Снимките ни изпрати Николай Илиев във фейсбук страницата ни, като Минко Марков Гализов се пада негов пра пра дядо.
Статия, публикувана във в. Росица
Жители и гости на Ловнидол се събраха в селското читалище, за да почетат паметта на Минко Гализов – Опълченеца от Ловнидол. Местните и техните гости изслушаха неговия правнук, който пази жив спомен за разказите на хората за Опълченеца. Положиха свежи цветя на гроба му в църквата „Св. св. Константин и Елена“, запознаха се с неговата биография, която бе издадена като книжка от краеведските звена в област Габрово. С толкова малко думи може да се обобщи събирането на хора в памет на една личност, но историята е дълга и поучителна, а откриването й – толкова случайно, че си струва да бъде споделена.
Имах съсед – дядо Васил Димов, много умен и начетен човек. Зимно време седяхме до моя компютър, той говореше, а аз записвах неговите разкази. Така се родиха историите за Коконския геран, за Иван Станев и за Йонко Джамбазов. Много пъти дядо Васил ми казваше: “А за Минко Комитата знам всичко, той сам ми го е разказвал. Бил съм още дете, но съм запомнил до ден днешен“. А времето, това време, което днес препуска като бясно, то все не даваше възможност да седнем и да чуя неговия разказ… Докато миналата есен, по време на предизборната кампания за местна власт, в селото не дойдоха млади хора от неправителствена организация. Разгледаха селото, поинтересуваха се от забележителностите, паметниците. Така стигнахме до църквата “Св. св. Константин и Елена“, която се изправя гордо в центъра, малко по-встрани от площада. Тогава ние, местните, се пожалвахме, че нямаме сили и средства да изчистим изцяло нейния двор. Едната му половина бе обрасла с къпини, лиани и храсти, а там се намират паметниците на стари свещеници. Младите ни гости обещаха, че веднага след изборите ще дойдат и ще помогнат, защото имат хора и техника. И взеха, че спазиха обещанието си. А ние призовахме и населението на Ловнидол. Събрахме се две поредни съботи – то беше сечене, извозване на клони, дървета. Изморихме се всички, но резултатът беше прекрасен – църковният двор светна. След втората събота ми се обади едно от момчетата, което най-здраво работеше с машините, и ме помоли да отида и прибера фланелката му, която забравил на едно дърво. И така, вече успокоена от усилената работа, в неделята приседнах на оградата на притихналия църковен двор и загледах паметниците, които бяхме освободили от плен. И изведнъж на единия паметник прочетох „Минко Гализов – опълченецът от с. Ловнидол“. На паметника имаше снимка на възрастен човек с бяла брада, с униформа и много медали. Тогава си спомних за Минко Комитата и разказите на дядо Васил. Знаех и къде е къщата – също в центъра на селото.
Свидетелство за освобождаване от служба на редник Минко Гализов, което се пази в Историческия музей в Севлиево.
Имаме история на селото, написана от дългогодишния учител и директор на основното училище в селото Георги Николов Гализов. Той и Минко Марков Гализов (Опълченеца) носеха еднакви фамилии и бяха от един род. Разгърнах книгата му и там намерих следното: “В знак на почит и уважение е погребан в църковния двор, а в Историческия музей в Севлиево се намира уволнителното му писмо от руската армия и грамотата за награждаването му с орден за храброст“.
Свързах се с Ивета Миленова от Историческия музей в Севлиево и тя потвърди наличието на три документа – фотография, уволнително писмо от руската армия и грамота за награждаването му с орден за храброст. След това, сканирани, бързо ми ги изпрати по Интернет и моето сърце заби лудо – за тези документи в селото дори не се знаеше. Историческият музей подходи с разбиране към желанието да извадим документите от музея, да ги преснимаме и ги предоставим на жителите на Ловнидол.
Публикувах в Интернет снимките, тези от надгробната плоча, в която бръшлянът се бе врязал жестоко дори и в камъка и тези, които ни предостави Историческият музей.
Радостта ми беше безкрайна, когато се появи коментар на млад мъж – историк, преподавател по история във Велико Търново – Данаил Райков Христов.
Той написа: “От този опълченец има записки, направени от сина му Недялко и ние би трябвало да ги имаме в нашата ловнидолска къща“. Само след няколко дена баща му Райко донесе старичка книжна папка, в която, написани на пишеща машина, лежаха около 80 листа.
Така започна тази история, та чак до днес, когато успяхме да почетем паметта на Опълченеца от с. Ловнидол, участвал в боевете при Шейново и Шипка – Минко Марков Гализов.
Направихме портрети на документите, които имахме, свързахме се с наследниците му и ето днес, в тази трудна обстановка на пандемия, се събрахме в читалището, за да поговорим за един велик българин – Минко Марков Гализов, включил се съвсем млад в 6-та опълченска дружина, преживял Руско-турската война и доживял до дълбоки старини.
