е тръгнал във вид на терапия да си прави ръчно изработено нещо, кой с цел бизнес. Просто нещо да правят, да се чувстват значими, че нещо работят тези хора.“

„Другото хубаво на групата е, че се включиха хора, които си предлагат безвъзмездно услугите, хора, които предлагат подаръци, материали за изработка, било то фризьорски, маникюр – всякакви услуги. Онлайн уроци по английски в момента се предлагат, онлайн уроци по плетене на една кука и то от Америка чак ще ни преподава жената“, сподели още Гергана Маврова в предаването „Преди всички“.

„Радваме се, че успяхме да покажем на хората, че нашите деца и ние сме нормални хора като всички останали. Хората разбраха, че не сме страшни, не се притесняват от нас“, завърши оптимистично Маврова.

Материалът Направи добро: „Купи подарък от майка на дете с увреждане“ – предмети с кауза е публикуван за пръв път на Опознай България.

Там времето беше лимитирано и нямаше как да разкажа подробно и систематизирано. Затова ще го направя тук.

Така… Всичко започна преди много години, когато бях дете. Прекарах голяма част от детството си при баба и дядо на село. В онези времена комунистите се бяха постарали хората да бъдат еднакво бедни и те нямаха какво да делят и за какво да си завиждат. Всичките десет къщи в нашата махала имаха обитатели, които бяха изключително задружни – бабите работеха заедно на тютюневата нива, дядовците пък винаги се събираха, за да си помагат. Не всички внучета прекарваха на село толкова време колкото аз, затова всичките тези хора ми се радваха като на своя кръв.

Аз не случих на родители, но баба, дядо и съседите бяха изключително мили с мен.

Така малкият Димитър растеше сред усмихнати баби и дядовци и запази чудесни спомени от детството на село. После пораснах, завърших гимназия, отбих две години военна служба, постъпих в университет, но учебният материал там не беше това, от което имах нужда – това не беше моето място и го напуснах. Домът на моите родители също не беше моето място и така изгорих всички мостове към миналото си – изчезнах за десет години и никой, който ме беше познавал, не чу нищо за мен.
Дядо почина още когато бях в казармата и през тези десет години единственият човек, за когото ми беше мъчно, беше баба. Бях се зарекъл никога повече да не стъпя в Кюстендилско, да не поглеждам назад, но един ден, след десет години, отидох да видя баба.

Баба, милата, беше на върха на щастието. Аз също се зарадвах, но, като оставим настрана баба, това, което видях, ме натъжи – разруха. Тотална разруха. Нямаше ги зелените пасища и ливади около нашата махала, дворовете вече бяха занемарени, къщите – също. Пътят към нашата част на селото беше в окаяно състояние – с дълбоки, кални коловози, стеснен до неузнаваемост от новопоявила се растителност… Хората вече нямаха питейна вода – водоснабдителната система, която изградили дружно през 1967-1969, вече била узурпирана от едно семейство на политически силни на деня, а останалите 50 семейства дори не можели да пият по една студена вода…

Цялата ни държава не изглеждаше по-различно през онази 2002 година, но докато аз, тогава на 33, нямам зад гърба си политическа партия или каквото и да е, и не е по силите ми да променя каквото и да било в България, то някаква си махала вече нямаше да ми бъде проблем. Започнах с пътя – отидох в кметството на общината и попитах кмета какво бихме могли да направим съвместно за този път – аз бих дал част от нужните средства за ремонт на трикилометров участък. Нямали пари. Нямали никакви пари. Нищо не можело да се направи. Наех строителна фирма, закупих първите две хиляди тона каменна фракция и пътят стана проходим, но не перфектен. Налагаше се всяка година да купувам по още хиляда тона фракция, както и да плащам за строителна техника. Последното не беше ефективно и се наложи да закупя собствени машини – самосвал, багер, челен товарач, валяк…

