Днес ви препоръчваме Георги Божинов, „Калуня-каля“. Докосването ни до този роман беше неописуемо събитие, което остави своите следи в душите ни.

Ето какво казва за книгата Деян Енев, който я възкреси:

„Единственият роман на Георги Божинов, забравеният шедьовър за Априлското въстание „Калуня-каля“, излиза през далечната 1988 г. Новото издание на „Калуня-каля“ ще върне Георги Божинов в българската литература и ще пренареди челото ѝ. Защото Георги Божинов е един от най-големите български писатели. Мога да сравня „Калуня-каля“ по писателско майсторство с „Татарската пустиня“ на Дино Будзати или с „В очакване на варварите“ на нобеловия лауреат – Дж. М. Кутси. А по надникване в народния етнос и разломите му – единствено с „Железният светилник“ на Димитър Талев.“

Ето и няколко цитата от този великолепен роман, написан вдъхновяващо с много звучен и колоритен език:

1. „Калуньо обичаше това място. Точно това място. То даваше простор на душата му, отваряше я за целия свят и я пълнеше със спокойно ликуване. Винаги когато идваше насам и спираше тук, за да погледне към безкрая на света – вярваше, че няма да умре никога. Знаеше, че все пак някога ще се мре – но не вярваше. Знаеше, че и дядо му бе гледал същото място и бе умрял отдавна, а мястото живееше, все така младо, зелено и весело. И щеше да живее така до края на света. Но Калуньо наистина вярваше, твърдо вярваше, че ще живее и той заедно с него до края на света…“

2. „Всичко идва и си отива на тоя свет, все едно и също, хубаво и лошо, всякога едно и също. Светът се повтаря и си прилича – с хубавото и лошото.“

3. „Гледаш отстрани – прилича на всяка друга. Даже по-грозна от всяка друга. По-проста и по-нищо от всяка друга. А усещаш – по-друга е от всяка друга, нещо в нея не прилича на никоя друга.“

4. „Чувай: никой не може да знае какво става в две, между две живи човешки души. Освен двете души. Когато между тях лежи севда. Никой. Даже и двете души. Защото само в севда душата на човека е истинска. Най-истинска. А истинското човек не разбира и у себе си, камо ли у другите.“

5. „На тоя свет винаги ще има ежби и ядове, неразбории и неуправии. Но всяка пролет ще расте трева и всяко лято тревата ще се коси…“

6. „Няма да умра – просто защото не съм направил всичко. Докато не извия врата на Злото, докато не го усуча като връв. Защото не мога, не мога, не мога иначе. Защото не съм, ако не мога.“

7. „Светът се повтаря и това е най-доброто, което може да направи“

Георги Божинов – „Калуня-каля“

Материалът 7 Цитата от великолепния роман Калуня-каля на Георги Божинов е публикуван за пръв път на Опознай България.

„Аз съм добрият пастир; добрият пастир живота си дава за овцете.“

— Христос в Евангелие от Йоана 10:11

„Аз Съм добрият Пастир. Аз познавам Своите овце и Моите Ме познават.“ (Йоан 10:14)

Йоан 10
10 Уверявам ви: този, който не влиза в кошарата през вратата, а се покатерва от друго място, е крадец и разбойник. 2 А този, който влиза през вратата, е пастирът на стадото. 3 На него пазачът отваря вратата и овцете чуват гласа му. Той вика своите овце по име и ги извежда. 4 И когато ги изведе всичките, тръгва пред тях и те го следват, защото познават гласа му. 5 Те никога няма да тръгнат след непознат човек, а ще избягат от него, защото не познават гласа му.“ 6 Исус им разказа тази притча, но те не разбраха смисъла й.
Исус – добрият пастир

7 Затова Исус каза отново: „Уверявам ви: аз съм вратата за овцете. 8 Всички, които дойдоха преди мен, са крадци и разбойници и овцете не ги послушаха. 9 Аз съм вратата: който влезе през мен, ще бъде спасен. Ще може да влиза и да излиза, и ще намира всичко, от което се нуждае. 10 Крадецът идва единствено да краде, да убива и да руши, а аз дойдох, за да дам живот – живот в цялата му пълнота.

11 Аз съм добрият пастир. Добрият пастир живота си дава за овцете. 12 Наемният работник не е като пастира, защото не е стопанин на овцете и щом види, че идва вълк, ги изоставя и избягва. Тогава вълкът напада овцете и те се пръсват на разни страни. 13 Наемният работник побягва, защото само са го наели и той не милее за овцете.

14 Аз съм добрият пастир. Аз познавам овцете си и овцете ми ме познават, 15 също както Отец ме познава и аз познавам Отца. Аз давам живота си за тези овце. 16 Имам и други овце, които не са в това стадо. Трябва и тях да доведа. Те ще слушат гласа ми и ще станат едно стадо с един пастир. 17 Отец ме обича, защото давам живота си, за да го получа отново. 18 Никой не ми го отнема, аз го давам по собствена воля. Имам право да го дам и имам право отново да го получа. Това ми заповяда моят Баща.“

19 Тези думи отново предизвикаха спорове сред юдеите. 20 Много от тях казваха: „В него се е вселил демон и той е полудял. Защо го слушате?“

21 Други говореха: „Това не са думи на човек, в който се е вселил демон. Нима демон може да върне зрението на слепец?“
Юдейските водачи против Исус

22 В Ерусалим дойде време за празника Освещение. [a] Беше зима. 23 Исус се намираше в двора на храма при Соломоновия портик. [b] 24 Юдейските водачи се събраха около него и казаха: „Колко време ще ни държиш в недоумение? Ако ти си Месията, [c] кажи ни го ясно.“

25 Исус отговори: „Вече ви казах, но вие не вярвате. Делата, които върша в името на моя Баща, показват кой съм. 26 Но вие не вярвате, защото не сте от моето стадо. 27 Моите овце слушат гласа ми. Аз ги познавам и те ме следват. 28 Аз им давам вечен живот. Те никога няма да умрат и никой не може да ги грабне от ръката ми. 29 Моят Баща, който ми ги е дал, е по-велик от всичко [d] и никой не може да ги грабне от ръката на Отца. 30 Аз и Отец сме едно.“

31 Юдеите отново взеха камъни, за да го убият. 32 Исус им каза: „Аз извърших за вас много добри дела според заповедта на Отца. За кое от тях искате да ме убиете с камъни?“

33 Юдеите отвърнаха: „Искаме да те убием с камъни не заради добро, което си извършил, а защото богохулстваш и макар че си простосмъртен, се представяш за Бог.“

34 Исус попита: „Не е ли написано във вашия закон: «Казах, че сте богове» [e]? 35 Той нарича богове хората, на които е дадено Божието послание, а Писанията не могат да бъдат отменени. 36 Защо тогава казвате, че богохулствам, когато казах: «Аз съм Божият Син»? Аз съм този, когото Отец избра и изпрати в света. 37 Ако не върша делата на моя Баща, не ми вярвайте. 38 Но ако ги върша, дори и да не вярвате на мен, трябва да вярвате на делата ми и тогава ще знаете и ще разберете, че Отец е в мен и аз съм в Отца.“

39 Тогава юдеите отново се опитаха да го хванат, но той се изплъзна от ръцете им.

40 След това пак се върна на другия бряг на река Йордан, на мястото, където Йоан беше кръщавал [f] по-рано, и остана там. 41 Много хора дойдоха при него и казваха: „Йоан никога не извърши знамение, [g] но всичко, което каза за този човек, е вярно.“ 42 И мнозина там повярваха в Исус.

***

В Евангелието Исус казва: „Аз съм Добрият пастир“. Божият Син стана въплъщение на Божията любов. Той дойде на света, за да покаже на хората с думи и дела, че Бог ги обича. От любов към нас Христос даде живота Си. „Добрият пастир дава живота си за овцете.“ Христос даде живота Си за нас на кръста. Той избра да се пожертва за Своите овце. Исус не просто заяви, че е Добрият пастир, но го доказа. Той умря и възкръсна на третия ден. Както сам казва за Себе Си: „бях мъртъв и, ето, живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на ада“ (Откровение 1:18).

