Преданията през вековете разказват, че последният владетел на Второто българско царство водил съдбовна, жестока и страховита битка на Самоковско поле. Там бил и гробът му.

Когато братята от Струга Димитър и Константин Миладинови обикалят из поробеното си отечество и записват стотици народни песни, съхранили през тъмните векове българския дух, под една от най-популярните исторически песни за цар Иван Шишман – „От как се е, мила моя майно ле, зора зазорила…” – в бележката под линия те поясняват: „В Самоков ходит предание за последниот бой, кой болгарскиот цар И. Шишман направил со турците и на кои царот смъртелно се рани на юначкото поле.

Следующето предание извлекохме из пътническите записки од Г. В. Чолакова. Турската ордиа била во Костенец, а болгарската околу Самоков на место, кое се викат Сефер Чесмеси баир. На той решителни последни бой царот Шишман се рани на седум места; и къде пръсна кръвта му, тамо извреха седум кладенци, кои и днеска носат това име и сет в растояние  от Самоков еден четварт от часот; и къде пръснала повеке кръв, тамо изврел поголем кладенец.

Од Седумте кладенци царот Шишман тешко ранен се търгна в крепостта (од коя и днеска стоят развалини) на место, кое се издигат на десната стърна на дервенот, одеещем от Самоков. В крепостта умре от раните и тамо се закопа. Гробот му се состоит от натрупани каменя в дълженя шест аршини. Турците това место викат Касъм ефенди, т.е. св. Димитрия, и честат гробот како свет; и затова го посещават секой петок, ако и пътот да йе стръмен. Бойт се сторил околу двадесет и шести ден от октомврия, и турците верват, че св. Димитрия им помогнал на победата.”

Не само братя Миладинови са записали тази легенда. Можем да я открием още в „Общое землеописание”  на Константин Фотинов (Смирна, 1843 г.); в СбНУ, където сред записвачите след Освобождението е бил и големият фолклорист Кузман Шапкарев.

Един от най-емоционалните разказвачи на легендата е бил внукът на поп Алексо – чието дело е вторият препис на Паисиевата история – Лазо Кръстев. Записът е направен от Хр. Марков и публикуван в същия СбНУ, V, стр.180.

На въпроса „като как се е спазило това, дето цар Иван Шишман тук загинал и бил погребан в нашата планина” деветдесет и шестгодишният дядо Лазо отговаря: „Ех маре, синко, ке се пази, та какво неке; сега се поизаборави, а напред стари често приказувая за това, за онова. Баща ми поп, па и деда ми поп, сума време живеяли… нам приказували стари, па они нам… Цареви кладенци го викат, там царо ни е утепан – цар Йован Шишман. Не иди далек, синко, и турците сами знаея това, ама не износеше им да казуват. Па и ние не смеехме некъде да шукнеме това нещо за пред турците…

Еднаж, това беше наскору по Севастополското муарабе, язе бех коджабашия, случи се, че некои овчаре отишле, та разхвърляле се каменьете от Шишмановио гроб, а язе нема да знам това. Те ти току дойдоя двама кошулянье и ме забрая, та на Самоков, заедно с некои наши пръвенци…”

И разказва старецът как турците са ги заплашвали и им дали срок да се обадят „до една неделя” и да кажат кой е направил това. А когато срокът от една неделя (седмица) минава и селските първенци пак се явяват на разпит, те молят турците „да не ги задеват по тая работа”, тогава… „поседнаме, донесоя ни кафе и длъги чебуци, знаеш, като на селски чорбаджии, хванахме разговор пак за това. Току се изопе оня турчин: А бе айол, не знаете ли вие, дека тоя гроб, що е на вашата планина, що го викаме ние Касъм ефенди, е на вашио цар Шишман Йован!” 

Правят се селските първенци, че нищо не знаят, а турчинът продължава: „Какво това да не знаете, хич бива ли така я; нема ли у вашата книга да пише?” „Аир ефенди – па отговориме ние. – У нашата книга писува…” Но не смеят селските чорбаджии да кажат какво „писува” у техната книга, защото си мислят, че „ може да ни лови тоя турчин с тия думи.” А коя може да е била „нашата” книга, след като това се е случило малко след Севастополското муарабе? Несъмнено това е била „История славянобългарска”, защото и сам Паисий разказва легендата за цар Иван Шишман.

Колкото и хора да разказват една легенда, те ще я разкажат  пречупили я през своя мироглед и акцентът  им ще бъде върху различни детайли. Ако силно впечатляващата картина, че българският владетел е носел на ръце отсечената си глава, а най-вероятно той е носел царската корона, защото короната е символ на държавен глава и до ден днешен, то други разказвачи на преданието акцентуват върху царското богатство.

