– Методи, защо замина да работиш в Лондон?

– Очакваш да кажа, че е за пари, но не беше. Причината се оказа съвсем друга. Доста преди да отида в Лондон там работеха майка ми Мария и баща ми Илиян. Те вече се бяха поустроили и аз отидох да им погостувам, пък и свят да видя. Нещата обаче се развиха в друг план. Погостувах, що погостувах, Лондон взе да ми харесва и наред с другото се хванах и аз да поработя и да изкарам пари.

– И с какво се хвана?

– С какво”! Ами в Лондон такива като мен едва ли биха си намерили работа с писалка в канцелария. Включих се в строителството. Или по-точно в група, в чийто състав имаше такива като мен от Благоевград, а и от Пиринския край. Префасонирахме и обновявахме стари сгради. Това ставаше като махахме всичко ненужно и подменяхме с ново, обновявахме фасадите, дворовете по желание на собствениците.

– Как се строи в Англия?

– При нашите обекти не бе като при нас. Работихме най-вече по стари двуетажни къщи. Зидовете им бяха с тухлено застрояване, но таваните и подовете изграждахме от дърво. Правят се гредореди, редят се пластове вата и други изолационни материали. Тухлени са само външните зидове, защото разпределението по стаи, коридори и помещения го правехме с гипсокартон. Не е като при нас и така нареченият заден двор. Там задният двор бе лицето на дома – с мозайки, цветни алеи, декоративни храсти, беседки и други чудесии.

– Трудът ви оценяваше ли се както трябва?

– В сравнение с плащанията при нас в строителството си струваше да се поработи. Започнах с 50 паунда на ден, което си е по над 120 лева при 8-часов работен ден. Човек като потръгне в работата – и плащането му се повишава. И при това плащането е седмично, точно и коректно. Стига се до 100 – 120 паунда на ден.

– На петдневна работна седмица ли бяхте?

– Официално – да. Така беше и за английските работници, но ние, за разлика от тях, понякога работихме и в събота като добавка за по-високо плащане.

– Имаш вече опит и в работата, а и за живота в Лондон. Какво би посъветвал тези, които сега искат да заминат?

– Ами да се опитат, да сложат в главите си поне най-елементарните за разбиране английски думи в речника си, че с жестове и мимики е много трудно. Проблем е и осигуряването на квартира и добре ще е, ако има някакво настаняване в предварителна уговорка, а още по-добре и ако отиващият знае и какво и къде ще работи. Все пак при упоритост и без тези условия човек може да се устрои, ама няма да му е никак лесно.

– Ти тези проблеми май си ги нямал?

– Наистина ги нямах. Установих се при родителите ми, които си имаха наета квартира и вече знаеха по нещо английско в речника си, пък и аз бях поприхванал нещо. Мама се занимаваше с камериерство в известния в Лондон стар хотел “Виктория”, който е близо до кралските дворци, а тате работеше в строителството. За квартирата ни наемът бе по 160 паунда на седмица, но при тамошните заплати те не бяха особен проблем. За мен бе добре, че в Лондон работеха и други мои близки, сред които беше и семейството на вуйчо ми Георги Воденичарски с братовчедите ми Владислав и Владимир, та си бяхме нещо като колония.

– Понапечели ли се в Лондон?

– Нямам основание за оплакване. Каквото семейно постигнахме, тук нямаше да се случи, макар че тате работеше като мотокарист в големия свинекомплекс в Зелен дол, а мама беше шивачка.

– Скъп ли е животът в Лондон?

– За българския обикновен портфейл – да, но за лондончани – не. Та и за такива като нас всичко бе поносимо. Ще кажа и това, че има и големи скъпотии, но те касаят нещо рядко, нещо модно, нещо, което е за заможните. За обикновените хора всичко е достъпно и по възможности. Ако вземем храната, която при нас е основният проблем и харчлък, там е евтина, даже и по-евтина от ценоразписите в Благоевград, а може да разчиташ и на качеството й, че купуваш това, за което плащаш. В Лондон истински благодат е за по-бедните, че има сезонни намаления на много стоки, в дните на празници цените се свалят драстично, докато при нас те се вдигат. Икономии могат да се постигнат и като се следят честите промоции на стоки. Няма да излъжа, ако кажа, че едно цяло агне, готово за печене, в Лондон при добри случаи може да се намери и при половин цена от тази при нас.

– Като млад човек как видя английската столица?