Добрият пастир обича своите овце, а Исус ни обикна до смърт на кръста. Той казва, че познава Своите овце, затова може да ги вика по име. Какво утешение! Има някой, който ни познава: знае имената ни, грижи се за нас и ни търси, когато се изгубим. Не сме анонимни.

Ние живеем в началото на 21-вия век. Всеки ден се борим с безпокойствата и грижите. Както се казва в една притча: „Никой човек не е безгрижен. Ако има такъв, то той не е човек“. Постоянно се притесняваме за малки неща и позволяваме грижите да изпълват сърцата ни. Но не сме сами. С нас е Добрият пастир, Който иска да ни помогне. Не сме оставени сами да се справяме с проблемите. Нашият Господ Исус – Добрият пастир – иска да ни подкрепи. Правил го е преди и ще продължи да го прави.

Молитва: Боже, благодарим Ти за Исус Христос, Добрия пастир, Който е същият вчера, днес и завинаги. Амин!

Józef Bartos (1968)

Бележки:

Йоан 10:22 + Освещение Празнува се от юдеите по време на есенното равноденствие, преди идването на зимата.
Йоан 10:23 + Соломонов портик Покрито място при източната страна на храма.
Йоан 10:24 + Месията „Помазаникът“ (Христос) или Божият избраник.
Йоан 10:29 Моят Баща … всичко Или: „Това, което моят Баща ми е дал, е по-важно от всичко останало“.
Йоан 10:34 Цитат от Пс. 82:6.
Йоан 10:40 + кръщавам Гръцка дума, която означава „потапям или погребвам някого или нещо във вода за кратко време“.
Йоан 10:41 + знамение В евангелието според Йоан думата „знамение“ се използва за самото чудотворно действие и като начин да се покаже, че Исус има сила и власт от Бога.

Материалът Притча за добрия пастир и стадото е публикуван за пръв път на Опознай България.

“Гордостта е по-трудна за укротяване и от дивия лъв. Ако не можеш да потиснеш гордостта си, не можеш да бъдеш водач. Истинският лидер никога не може да бъде щастлив, докато хората му не са щастливи.” – Чингиз Хан

„Отнема много по-малко смелост да критикуваш решенията на другите, отколкото да застанеш зад своите собствени.“ – Атила, вожда на Хуните

„По-добре да живееш един ден като лъв, отколкото сто като овца“ – Бенито Мусолини

“Думите строят мостове към неизучени територии.” – Адолф Хитлер

“Ако искате да блестите като Слънцето, трябва да горите като него.” – Адолф Хитлер

“Писателят е инженер на човешката душа.” – Йосиф Сталин

„Аз вярвам само в едно единствено нещо – силата на човешката воля“ – Йосиф Сталин

„Невъзможно“ – това е дума, която можеш да намериш само в речника на глупаците“ – Наполеон Бонапарт

“Жените поддържат половината от небето.” – Мао Зцедун

“Призовавам ви да не мразите, защото омразата не оставя място човек да бъде справедлив. Омразата те прави сляп и затваря всички врати пред разума.” – Саддам Хюсеин

Материалът 10 Проницателни цитати от най-могъщите тирани и завоеватели в историята е публикуван за пръв път на Опознай България.

„Цитатите са взети от моята книга „Ванга“, издадена от издателство „Български писател“, 1989, допечатки 1990 г./ общ тираж над 350 000/“

„Няма човек, който да е роден само за щастие. Ето – един е роден отличен работник, но няма щастие в семейството. Друг има и двете, но пък няма здраве. Трети е здрав, но пък децата са му болни и т. н. Във всеки човек има и добро, и зло. Така е устроен светът…

…Някой си мисли, че като има пари, може да си купи и любов, но това е вятър работа. Любов с пари не се купува. Или пък си мисли, че като стане богат, всичко ще му е наред, но и това не е вярно. Работи, работи човекът, трупа пари и вещи и после вземе, та умре и остави всичко на друг. Който много събира, никога не го използва. Друг събира плодовете на труда му. Затова по-правилно е така: не трупай, парите са средство за живот, използвай ги всеки ден…

…За всеки човек идват периоди на трудности. Дори и за най-богатите и за най-силните. Затова човек трябва да се стреми да бъде смирен, за да не умре в прегръдките на злото…

…Човек никога няма да спечели пари, ако не се занимава с подходяща работа. Той трябва първо да разбере какво най-много му харесва да прави, а не да робува на мода или нечии съвети…

…Не роптайте срещу страданието, което преживявате. Страданието е пречистващо средство, като една дреха, която не е чиста, ако не се изпере…

…В тежки времена живеем. Хората помежду си нямат един с друг нищо общо. Майките раждат деца, но нямат мляко да ги кърмят. Казват, защото били нервни. Не е това. Просто децата нямат нищо общо със своите майки, те само са дошли на света чрез тях. Нищо не получават децата от майките: нито мляко, нито топлина. Дават ги съвсем малки в детски ясли, вечер ги слагат да спят отделно, рядко виждат усмивката на майчиното лице.

Майките са недоволни, че съпрузите им не ги почитат достатъчно. Съпрузите пък смятат, че са се оженили само защото е трябвало да минат по реда си. Възрастните са недоволни, че младите не ги уважават. Никой с никого не е близък. Хората вече се интересуват само от пари. Мислят, че ако имат пари, всичко ще им е наред. Не знаят, че един ден тези пари няма да им служат за нищо…

…Бедността е цвете, на богатството не се радвайте. Бедността дава да се радваш на деца, приятели, роднини. А от богатството душата се разболява…

…Който краде, за здраве ще плаче…

…Понякога съм много нервна, а хората мислят, че съм лоша. А аз виждам обкръжението и обръча, който постепенно се стеснява около земята, преживявам мъките на всички хора и не мога, а и не смея да го обясня, защото един много строг глас непрекъснато ме предупреждава да не се мъча да обяснявам каквото и да било, защото хората заслужават живота, който водят. Как да помогна на тези хора, които все повече не зачитат никого, надпреварват се да придобиват пари и вещи…

…Не искайте много – не можете да му платите цената…

…Няма хитрец, дори и най-големият, който да е надхитрил съдбата си. Ще хитрува толкова, колкото му е дадено от Бога. И после няма право на снизхождение!…

…Нека знаят всички, че нищо не остава неизплатено на този свят. Хората вършат престъпления и мислят, че никой не ги е видял. Не е така! Всичко се вижда и идва време, когато провинилият се трябва да плати!…

…Работете сутрин и през деня. Никога вечер. Силите свише не помагат вечер, а без тяхна помощ нищо велико не може да се роди…“

Леля Ванга
/earths-book.com/

Цитатите са взети от книгите на Красимира Стоянова:
Ванга, 1989 г., издателство Български писател, София
Ванга и последното време, 2004 г., издателство Нике, София

Материалът Баба Ванга: …Нищо не остава неизплатено на този свят. Хората вършат престъпления…Всичко се вижда и идва време, когато провинилият се трябва да плати! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Българите са снажни, красиви. Дотогава не бях виждал такива хора.

Цитати от: Magnifisonz.com

Гордейте сте, че сте българи, всички – от руси и синеоки до мургави и чернооки!

Велики личности за българите :

„Това е народът, който преди тебе имаше всичко, които е пожелавал; народ, у който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение.“

– Магнус Феликс Енодий

„Древните българи бяха онзи народ, който покрай викингите допринесе най-много за организиране и оформяна на цивилизацията на цяла Източна Европа.“

– Геза Фехер

снимка: Radko Peev, изпратена ексклузивно на сайта ни: opoznaybulgaria.com

„Българите, силен и непреклонен народ, който никога не се е страхувал от смъртта. Те са доброжелателни към своите приятели и зли към враговете си, безкрайно гостоприемни и обичат да живеят в мир и сговор със съседите си.“

– aрменските пътешественици Степано Кювер и Хугас Инджеджиян (XVII век)

„Изобщо у българите е очевидна силната страст към знанието, което те и натрупват. Постоянство в стремежите-това качество като че ли им е вродено.“

– О. М. Лернер (1873)

„Какъв славен народ биха били българите, ако получат независимост! Този народ е весел, жизнен, войнствен и красив.“

– Егор Петрович Южаков (1859)

„Този неукротим и патриотичен народ не може да бъде заробен за още дълго време, той, подобно на швейцарския народ, от самата природа е създаден, да бъде свободен.“

– Алфонс дьо Ламартин (френски поет и историк)

            Васил Левски и Христо Ботев, художник: Александър Поплилов

„Нима не е чудо смелостта на въстаналите срещу Империята (Османската) завладени български хора?“

– Ханс-Кристиан Андерсен в своя дневник

„Българският народ е достоен да бъде почитан и хвален. Той е гостоприемен и милостив, много е усърден към светата църква, обича красотата на Божиите храмове и е толкова ревностен към светите места — към Светата гора Атонска и към светия град Ерусалим, че превъзхожда всички останали християни — гърци, сирийци, грузинци, сърби, влaси, молдавци и дори русите.“

– Партений, монах (1839)

„На оня свят, в рая, красотата на жените надминава дори красотата на българката.“

– Адалолоддин Балхи, персийки поет (XIIв.)

