Когато идвало време да се върнат на небето, сам Господ слизал при тях и ги питал какво били научили, какво можел да направи за земните си чеда. Веднъж, когато отишъл да прибере един от ангелите си, Господ не повярвал на очите си.

Някога бялата му кожа била почерняла от слънцето, русите му къдрици се били изправили и бели кичури прозирали в тях. Най-грозни били мазолите по някога изящните му ръце.

– Какво е станало с теб, чедо? – попитал Бог.

– Щастлив съм, Отче! Много!

– Ама как? Кожата ти – почерняла. Косата ти – побеляла. Ръцете ти – в мазоли. Сигурно и сърцето ти страда, ама за да не ме натъжиш, говориш така. Само кажи, чедо, кой те съсипа и ще вдигна справедливата си десница върху него.
– Не, Отче. Кожата ми почерня, докато сеех жито, с което нахраних гладните. Косата ми побеляла, докато утешавах майките, които оплакваха децата си. Ръцете ми се покриха с мазоли, докато строях къщи за бездомните. Блажено е да бъдеш ангел, Отче, но достойно – да бъдеш човек. Човешко стана сърцето ми, затуй и страда, и се радва.

Разбрал Господ какво му казал ангелът и от тогава често изпраща сред нас небесните създания да ни нахранят, да ни утешат, да ни приютят. Стига само да поискаме и те мигом ще кацнат до нас. Ангелите с човешки сърца.

Публикувано в: Обекти;

Материалът Притча за ангела с човешко сърце е публикуван за пръв път на Опознай България.