– Питаш за развлечения” О, там така да се пошляеш, все има какво да видиш. Футбол – религия, стадиони, стотици неща. Има игрища и зали за всякакви спортове. И месец на човек няма да стигне да разгледа Британския музей. Гладът е пълен с кина, театри. Ами парковете, тяхната разкошна ливадна зеленина, цветни чудесии и места за уикенди… Лондон – това е историята на едно велико кралство с влияние близо над половината някогашен и сегашен свят. Ако човек няма какво да прави, така да погледа двуетажните автобуси, които вървят точно по разписание, да понадникне в метрото или да удари нозе край р. Темза – и току-виж денят му минал. Лондон впечатлява и с много велоалеи, е там велосипедното пътуване до работа и обратно, а и като разходка е на мода.

– Къде повече си прекарвал почивните си дни?

– Не беше по стадионите. Виждал съм и митичния “Уембли” и този на Челси. Не съм без хич внимание към спорта, но така – в аматьорските му измерения, колкото за развлечение. Ходим с приятели да ритаме топка из големите Хайд парк и Долиууд. Най-често си правим мачлета с братовчедите Владимир, Владислав и други нашенци от Пиринско, като това става и на гола трева.

– На празници или като именни, рождени дни и други поводи събирате ли се в компания?

– О, да! Ами човек не се е родил само за да работи. Има нужди и от други неща, от неща, които и душа да развеселят. Не всичко е физическата храна, че тялото на човек има и втора част, а тя е душата. И за нея трябва да се мисли. В Лондон човек накъдето и да тръгне, може да долови родна реч, че най-вероятно в него вече има българска колония с жители колкото Благоевград.

– Защо се върна в Селище? Нямаш ли вече сърбеж пак да отидеш в Лондон?

– Засега не. С родителите ми се устроихме в Селище. Аз си намерих работа, каквато ми се иска да работя. Пресьор съм в едно предприятие в Благоевград. Основната ми работа е разкрояването на ламарина в различни детайли, като основи за греди, директни окачвачи, планки в различни размери, част от които отиват и в Англия.

– В Електротехникума не си учил това. Как се справяш?

– Не с гледане, а с работа. Мая ми даде един майстор – Георги. Изделията се търсят, а това е най-доброто, което може да се случи на всеки бизнес.

– Живееш в Селище, а работиш в Благоевград. Не ти ли е далечко?

– Не, не ми е. Имам кола, пътувам и това не ме затруднява. Пък в Благоевград имам и много приятели, че се събираме на по кафе или да поритаме топка на някое частно игрище. Пък може да гледаме и някой филм, театър, да послушаме концерт.

– Имаш ли хоби?

– Обичам риболова. Не знам как и кога ме е хванала тази треска. При свободни дни ходя на язовир “Стойковци”, пък отивам и на язовир “Доспат”, по р. Струма. Имам и добри слуки, но засега не съм в списъка на добрите майстори риболовци. Обикновено се задоволявам с кефал, мряна, каракуда, пъстърва, шаран. За мен риболовът е и възможност за излети сред природата, за освежаване и ободряване на душата и тялото. Напоследък обаче понамалих риболовните си изяви.

– Защо?

– Запалих се по овощарството. В Селище си имаме голямо дворно място и други имоти и взехме да си правим овощна градина. Понаучих азбуката по гледането на дръвчета. Садя, окопавам, водя растителна защита. Посадили се над 70 дръвчета с родителите ми и нека да растат и да плододават.

– Селище що за село е?

– Ами добро село е било. Състояло се е от 15 населени места /махали/, пръснати из Влахина планина, и с една махала централна – селото. По-известни населени места са били махалите Карадачка, Ерделска, Пешовска, Овнарска, Гьочковска, Камбитска. Достигало е до 856 жители /1946 г./, но сега е под 250. Няма го вече и училището “Св.св. Кирил и Методий”. Много къщи са се разпаднали, други са позапазени, но необитаеми, но все пак е хубаво, че има и такива като нашата, от които излиза дим през зимата. Старо селище е Селище. Има останки от тракийско-римски времена в м. Старо село, руини от крепост в м. Градище. Основният поминък някога е идвал от земеделие и домашно животновъдство, но развити били и ловът и дърводобивът. Идващите гости на селото могат да се полюбуват на чудни природни простори, на църквата “Св. Илия”, строена през 1864 година.

– Ще възкръсне ли Селище за нов живот?

– Надежди има. Все някога Благоевглад ще се позадъха от пренаселване и пренасищане и тогава много заможни хора най-вероятно ще погледнат към Влахина планина, а защо не и към нашето Селище, което може да им предложи и добър климат, и природа, като това си е една магия за освобождаване на душа и тяло от пренапрежението, с каквото насища големият град.

Интервю на БОРИС САНДАНСКИ

Материалът 30-годишният Методи : Печелех по 120 паунда на ден в Англия е публикуван за пръв път на Опознай България.