„Българите са снажни, красиви. Дотогава не бях виждал такива хора.“

– Лев Толстой

Материалът Българският народ е достоен да бъде почитан и хвален. Той е гостоприемен и милостив, много е усърден към светата църква е публикуван за пръв път на Опознай България.

1. „Левски е еманация на българщината в най-висшата й форма“.
2. „Главата ми да отсекат, пак ще викам: ‘Да живее България!’“
3. „Национализмът е нормалното ми агрегатно състояние.“

4. ,,Крила имат само тия,дето сърце им иска да лети
5. „Орлиците се ловят с живо месо, а не с мърша!“ (из разказа „Сватба“)
6. „Изтървем ли България, изтървали сме всичко.“
7. „Викаш ти защо не взимам от твоите цигари… Пò си ми е сладко цигарото – да си го свия сам… Да го лизна, душица да му сложа… Защото всяка работа е тъй: душица ако ѝ не туриш – не слади!” – из “Диви разкази”

8. „Прасето си е прасе: то не мисли какво да посее, а какво да изяде.” – из “Диви разкази”
9. „Има ли майсторлък, парите сами ще дойдат.” – из “Диви разкази”

10. „Обичаш ли растенията? Забавляват ли ви буболечките? Вълнувате ли се, когато две пеперуди се прегръщат? Харесва ли ви миризмата на дива чубрица? Трогвате ли се от багрите и разнообразието им Ако на тези въпроси бихте могли да отговорите с “да” – вие сте човек щастлив. Можете ли да се възхитите на един залез, да се трогнете от играта на вятъра, когато си прави кули от облаците и ги разваля с един замах, за да издигне още по-величествени? Обичате ли понякога да слушате вятъра и да си говорите с него? Успокоява ли ви шумоленето на листата? Ако и това умеете да правите – вие сте много щастлив. Защото то ще означава, че… вие няма да останете никога сам, че имате… цяла в с е л е н а от зелени дървета, от цветя и пеперуди, от буболечки и мравки, от изгреви и залези, от звукове и аромати.” – из “Бодливата роза”

11. „Предлагам да се организира един курс в салона на читалището за квалификация на мъжете… Ще докараме коча да видят обноски…” – из “Диви разкази”
12. „В такова време ти се ще да имаш две сърца — едно за чест, друго за мерак, — а то, опустялото — едно: разсечи го, разкъсай го — пак едно!” – из “Мъжки времена”
13. „Раждането го не зная как е, ала жененето беше мъчно.” – из “Сватба”
14. „Eдно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш.” – из “Мъжки времена”
15. „Българинът има нещо общо с лисицата: точно когато я мислиш за умряла, тя хукне. Много пъти това ни е спасявало, дано и този път да ни спаси от нашите и чуждите гробари, които са се хванали вече за лопатите. Нацията ни сега е в безпътица, но не е безпътна.” – из интервю от 1993 г.
16. „Ние сега в момента, както се каним да ходим в Европа… ма къде отиваме ние, ние отиваме в един казан.., ние нямаме кокали за този казан” по повод Европа
17. „Нещо, в което вярвам няма сила, която да ме спре.” пред Кеворк във Всяка Неделя

*Роден е на 15 септември 1919 г. в село Яврово, област Пловдив. Умира на 82-годишна възраст на 30 юни 2002 г.

Материалът Николай Хайтов: Хей, селски, пазете домовете си… след време ще се върнат децата, внуците ви от чужбина и ще потърсят бащината си къща (ЦИТАТИ) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Източник: magnifisonz.com

Има хора, без чието присъствие на земята животът ни щеше да бъде далеч по-празен и оскъден. Те са като дар, изпроводен ни от небесата, за да имаме куража да продължаваме да вървим незнайно накъде. Антоан дьо Сент Eкзюпери е един от тях. Неговият малък принц ни е дал толкова любов, упование, тъга и мъдрост, колкото никой друг в пустинята, из която най-често тътрим нозе. Хора като Екзюпери идват като мълния, осветяват мрака наоколо, а тътенът след нея още дълго ехти и буди в нас доброта, покаяние и милост към ближните ни.

Екзюпери живя кратко, но остави вечни съчетания от думи. Трудно можем да повярваме, че ще дойде време силата им да намалее и зарядът в тях да отслабне. Случи ли се, то ще значи, че се е появил свят, в който не си струва да се живее. Защото колкото и да се променят външните измерения на живота, в сърцевината му пулсират изконни слова, които са неговият двигател, смисъл и цел. Спрем ли да ги чувстваме и разбираме, то значи, че вече ни няма.

Тази малко известна молитва е написана от Антоан дьо Сент-Екзюпери в един от най-тежките периоди от живота му: 

„Господи, моля те не за чудеса и за миражи, а за силата на всеки ден. Научи ме на изкуството на малките крачки.

 Направи ме наблюдателен и находчив, за да мога в пъстротата на ежедневието навреме да се спирам на откритията и опита, които ме вдъхновяват.

 Научи ме правилно да разпределям времето в живота си. Дари ми тънък усет, за да различавам значимото от маловажното.

 Моля те за сила за въздържание и мярка, за да не пърхам и да не пълзя в живота, а разумно да планирам деня си, да мога да видя върхове и далечни простори, а понякога даже да имам време за наслада от изкуството.

Помогни ми да осъзная, че илюзиите не помагат с нищо. Нито спомените от миналото, нито мечтите за бъдещето. Помогни ми да бъда тук и сега и да възприемам тази минута като най-важната.

 Опази ме от наивната вяра, че всичко в живота трябва да върви гладко. Дари ми ясно съзнание за това, че сложностите, пораженията, паденията и неудачите са естествена част от живота, благодарение на която растем и съзряваме.

 Напомняй ми, че сърцето често спори с разума.

 Изпрати ми в нужния момент някого, който има силата да ми каже истината, но би го направил с любов.

 Знам, че решението на много проблеми е в изчакването. Затова научи ме на търпение.

 Ти знаеш колко силно се нуждаем от приятелство. Направи ме достоен за този прекрасен и нежен дар на съдбата.

 Дай ми богата фантазия, за да мога в нужния момент, на нужното място, мълчейки или говорейки, да подаря някому нужната топлина.

Направи ме човек, способен да достига до тези, които са стигнали дъното.

 Опази ме от страха да не пропусна нещо в живота.

 Дай ми не това, което искам, а онова, което действително ми е необходимо.

 Научи ме на изкуството на малките крачки.“

Ако искаш да построиш кораб, не започвай да караш хората да събират дъски, да разпределяш работата и да даваш заповеди. Вместо това ги научи да копнеят за огромното и безкрайно море.

Благоволи да ме приобщиш към себе си заради твоята слава, когато заспя в някоя долчинка из тия пустинни пясъци, където добре работих.

Вървиш ли право пред себе си, няма да отидеш много далеч….

Да се обичате не значи да гледате един в друг, а да гледате заедно в една посока.

Има само едно истинско богатство, и то е общуването между хората…

Съвършенството е достигнато не когато няма какво повече да се добави, а когато няма какво да се отнеме.

