– Хей, какво ме гледаш със зяпнала уста! Ти нямаш такова и никога няма да имаш! – Дебелото момче започна да дразни приятелчето си, обръщайки новата играчка в ръцете си.

– А ти, ти … ти си дебел! Да! – каза Влади и презрително присви очи.

– Завиждай и си мълчи- отвърна дебелия. – Това е, защото винаги имам вкусотии за ядене. Майка ми ме храни вкусно. Пай, баница, пържоли, а баба ти само ти дава кокали да глозгаш – добавя момчето и се разсмива.

Влади стисна устните си с цяла сила и веднага почервеня. Момчето беше израснало с баба си, не познаваше майка си. Ясно беше, че бедната стара жена едва свързва двата края. Бабата беше много възрастна, едва ходеше, така че Влади трябваше да носи всичко на крехките си рамене.

– И когато баба ти умре, ще те пратят в сиропиталище. Това е мястото, където ще живееш – Дебелакът се опитваше да дразни момчето все повече и повече.

– Откъде знаеш? – Влади беше зашеметен и примигна очи.

– Майка ми каза – сухо измърмори дебелото момче, извади бонбон от джоба си и започна да шумно да мляска.

Влади вече не чуваше какво още му казва момчето, но беше шокиран от новината. Момчето се втурна вкъщи, за да вземе количката, която бе намерил в кофа за боклук. По пътя си мислеше как ще бъде сам, без баба си, ненужен и неразбран от никого.

– Бабо, ти ще живееш още, нали? – Момчето изтича в къщата, размазвайки сълзите от лицето си.

Възрастната жена стана от леглото и седна на ръба:

– Владка, какво става внучето ми? Къде отиваш? – добави бабата и се изкашля силно.

– Таза ми Венко, а на него – майка му.

– Не го слушай, той е лош! Ще си лягам – каза едва чуто старата жена и се върна в леглото.

Влади я погледна и разбра, че на баба му ѝ е много лошо. Тя започна да кашля много, почти не ставаше от леглото. Но за медицински грижи нямаше пари, още повече, че все още дължаха пари в близкия магазин.

Влади спря пред старото огледало в коридора и каза силно:

– Мога!

Няколко минути по-късно той стоеше в аптеката.

– Леличко, дайте да ви измия пода! Баба ми има нужда от лекарство. Тя ще умре без него и ще ме предадат на сиропиталище – сподели Влади, едва задържайки сълзите си.

– Изчезвай оттук просяче такова! Махай се! – Фармацевтката ядосано завъртя с ръка. – Отивай някъде другаде!

– Кой ти позволява да говориш така с детето? – намеси се млада жена, която през цялото време стоеше до витрината.

Аптекарката веднага се смути и започна да се извинява.

– Какво става с баба ти? – попита непознатата.

– Болна е, кашля – отвърна момчето, а устните му се свиха.

– Сега ще купим всичко, от което се нуждае – отвърна жената и започна да изрича непознати за Влади думи към аптекаря.

Възрастната жена продължаваше да боледува, а непознатата много често посещаваше както момчето, така и баба му. Когато бабата си отиде, жената осинови детето, което през това време беше много свикнало с нея. Тази жена бях аз.

Влади вече е на двадесет и пет години. Учи за лекар и се отнася с грижа и внимание към възрастните хора!

Материалът ЗА СЪЛЗИТЕ НА ДЕЦАТА КОЙ ЩЕ ПЛАЩА?! Момче пита аптекарката: Леличко, баба има нужда от лекарство, може ли да измия пода и да ми дадете е публикуван за пръв път на Опознай България.