Хора съжаляващи, че са прекъснали кариерите си на ягодоберачи, хора, които се радват, че могат да си напълнят търбуха в Макдоналдс, въпреки, че живеят с още 10 човека на квартира хора, които мислят, че парите в Англия се берат по дърветата? Вече не знам аз ли не съм добре и съм идеалист или хората не виждат по далеч от носът си…

Живея в момента в Англия, имам висше образование, всички необходими документи, два езика знам и знаете ли, трудно се намира работа дори да говориш отлично английски, да си ходил на стаж в държавата им и да имаш опит.

Но да не се отплесвам, изумена съм как неориентирани хора дават акъл на други такива. Видиш ли можеш да дойдеш тук и да завършиш като работиш 20 часа на седмица? А къде добавихте, че с тая работа 20 часа на седмица не можеш и да се обръснеш? 20 часа на седмица трябва да взимаш 15 паунда на час за да събереш 1200 на месец преди данъци естествено… Аз нямаше да уча в България, а направо да се пльосна тук и да стана директор след 3 години? А заемите на година образованието стана 9000 x 3 години колко прави? И после си го изплащаш… Чааак след 25 години ти го опрощават.

Лесно се намира работа- ама разбира се, чистачи, детегледачки, сервитьори, но накрая на месеца и един лев нямат защото се живее седмица за седмица.

Аз смятам, че човек може да се откаже след като е пробвал В България, защото има такива, които наистина искат, но не им се получава, но голяма част просто си мислят, че тук в Англия живот се живее. Аз искам да се върна в България, защото тук ми е самотно, защото не ми харесва да пътувам с метрото от 45мин-1. 30 минути до работа, защотот парите не са всичко, защото тук няма живот- аз съм като робот. Алеко Константинов го е видял много преди нас… Не искам друг да отгледа детето ми, понеже аз трябва да работя и заради това си наемам бавачка, но важното е да мога да си позволя парцали от Зара, Мара и други там. До там ли стигнахме? Да оценяваме живота с дрехи и телефони. Тук идва момента на нападение- хората мизерстват, нямат пари как да не напуснат България! Искам да ви кажа, че познавам много българи тук- който няма пари в България, няма и тук, защото просто на него не му стига мозъка, за да ги пести. Винаги има изключения, така е! Не всеки е така, но масата ми е ясна.

Съвет от мен, не говорете с грозни думи, че мразите България, че има убийци и изнасилвачи, а прочетете новини за Англия, за Америка- СЪЩОТО Е! Просто за една малка държава като България е шок- защото нали занете -1 починал е трагедия, 100 – статистика!
Елате опитайте си късмета, може да ви хареса повече, но не лъжете хората, че тук е живота с главно Ж. Защото не е! Може ли млад човек, който живее 4 години в Лондон и все си е лейбър / общ работник/ по строежи да ми казва, че е постигнал едва ли не много, а той няма два лева в джоба? Нормално ли е да чакаш 1 месец за преглед? Нормално ли е да ядем храна пълна с нитрати? Не внесена от Гърция даже, а от Норвегия и Холандия? Нормално ли е да лягят пияни англичани по улиците полу-голи? Нормално ли е цял живот да чистиш къщи, да не ти стигат парите, но си в Лондон? Нормално ли е живееш с още 3-4ма минимум а си на почти 30?

Моля ви не създавайте грешно впечатление в хората, не ги карайте да си оставят и това, което имат, колкото и да е малко, за да дойдат тук и да се чудят какво да правят, не се хвалете с купените си Calvin Klein парцали, които сте взели от намалението в TKMAX! Не говорете, колко много има за правене в Лондон, а говорете, че няма с кого!!! Българите били лоши в Лондон, злобни- ами как да не са, те повечето живеят като скотове!
Проблемът на българина, е че винаги е на принципа: Не е важно на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле. Хвалим се, но спеставяме най- важното, че всяко нещо си има цена и идвайки тук повечето я плащат- оставят роднини, родители, приятели, някои дори и децата си…

Съжалявам, ако обидя някого, но съм млад човек и повечето ми познати и приятели, които са умни и работливи и останаха в България са добре- намериха си работа, издържат се, развиват се, тук дойдоха тези, които просто както каза едно момиче, когато я питах няма ли да се върнат в България някога ми отговори: Нямам какво да правя в България! Те нямат знания, не са учили нищо, не умеят нищо, търсят лесни пари, които харчат лятото в България, защото за другаде не стигат.
Не знам дали ме разбирате, но за мен това не е живот! Живях не много охолно, но бях щастлива, бях студентка с не много пари, но успях да отида на няколко места по време на обучението си по различни проекти!
За мен по лесния път е чужбина. Аз съм тук при други обстоятелства, но се надявам и моля скоро да се върна в България, защото ние сме бъдещето, аз искам да го градя, а не да го руша!
Извинявам се, ако се съм засегнала някого с думите си, отново повтарям, че има изключения винаги, но просто още не съм открила много за да променя мнението си ?
Бъдете щастливи и бъдете там където сърцето ви тегли, а не парите!