Човек никога не е доволен там, където е…

Когато осмислим своята роля на земята, макар и най-скромна и незабележима, едва тогава ще бъдем щастливи. Едва тогава можем да живеем и умрем спокойно, защото това, което дава смисъл на живота, дава смисъл и на смъртта.

Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват.

Да бъдеш човек означава да бъдеш отговорен.

Много по-трудно е да съдиш сам себе си, отколкото да съдиш другите. Ако можеш да съдиш себе си правилно, значи ти си истински мъдрец.

Най-хубавото се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.

Приятел е преди всичко този, който не те съди.

Ти живееш в това, което правиш, а не в тялото. Ти си това, което са твоите действия и няма друго твое Аз.

Преди да получиш, трябва да дадеш, както преди да се заселиш в своя дом, трябва първо да го построиш.

Живеем в отвратително време. Навсякъде е кал, тя цапа всекиго. Не мога да понеса, че тя ще докосне дълбоко личното ми. Ще го измърси. Моята вселена е не от мира сего.

Жестоко е да зърнеш рая и веднага да го изгубиш.

Не подлагайте на проверка приятелите и любимите си. Все едно те няма да я издържат.

Никога не губи търпение – то е последният ключ, който отваря вратата.

Трябва много да преживееш, за да станеш човек.

Хубаво е да имаш приятел дори ако скоро трябва да умреш.

Антоан дьо Сент-Екзюпери е роден на 29 юни 1900 г. в старо френско, благородническо семейство. Баща му умира от мозъчен кръвоизлив през 1904 г. По-голяма част от младостта си Антоан прекарва при леля си по майчина линия. Обитавайки последователно Лион и Санкт Мориц дьо Реманс, бъдещият автор на „Малкият принц“ живее в среда, която представлява за него източник на литературно вдъхновение. Именно в Санкт Мориц той открива другата голяма страст на живота си –авиацията. Там през юли 1912 г. се запознава с Габриел Вроблевски-Салвез, който го „кръщава“ във въздуха.

При постъпването си като войник е назначен в първи авиационен полк в Страсбург, където със свои средства завършва гражданското авиационно дружество, което дели летището с военното. След много перипетии Екзюпери получава разрешение от командира на своята част да започне интензивна летателна подготовка, след което е преназначен в 37-ми авиополк в Рабат и през 1921 г. получава пилотски диплом. Преместен е в Бурже, където катастрофира и получава много тежки черепни увреждания.

Период в Африка

След краткото си присъствие във военната авиация започва да лети в обществения транспорт. През 1926 г. Дидие Дора му поверява един „Бреге-14“ по линията Тулуза – Казабланка. Малко по-късно Екзюпери е прехвърлен по маршрута Казабланка – Дакар. Става шеф на авиобазата Кап Жюби – труден пост, атакуван едновременно от злонамереността на испанската власт в Рио де Оре и враждебността на мавританските племена, които са в пълно разцепление. През 16-те месеца, прекарани в Кап Жюби, Екзюпери 14 пъти оказва съдействие при много деликатни обстоятелства на екипажи, кацнали с повредени самолети в пустинята. За това на 7 април 1930 г. става Кавалер на Почетния легион.

Години на Втората световна война

При избухването на Втората световна война започват непрестанните му опити да се върне като действащ пилот във военната авиация. Успява наполовина и не без трудности – назначен е в разузнавателна авиогрупа и изпълнява 7 разузнавателни мисии между март и юни 1940 г. Получава военен кръст и е демобилизиран малко след примирието. Когато неговата авиогрупа е разположена в Северна Африка през 1943 г., Екзюпери успява с много усилия да се включи в нея. Станал командир, на 21 юли същата година той извършва първия си полет над окупирана Франция. По-късно му забраняват да лети поради възрастта му, но след задействане на старите си връзки с командването Екзюпери успява да си издейства още няколко разузнавателни полета. След един от тях на 31 юли 1944 г. над Югоизточна Франция, Антоан дьо Сент-Екзюпери не се завръща в базата си.

Гибел

Материалът Вие сте хубави, но празни – каза им малкият принц. За вас не може да се загине! (Цитати и една малко известна молитва на писателя) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Ненадминат познавач на човешката душа, описанието на женските му образи е завладяващо!
Четеш и искаш още. Изпод мъдрото перо на големия творец се проличава мъдрост, дълбочина, доброта, човечност, благородство!

70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби – на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици. Йовковите творби имат своя свят, своята атмосфера, неразделна част от времето, което изобразяват.

1. “Винаги съм наклонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто”

2. „Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго — любовта между хората.“ – из „Песента на колелетата“

3. „Когато Божура беше малка и ако беше студено, зъзнеше с цялото си тяло, тъй както майка й беше я научила, жените се показваха трогнати. Всъщност под това съжаление се криеше учудването им, че това хубаво дете може да бъде на една циганка. Но Божура сега беше мома. Големите черни очи на предишното зиморничево циганче гледаха дръзко, дяволито, снагата й беше се източила, тънка, гъвкава, разцъфнала като дива шипка. И само зарад нея, зарад смеха и зарад хубостта й, която завладяваше всички като с магия, жените, такива скъперници във всяко друго време, купуваха евтината стока на Калуда и щедро й плащаха. Даваха дори и нещо повече, увлечени от една мъка, която те не искаха да признаят, че е завист.“ – из „Божура“

4. „Той дълго стоя на шосето и гледа подир каруцата. Гледаше майката с черния й чумбер, момичето легнало до нея, високият селянин, който крачеше прегърбен и водеше малкото конче, а над тях, между всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчаваха, после пак се връщаха и кацаха на жицата.

Замислен, Моканина се върна при овцете си и се залови отново за цървулите, които правеше от нещавена волска кожа. Бяла лястовичка – мислеше си той. – Има ли я! Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той извика

– Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!“ – И пак се загледа подир каруцата.“ – из „По жицата“

5. „А Албена беше вече близо. Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше Албена, но като я видяха, пак отблизо, всички затаиха дъх. Албена си беше същата Албена, само че не се смееше, очите и не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди гледаха надолу. Носеше син сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държеше смирено отпред, като че отиваше на черква. Но когато тя се намери между двете стени от хора и дигна очи, тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице — от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.

И в тая тишина, в тия няколко мига стана чудо, обърнаха се и най-коравите сърца, жалост и доброта светна в очите на мъже и на жени.

— Мари, Албено, мари, дъще — проплака женски глас, — какво направи, Албено!

— Ах, Албено, Албено!

Албена се спира.

— Лельо Димке — вика тя, — прощавай! — После, като се обърна на другата страна: — Люцо, Тудорки, Савке, прощавайте! Сбогом, сбогом ви на всички!

Мнозина вече плачеха. А Албена вървеше все тъй спокойно скръбна, все тъй хубава.

— Прощавайте! — извика тя на всички. — Млада съм, сгреших. Прощавайте!

Захълцаха хора и се стълпиха към нея. Жените наваляха най-много към нея, а стражарите ги връщаха. Тогава нейде отзад, гневен и разтреперан, се чу гласът на дяда Влася:

— Момчета, дръжте, не я давайте. Какво е селото без Албена!“ – из „Албена“

6. „Шибил започна да брои, за да види колко години ще живее, но после се замисли за възрастта си и му се стори, че е вече стар. Спомни си Рада и се усмихна: „Каква чудновата бърканица – мислеше си той – от жена, дете и дявол! И как всичко и прилича; каже нещо – умно е, направи нещо – хубаво е!“ И той я виждаше тъй, както беше я видял, когато държеше иглата с конеца в устата си, гледаше го и се усмихваше. „Не игла – помисли си пак Шибил и въздъхна. – Нож може да държи тъй в устата си, и от тоя нож човек на драго сърце би умрял!“ – из „Шибил“

7. „Тя не внимаваше за думите си, говореше му повече с очите си, пламнали, устремени в него.” – Из разказа „Женско сърце”

8. „Кой хвърля брат против брата и син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да Избягаш от оса – змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, господи? Защо?“ – из „Вълкадин говори с бога“

9. „Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите.” – из “Другоселец”

10. „Хубаво си е то, мойто палто! Пък ако ми е писано, с него и пред Бога мога да се представя. Пък там може да ми дадат друго, златно, тъй да се каже, скъпоценно!“ – из „Серафим”

Материалът 10 незабравими цитата на Йордан Йовков е публикуван за пръв път на Опознай България.