Един ден видях, че на отсрещния баир, където има три къщи, едната от които на кмета, кипи асфалтиране. Отидох да видя – наливаше се асфалт в посока безлюден хълм с три къщи на върха, а в нашата част на селото, където има десетки къщи, общината нямаше нито лев за ремонт…
Отидох в общината и попитах кмета кой е решил да се асфалтира километри път за три къщи, а няма пари за път, който се ползва от няколко махали. Отговорът беше циничен. Тогава му казах, че съм отбелязал докъде е стигнал асфалтът в тяхната част на селото. И ако асфалтирането бъде продължено дори с един метър, ще се постарая всички в тази държава да научат за това безобразие. Спряха асфалтирането, но започнаха всевъзможни проблеми за мен. След години кметът стана клиент на прокуратурата заради онзи път, но разследването забуксувало и спряло.
А аз отремонтирах нашия път и дори асфалтирах половин километър в нашата махала. След това се заех с изграждане на водоснабдителната система – нямаше смисъл да се карам с онези „приватизатори“ на старата водоснабдителна система. Те сами дойдоха при мен десет години по-късно – етернитовите тръби остарели, помпата изгоряла, бетоновите резервоари се рушели. Та попитаха „дали искам аз да я взема“. Отговорих, че мен не ме бива във вземането, а и не ми е нужна – вече всички, освен те, имаме модерно водоснабдяване. А те да си пият със здраве вода от азбестовите тръби…

После дойде ред на сметоизвозването. Никоя власт не се е сетила да организира сметоизвозване за нашата част на селото. Закупих девет контейнера за смет и вече над десет години сметоизвозвам отпадъците на нашата и съседната махала.
След това дойде ред и на пожарогасенето. Иначе дървената мафия нямаше да остави нито едно дърво в района – закупих високопроходими противопожарни машини и изградих система от пожарни кранове.

Междувременно реших проблема със заетостта – всеки човек в трудоспособна възраст в нашата махала е мой служител.
Имам още много неща за решаване, но през декември разбрах за новия вирус и като знам какви хора управляват България, а и света като цяло, си казах, че през 2020 година трябва да произведем повече храни – ей така, за всеки случай. И понеже беше късно за есенници, през зимата закупих картофосадачка, картофовадачка, десет тона качествени картофи за семе, а също така разширихме системата от пожарни кранове, за да можем да поливаме картофите. Та днешното раздаване на картофи беше планирано през зимата.

За да просперира една икономика, е нужно бизнесът и потребителите да имат доверие в утрешния ден. Затова индексите за икономическо, бизнес и потребителско доверие трябва да бъдат винаги над 100 единици.
„Чака ни невиждана криза“ съвсем не е вълшебната думичка, която ще изкачи тези показатели. Възрастните хора, които са преживели много, не заслужават да чуват тази фраза. И понеже аз съм никой и моята дума не може да успокои никого, реших да отгледам и раздам тези картофи. Понякога един картоф е по-ценен от сто думи.

Източник: Фейсбук пост на Димитър Димитров

Материалът Митко, който раздава картофи и решава куп проблеми в селото си: Понякога един картоф е по-ценен от сто думи е публикуван за пръв път на Опознай България.

За щастие, хората с добри сърца са сред нас!

Преди време в една Фейсбук група посветена на трънския край се появи странна обява. Тя гласеше: „Подарявам къща“. Много от потребителите останаха озадачени защо един човек е решил не да продаде, а да подари дома си. А други проявиха интерес към атрактивното предложение. На днешно време сме свикнали да купуваме и продаваме какво ли не, с лекота се разделяме с вещи, имоти и предмети и все гледаме да „не сме капо“. Но има едни неща…които можеш само да подариш…

Такъв е и случая на 75-годишният Васил, живял и израснал в трънското село Филиповци. Между стените на онази стара постройка, която пустее обрасла в бурени и самота.

“В този имот съм роден, там съм израснал. Там до последно живяха моите родители. Преди тях моя дядо и баба, след това баща ми и майка ми. Двама братя сме израснали там. След това се преселихме в Пазарджик. Тук създадох семейство, жилища, деца и така нататък”, споделя бай Васил за брезнишкия сайт zapadno.com.