Такъв вариант е записан от Кузман Шапкарев, чиято кончина отбелязахме вчера (починал е на 18 март 1909 г., на 75-годишна възраст): „На насрещната могила от цар-Шишмановия гроб има един глъбог вир от около сто и педесе до двеста метра обиколка под турското название „Кара гьол” – църно езеро. Предание, запазено у народа, казва, че поражените вече тогава български войски, след погинването на царя си, като изгубили всякоя надежда, събрали царските драгоценности, короната, скиптъра, оружията и все що било драгоценно, та ги хвърлили в този вир”.

Друго предание разказва, че сам цар Иван Шишман хвърлил в това рилско езеро короната и скиптъра си, като казал: „Свърши се с българското царство…”, а после, след смъртта му, наблизо до лобното му място, заровили царското съкровище, което било „седем конски товара злато”.

А коя ли е турската книга, за която Ибраим ефенди, наричан от самоковци Макако (макак – род тесноноси маймуни), припомня на разпитваните: „У нашата книга писува, дека това е Йован Шишман, вашио цар що е бил, аннадъму!”. Но нито той, нито селските първенци споменават  устното предание, че преди да бъде погребан, цар Иван Шишман бил обрязан мъртъв и по този начин „потурчен”, за да бъде „пример” на превърналото се в рая кораво планинско население, та и то да приеме исляма.

Всичко това е станало около Димитровден, а турците са го нарекли Касъм ефенди. Затова са го и почитали.

Легендата за цар Иван Шишман, водил последната си битка на Самоковско поле, е жива и днес. Тя се вплита във великата мисъл на Николай Рьорих: „Човечеството не създава легенди за дребното, за незначителното и жалкото…, че при всички случаи всяка една легенда съдържа нещо необикновено”.

А легендата за последния владетел на Второто Българско царство има и своите веществени доказателства – Шишманово кале, изградено, за да защищава църквите в подножието му. Според преданието, една от тях, която е дала наименованието на целия комплекс, се нарича Петрова църква – на името на цар Петър, и е изградена с жълтиците, които св. Иван Рилски е отказал да приеме от владетеля.

Източник: Десант

ЛЕГЕНДА ЗА ШИШМАНОВОТО ДЪРВО

Преди да напусне крепостта и да тръгне на открит бой с турците, цар Иван Шишман обиколил и разгледал за последно своята престолнина. Крачка след крачка все по-голяма мъка засядала в сърцето му. Усещайки неизбежния край на обичното си царство, той тъгувал за своя народ, защото идвали тежки дни на страдание и големи изпитания.
Обронил глава цар Иван Шишман и се спрял пред тайния проход, където го чакали верните му хора. В ръката на владетеля догаряла факла, превръщайки се в главня. Въздъхнал тежко царят, забил я с всичка сила в земята и прошепнал: “Когато тази главня покара зелени листа, тогава пак ще има БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО!”.
Чули за тази прокоба търновци и изтръпнали от ужас. Не след дълго лошите предчувствия се сбъднали: предател отворил една от портите на крепостта и черният облак на турските потери обвил до задушаване цяло Търново. Всичко било подложено на огън и сеч, дошъл краят на Търновското царство. Мъка и безнадеждност сковали сърцата на търновци. Не се чул вече звън на църковни камбани. На мястото на църквите, духовни убежища за изстрадалия народ, се вдигнали джамии, а по Царевец заживели турци.
А главнята, забита от цар Иван Шишман близо до свещената църква “Света Петка”, пораснала и се превърнала в дърво, но голо, сухо и черно. Последните думи на царя се предавали от уста на уста, от баща на син и от дядо на внуче. Поколения наред гледали с надежда всяка година към дървото, а когато остарявали, се молели избавление да има поне за техните деца. Всяка пролет жадни погледи, изпълнени с мъка и вяра, се впивали в едничкия обект на молитвите им.
Така минавали години…година след година, след година. И чудото станало. Една пролет дървото се събудило за живот. От почернелите му сухи клони покарали свежи зелени клонки, бързо наедрели, появили се зелени листенца. Раззеленило се дървото над развалините на древната крепост, а сред търновци настанало всеобщо въодушевление – радвали се хората, защото вярвали, че идва краят на мъките им, идва краят на робството.
Така предсказанието на цар Иван Шишман се сбъднало – цъфнала изгорялата главня, събудило се за нов живот БЪЛГАРСКОТО ЦАРСТВО!

Материалът Живите легенди за цар Иван Шишман. Всеки българин трябва да знае и помни този велик и безстрашен български владетел! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Името на крепостта се свързва с последните битки на цар Иван Шишман с османските нашественици. Те се отправили към Сердика след като били превзели Самоков и Ихтиман. Но за да превземат Сердика трябвало първо да обезопасят крепостта.

Местна легенда гласи, че в построяването на крепостта участвали селяни от всички околности. Османците, след неуспешни опити да превземат крепостта, решили да използват хитрост. На тях им било известно, че войниците излизали през тайна врата през нощта за да снабдят с вода от реката града.