„С ваше позволение ще скрия името на манастира, където прекарах едно блажено лято, гостенин на добрия игумен отец Сисой. Всеки ден от ония дълги, лениви и спокойни манастирски дни ние двама обядвахме заедно вън под сянката на гъстолистната лоза — великолепно украшение на тая света обител.“ Елин Пелин

„ПОД МАНАСТИРСКАТА ЛОЗА” – ЕДИНСТВО НА ЖИЗНЕУТВЪРЖДАВАЩО И КАНОНИЧНО

Източник: znam.bg
автор: Севдалина Малинова

Елин Пелин пише разказите от цикъла „Под манастирската лоза” близо 30 години – от 1908/1909 до 1934 г. Те излизат в самостоятелна книга 1936 г. в сегашния вид (включващ 11 разказа) въпреки несъгласието на автора и настояването му да бъде изчакан окончателния вариант.
„Под манастирската лоза” по всеобщо мнение е най-самобитното произведение в творчеството на Елин Пелин. В него писателят, придобил известност чрез реалистичното изображение на обществено-икономическите процеси в българското село от края на 19-ти и началото на 20-ти век, изоставя социално-битовата тематика и насочва вниманието си към вечните теми в човешкия живот: доброто и злото, истината и лъжата, вярата, насилието, добродетелта и греха.

В „Под манастирската лоза” Елин Пелин използва стилистичния модел на най-разпространените жанрове в православната християнска литература (библейската притча, житието и похвалното слово), но влага в тях ново нравствено-философско съдържание, което се противопоставя на консервативните църковни канони. Със своя жизнеутвърждаващ патос разказите от „Лозата” опоетизират естествения човешки стремеж към земните радости и налагат нова ценностна система, която възвеличава като висши добродетели човеколюбието и всеопрощението.

Нравствено-етичното послание на автора по сложен начин съчетава три начала: първо – хедонистичния*1 поглед към света, второ – идеалът на християнската религия за духовно съвършенство, и трето – идеите на Ренесанса за човека като венец на природата. В това триединство се ражда една мъдра житейска философия, в центъра на която стои човекът със своето върховно право на радост от земния живот.
Според канона на християнския морал хората са грешни и трябва да бъдат наказвани за своите прегрешения. В „Под манастирската лоза” Елин Пелин противопоставя на това своя хуманистичен възглед: всяко живо същество е творение на божиите ръце и носи в себе си частица от световната хармония. Помислите и постъпките на хората са направлявани свише, от извечните божии закони. Към тази мисъл ни отправя и мотото в началото на цикъла: „Спомням си за стародавните дни, размишлявам за всички твои дела, размишлявам за делата на твоите ръце.” (Псал.142:5.) В този смисъл „Под манастирската лоза” носи в себе си мъдро морално предупреждение: всеки опит да бъде потиснат естественият ход на живота е намеса в „божиите дела”. Всяко ограничение е насилие срещу хармоничния световен ред и рано или късно ще бъде възмездено.

В „Под манастирската лоза” Елин Пелин опоетизира извечното единство между човек и природа. Отец Сисой, чиято душа е прояснена от „светата мъдрост” на черковните книги и Библията, казва за себе си: „Недостоен съм по две причини – по чревоугодието си и по снизхождението си към грешните.” Дори монашеският обет и духовническият сан не могат да заличат естественото човешко влечение към земните радости: вкусната гостба, хубавото вино, красивите жени, чувствената наслада от любовта. „Греховете”, които църковният канон преследва с прекалена строгост, всъщност са безобидни слабости, естествено присъщи на човешката природа. Затова в своя земен път хората трябва да бъдат водени от идеята за всеопрощение. Само чрез нея те ще се възвисят до истинската духовност и ще превърнат своя общ дом в обител на Доброто и Красотата.

*1 Хедонизъм – схващане за земния живот като непресъхващ извор на наслади.

Както Елин Пелин сам споделя, неговият интерес към християнската религиозна литература се заражда още в детските години: „Винаги са ме интересували тия неща и съм чел книги – житията на светците. (…) И оттам ми е хрумнало да напиша „Под манастирската лоза”. В конкретни събития от детството би трябвало да търсим и причината за своеобразното (неканонично) тълкуване на сюжетите и образите от християнската литература. Писателят сам ни навежда към тази мисъл с един от своите спомени: „Аз имах един чичо поп, ама истински поп, светски поп. (…) Той ме водеше все из висините и ми разправяше интересни работи за светци. Той ги разправяше по един особен начин, не с голямо уважение към тия хора – и оттам някои работи така съм схванал.”
Художествената задача на автора на „Под манастирската лоза” не се състои в сатиричното изобличение или отрицание на християнската религия2 или религията въобще. Хуманист като Елин Пелин не може да отрече изцяло едно учение, което проповядва любов към Бога, към хората и към самия себе си. Философският и нравствено-етичен прицел на „Под манастирската лоза” е насочен преди всичко срещу проявите на фанатичното като синоним на противоестественото. Всяка форма на фанатизъм е вмешателство на несъвършените хора в божествената хармония на космоса. Човешкият род не притежава силата на духовно-нравственото съвършенство и затова никой – дори представителите на църквата – няма моралното право да съди и наказва своите ближни.
В този смисъл е и вълнуващото нравствено-етично послание на един от шедьоврите в цикъла – „Занемелите камбани”. Това е една лирична и затрогваща история за отчаянието и вярата, за надеждата и майчината любов. Разказът е и едно напомняне за моралната отговорност към чуждата болка, към страдащите и отхвърлени от съдбата хора. Отговорност, която често пренебрегваме, улисани във видимите неща, в суетата на ежедневието.
Както в библейските притчи, така и в „Занемелите камбани” сюжетът подсказва само част от цялостния философско-етичен замисъл. До човеколюбивото и мъдро послание на разказа можем да достигнем след едно задълбочено вникване в идейно-художествената структура на творбата. Основна смислоизграждаща роля в нея играе сложното противопоставяне между християнската религиозна традиция и древния, наследен от прастари времена, култ към майчинството. В този план образите на игумена отец Иоаким и на непознатата жена се разкриват чрез своето доближаване и отдалечаване към едната или другата точка в тази опозиция.
След подробното описание на подготовката за празника Елин Пелин представя първата среща на „тоя добър старец” – отец Иоаким – с жената: „Дядо игумен спря учудено на прага, защото видя пред светата икона тъмния силует на жена с дете в ръка. Старецът се ядоса. На днешната вечерня не се влизаше в черква, преди да ударят тържествено камбаните. Така беше обичаят.” Заради този „свещен обичай”, наложен и регулиран от остарялото3 канонично мислене, дядо Иоаким извършва голям, макар и неволен грях – той проявява жестокосърдечие към една съкрушена от скръб майка и към нейната умираща рожба. В името на християнско-каноничното е нарушено универсално-етичното. Но всъщност това е само привидно. Защо?
Срещата между игумена и жената заема най-малка част от композицията на разказа. Но този кратък епизод определя основния конфликт и отбелязва началото на динамичното емоционално-психологическо развитие в образа на отец Иоаким. В този момент той извършва „грях в името на Бога”. Но прегрешението му има и друг смисъл – то е и „грях пред Бога”. Монахът се е изкушил от външната, тленната красота („златния ореол” около чудотворната икона, „скъпата лилава копринена завеска на иконостаса”). Заради нея той извършва светотатство – изхвърля „малката игличка със синьо топченце накрая” – дара, посветен на Бога от молещата се майка. От посредник между Бога и хората свещеникът се превръща в препятствие по пътя на една човешка душа към вярата и предизвиква Божия гняв.

*2 Въпреки че в разказа „Напаст божия” духовенството е представено в отрицателна светлина, а в „Пролетна измама” доминира хумористично-ироничното изображение, Елин Пелин си остава писател, в чието творчество християнската религиозна тематика заема важно място. Нека да си припомним и факта, че Елин Пелин е автор на учебник по вероучение.
*3 В най-важните сцени в „Занемелите камбани” Елин Пелин описва своя герой предимно с думата „старец” вместо с по-често употребяваните „игуменът”, „отец Иоаким”, „монахът”.

