Корените на легендата за произхода на Родопската песен, Бела съм, бела, юначе, откривам в тъмните времена, когато България е под властта на Османската империя, когато най-страшното за родопските земи било хората да бъдат потурчени, а селата – опожарени. Преданието разказва за едно от многото родопски села, в които на пролет мъжете тръгвали с овцете си към Беломорието на гурбет, оставяйки жените и децата си сами.
Така един ден от селото поел по дългия път и млад момък, който мечтаел да събере зестра, с която да може да поиска любимата си от родителите ѝ. Те винаги били двамата на мегдана, хващали се заедно на хорото и копнеели за деня, в който любовта им щяла да прорасте в голям род. Но онова, което те не подозирали било, че в гората наблизо имало башибозуци, които само чакали селото да опустее от мъжете, за да го разграбят и да насилят жените. За щастие, една възрастна жена от селото ги забелязала и събрала всички моми. Завела ги високо в планината на връх Карлък, днешен връх Орфей, където ги скрила в една пещера. Там начернила лицата им с въглен и ги облякла в овчи кожи. Така красивите девойки заприличали на диви хора. Минавали дни.. . седмици.
Възрастната жена носела в пещерата храна и се грижела за момичетата, докато дошъл денят, в който техните близки се завърнали от гурбет. Когато обаче отишли при любимите си, били отблъснати от техния вид и побягнали от дивите жени с изключение на един момък, който стоял на входа на пещерата и се взирал в очите им с надеждата да познае своята любима, за която не спирал да мисли през времето, в което били разделени.
В един миг неговият поглед се спрял на две очи, в които се таели също толкова любов и надежда. Тогава девойката пристъпила напред, изтрила лицето си и запяла:
Бела съм, бела, юначе,
цела съм светан йогрела.
Един бе Карлък останал
и той не щеше остана,
ам беше в могла потънал.
В моглона нищо немаше,
сал едно вакло овчарче.
и едно бело момиче.
че,
галени га са ни зьомат,
технону бално колко е!
Галени га са ни зьомат,
технону бално де има!