От млад човек, който се надява, че България има Бъдеще!

Материалът ЖИВОТ В АНГЛИЯ – ВИЕ НОРМАЛНИ ЛИ СТЕ ? е публикуван за пръв път на Опознай България.

По думите й България е нейният дом, макар цял живот да е живяла в Холандия. Обикнала е силно старата столица, където живее вече 3 години. Описва ежедневието си в блога на нейната приятелка – Мари Константин – дъщерята на известната водеща на предаването „На кафе“ – Гала, пише Борба.бг.

Стефина е родена в град Зутфен, майка й е българка, а баща й холандец. Живяла в страната на лалетата до завършване на училище и след това се преместила в България.

„Всички ме питат защо съм взела това решение. Съветват ме да си направя собствен YouTube канал, в който да разказвам как една чужденка се справя в България. Истината е, че в Холадния е прекрасно и уредено, но на мен тук ми харесва, че не всичко е така. Когато обичаш някого, ти го приемаш с недостатъците му, така се чувствам и аз в България“, започва разказа си пред „Борба“ Стефина.

Споделя, че преди да се премести у нас, ходила на кандидатстудентски изпит по психология в родната си страна и в интервюто й обяснили, че е много чувствителна натура и би било добре да преосмисли решението си. Отказала се от следване и нямала никаква идея какво да прави занапред, нито към каква професия да се насочи, защото да бъде психолог било нейна мечта от 12-годишна. Хрумнало й да дойде в България и да поживее тук, за да се запознае с родината на майка си. Идеята била да пребивава само една година, но много й харесало и решила да остане за постоянно.

Озовала се във Велико Търново след одобрение за работа в холандска фирма, която има филиал в старата столица. Можела да избира между клон на организацията в болярския град и София, още повече че няма проблеми в комуникацията, защото владее отлично български език.

„Научих български от майка ми и баба ми. Баба идваше всяка година за няколко месеца да ме гледа, защото родителите ми ходеха на работа. Буквално повтарях всяка една дума, после започнах да пиша. Майка ми искаше да имам по-сериозна връзка с България и в V клас ме записа на българско училище и няколко месеца се обучавах. Не знам много за българската история, но съм запозната с най-важното“, разказа Стефина.

Миналата година й хрумнало да направи необходимото, за да осъществи нереализираната си мечта във Велико Търново. Кандидатствала във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и била приета да учи психология. Наесен ще бъде първи курс и с нетърпение очаква да започнат лекциите. Планира да завърши и магистратура, а след това да работи у нас по специалността си.

Стефина обикнала старата столица като свой дом, но в началото имало неща, които трудно приела.

„Когато се преместих, ми направи впечатление колко много бездомни кучета има, а никой не им обръща внимание. След това забелязах, че хората не са усмихнати, постоянно са сериозни и дори намръщени. Затова често правя следния трик – усмихвам им се и те отвръщат по същия начин, но от сърце. Замърсяването на околната среда ме озадачи – аз например се опитвам да използвам възможно най-малко найлонови торбички, сламки, чашки и т.н. и винаги изхвърлям отпадъци на обозначените за това места“, заяви тя.

Първата година след като се установила в старата столица, постоянно обикаляла из културните и исторически забележителности и днес може да се справи отлично в ролята на екскурзовод. Често кани свои приятели тук и някои от тях обмислят да последват примера й.

Преди 2 години нейната приятелка Мари – дъщерята на Гала от „На кафе“, й предложила да участва в блога й, като разказва за живота си у нас. Стефина се съгласила и започнала да описвала преживяванията си в България.

„Майка ми и Гала са много добри приятелки и оттам аз се запознах с Мари. Винаги сме поддържали връзка и когато се преместих тук, вече се и виждаме. Блогът, за който пиша, е изцяло на английски език и това дава възможност на хора от цял свят да научат за красивите места в България“, сподели Стефина.

Откакто живее у нас, тя е ходила 3 пъти до Холандия, но е категорична, че във Велико Търново се чувства вкъщи. Обича българска музика и българска храна и често си купува плодове и зеленчуци от кооперативния пазар. В началото разчитала на храна от ресторанти и заведения за бързо хранене, но наскоро започнала сама да си готви.

„Преди не харесвах домати, но тук една година само това ядях. Толкова много ми харесаха българските. Това важи и за много други храни. Като цяло животът тук не е скъп. В Холандия без висше образование не може да се работи хубава работа за добри пари. Разходите са големи, въпреки че заплатите са високи. Тук съм доволна от възнаграждението ми и се справям отлично“, завършва момичето.