Така откъснати от китния трънски край, на семейството е било невъзможно да поддържа имота от разстояние и той запустява. Децата на собственика са искали да ползват имота, но нямат възможност. В крайна сметка идеята на баща им е съгласувана с тях. Мъжът сам се мотивирал да предостави безвъзмездно имотът си на човек, който ще живее и ще го поддържа.

“Отдавна съм се възмущавал на хора, които имат нещо и го стискат. И няма да го ползват, нито го предоставят на други. Както е приказката: Нито го яде, нито на кучетата го дава”, допълва още Васил.

И напук на поговорката, прави точно обратното – подарява стария си наследствен дом. Чрез групата „Трън и Трънско“ с него се свързва младо семейство с двегодишно детенце от София. Чуват се по телефона. Оказва се, че мъжът от семейството имал баба от Трън. А кметският наместник на село Филиповци е заявил, че ще съдейства документално за подаряването на имота.

“Мислех, че никой няма да отиде, защото тоя край в Трънско и особено там в махала “Йовичина” на село Филиповци. Нашата къща е стара, аз съм го описал. Казал съм, че не можеш да се събуеш и да влезеш веднага да ползваш имота. Трябва да се вложат средства, трябва да се узакони. Този, който го вземе, всичко да си е по закон. И сега точно това правим с това младо семейство“, уточнява още мъжът. Той добави, че агитира и други хора около него, които притежават стари къщи, но не ги поддържат.

“По-добре да се намери човек, да го вземе, да го ползва, отколкото ей така да падне и да рухне”, поучава ни с мъдри думи възрастния мъж. Неговата удовлетвореност ще е след време да посети подарената къща и да види, че в нея има живот.

Материалът Силата на голямото сърце: Дядо Васил подарява къщата си на младо семейство в нужда е публикуван за пръв път на Опознай България.

8-годишната Цвета, което мечтае да стане лекар, дари на болница „Шейново” парите, които е получила за своя рожден ден.
Цвета разбрала за необходимостта от средства от телевизията и пожелала да даде събраните пари за благотворителна кауза, пише ЗаЖената.

От болницата благодариха на Цвети с публикация във Facebook:
„Седмицата започва с добро. Искаме да ви разкажем за Цвета. Тя е на 8 години и вчера празнува рожден ден и имен ден. Родена е в болница „Шейново“ и мечтае да стане доктор. Вчера с нас се свърза майката на Цвета.
Заради ситуацията с коронавируса тя не може да празнува с приятелите си и е чула по телевизията, че докторите в болницата имат нужда от подкрепа и е пожелала да им дари паричките си, които нейните баби са й дали за двойния й празник.”

Щом има такива деца в скъпата ни родината, надеждата за по-добри дни и светло бъдеще е много близка!

Материалът Милото дете със златно сърце! Момиченце на 8г. дари паричките от рождения си ден на болница е публикуван за пръв път на Опознай България.

„Да запазиш меко и добро сърце, когато светът ти показва жестокото си лице… Това е смелост, не слабост!“

Моля, прочетете всичко до край
Успях да ушия и да изпратим със Simon Varterian
общо 637 маски, малко помощ получих от майка ми Margarita Ignatova
и една баба в шева, за което много им благодаря!

Благодаря и на всички онези, които поиска и които се включиха с каквото можаха! Благодаря на всички, за милите пожелания, за силните думи, които ми вдъхнаха още повече сила да не спирам да шия, въпреки физическата умора! Благодаря на всички, които бяха честни и писаха, че са си набавили маски, за да ги изпратим на други, които имат нужда.

И от мен запомнете, не всичко е пари, не от всяка ситуация, трябва да се мисли как да се изкарват пари, сега повече от всякога трябва да сме единни, защото ако ние не си помогнем и не подадем ръка на някого в нужда, няма кой да го направи! Относно шева, аз до скоро и понятие си нямах от шев и кройка, но когато имаш желание, можеш да се научеш на всичко.

Шевната машина си я купих преди няма и две години от Lidl Bulgaria
и с упорито гледане в YouTube и Pinterest, започнах да се уча. И за финал от мен, пазете се и бъдете здрави!

