Красивото родопското градче Ракитово се гордее с най-възрастният си жител. Той е 97-годишният Христо Димов-Сръбчето, на когото само веднъж му се е налагало да опре до услугите на лекар. Причината била кръвотечение от носа. Притежава стабилно здраве, ходи изправен като войник, работи по двора, миналата година сам поставил тротоара пред къщата си. Убеден е, че работата го държи почти цял век.

Това сподели кандидат-столетникът при среща с младежи от Възпитателното училище в града. Поучителният разговор е уреден по идея на учителката им по биология Галя Димова, а момчетата са посрещнати с типичното родопско гостоприемство в дома на Христо, където живее със сина си Георги и снаха си Венета.

Единствената среща на достолепния човек с родното здравеопазване бил преди десетина години. Кръв внезапно текнала от носа му и вкъщи не могли да я спрат. След като и фелдшерът не успял, го завели в болницата във Велинград, вече пребледнял и на път да колабира от кръвозагубата. Било през нощта и в неделен ден. Заварили само медицинска сестра, а тя, като го видяла, че е човек на години, безгрижно казала да изчакат до сутринта. Снаха му обаче не издържала – викнала, хванала сестрата за яката и я заплашила, че изпусне ли свекър й, ще върви с него на Оня свят. Тогава медицинската работничка се стреснала и повикала лекар. След като спрял течението, докторът обяснил, че е било въпрос на минути човекът да умре – имал спукан важен кръвоносен съд.

Дядо Христо изненада гостенчетата си и със завидна памет, пазеща десетилетия наред събития с точни дати, исторически факти и имена. Той е роден на 28 февруари 1920 г. Разказа, че баща му е участник в Балканската война, мобилизиран с още много ракитовци през 1912-та, а оцелелите се завърнали през 1918-та. Две години по-късно се сдобил с първородния си син.

Христо никога не е пушил и смята, че това е много лош навик. На 21-годишна възраст за пръв път опитал вино – само една лъжица. За сметка на това от дете досега не е спирал да се движи. Игрите им били такива. На челик, в която, за да победиш, трябва да си ловък, силен и бърз да догониш пръчката, на гоненица. Зимите в младините му не били леки. В дълбоките преспи като тазгодишните мъжът в семейството впрягал волската кола, за да докара едно буково дърво в двора. На който му е студено, сам си сече парчета и си пали печката. Като свърши дънерът, се тръгва за друг.

Христо и близките му се трудели на нивите си с царевица, картофи, фасул, тикви. От животните си добивали мляко, сирене, кашкавал, масло. Нямали хладилници и фризери, нито буркани. През лятото варели месотона саздърма или го правери на пастърма, засипано обилно със сол в дървени сандъци. През зимата го заравяли в снега.
На младини си изкарвал прехраната като каруцар. С колеги през 1941 година дори основали Коларо-железарска кооперация. Волските коли тогава се търсели и работата потръгнала. Всички части – главини, спици, табани – Христо дялал само с тесла от орехово дърво. Доста по-късно се сдобил със струг, задвижван от педал – тогава нямало ток. А Ракитово станало град през 1969-та.

Димов е бил на фронта през войните. Като най-жестоки помни битките при Стражин и Страцин в Сърбия. Не обича да си спомня за това. Казва само, че войната е лошо нещо. Ако не стреляш, теб ще те убият. Такова нещо не се забравя.

Годините били мизерни, затова след войните Христо станал миньор в урановите рудници в Барутин. Работел на 40-50 метра под земята. Копаел дупки с пневматичен пистолет, в които слагали експлозиви и ги взривявали. Често ставали срутвания. От въздействието на урана се предпазвали само с кисело мляко. Много от колегите му загинали или починали от силикоза. Когато на 45-годишна възраст Димов можел да се пенсионира, променили закона. Мнозина плачели и напускали, но той останал до 1971-ва и след 8 години стаж при урана му дали пенсия.

И тогава не спрял. Хванал се на работа по поддръжката в базата на Българския морски флот в Цигов чарк. Оттам го харесали и го поканили да се труди на кораб. Направил един тримесечен курс до Норвегия, Англия, Холандия. Купил чудесни подаръци за дома, само не успял да донесе „червено куфарче, дето създава ток“ (агрегат), за което много съжалявал в по-късните години с режим на електричеството.

На младите хора Христо пожелава да са здрави и да залягат над учебниците, за да им е по-лесен животът. И да не спират да се трудят – работата крепи човека, убеден е 97-годишният кандидат-столетник. /dariknews.bg

Материалът 97-годишния бай Христо разказа тайната си и защо е ходил само един път на лекар е публикуван за пръв път на Опознай България.

Пловдивчанинът Александър Николов макар и прехвърлил стоте се радва на добро здраве и се грижи сам за себе си. По три-четири пъти на ден изкачва седемдесетте стъпала до четвъртия етаж на дома си, пише „Марица.бг“. В старата кооперация, която се намира на Главната, няма асансьор. Чете вестници и книги без очила.

Никога не е палил цигара.  Казва, че дължи дълголетието на своя здрав ген и начина си на живот. Майка му починала на 94 година, без да влезе в болница. Баща му живял до 86.  Пловдивчанинът има син и две дъщери, 14 внуци и правнуци. Със съпругата си Янка живял 60 години в мир и любов, а децата му нито веднъж не ги чули да се карат. Преди седем лета тя се споминала. Сега вярна дружина му е котаракът Зоро.