Галина ГЕОРГИЕВА

Материалът Българка се завърна от Холандия и избра Велико Търново за своя дом е публикуван за пръв път на Опознай България.

Ето какво е написала пленителната българка със сияеща усмивка за клипчето си, което събра над 47 000 гледания в канала YouTube.com:

„И ето първото ми видео на български език! Това е едно ново и доста вълнуващо начало за мен 🙂 Надявам се да съм ви зарадвала с това видео. Целувки и до скоро, А.“

Материалът ЗАЩО СЕ ПРИБРАХ В БЪЛГАРИЯ? (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

По-голямата част от приятелите й от университета в Англия се връщат обратно в България и тя остава почти сама в Лондон.
„Достигнах дъното, когато един ден отидох в супермаркета – не за да си купя нещо, а с идеята просто да отида някъде и да съм сред хора”.
По това време Елена е един от 70-те или 80-те хиляди българи (статистика за 2009 г.), живеещи във Великобритания. След като завършва бакалавърска степен по „Комуникации, култура и медии”, тя започва да кандидатства за позиции и опитът й на трудовия пазар започва.

„Няма такова нещо като открита дискриминация спрямо чужденци, но по мое мнение работодателят винаги ще предпочете да наеме местен. И когато навлезеш в една индустрия и става дума за висококвалифициран труд, има много местни хора, които са толкова добри, колкото и ти. И аз предполагам, че в моя случай е било естествено да назначават тях. Най-накрая си намерих работа като фриленсър. Но това стана възможно, тъй като имах контакт – тогавашният ми приятел ме препоръча на компанията си. Иначе се съмнявам, че можеше да стане”.

Елена работи в продължение на пет месеца в Лондон, по време на което има около шест проекта, но не плаща данъци за тях, защото общата сума от ангажимента е по-малка от английската минимална заплата.
„Почти през цялото време нямах ангажименти, което ме изваждаше извън релси. Когато нямаш приятели и не си зает с работа, усещаш как животът ти навлиза в дупка. Основната ми работа всъщност беше да кандидатствам за работа, но никой не ми се обаждаше за интервю.  Хората, с които се среща човек в Англия са мили, но според мен са различни. Мислят по различен начин, смеят се на различни неща”.
Според КТ „Подкрепа” между 20 и 25 000 млади българи напускат България всяка година в търсене на работа. Немалко млади хора продължават образованието си в чужбина. 80 000 наши студенти са учили в чужбина през 2011 г. (Асоциация на частните висши училища в България).
„Преди две, три години започна нова вълна български студенти във Великобритания, тъй като имаше стипендии. Важно е обаче да се знае, че не всяка специалност позволява на завършилите я да работят в Англия след завършването си там.”, отбелязва Теменужка Спирова, проектен мениджър в „Кариера в България” – форум, създаден от две неправителствени организации.
„Поради това за тях е трудно да работят там, а когато се върнат на българския пазар не са толкова конкурентноспособни, тъй като има и други млади хора с добро ниво на английски език и подобна квалификация”.

„Да отидеш някъде навън”

„В България все още битува един стереотип – трябва да отидеш някъде навън, защото животът там е по-добър”, казва Нели Кирилова, която е на 24 години и в момента живее в Глазгоу.
Само в нейния университет в момента има около 300 български студента поради наличие на изгодни стипендии.
„Бях приятно изненадана, че тук има толкова много българи… Така например, лекарят, при когото ме регистрираха, се казваше Георги Георгиев – „шотландски” доктор, смее се Нели.
Според нея пазарът е отворен за чужденци и съществуват „много възможности”.
„Предизвикателството е да ги откриеш, да имаш информация за тях, и добра квалификация. Изискват се и търпение и постоянство”, допълва Нели, за която основният проблем е „емоционалният студ”, който усеща около себе си в Англия.
Даниел Миланов, на 23 години, завършва Film Studies в Лондон, но решава да се върне. Той определя града като „междугалактическа стация за космополитни хора”, но според него той е „негативно място за живеене”. След четири години, след дипломиране, той се връща в България, като според него и в двата случая – независимо дали избираш да си тръгнеш или останеш, „губиш и печелиш”.
„Реалността е по-сложна от това, което очакваме – казва Нели – По мое мнение, това, което човек може да направи, е да отиде навън, да види плюсовете и минусите на системата в различните страни (тъй като съществува баланс) и да приложи наученото към реалността в България, когато се върне. И бих казала, че перфектна система няма никъде, навсякъде има проблеми със системата и живота като цяло.” Нели е решила да се върне в България след завършване на образованието си.
„И сега това правя – да уча. Това е целта ми. Живях в Барселона в продължение на година, сега съм в Англия и скоро – в Унгария и Русия. И навсякъде отивам с тази цел – да видя добрите и лоши страни на обществената система, сравнени с българската, така че когато се върна, да приложа наученото”.