Краят на разказа утвърждава универсалната идея за милосърдие, съпричастност към чуждата болка и човеколюбие:
„В ъгъла, под иконостаса, той видя синята главичка на иглата, която бе захвърлил, наведе се, взе я като сънен и я забоде на завесата. И отведнаж навън екна славословещия Бога ек на камбаните, разнесе се тържествено и нахлу живо в черквата. (…) На камбанарията нямаше никой, а тежките камбани се люлееха силно, свободно, леко и биеха самички.”
Безпрекословното следване на догмите крие опасност от хаос и унищожение на световния ред. Фанатизмът ражда страшни грехове – гняв, омраза, желание за мъст, които погубват душата на праведните. Тази хуманистична позиция на Елин Пелин намира своето най-директно художествено превъплъщение в разказа „Огледалото на свети Христофор”, който носи всички структурни характеристики на библейската притча. Главният герой е обсебен от фанатичната идея да въздава върховна справедливост сред себеподобните си – акт, който е присъщ единствено на Бога: „Душата му (на свети Христофор – бел. моя – С. М.) бе вечно изпълнена от негодувание, от страшната потребност да души, да унищожава, да къса в гнева си и да мачка в яда си всичко, което имаше дъха на неправда, на замисъл за неправда, на порок и престъпление.”
Но не човеконенавистничеството, злобата и насилието, а любовта и всеопрощението са истинското оръжие на праведниците в борбата им с греха. Затова Господ се отвръща от своя поборник и го наказва според прегрешението му. Той му отнема красотата (а „лицето е видимият образ на душата”), тъй както свети Христофор се е стремил да отнеме човешкото от хората: „От това неговото прекрасно лице полека се изкриви и удължи, веждите му паднаха ниско, очите намаляха и се изпълниха с кръв, ноздрите му се разшириха, устата уголемиха. Той изгуби подобието Божие и образът му заприлича на зъл кучешки образ.” В духа на християнското учение за смирение грешникът се покайва и посвещава на хората своя доброволен труд, за да изкупи провинението си. Но Бог не възвръща физическата му красота нито тогава, нито по-късно, когато Песоглавеца пренася и него през страшната река. Свети Христофор получава обратно своя прекрасен лик едва след като извършва „най-великия подвиг” – вместо да убие „най-страшния престъпник на земята”, дявола, той проявява милосърдие към него.
Разказът завършва с афористична поанта, която напълно хармонира с духа на библейските притчи и проповеди: „Очистих се, защото направих добро на най-лошия.” Този финал утвърждава човеколюбието и благородството на духа като най-висш нравствен подвиг. Човекът, както мъдро ни учи друг разказ от „Под манастирската лоза”, носи в себе си „и черно, и бяло”. Ако остане само „черното”, и „бялото” ще се погуби. „Добродетелите ще умрат, защото няма вече от какво да живеят.” Истинската вяра е съкровено тайнство, което ражда и съхранява доброто у човешката душа, тя не може и не трябва да бъде превръщана в прикритие на лични амбиции и в средство за насилие над останалите. Да бъдем добри един към друг – това е истинската същност на религията. Този възглед Елин Пелин претворява във всички разкази от „Под манастирската лоза”.

Разказът „Огледалото на свети Христофор” (1921) съчетава религиозния патос със сгъстената драматичност на легендата. В „Светите застъпници” обаче сакралното напуска своето пространство и се принизява до делнично-баналното чрез средствата на жизнерадостния хумор и меката ирония. Съчетанието на разностилова лексика и синтактични конструкции (напр. архаични словесни форми от църковнославянската литература и модерни административно-протоколни клишета) придава забавно-комично звучене на текста и изгражда пародийния пласт в неговата структура. Първоначалното портретно описание на героите напълно хармонира с изображенията на светците, зографисани по каноните на християнската иконография: „Те пристигаха като видения, влизаха блажено усмихнати, пристъпяха към местата си строго и загрижено и сиянието на бледите им лица пръскаше в залата дрезгавина, каквато пръска сутрин над планините пробуденият поглед на деня. (…) Светиците смирено се наредиха на последните столове с умилени лица, със скръстени ръце. Те стояха неподвижни, срамежливо наведени и поради тънкостта на въпроса, по който беше свикано това събрание, не смееха да вдигнат очи.” Тук витиеватият и религиозно-патетичен тон на църковно-славянската литература е пародиран съвсем директно. Художествено-изобразителните средства и похвати, заимствани от християнската житийна и панегирична⁴ традиция (архаична лексика, усложнен синтаксис, натрупване на епитети, разгърнати сравнения и др.) си „поделят” текстуалното пространство с административно-протоколни клишета: „Св. Теодосий седна на председателския трон, надяна светлия си ореол и обяви заседанието открито, като каза: – Свети божи угодници, целта на нашето събрание ви е известна. Нека поиска думата оня, който желае да говори.^”* Постепенно привидният ореол изчезва от образа на Елин-Пелиновите „светци” и пред нас се разкрива тяхната обикновена човешка същност. Светостта им не е осмислена като вътрешно състояние на духа, а е сведена до имитацията на богоугодно и смирено поведение, наложено от схоластичните догми. Но съвършената святост е и сама по себе си недостижима, тъй като противоречи на естествената природа на човека. Господ е създал човешката душа слаба и изкушението е неин постоянен спътник. Чрез изобличителната реч на разбойника, разпнат с Христа, висшата „добродетелност” се принизява до обикновената греховност на смъртните хора: „– Аз считам, че всички тук сме недостойни да разискваме по въпроса за плътската страст.” Финалът на разказа утвърждава естествеността в любовните отношения между половете, имитирайки стила на християнската проповед и библейските притчи: „– Както чорбата не се осолява само от погледа на солта, така и зачатието на човек не може да стане само с погледа на мъж. Да бъде, както Бог е наредил, и греха, който дяволът хвърля със зачатието ни, да го изкупим с покаяние. И нека земний подвиг на човека да бъде стремлението на душата към Бога чрез красота и истина.” Подчинен на цялостния нравствено-философски замисъл на цикъла, разказът „Светите застъпници” утвърждава красотата и истината като върховни идеали в човешкия живот.
Разказите от цикъла „Под манастирската лоза” налагат нов идеал за хармоничната човешка личност. В него ренесансовият (водещ началото си от античността) култ към физическата красота на човека се съчетава с християнската идея за извисена духовност.
За Елин Пелин земното битие не е просто път към вечния живот на душата в рая. Той е най-скъпият дар и хората трябва да го изживеят пълноценно, да му се наслаждават не само с душата си, но и с всички свои сетива, както проповядва разказът „Изповед”. Тук внушението е изградено със сложни интертекстуални връзки, отнасящи към символната система на Новия Завет. Но в „Под манастирската лоза” библейските символи излизат от първоначалния план на своето тълкувание и придобиват нови смислови функции според общия философско-етичен замисъл. Виното – символ на кръвта на Спасителя – тук се свързва с идеята за безобидните, симпатични човешки слабости. Любовта, освободена от аскетичните норми за плътско въздържание, намира своето естествено проявление в чувствеността. Физическата красота, която според християнските догми е изпратена от дявола, за да изкушава праведниците, тук е обект на преклонение. „Под манастирската лоза” е метафора на българската душевност – доколкото в нея официалната християнска религия винаги е съжителствала заедно с езическата радост от земните наслади.
Истинското Божествено чудо българинът носи в себе си. Шедьоврите от цикъла „Под манастирската лоза” избистрят до краен предел светлата и хуманистична философия на Елин Пелин – човекът трябва да живее като Божие творение – просто и чисто. Вярата е в съкровената същност на човека, всеки от нас носи в себе си Божието зрънце.
В „Под манастирската лоза” Елин Пелин поставя пред нас вечния философски и етичен проблем за мярата между добро и зло, грях и добродетел, морал и свобода…И сам дава своя мъдър отговор чрез прозрението на един от своите герои: „Мисля и не знам кое е върховното в човека – душата или тялото. Не са ли те същност неразделна и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?” – бяло зърно.