Помисли си дядо Симо като чу птичките да чуруликат, стоплени от мекото зимно слънце. Вече няма като предишните зими. Да завали мек сняг, да затрупа всичко. Да се белне полето, да се завият житата на топло под дебела снежна завивка.
„И времето като хората…“ Каза си той и се закашля отново. От няколко дена не беше добре. Гърдите го боляха, кашляше и вече едва успяваше въздух да си поеме. Ще трябва да отиде на лекар. Беше решил да изчака първо пенсията, но явно се налагаше да побърза.
Влезе в дома си и отиде до гардероба, където държеше парите си. Извади голямата платнена носна кърпа, в която ги беше завил и започна да ги брои. Двадесет и осем лева. Трудни времена бяха настанали. Купуваше по един хляб на ден и си го разделяше с Шарка, кучето ми. Ще стигнат да си купи билет до града, да плати на лекаря такса и за някое по-евтино лекарство.

На сутринта дядо Симо се качи на малкото рейсче до града и отиде на лекар. В болницата го прегледаха, докторът беше разбран човек и му изписа български лекарства, та по-евтино да му е.
В аптеката имаше една майка с малко детенце в ръце и дядото се нареди зад нея, но тя като го видя смутена се дръпна и му направи място на гишето.
– Кажете, господине? – попита го любезно аптекарят.
Дядо Симо погледна към жената:
– Булката не е ли преди мен?
– Тя вече е обслужена – рязко му отвърна младежът.
Дядото подаде рецептата:
– Синко, ако може първо ми кажи колко струват лекарствата – помоли той.

– Няма проблеми.
Жената все още стоеше встрани и притеснена тъпчеше на едно място. Беше спретната и хубава, но в очите и имаше толкова много болка. Личеше си ,че едва сдържа сълзите си.
– Девет лева и шейсет стотинки,господине. Да ви ги опаковам ли?
Дядо Симо набързо сметна,че даже и ще му останат повече от дванайсет лева. Ще имат хляб със Шарка, няма да гладуват.
– Давай ги синко, че едва дишам.
Аптекарят му обясни как да взима лекарствата и дядото си тръгна.
Пред вратата се забави докато си прибираше парите и чу, че жената се моли на аптекаря.

– Моля ви, знаете, че и друг път съм пазарувала тук, дайте ми антибиотика за детето. Аз още утре ще ви донеса парите, които не ми достигат.
– Госпожо, казах ви вече,че тук нямаме практика да даваме лекарства без пари!
Думите им накараха дядото да се обърне. Детето се беше отпуснало в ръцете на жената, бузките му бяха алени и си личеше, че е болно.
Сърцето му се сви. Знаеше какво е да няма кой да ти помогне.
Върна се назад и с изненадващо силен глас попита:

– Колко не и стигат на жената, момче?
– Дванайсет лева.
До денят за пенсия имаше седмица и ако дадеше парите,щяха да му останат шейсет стотинки, като си плати билета за село.
„Ех, Шарка, ще погладуваме малко с теб.“ – помисли си дядо Симо и развърза кърпата.
И жената, и аптекарят го гледаха с изненада,а дядото само погали детето и каза:
– И да оздравееш, чу ли…
Тръгна към автобусната спирка, но след няколко крачки жената го настигна.
– Господине, господине… чакайте!
Задъхана майката започна да говори:
– Не ми казахте името си. Аз…Благодаря ви…Аз…не съм някоя…- заекваше притеснена тя.
Неочаквания жест на дядото явно беше отприщил сдържаните емоции и сълзите сега се стичаха от очите й.

– Ще ви върна парите. Аз съм учителка, но съпругът ми го съкратиха. Не можа да си намери работа, а само на моето майчинство… Преди месец замина за чужбина, но още не е получил пари, за да ни изпрати, а детето се разболя и…
– Не бери грижа, дъще. Няма повече от това да обеднея. Спри да плачеш, а се прибирай да си лекуваш детенцето, че да не се разболее още повече.
Майката импулсивно хвана сбръчканата ръка на стареца и я целуна.
Докато я гледаше как се отдалечава, дядо Симо си помисли: „Що за хора сме станали, щом вече и малкото добро ни изненадва и разплаква?“

Автор: Юлиана Никифорова

Материалът Болно време или Що за хора сме станали, щом и малкото добро ни разплаква? е публикуван за пръв път на Опознай България.