Падането на ограниченията

От 2014 г. ограниченията за българи и румънци се отменят. Това стана седем години, след като източноевропейските държави се присъединиха към ЕС и след като вече имаха неограничен достъп до 19 страни-членки. Преди премахване на ограниченията започна дебатът за последиците, подхванат от политици и множество таблоиди в кралството. Основна тема беше опасението, че е възможно да се отключи поток емигранти, подобно на непредвидената лавина поляци преди години. Крайнодесният политик Найджъл Фарадж заяви, че ако е млад българин, намиращ се в трудна ситуация, би емигрирал.
Въпреки опасенията и медийния шум обаче, според наблюдатели през 2014 г. няма внезапна промяна в миграцията на румънци и българи.
„Не е вероятно да има голямо увеличение след падането на ограниченията спрямо български и румънски работници”, заяви през януари Ласло Андор, Еврокомисарят по заетостта и социалните въпроси.
Предстои да бъде публикуван докладът Migration Statistics Quarterly Report, който статистически ще отрази промените. Предишният доклад, базиращ се на изчисления от миналата година, гласи, че има „статистически значително увеличение на български и румънски граждани до 24 000 през периода, приключващ септември 2013, в сравнение с 9000 през изминалата година. Близо 70 % от хората са търсили работни места, а 30 % – образование”.
„Над 3 милиона българи и румънци вече са напуснали родината си в посока на части на Европа с по-добра перспектива – но те не са дошли във Великобритания”, гласи статия от 1 януари на сравнително обективния по въпросите на емиграцията „Индипендънт”.
Според Елена „много хора, които преди са искали да отидат в Англия, имаха възможност да го направят и преди отмяната на ограниченията”.
„Може би сега ситуацията се промени за хората с по-ниска квалификация. Преди те имаха нужда от сериозен капитал, за да изчакат в Англия издаване на виза.  Сега това не е пречка, по-лесно е от бюрократична гледна точка. Все пак си мисля, че Великобритания е просто още една страна, до която българите имат пълен достъп сега. Българи е имало и ще има в Германия, Испания и др.”. Имаме достъп и до други държави-членки на ЕС, така че тенденциите не са се променили изведнъж”.
Според CELSI, институт за изследване на трудовите пазари 20 % от българите са били податливи на идеята за емиграция към страни с  по-стабилна икономика през 2009 г. Института посочва в генералната част от изследване, че има много причини, поради които потенциални емигранти решават да се завърнат в страната си или да не я напускат изобщо – семейство, имущество, емоционална привързаност. И че тези тенденции могат да бъдат стимулирани от политиките на съответните страни.
Според Българския национален статистически институт и последното преброяване на населението, броят на българите, решили да се завърнат в България от чужбина, се е увеличил в последните години. Нараства обаче и броят на българите, решили или планиращи да емигрират.

Лични или емоционални причини

„Кариера в България” бива основана от млади хора, които избират да се върнат или да останат в България, вместо да преследват кариера в чужбина. Форумът провежда кампании, инициативи, годишен кариерен форум и сайт, събиращ работодатели и потенциални служители от чужбина. Основна цел е „да се помага на хората, направили избора си или двоумящи се дали да се върнат”, казва Елена.
Организацията оказва и консултации по различни бюрократични и административни процедури и закони, свързани със завръщане, живот и кариера в България. Дават и информация за типичните заплати за определен сектор, икономически тенденции и др.
„Виждали сме толкова много съдби, които са се променили, много хора, избрали да се върнат. Това решение невинаги е направено заради професионално предложение, в много случаи има лични причини”, казва Теменужка, която е на 25 години и казва за себе си, че е преодоляла изкушението да живее в чужбина.
„Кариера в България” твърди, че нарастващ брой хора установяват контакт с организацията, заявявайки желанието или намерението си да се върнат в страната.
След четири години и половина, на Елена „просто й омръзва да е чужденец, да бъде екзотична”.
„Изморих се да деля квартира с още петима души, да убеждавам хората, че не съм „източноевропейски боклук”. И в крайна сметка, не съм завършила университет, за да работя някъде като сервитьорка например. Докато бях в Англия, се запитах защо се блъскам, след като може би винаги ще си остана чужденец, докато мога да се върна и да работя у нас”.