4 Панегирик – похвално слово – жанр в християнската богослужебна и в старата българска литература.
* Курсивът мой – С. М.

……………………………………………………………………………….

“Живеем така, както са живели хората от веки веков. Трудим се, развъждаме челяд и се грижим за нея. Не можем да бъдем много добри, защото Бог е направил човека така, че да обича себе си повече от другите. Не можем да бъдем и много зли, защото се боим едни от други. Живеем като червеите в дървото, всеки гризе и си прави …път според силите си. Ако го нямаше злото, никой нямаше да знае що е добро.”

……………………………………………………………………………….

“Под манастирската лоза” – тема и проблем

Теми по БЕЛ за средношколци, разработени от дългогодишния учител по български език и литература в Природоматематическа гимназия “Акад. Никола Обрешков”, Бургас – Пенка Славчева.

Източник: meridian27.com
Автор: Пенка Славчева

(“Занемелите камбани”, “Чорба от греховете на отец Никодим”)

Сборникът “Под манастирската лоза” съдържа разкази, които Елин Пелин написва в творческата си зрялост. Създаден през 1936 г., той показва отношението на писателя към поповете и свещениците, така наречените църковни служители, за да изясни, че те не са светци, а обикновени хора, изкушени от земните съблазни. Излишно е да се мисли, че ако човек е посветен на религията и служението на църквата, ще промени човешката си същност. Ето защо с много хумор и добродушен смях Елин Пелин се отнася към хората, които биха желали да изглеждат като светци, но не могат да го постигнат. В повествованието на Елин Пелин – “Под манастирската лоза” има снизходително отношение към служителите на вярата и то е породено от хумористичния патос на писателя.

С художествената сбирка, състояща се от единадесет разказа, творецът прави обобщение на доброто и злото, което съществува в живота на свещениците. Те са изобразени като хора, у които има неутолим стремеж към светостта, но тя трудно се постига, защото земният живот е изкусителен. Писателят хвърля светлина върху живота на братята монаси, като наднича зад манастирските стени и в душите на хората. Всички те са получили житейска опитност от света, а в манастирските килии, усамотени над библията, получават познание, което прояснява душите им и им носи мъдрост. Честно или безчестно, бурно или спокойно преминава техният живот – това са въпросите, които събужда повествованието. Писателят ражда идеята, че все пак в молитвената тишина на храма и под звъна на камбаните се утаява един копнеж по човечността.

Ако разгърнем първия разказ “Отец Сисой”, веднага ще открием една истина: “Книгите са като хората – казваше той, – когато остареят, става мъдри.”

Книгата “Под манастирската лоза” на Елин Пелин носи мъдростта не само на своето време, а на всички времена. Писателят добродушно се надсмива над светиите застъпници от едноименния разказ, които се събират да обсъждат въпроса за непорочното зачатие. Те всички сякаш са против земните страсти, които раждат пороците, но е невъзможно да се избегнат: “Както чорбата не се осолява само от погледа на солта, така и зачатието на човек не може да стане само с погледа на мъж.”

До всяка житейска истина се достига чрез изпитание.

Особено поучителни и вълнуващи са разказите “Занемелите камбани” и “Чорба от греховете на отец Никодим”. Елин Пелин насочва мисълта на читателя към светостта и мъдростта на душата, което се постига трудно, но е истинско.

В навечерието на храмовия празник “Успение Богородично” Жрелинският манастир свети от чистота. Старият игумен отец Йоаким се старае да бъде изряден във всичко и така да дочака оня тържествен миг, когато ще забият манастирските камбани. Той се ядосва на жената, която е влязла в храма “дрипава, мръсна, забрадена с нечиста кърпа”. С калните си боси крака тя прави стъпки по пода и като дар на църквата забожда само една карфица със синя топчица. Този свещеник не дочува искрените и дълбоко човешки молитви на майката, която държи на ръцете си болно дете и моли света Богородица за спасение. Нейните сълзи се стичат по пода като восъка от свещите. Писателят акцентира на това, че героят на неговия разказ не носи дълбокия хуманизъм, който трябва да бъде присъщ на всеки свещеник. Зад външната чистота на човека стои духовната чистота и мъдрост. И не толкова заради това, че отец Йоаким хвърля на пода карфицата, камбаните остават неми. Причината е в това, че отецът не чува и не разбира човешката мъка и болка. Той остава ням за молитвите и страданието на жената майка.

Занемелите камбани – това е метафора на извършения грях от отец Йоаким. Чудото се случва тогава, когато игуменът проумява своята грешка и я поправя. В молитви и плач той желае да разбере защо камбаните не издават звук. И когато се навежда, взема и забожда на завесата синята карфица, се чува камбанен звън: “На камбанарията нямаше никой, а тежките камбани се люлееха силно, свободно, леко и биеха самички.”

Всички богомолци приемат това като божие предопределение. Писателят внушава, че човек може да греши, но може и да поправя своите грешки. До мъдростта се стига след изпитание и покаяние.

С дълбока вяра в човешките и божествените истини живее отец Никодим от разказа “Чорба от греховете на отец Никодим”. Преминал през земните съблазни, героят стига до манастирските порти, където прекарва живота си до края. И две години след като е починал, той събужда мисълта за себе си, оставяйки послание: “За всяко мое прегрешение, с дело или с помишление, оставям тук по едно бобено зърно – черно за непростимите и бяло за тия, които хвърлят душата ми в съмнения и мисълта ми не може да разграничи грях ли са или не. За черните пред Бога се разкайвам дълбоко, за белите се моля за прошка.”

В размишленията на отеца за света се достигат истини, които са поучителни и мъдри. Героят пита съвестта си: “Защо избягах от живота? Спасих ли себе си или се изгубих? – бяло зърно.”

Той моли за прошка за това, че избягва от трудностите в живота и се посвещава на усамотение и молитви. Ако е спасил тялото си, дали е спасил душата си? Свещеникът се терзае, той дълбоко се съмнява в правилността на своя избор. Свободата на човека е правото на избор и той го е направил, но си задава въпрос, дали е полезен на хората. Той разсъждава по вечните човешки проблеми – “кое е върховното в човека – душата или тялото”.

В образа на отец Никодим читателят вижда мислещия човек, терзаещия се човек. И това е човешка философия. Макар и свещеник, той не приема света около себе си безусловно. Като разсъждава за човешките грехове и правди, за доброто и злото, за бягството от света, той търси истината за себе си: “Какво нещо е човек? – Черно зърно – отговорих аз. – И черно, и бяло – усмихна се отец Сисой.”

Чрез тази символика писателят внушава тезата, че човекът върши всичко онова, което му диктува неговата съвест. Любовта, която отец Никодим е преживял на млади години, го топли до старостта му. Символ на тази любов е бялата роза, която всеки ден оставя на пейката зад манастирската ограда. В градината е насадил най-различни бели рози и ги отглежда с любов. Въпреки че е избягал от житейските съблазни, той си остава изкушен от красотата на света. Посланията на героя са за човешка доброта, обич, разбирателство. Вероятно молитвите на свещеника в тишината на монашеската килия са били изпълнени с този смисъл.

Човешката мъдрост, която отец Никодим от едноименния разказ носи в себе си, е мъдростта на писателя Елин Пелин. С хуманизъм е пропит всеки ред от прозата на твореца.

“Под манастирската лоза” е сборник с философски смисъл и дълбока символика. Хлябът и виното на всяка трапеза, бобената чорба – това не е чревоугодничество, а земните блага, които човек вкусва с наслаждение. Любовта е влечението на душите и телата на хората и тя не е прегрешение, а живот в най-върховния му смисъл. Вярата в Бога е да възпитава нравствен идеализъм, морални ценности. Тя възвишава, не унижава човешкия дух. Всички тези размисли събужда тази весела и мъдра книга – “Под манастирската лоза”.