Ето накратко неговата биография:
Минко Марков Гализов е роден на 8 май 1856 година в село Ловнидол. Израства в будно, патриотично семейство и е четвъртото по възраст дете на Марко Нанков Гализов (Бунарджията) и Рада Минкова Йовкова. По-големият му брат Ненко активно се включва в подготовката на Априлското въстание в село Ловнидол. Най-голямата му сестра Цона е омъжена за председателя на революционния комитет.
Детството и юношеството му преминават в лишения и страдания. Едва 10-годишен става аргатин на богат турчин в Крушево, а 12-годишен – пастир у богатия малкочевски турчин юсурджия /данъчен инспектор в миналото, който определя каква част от произведеното зърно от хората да вземе/ Хаджи Алил. През пролетта на 1869 г. става чирак при абаджия в Търново. Тук се свързва с Матей Преображенски – Миткалото, Бачо Киро Потров от Горни турчета, Стефан Стамболов и др.
Завършва килийното училище в село Ловнидол при даскал Генчо Абаджиев от Дряново. През 1872 година се прехвърля в Румъния. Живее във Влашко и Бесарабия около 7 години, пребивава в Букурещ, Галац, Браила, Болград и др. Запознава се с много български емигранти – революционери. Включва се в революционното движение на българските емигранти.
След обявяване на Руско- турската освободителна война, на 1 май 1877 г. в град Плоещ се записва в Шеста дружина на Българското опълчение. Георги Гализов разказва: “Минко Марков Гализов беше герой от Шипка. Често ни разказваше за тези времена“.
Българското опълчение влиза в състава на Предния отряд, начело с генерал Гурко. След освобождаването на 25 юни 1877 година на Търново, най-важната задача е била укрепяването на руските войски при Шипченския проход. “Нашата VI опълченска дружина се отличи в боевете на 28 декември при Шейново. Като събра по-голямата част от войската си, към 10 часа генерал Скобелев започна атака от югозапад към шейновския укрепен лагер. Към 18 часа Вейсел паша капитулира с целия си корпус. Победата при Шипка и Шейново помогна много за Освобождението на България“, разказва в спомените си Минко Гализов, записани на пишеща машина от сина му Ненко Минков Гализов.
След края на Руско-турската война, на 16 юни 1878 година в Пловдив опълченецът Минко Марков Гализов е уволнен. Уволнителното му писмо се пази в Историческия музей в Севлиево.
През 1924 година Минко Марков Гализов, за показаната храброст в боевете при Шипка получава от цар Борис III кръст за храброст IV степен.
Минко Гализов доживява до дълбоки старини. През живота си участва активно в обществения живот на селото. Селяните му дават прякора Комитата. Член е на Опълченското дружество в Севлиево, участва в акциите за изграждане на Паметника на свободата в Севлиево, паметника в Канлъ дере и паметника в центъра на Ловнидол.
Почива на на 24 ноември 1950 година на 94 години. Погребан е в двора на църквата “Св. св. Константин и Елена“.
За нас, днешните съвременници, бе важно да чуем спомени за този велик човек от по- възрастните хора от селото, които са последните, имащи спомени от него, да чуем какво са разказвали родителите на неговите правнуци. На срещата бяхме поканили Минко Буздрев – правнук и Явор Буздрев – праправнук.
Правнукът Минко Буздрев дълго ни разказва това, което е слушал от майка си, за този невероятен човек и личност – Минко Гализов. Как е носел непрекъснато с гордост своята униформа, как е бил почитан от всички хора в селото, как на празници са му отреждали почетното място в средата. Разказа ни и за това, че при завръщането си от Украйна и Румъния е донесъл икона, която семейството пази и до ден днешен, как през 1920 година е построил къщата, която сега знаем, и на която сега е поставена паметната плоча. Как от София е донесъл първия радиоапарат и го е оставял на прозореца, за да може да го слушат хората, тръгнали към мегдана. Минко ни разказа и за това, какво уважение е имал царят към него и как за Коледа всички опълченци са получавали пакети с подаръци от царя – такива неща като кафе, шоколадови бонбони и захар, каквито в селото не са знаели даже. Разказа ни и за това, как е починал само за няколко дни, в пълно съзнание, когато е разбрал за колективизацията на нивите и горите от държавата, как е легнал на леглото, поискал да му облекат опълченската униформа и да му сложат калпака и така си отишъл от нашия свят.
Изненада ни посещението на млад мъж от Велико Търново – Николай, също потомък на Гализовия род, но от друго разклонение. Научил за събитието, което организираме, пристигнал да се поклони на своя прапрачичо. В негово лице спечелихме нов симпатизант на нашата читалищна дейност и на всичко, което се опитваме да направим за възраждането на българските села.
Благодарим на регионална библиотека “Априлов – Палаузов“ в Габрово и нейния отдел по краезнание, в лицето на Нина Христова, която присъства на тържеството, а и винаги ни е помагала, когато сме търсили своите ловнидолски корени. Е, сега намерихме нов – много дълбок и здрав, за който можем да се държим и да вървим напред.