Перспективата обратно в България

„Всеки ден, когато се събуждам, се усещам убедена, че съм направила правилен избор”, смята Елена.
„В България също не е лесно. Някои от хората, които познавам и които са се завърнали, все още търсят работа. Моя приятелка реши да се върне, не си намери работа, но получи предложение от английски работодател, така че накрая отново отиде в Англия. Предполагам, че може да си дойде отново в бъдеще”.
„Когато се върна в Българя, бих искала да срещам хора със същия опит, който имам, които са заинтересовани от различията между нашата страна и другите. Също така искам да работя в сфера, свързана с квалификацията ми в международните отношения. И наистина бих искала да работя, за да променя отношението на самите българи към нашата държава”, казва Нели.
„Има го постсоциалистическото мислене, че някой трябва да направи нещо за теб, ти само трябва да чакаш. Но ако някой не намира възможности някъде, трябва да ги търси и дори – създава. Ако чакаме някой да направи нещо за нас, изобщо няма да има възможности”.

Източник: bulgariasega

Материалът Емиграция от Лондон към дома е публикуван за пръв път на Опознай България.

Майсторът ракиджия сам контролира градусите на течащата гореща ракия. Казаните на Милен варят ракията според последните европейски изисквания.

В алпийската страна, ако имаш пари и искаш да правиш бизнес – държавата ти помага, в България е обратното, убеден е младият мъж.                                             ТОЧНО ПРЕДИ ГОДИНА В ГОРНООРЯХОВСКОТО СЕЛО ПОЛИКРАИЩЕ ОТВОРИ ВРАТИ ЕДНА ОТ НАЙ-МОДЕРНИТЕ КАЗАНДЖИЙНИЦИ В РЕГИОНА. Тя е дело на 29-годишния Милен Илиев, който се връща в родното си село след дългогодишен престой в Австрия, пише borbabg.com.

В съседство на казанджийницата са и 10-те дка оранжерии на неговия тъст с традиционните за българската трапеза зеленчуци. Защото, както Милен сам казва – където е салатата, там е и ракията. Разказва, че след като завършва училище, заминава за Австрия, където живее цели десет години. Работи като управител на фирма за производство на зеленчуци. И макар че е имал възможност да получи гражданство, любовта към родината надделява и се връща в България с половинката си Десислава. Тук се ражда и техният син Кристиян, който е на година и два месеца.

„Въпреки че толкова време живях в Австрия, реших да се върна в България, защото младите хора са бъдещето на страната и ако всички заминем в чужбина, кой ще остане тук? А и носталгията по родината е много голяма”, разказва Милен, който стъпва на родна земя отново преди година и половина. За зеленчукопроизводството младият мъж не е оптимист, макар Поликраище да се слави с добрите си градинари и традиции. Най-сериозният проблем за производителите е вносът, който подбива цените на родните стоки, и затова все по-малко хора решават да се занимават със зеленчукопроизводство.

Затова Милен решава да инвестира в съвсем друга посока и да си направи казанджийница, кръстена на гръцкия бог Дионисий. Трудности, разбира се, не липсват, защото у нас всяко бизнес начинание се „радва” на сериозен отпор от страна на държавата. „Има неща, които в българското законодателство не са изгладени и не позволяват на младите хора да направят нещо и да инвестират парите си.

В Австрия, ако имаш пари и искаш да правиш бизнес, държавата ти помага. Докато в България е точно обратното. Първо те „натискат” да не го направиш, а ако въпреки това успееш, държавата започва да те притиска, търсейки нейното”, категоричен е Милен. Той обаче успява да мине всички процедури и спънки и на 14 август 2013 г. отваря казанджийницата, която се намира в края на селото.

Освен че е чиста и подредена, впечатлява и с двата си казана от по 250 и 500 литра, както и с тройната дестилация на алкохола. Направена е по всички европейски изисквания. И макар да работи отскоро, вече си е спечелила добра слава сред любителите на кехлибарения еликсир. Освен от близките населени места в селото пристигат хора от Бяла, че дори и от Габрово.
Първоначално, докато навлезе в занаята, младият казанджия се доверява на стар майстор, работил дълги години в бранша, запознат с всички тънкости на процеса. Така теорията, която дотогава познава, се превръща в практика, а преди година сварява сам първата си ракия. В момента е пикът на варенето на плодовите ракии – от джанки, които са най-евтини, до кайсии, сливи и круши. Самият майстор пък е любител на класиката – гроздовата ракия. Разказва, че когато ходи в Австрия, обича да черпи с нея близки и приятели. Там обаче този алкохол е почти непознат, тъй като в страната масово се пият т.нар. плодови шнапсове, но пък българските ракии, опитани веднъж, се радват на голям интерес от страна на чужденците.