Материалът „Под манастирската лоза” – Елин Пелин (Цитати, Теми и Анализи) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Tвъpдe мнoгo време oтдeлятe нa cпecтявaниятa – и нe дocтaтъчнo нa дoxoдa

Натрупаното богатство е за едни слуга, а за други господар. — «Imperat aut servit collecta pecunia cuique.» — Хораций

Cпecтявaнeтo дo гoлямa cтeпeн e ĸpитичнo зa пocтигaнe нa финaнcoвo блaгocъcтoяниe, нo нe бивa дa ce фoĸycиpaтe caмo и eдинcтвeнo въpxy нeгo и дa пpeнeбpeгвaтe дoxoдa cи. Дoxoдът e нeщoтo, въpxy ĸoeтo caмopeaлизиpaлитe ce милиoнepи ce фoĸycиpaт.

„Macитe ca тoлĸoвa фoĸycиpaни въpxy тoвa дa пecтят, чe пpoпycĸaт ĸлючoви възмoжнocти“, пишe Cтийв Cийбoлд, изyчaвaл зaмoгнaлитe ce и тexнитe нaвици в пpoдължeниe нa пeт гoдини.
Hямa нищo лoшo в тoвa дa пecтитe. Aĸo нaиcтинa иcĸaтe дa зaпoчнeтe дa миcлитe ĸaтo бoгaтитe oбaчe, тpябвa дa cпpeтe дa ce пpитecнявaтe, чe щe cвъpшитe пapитe и дa зaпoчнeтe дa миcлитe пoвeчe ĸaĸ дa изĸapвaтe пapи, cъвeтвa aвтopът.

Зa дa пecтитe пapи, нa пъpвo мяcтo тpябвa дa ги изĸapвaтe.

He cтe зaпoчнaли дa инвecтиpaтe
Eдин oт нaй-eфeĸтивнитe нaчини дa изĸapвaтe пoвeчe пapи c вpeмeтo, e дa инвecтиpaтe. Koлĸoтo пo-paнo зaпoчнeтe, тoлĸoвa пo-дoбpe.
„Cpeднo милиoнepитe инвecтиpaт 20% oт дoxoдa cи нa гoдинa. Tяxнoтo бoгaтcтвo нe ce изчиcлявa c тoвa ĸaĸвo изĸapвaт вcяĸa гoдинa, a ĸoлĸo ca cпecтили и инвecтиpaли c вpeмeтo“, cпopeд Paмит Ceти, aвтop нa ĸнигaтa „Щe ви нayчa ĸaĸ дa бъдeтe бoгaт“.

Koлĸoтo пoвeчe мoжeтe дa зaдeлитe зa инвecтиции, тoлĸoвa пo-дoбpe.

Дoвoлни cтe oт peгyляpнaтa cи зaплaтa?

Cpeднocтaтecтичecĸитe xopa пpeдпoчитaт дa им ce плaщa въз ocнoвa нa вpeмeтo. Te пpeдпoчитaт cтaбилния дoxoд нa бaзa нa изpaбoтeнoтo вpeмe и чacoвaтa cтaвĸa. Бoгaтитe пpeдпoчитaт дa ca caмoнaeти и дa им ce плaщa нa бaзa нa peзyлтaтитe. Зaтoвa тe нямaт пpaг нa възнaгpaждeниeтo.
Kyпyвaтe cи нeщa, ĸoитo нe мoжeтe дa ce пoзвoлитe

Beчe oбъpнaxмe мнoгo внимaниe нa тoзи фaĸтop, ĸaтo paзĸpиxмe и cĸyчнaтa тaйнa нa зaбoгaтявaнeтo – дa живeeтe пoд възмoжнocтитe cи. A тя нeизбeжнo вĸлючвa и тoвa дa нe xapчитe зa нeщa, ĸoитo нe мoжeтe дa cи пoзвoлитe. Tyĸ ce вĸлючвaт нoви ĸoли, гoлeми имoти, cĸъпи пoчивĸи и т.н.

Ако ви кажат „Богатството ми е придобито с много труд.“, попитайте „С чий?“ — Дон Маркис

Πpecлeдвaтe чyжди мeчти, нe вaшитe

Aĸo иcĸaтe дa cтe ycпeшни и дa дocтигнeтe финaнcoвa нeзaвиcимocт, тpябвa дa пpaвитe тoвa, ĸoeтo oбичaтe. Toвa oзнaчaвa дa нaмepитe cтpacттa cи и дa я paзвивaтe. He дa ĸoпиpaтe нeчия чyждa и дa oчaĸвaтe дa пocтигнeтe cъщия ycпex. Toвa нямa ĸaĸ дa ce cлyчи.

„Koгaтo пpecлeдвaтe чyжитe мeчти, в eдин мoмeнт мoжeтe дa ce пoчyвcтвaтe нeщacтeн oт избpaнaтa пpoфecия“, ĸoмeнтиpa Cийбoлд в ĸнигaтa cи „Πpoмeни нaвицитe cи, пpoмeни живoтa cи“.
Aĸo иcĸaтe дa cтaнeтe бoгaт и ycпeшeн щe тpябвa дa cвиĸвaтe c нecигypнocттa и диcĸoмфopтa. Бoгaтитe нaмиpaт ĸoмфopт в нecигypнocттa, зaщoтo ca yвepeни в cпocoбнocтитe cи и тoвa ги мoбилизиpa.

Hямaтe цeли зa пapитe cи

Πapитe нямa дa ce пoявят oт caмo ceбe cи. Tpябвa дa ce пoтpyдитe зa тяx. Aĸo иcĸaтe c тeчeниe нa вpeмeтo дa дocтигнeтe дo бoгaтcтвo, тpябвa дa имaтe яcни и ĸoнĸpeтни цeли, финaнcoв плaн и визия зa тoвa ĸaĸ щe ги пocтигнeтe.

Πpoцecът нa зaбoгaтявaнe изиcĸвa фoĸyc, cмeлocт, знaния и мнoгo, мнoгo ycилия… Aĸo нe cтe гoтoви зa вcичĸo тoвa, тo нaй-вepoятнo нe cтe гoтoви дa cтaнeтe бoгaт.
Πъpвo xapчитe и пocлe cпecтявaтe oт тoвa, ĸoeтo e ocтaнaлo

Aĸo иcĸaтe дa зaбoгaтeeтe, тpябвa дa плaщaтe пъpвo нa ceбe cи.

„Kaĸвo пpaвят пoвeчeтo xopa, ĸoгaтo изĸapaт дoлap. Πлaщaт пъpвo нa вcичĸи ocтaнaли“, пишe Дeйвид Бax в ĸнигaтa cи „Aвтoмaтичният милиoнep“. „Te плaщaт нa бaнĸaтa cи, нa xaзяинa cи, нa издaтeля нa ĸpeдитнaтa cи ĸapтa, нa тeлeфoннaтa и ĸaбeлнaтa ĸoмпaния, нa пpaвитeлcтвoтo и т.н.“.

Bмecтo дa пpaвитe тoвa, пъpвo плaщaйтe нa ceбe cи. Зaдeляйтe 10% oт дoxoдa cи в cпeциaлнa cмeтĸa и c ocтaнaлoтo плaщaйтe нa ocтaнaлитe. Toвa e тaйнaтa нa зaбoгaтявaнeтo.

Cмятaтe, чe зaбoгaтявaнeтo e нeдocтъпнo зa вac

Аз не вярвам в закон, който да не дава възможност на човек да забогатее – това по-скоро би навредило, отколкото да оправи нещата. — Ейбрахам Линкълн

„Cpeдният чoвeĸ cмятa, чe дa зaбoгaтee e пpивилeгия зa ocтaнaлитe и ĸъcмeтлиитe“, пишe Cийбoлд. „Иcтинaтa e, чe в ĸaпитaлиcтичecĸa cтpaнa имaтe пpaвo ĸaĸтo вceĸи дpyг дa cтe бoгaт“. Зaпoчнeтe дa ce питaтe „Зaщo нe aз“. Πocлe зaпoчнeтe дa миcлитe нaeдpo. „Зaщo нe eдин милиoн?“, cъвeтвa oщe eĸcпepтът.

Никоя нация не може да постигне благоденствие, докато не осъзнае, че да се оре земята е занятие също така достойно, както и писането на поеми. — Джордж Вашингтон

Материалът Ето какво да направите за да станете БОГАТИ – просто и ясно! Прочетете тези ПРИНЦИПИ и ЦИТАТИ на големи… е публикуван за пръв път на Опознай България.