Източник: Newme.bg

Това е животът на дядо Флори и съпругата му Герга. Разказва ни я тяхната правнучка…

„Съжалявам от сърце, че когато за пръв път чух тази история, не я възприех сериозно, а когато това се случи, вече беше късно. Баща ми – покойник, а от старите в рода, които биха знаели, жива бе само неговата вуйна. От нея научих още подробности, но във връзка с тяхното появяване като колонисти (така са наричали преселниците) в с. Пожарево, Силистренско.

Бях на около 16 – 17 години, когато в задушевен разказ баща ми ми каза, че ние сме от Инджовия род (с ударение на първата буква). Не го разбрах и погледнах въпросително. Той уточни: от рода на Индже воевода. Бях млада и не със скептицизъм, а с пълно недоверие приех казаното. Какво общо би могло да има между сбутаното Пожарево и известния воевода?

Татко каза, че разказът на Йовков няма нищо общо с истинската самоличност на Индже, че селото е основано на такова място от седмина воеводи. От една страна, то било труднодостъпно, а от друга – едно от най-удобните за преминаване на Дунава от България във Влашко, тъй като по средата му се намира остров Косуй. Островът е необитаем, силно залесен като джунгла и дава възможност незабелязано да се наблюдава брега – дали няма чужди, както и да се приемат знаци от селяните дали там е „чисто“.

В това село воеводите са настанили родата си, за да не пострадат при турски хайки. Все пак, както говори името му, то е опожарявано многократно. Мисля, че в началото са го именували като острова – Косуй. Така му казваха старците. Едва после е приело името Пожарево.

Продължавайки своя разказ, татко ми разказа за дядо Флори и баба Герга или Гьоргица. Историите си ги биваше и ги запомних, с уточнението, че не им повярвах! Младо, зелено и като всички в тая възраст се мислех за много умна … Минаха години, мнооого години. През деветдесетте случайно се заговорих на кафе с един колега. Каза ми, че след работа щял да ходи на село, че го обожавал, че то било много специално, защото е основано от седмина воеводи.

На това място вирнах уши и попитах за кое село говори. Отговори ми, че едва ли го знам, ама се казвало Пожарево. Започна да изрежда воеводите (той самият бил от Василчовите) и второто име, което спомена, беше на Индже. Тук вече не се стърпях и казах, че съм от Инджовия род.

Помолих го да ми каже каквото той знае. Той разказа същото във връзка с основаването и местоположението на селото. По него време е имало плътно залесени площи, през които хайдутите са стигали Боблата (гора до Тутракан), а от там – чак до Шуменския Балкан. В главата ми всички спомени се подредиха и придобиха плътност и реалност.

Спомних си още, че една от четите на Хитов е преминала в България точно през о. Косуй, а следователно – и през селото. Цялата горна история разказвам, за да разберете как повярвах на разказите за нашето потекло.

Ако татко ми беше разказал само за дядо Флори и семейството му, нямаше да съм толкова скептична, но съвместено с Индже, ми се струваше като … Като рибарска хвалба! Родът на Индже е по бабина линия, а по дядова – родът на Флори.

На снимката дядо Флори е с медал или орден . Не разбирам от тия работи и не знам дали при преснимането се забелязва. И аз едва днес го видях. Знам, че е бил участник в Балканската и междусъюзническите войни. Наградният знак потвърждава това. Дядо Флори и баба Герга са имали четири деца. Две от тях са били момчета. Бащата на татко – дядо Славчо, на когото съм кръстена, и неговият брат Ангел. Какъв е бил полът на другите две – не помня.

Знам, че са имали големи бахчи, т.е. са били зеленчукопроизводители. След двете войни по тези места остават множество пълни сираци, които скитат немили-недраги по пътищата. Дядо Флори е ходел да продава с каруцата продукцията си и един ден се върнал със сираче , което прибрал от пътя. Явно жена му е реагирала по начин, който го е насърчил да продължи да прибира несретници.

Татко казваше, че са били над двадесет и всички до един, когато дошло време да си вадят документи, са приели неговото име за фамилия. Така фамилия Флорови се увеличила с над двадесет носители по благодарност, а не по кръв. Лятно време всички работели по бахчите, а есента – с нови цървулки и торбички, ходели на школо. Първото парче земя дядо продал, за да изучи едно от сирачетата в София. Малко по малко загубил всичко и семейството останало без средства за препитание.

Във всеки случай нито едно от децата не е останало неграмотно. След междусъюзническата война Румъния заема цяла Добруджа, и много добруджанци бягат, зарязвайки всичко, за да се спасят от поредното робство в майка България. Златна Добруджа опустява, няма работна ръка. Румънското правителство разпространява апел към желаещите безимотни селяни да се заселят в Добруджа, като им обещава земя, оръдия на труда и парична помощ за построяване на къщи.

Не знам как са научили, колко и дали са се колебали, но дядо Флори и семейството му се заселват в Пожарево. Румънското правителство изпълнява обещанието си и ,,колонистите“ са имали по-хубави къщи и по-добър инвентар и добитък от местните. В селото и до днес казват Новата махала, макар че нищо ново няма там.

Връзките между колонистите и местните с опожарените и криво-ляво закърпени къщи не са се приветствали. Сватбата на дядо и баба е била първа по рода си и е предизвикала голям скандал. След връщането на Южна Добруджа в рамките на България, колонистите са били прогонени, но за пореден път северните ни съседи проявяват далновидност и предлагат на бившите колонисти нови земи.

Селото, което основават, е недалеч от Букурещ и на двадесетина километра от Русе, оттатък Дунава. Казва се Будещи и е чисто българско, макар че вече никой не знае една българска дума. Така стават румънски граждани, а по време на Втората световна война, баба ми Александрина, с баща ми и сестра му, тайно преминават Дунава и се връщат в родното село. Татко е бил около шестгодишен. Отношенията между двете държави и при социализма не бяха блестящи и дядо при опит за преминаване в България е бил хванат, пребит и върнат обратно с предупреждение да не се връща, за да не плувне по корем по Дунава.

Скоро баба починала, а нейният съпруг и семейството му са останали в Румъния. Татко беше моряк и е успял да се види с тях, даже да им гостува. Казваше, че в къщата слушат само програма Хоризонт и дядо Флори е забранил на домашните да сменят честотата. Другото, което научил при гостуването си, е, че дядо Флори е успял да си издейства разрешително и да посети България. При посещението си отишъл във Видин, в ОК на БКП и наредил на секретарката да каже на първия, че дядо Флори е дошъл да го види.

Тя естествено му отказала с мотива, че имат заседание. Той обаче й казал, ако иска да си запази работата, да влезе и веднага да съобщи за него, защото няма време да чака. В крайна сметка тя влязла и съобщила на другаря Флоров, че дядо Флори настоява за незабавна среща. Флоров лично излязъл, поканил дядо в кабинета, настанил го на своето място и разказал на присъстващите кой е старецът.

Той е бил едно от децата, заради които дядо загубил всичко, дори родината си! Едно от децата, получили образование и старт в живота, благодарение на удивителните ми предци.

Какво да кажа в заключение? Вечна памет на всички родолюбиви и човеколюбиви българи! Имам честта да нося и аз такава кръв! Надявам се да не се срамувам един ден, когато се срещнем в друго измерение и със стореното от мен да намеря място в края на редичката.

Вярвам, че в България продължават да се раждат достойни човеци! Кръгът на доброто започва от всеки един от нас и само от нас зависи той да расте!”.

Материалът История за човещината на българи от рода на Индже воевода: Заветът на дядо Флори и баба Герга е публикуван за пръв път на Опознай България.