КЪЩА БЕЗ РАКИЯ НЕ Е КЪЩА, ГЛАСИ НАРОДНАТА МЪДРОСТ

Основната клиентела на казанджийницата са по-възрастните хора, тъй като на много от младите не им се занимава или разчитат на по-вещите в приготвянето на ракията да се справят със задачата. За българина обаче варенето на ракията си е стара традиция, от която трудно би се отказал, независимо има ли акциз или не. В скромните бюджети винаги има заделен някой лев за приготвяне на зимнина и естествено, за ракия. Защото, както много от клиентите на казаните споделят, това е една от малкото радости в живота, особено на по-възрастните, които се отнасят изключително отговорно към целия процес – от събирането на плодовете до пълненето на казана и потичането на първите капки от еликсира.

Сред клиентите на Милен има и много жени, които с отявлена сръчност впечатляват силния пол, показвайки завиден майсторлък и познания. Мнозина казанджии дори се шегуват, че не са виждали жени да се излагат, докато не на един или двама мъже им е тръгвала слаба ракията. Обясняват си го с това, че жените са по-отговорни и дисциплинирани от мъжете, дори в приготвянето на домашната ракия.
За съжаление, тази година обаче се очаква малко хора да приготвят гроздова ракия заради унищожените лозови масиви. Затова ще се разчита основно на внос, макар че прогнозните цени са двойно по-високи от миналогодишните – 1, 50 лв. за червеното и 1, 20 лв. за бялото грозде, което ще се отрази и ракиджийниците, споделя Милен.

Материалът Милен заряза кариерата в Австрия и се върна за да прави бизнес с ракия. Kазанджийницата му е една от… е публикуван за пръв път на Опознай България.

Селото, което е родното място на неговата майка, никога не напуска сърцето му. Връзката му с мястото и хората там е толкова силна, че и двамата със съпругата си са убедени, че някой ден ще се завърнат.

И ето идва щастливият миг през 2013 г., точно след като се пенсионират. Но обликът на китното родопско село Свежен е далеч по-различен от този, който Христо е съхранил в спомените от детството си. Истинският проблем, който той съзнава, не е в обезлюдяването на селата, понеже това е процес, случващ се и в Дания, а отношението на държавата към възрастните. Кметът вярва, че нямаме право да оставяме хората, които са ни създали, сами и да не се погрижим за техните спокойни старини.

След като той и неговата съпруга правят опити да помогнат нa селото, при него отиват съселяни и му дават педложението да се кандидатира за кмет. Първоначално отказва, но след като премисля, „прегръща“ идеята и взима решението, че трябва да се погрижи реалността в селото да се промени към по-добро. От есента на 2015 год. официално е обявен за кмет.

Първото нещо, което се опитва да промени, е да накара хората да бъдат сплoтени. Неслучайно нарича жителите на Свежен „неговия екип“. Добрата комуникация с тях е в основата на успешния му мандат. На стените на кметството са окачени целите, които гони, за да възвърне славата на селото, а самото кметство има свой виртуален дом във Facebook. Там всеки понеделник прави обзор на извършените дейности през изминалата седмица. Освен това бабите и дядовците са „в крак“ с модерните технологии и не изпитват затруднения да използват таблети като начин да общуват със своите внуци.

Съпругата на Енков се занимава със социалните проблеми и дава идеята за инициативата „Добро утро, Свежен“. Всяка сутрин тя, кметът и доброволци обикалят домовете на жителите на селото, за да ги попитат как са, дали имат нужда от нещо и какво ги вълнува. Целите на кмета са също да осигури качествена питейна вода, интернет комуникация и по-добри транспортни връзки. Едва от миналата есен до селото вече достигат автобусни линии до други населени места. Очаква се и да осигури по-добра WiFi мрежа.

Кметът е амбициран да върне Свежен на картата на културно-историческото наследство на страната. През 1986 год. селото е обявено за архитектурен резерват, но броят на реставрираните и стари възрожденски къщи е малък, а по- голямата част от останалите къщи са в окаяно състояние.

Църквата „Св. Георги“ от Второто българско царство била опожарена след Освобождението и сега кметът настоява да бъде изследвана от археолози.

Планира да реставрира и направи къща музей в двора на къщата на полк. Вл. Серафимов, популярен като „освободителят на Източни Родопи“, в която има данни, че се е укривал Левски. Сградата на училището ще се превърне в културно-исторически информационен и учебен център.

Христо и Дорте са пример как българи, живяли дълго в чужбина, още по-силно заобикват родината и, връщайки се в нея, са готови да вложат целия си ентусиазъм и смисъл, за да я направят едно по-добро място, в което да посрещнем старините си.
Автор: Татяна Стоянова

Източник: dailypress

Материалът За ПРИМЕР – Българин, завърнал се от Дания, ВЪЗРАЖДА облика на едно типично българско СЕЛО. Това е… е публикуван за пръв път на Опознай България.