Според легендата османския паша накарал едва овчарка да издаде тайната врата, като заплашил да убие невръстното ѝ дете. Овчарката издала вратата и се проклела Господ да я накаже. Така и станало – превърнала се в камък. Използвайки тайната врата, османските войници превзели крепостта и я унищожили. Не е известно дали я е имало след падането на България под османско владичество. До крепостта се стига по отъпкана пътека, започваща от пътя между София и Самоков.

Друга легенда гласи, че под крепостта е скрито съкровището на цар Иван Шишман. Ако питате местните те ще Ви кажат, че е под основите на крепостта. Учените и до ден днешен правят изследвания на крепостта и се опитват да намерят съкровището. Дали това е легенда или мит, или наистина съществува съкровището на цар Иван Шишман и е скрито там, това предстои да се разбере.

Материалът Крепостта УРВИЧ – ЛЕГЕНДАТА за скритото СЪКРОВИЩЕ на цар Иван Шишман (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Черепишкия манастир е сгушен сред уникалното със своята красота и природни забележителности Искърско дефиле. Манастира се намира в близост до гара Черепиш край Враца.

Той предлага стаи за настаняване, като можете да се насладите на гостоприемството на монасите, които на сутринта с радост ще споделят закуската си с вас. Празника на Черепишкия манастир се чества на 15 август. Тогава е Деня на Успението на Света Богородица заради което към манастира се стичат много вярващи.

Черепишкия манастир „Успение Богородично” е запазил в себе си уникална и вековна история. Построен по времето на Второто българско царство от цар Иван Шишман, след това разрушен при падането на България под Османско иго. Храмът бива съграждан отново и отново след всяко опожаряване по време на турското робство. През годините на Възраждане манастира се е превърнал в просветно средище.

В него е отсядал Софроний Врачански, както и хора от революционните комитети на Врачанско и Белоградчишко. В Черепишкия манастир през годините са се водели учебни занятия.

                         Чудесата в манастира са неизброими и нестихващи, за които свидетелстват монаси и миряни. Мъж от Мездра на 45-години се е излекувал от страшната диагноза рак на гърлото в Черепишкия манастир. Със  силни и искренни молитви към Бог подкрепени от истинска вяра той се спасил от тежката болест.

За друг ярък пример споделят духовниците в светата обител. Мъжът бил силно зависим от алкохола и това било причината да изгуби семейството, работата, спестените пари и приятелите. Останал в ситуация без изход, той се обърнал към Бог.

След кратък престой, при който останал на пост и молитва, мъжът си тръгнал напълно променен. Няколко години по-късно се върнал, за да благодари и сподели чудната си история на монасите, които му дали сила и смелост за нов живот. Оказало се, че човекът стъпил здраво на краката си, започнал престижна и добре платена работа. За кратко забогатял. Преместил се да живее в Монте Карло и изградил сплотено семейство. Пред портите на манастира пък спряла една от най-луксозните и скъпи лимузини в целия свят.

В манастира дори има отделено помещение за народния поет Иван Вазов, които е обичал да се усамотява в него и да твори. Там той написал любимата на поколения „Една българка”. Този кът може да бъде видян и днес.

В манастира има запазени стенописи на повече от пет века, а също така и колекция от икони, също събирани и пазени през вековете.

Днес манастира е съставен от сводеста сграда с островръх купол и с обширно предверие. В двора на манастира се намират жилищни сгради. Те са построени през 1836 година от игумен Йосиф. Посетителите могат да разгледат „Данаиловата сграда”, „Методиевото здание”, „Рашидово здание” и да се насладят на една архитектура от вече позабравени времена, която неусетно прелива в гористите местности наоколо. В манастирският комплекс се намират реставрираните Владишка, Училищна, Приемна сгради. Интересен факт за „Рашидовото здание” е, че то е построено с парите на богат турчин. Той ги дарява на манастира в знак на благодарност за това, че дъщеря му е излекувана там.

Природата около Черепишкия манастир е прекрасна. Над самия манастир се намират Черепишките скали. През 1784 година в тях била изградена двуетажна костница, а параклиса вътре е посветен на „Св. Йоан Кръстител”. Под манастира тихо тече Искъра, а много от сградите в манастирския комплекс са надвиснали над нея, като така навяват спомени за отминали времена и живота тогава. Самият комплекс не е голям, но красивата природа около него,  както и спокойствието в него са магнит за много хора.

Малък водопад край Черепишкия манастир

Всичко това кара Алеко Константинов да напише няколко реда от които става ясно колко е запленен от природата, красотата и архитектурата на манастира. Прочутия пътешественик от Унгария Феликс Каниц пък възкликва след визитата си в Черепишкия манастир: „Най-красивото място”.

Уникалното разположение на комплекса, зареждаща енергия, старинната архитектура, която сякаш е застинала във времето, както и страхотната планинска природа, правят това място предпочитано за посещение от много хора.

Материалът На разходка до Черепишкия манастир, който ще ви завладее с красотата и историята си. Чудесата на това свято място не спират – болни оздравяват, бедни забогатяват! (СНИМКИ и ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.