Емил Димитров е бил приет в Съюза на композиторите на Франция и пял в Зала“ Олимпия“ през далечната 1969 г.
Ето какво казва Павел Матев за големия гений: ,, Моите Първи Впечатления,… от Емил бяха, че той е един възпитан, благороден момък, който умее да носи и достойнството си и… славата си !
– Защото не всички умеят да носят славата си ?! …Славата е голям товар ! “
Емил: ,,Когато направих ,, Писмо до мама “ по стихотворението на Павел Матев, му поисках разрешението да съкратя текста – и той, позволи !
Така от 16 куплета, направих само четири…
След като я чу песента, ми каза :
,, Браво, Емиле ! Ако не беше твоята Песен, никой нямаше да помни стихотворението ми !? Изобщо той имаше модерно и съвременно мислене. Знаеше, че в нашия свят поезия се чете от сравнително малко хора…
Затова песните, направени по стихове, са един от начините да се популяризира Поезията !? Но и… ,, Писмо до мама „, бе отмината… С пренебрежение !?!?… “
Една от най-големите български песни от златния ни фонд, която разплаква българите и остава дълбока следа в душата на майка България.
Оставаме без думи…и думите са малко, за да изразим своето преклонение пред тази докосваща песен, тази трогателна синовна изповед и признателност е нужно само да я слушаме и разбираме.
За майките с Любов
За тях думите не стигат
За вечните майки
Ето стиховете на Павел Матев, леко съкратени в песента:
ПИСМО ДО МАМА
Павел Матев
*Каква невеста си била ти, мамо!
как светнал младоженческият двор,
когато те извели на хармана
за първото ти сватбено хоро.
Като сърна на горската поляна
внезапно озовала се в кордон –
изтръпнала – забравила си, мамо,
да сториш на свекървата поклон.
Ти – другоселка в кръг от непознати!
Но те простили малкия ти грях.
сто чирпанлии – набори на тати –
залели всичко с вино и със смях.
А ти в хорото – пъргава, чевръста –
отмеряш стъпка, в свян навеждаш взор.
А плитките ти две змии до кръста –
пленили младоженческия двор.
Какви коси! Едничка ли девойка
въздишала на моминския праг
да метне като житена ръкойка
таквиз коси до момъка си драг.
Във тях е пресен черноземен блясък
и златото на утринна заря,
среброто на подводен ръчен пясък
и бронза сив на хлебната кора
преливали се буйно или плахо…
Години, мамо, има оттогаз.
И три деца с косите ти играха,
със тях играх във люлката и аз.
Те милваха лицето ми, когато
целуваше ме нежна и добра.
Те паднаха в безреда онуй лято,
в което оковаха моя брат.
Тогава ти завърза ги в чембера.
Сълзи покриха бледите страни.
и дирих аз утеха да намеря,
но лесно ли е във такива дни?
В такива дни аз – плахото селяче –
поисках за гимназия пари.
А ти над бедността ни да поплачеш
зад кладенеца привечер се скри.
На заранта – прегърбена и жалка –
с отрязани коси, с подпухнали очи –
прегърна ме и каза: “ Припечелих малко.
Вземи парите, сине, и учи!”
Сега са други времена, друг – простора.
Пораснах. Учих. Ето ме сега.
Здрависват ме с любов добрите хора,
и ненавижда, мрази ме врага.
Но пиша аз и искам да съм верен,
и любовта стиха ми да краси.
Ала назад ли погледа си вперя,
аз виждам твоите отрязани коси.
Дали стиха ми днес те утешава
и в песните ми виждаш ли, кажи,
отплатата за мъката тогава,
която не на теб, но мен сега тежи?
Едва ли… Ала ще успея, мамо!
Как няма да успее оня син,
пред който като неплатен огромен данък
лежат продадените майчини коси.*