Update 2: Благодарение на дарителите на ластик – Димитър Белчев
, Яна Яничка
, Zlatina Filipova
и Maria Koleva
, както и на плат – @Koko Spasov и Daiana Gotova
, продължавам да шия маски БЕЗВЪЗМЕЗДНО и НЕ ГИ ПРОДАВАМ!!!

Привет, хора. Ако някой има нужда от маски за многократна употреба, да ми пише. Уших известно количество в три размера ( мъжки, дамски и детски) и ги ПОДАРЯВАМ! Плат имам доста, но ластика е в дефицит, тъй че ако някой има и ми предостави ще мога да ушия още. Бъдете разумни, от нас зависи как ще се развият нещата и когато ви се налага да отидете до магазина си сложете маска! Бъдете отговорни!

#останивкъщи

Update 1: ВАЖНО!!!!!! ВАЖНО!!!!!!! Имам огромното желание да ушия маски за всички, но физическа възможност нямам!!! Колкото успея, толкова. В количества на никой няма да изпратя, тоест максимум по 1 бр.на член от семейството!!! НЕ ГИ ПРОДАВАМ!!!

И много важно!!! Маските се перат с температурата по-висока от 60 градуса, след това се гладят преди да ги ползвате! Носете ги не повече от 2-3 часа, когато посещавате магазини, градски транспорт. Бъдете отговорни!
На тези, на които ще успея да изпратя, ще им пишем лично. Благодаря Ви и Моля, не ми пишете на лично, не успявам да смогна да ви отворя, пишете в коментар! Всеки, за който ще има маска му пишем на лично съобщение! Моля, бъдете търпеливи докато дойде и Вашия ред! Бъдете здрави и се пазете

Източник на публикация и снимки: Фейсбук, vesela.varterian

Ще завършим с още няколко цитата за доброто:

Да имаш голямо сърце не тежи, само помага… – Хорхе Букай

Най-добрият начин да започнеш деня е събуждайки се сутрин да си помислиш колко хубаво е да донесеш радост поне на един човек днес! – Фридрих Ницше

Правете всичкото добро, на което сте способни, с всички средства, които имате, по всички начини, които знаете, на всички места, където можете, по всяко време, когато можете, на всеки човек, на когото можете, докато можете! – Джон Уесли

Материалът Голямото й сърце вдъхнови и донесе радост у българите: Весела успя да ушие и подари над 630 маски и продължава е публикуван за пръв път на Опознай България.

„Душите ни са богати“, пишат те и отбелязват, че това е един от случаите, в които малкото означава наистина много.

Хората в бели престилки, които рискуват живота си, за да спасят други животи, и са на първа линия в битката днес, изказват своята топла благодарност към баба Надие. Защото взаимната подкрепа в този момент е много важна.

„Трогателен и стоплящ сърцата, малък жест с огромна стойност. Пожелаваме й да бъде здрава, да запази своята вяра в доброто и да я предава на другите около нея! Респект и благодарност!“, са написали медиците от Исперих.

Материалът Силата на доброто сърце: 80г. баба дари пенсията си на болница е публикуван за пръв път на Опознай България.

Инициативата беше съгласувана с г-жа Ваня Чакалска – кмет на с. Крупник. Днес малките четвъртокласници дариха малка част от своите дневните парички и разкриха своите големи ЗЛАТНИ СЪРЦА! Те поздравиха баба Бонка със стихове, посветени на Добротата и я накараха да се почувства специална и значима.

Децата бяха трогнати от сълзите в очите на жената, която с всяка една от тези топли капчици им благодареше и сякаш ги уверяваше, че ще запомни този мил жестст до края на дните си… Учениците от 4 „а“ клас си тръгнаха от дома на баба Бонка доволни и удовлетворени, че са стоплили и зарадвали едно самотно човешко сърце!!!

Дай Боже всеки ден такива мили и добри човешки постъпки!!!

Материалът Деца с големи сърца дариха джобните си парички за лекарства на болна баба е публикуван за пръв път на Опознай България.