Съдбата на бай Сандо, както го наричат приятелите му, никак не е лека. Животът му поднасял неведнъж сурови изпитания. С труд и борба съм постигал всичко, спомня си възрастният човек, който има удивителна памет. Часове може да разказва стари случки от живота си с най-малките подробности.   Роден е на 12 юли 1914 година в Ниготин на Вардар. През септември 1918 година с майка си, двамата си братя и сестра си напускат Македония през Криволак, Гюешево, Кюстендил, Владая и се установяват в Карнобат. Баща му дълги години воювал на фронта.

Александър Николов е събрал част от спомените си в книжка

„Бяхме се качили на една волска кола и при спущането по един стръмен път две галопиращи германски военни каруци връхлетяха върху волската кола. Всичко стана на куп – кола, волове, каруци и коне. Аз паднах до един стълб, а върху мен се стовари мъртъв един кон. В суматохата майка ми се развикала, че едно от децата го няма и войниците започнали да ме търсят. Успели са да ме извадят изпод туловището на животното, но вече бях изпаднал в безсъзнание. Успяха да ме свестят и пътуването продължи. После се качихме на един товарен влак в Гюешево.

А мизерията беше голяма, по цели дни нямаше какво да ядем. Ние плачем за хляб, а мама ни дава захар на бучки. Беше напълнила една торба от някакъв разсипан склад”, спомня си бай Сандо.  Когато успели да стигнат до София, ги поело от комендантството. Оттам ги пратили в Пловдив, после в Ямбол и Карнобат. Жена от с. Екзарх Антимово съжалила майката с четирите деца и ги приютила в колиба в двора на къщата си. Там ги намерил бащата на Александър, след като се демобилизирал от армията. Той станал говедар на селото, а малкият му помагал. Затова успял да се изучи само до 5. клас. На 15 години започнал работа в шкембеджийница в Бургас, а семейството му живеело в Карнобат. Бил накрак от 5.00 часа до 24.00 часа и вечер спял в една висяща дървена стаичка, монтирана над бюфета.

„Хиляди дървеници пиеха кръвта ми, но аз заспивах от умора. Заведението обаче фалира и започнах като бюфетчик в казино.Там имаше и стаичка за интимни срещи, през която преминаваше целият местен елит – фабриканти, търговци, висши чиновници, офицери, консули. Работех с отвращение, тъй като всичко противоречеше на идеалите ми и на представите ми за живота”, разказва Александър Николов, който не успял дълго да изкара там и напуснал.

Два пъти е лежал зад решетките по политически причини. Още 20-годишен младеж е хвърлен в Централния софийски затвор по силата на ЗЗД за комунистическа дейност в казармата. Обявен е за враг на царя и отечеството. Бил осъден на 8 години и 4 месеца строг тъмничен затвор, но отървал част от наказанието заради амнистия.

През 1936 г. излязъл на свобода,  защото малолетните политзатворници били помилвани. Заминал за София и станал сладкар. Трудил се по 16 часа на ден, но бързо успял да издейства за себе и за колегите 8-часов работен ден.

През 1938 година се запознал с Никола Вапцаров в софийския хор “Гоце Делчев”, ръководен от Атанас Романов, приятел на поета. „Беше борбен човек, живееше с идеите за нов строй. Такива като него се раждат рядко”, разсъждава бай Сандо. До ден днешен рецитира стиховете на поета.

През 1941 година отново е арестуван и изправен на съд. Получава 15 години затвор. „Като слушаш присъдите, нервите се опъват до краен предел, косите настръхват, но ние не сведохме глави. Честта и достойнството на комунистическите убеждения на нас, подсъдимите, бяха по-силни от решенията на монархо-фашисткия съд и от угрозата на предстоящите бесилки”, спомня си Александър Николов.

Минал през затвора в Хасково и стигнал до Варна, където имало 500 младежи, осъдени по политически причини. На 8 септември 1944 г. напуснал килията, след като правителството дава амнистия.

После го взели в армията, където се пенсионирал като подполковник  на 45 години и се захванал с пчеларство.  Гледал 80 кошера пчели Бай Сандо е създател на първия пчеларски клуб в Карнобат.

А през 1964-та се преселил със семейството си в Пловдив, където в продължение на 20 години е бил председател на пчеларско дружество. „Започнах с няколко кошера и ги направих 80.  Имаше години, когато тук се гледаха 3000 кошера и се произвеждаше 60 тона мед годишно. Много пъти са ме жилили оси, в началото бях алергичен, но после един лекар ми даде хапчета против алергията.

„Медът е еликсирът на природата. Няма друг продукт, по-чист и по-силен от него, защото не е правен  от човешка ръка”, обяснява възрастният мъж. Още едно изпитание му поднесъл животът – катастрофирал с колата и се наложило да му отварят главата, за да му извадят голям съсирек.

Закуската му е ябълка с мед, сирене и една орехова ядка на всяка хапка. След това си пийва по едно кафе с мляко и взима  2-3 бисквити. На обяд хапва нещо готвено в ресторанта наблизо, а вечерята му е задължително тахан халва и купичка мляко с ориз. Освен храната обаче за дълголетието се искат и крака. Съветва младите да забравят асансьора и всеки ден да ходят по 4-5 километра пеша пише marica.bg.

Материалът 104-годишният бай Сандо разкри рецептата си за дълъг живот. Вижте вдъхновяващата му история и защо казва: „Няма друг продукт, по-чист и по-силен от… е публикуван за пръв път на Опознай България.