Третата гледна точка обаче е тази на самия турист – няма значение дали става
въпрос за български летовници или чуждестранни, очите им виждат действителността по един и същ начин и съзнателно или не, съпоставката с условията и цените по чуждестранните курорти е неизбежна.

„Туристът по принцип е дошъл да се възхищава и да харчи, но така наречените търговци не могат да им вземат парите.”, гласи един от коментарите на почиващите в курорта.

„Туристите не са бедни, а умни. Търговците са алчни. Надули са цените сякаш е
свършекът на света.” са част от коментарите на родните туристи.

Общото мнение на българина, когато отива на море е, че той отива на почивка, а не на пазар. Според пловдивчани посетили курорта, така наречените търговци предлагат стока от преди десет години, закупена за 2 лева тогава и искат да изкарат 20 лева днес, това няма как да стане.

„Вече трябва да ги подаряват тези китайски боклуци. С тези цени искат да избият
и миналия и следващия сезон.”

„Ден – година храни. Как е възможно в чужбина да ни е по-евтино от родината.
Качеството и отношението липсват,а цените до небето. По-високи са от на Монако.”

„Това са друга част от коментарите на родните туристи относно обслужването в
Слънчев бряг”

Като цяло недоволството на родния турист се съсредоточава върху три основни тези:

В България и по родното Черноморие няма какво да се види и посети, липсват атракции за туристите.

Обслужването е много зле и персоналът е неквалифициран и неприветлив.

Цените са много завишени и не отговарят на качеството.

„В момента в България идват масово румънци,англичани,германци и украинци. Първите и последните защото е близо, вторите и третите, защото има евтин алкохол (за тях евтин) и хубави жени. Заможните туристи и особено тези с деца избягват България. Ако в бъдеще искаме да имаме голям туризъм и изобщо да останем на туристическата карта, доста неща трябва да се променят.”, пише наш читател.

Относно недоволството на търговците и окачествяването на туристите като бедни,
то пловдивчани сравняват Слънчев бряг в момента с един от емблематичните квартали на Пловдив:

„Пазарът от Столипиново се е преместил на Слънчака! Евтини ментета се продават
на надути цени, дори чужденците не се лъжат! Много грозна реклама за България! Хората отиват там на почивка, а не на пазар за евтини боклуци!”

Това над което трябва да се замислят търговците и тези, които по някакъв начин
са решили да печелят пари от туризъм е – „Отговаря ли цената на качеството” и
„Би ли се върнал този клиент отново”, защото в противен случай за напред е много
по-вероятно да се повтаря сезон 2020.

Източник: trafficnews

Материалът БГ туристът отвръща на удара: Ден година храни в Слънчев бряг, а качество и отношение липсва | СНИМКИ е публикуван за пръв път на Опознай България.

Аз докато вият сирените обикновено изпитвам позорното чувство на завист! Да, аз завиждам на целия български народ и на всеки българин поотделно, сподели чужденецът

ПОКЛОН!
„2-ри юни е Ден на Христо Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България. Този ден се чества на тази дата, въпреки че фактическата дата на смърт на Христо Ботев е 1 юни…

Много силно писмо на англичанин по повод случващото се у нас на 2 юни започна стремглаво да се споделя във фейсбук.
„Вдъхновяващо писмо – дано този живеещ у нас англичанин е прав. Иначе, действителността е многолика.
Днес, когато спряха сирените, децата в съседния училищен двор започнаха да ги имитират. Което показва, че не са добре запознати със смисъла на тяхното включване точно в 12:00 часа на 2 юни.
Има съвременна теория и практика, че в училище не бива да се преподават ценности – за да се уважи ценностния плурализъм. Мисля, че в училище, както и вкъщи е най-важно да се преподават ценности.
Гражданин без ценности не се създава”, написа по този повод политологът Огнян Минчев. Той сподели статус на Георги Бобев, който е публикувал въпросното писмо на англичанин.

*******

Когато завият сирените през погледа на чужденец

Точно днес, в деня, когато почитаме паметта на един от най-големите български герои Христо Ботев, ще ви споделим едно писмо на англичанин.
В него той изразява изумлението си от българската нация в деня на падналите в името на Свободата.
Споделяме писмото минути след сирените, огласили цяла България, защото се надяваме,вярваме, че именно то ще ви вдъхне онази гордост, която ни принадлежи по право, само защото сме поели първия си дъх на нашата райска земя – ГОРДОСТТА, че сме българи.

Ето какво гласи то (публикуваме го без редакторска намеса):

„Здравей, приятелю!
Отдавна ме молиш да ти разкажа за България.
Когато за пръв път чух, как в 12 часа на 2 юни неистово завиха всички противовъздушни и противопожарни и заводски сирени в столицата… ужасно се изплаших. “Война” – помислих си за части от секундата и се заоглеждах за някакво скривалище… И в следващия момент видях нещо съвършено потресаващо: всичко спря! Не се шегувам, приятелю – в милионната столица (а, както разбрах впоследствие, и в цялата страна) спря всякакво движение – автомобилите и градския транспорт, хората по улиците и зад прозорците в работните си кабинети, учениците, гонили до преди секунда топка… Стана неестествено тихо… Уверявам те, приятелю, София е единствената столица в света, където веднъж в годината можеш да чуеш… такава тишина… Само воят на сирените!

След три минути, когато всичко се върна към нормалния си ритъм, се сетих, че са ми разказвали за някой си техен герой Христо Ботев – поет и революционер, който с присъщия на ненавършените си 30 години, а и на възбудата на епохата авантюризъм, повел на вярна смърт група също такива невръстни търсачи на остри усещания, уж обединени от мъглявата представа за “свободата на отечеството”… Всички емигранти в Румъния, те са отвлекли австрийски кораб, принудили капитана да ги свали на българския бряг и след няколко дни битки, естествено, са били напълно разбити от редовната и въоръжена до зъби турска войска… В този ден, на 2 юни, бил загинал самият Ботев (по непотвърдени данни – от “приятелски” куршум). Накратко – това е историята. Чувал я бях, но да ти кажа право, не бях особено впечатлен – приключенска му работа… Авантюризъм и малко безотговорност.Така мислех до момента, в който на 2 юни се озовах в епицентъра на тази смразяваща тишина и неподвижност…

От тогава всяка година чакам този ден за да видя, дали ще се повтори, дали ще е същото. Дали някой от по-младите няма да се зачуди защо и дали изобщо да се спира… Вече много години живея в България, пред очите ми са се променили много неща.

Но тези три минути се проектират от година в година…

2 юни ме е заварвал в много от големите градове на България и в малкото планинско селце където живея. Но картината навсякъде е една и съща.
Хора, спрели да помълчат, да се сетят за подвига на един не доживял христовата възраст авантюрист, да му се поклонят или, може би, да го осъдят – но така или иначе в тези 3 минути мислите на 7 милиона българи са концентрирани в едно и това едно, в крайна сметка, е страната им, България. Що се отнася до мен, чужденеца…
Аз в тези три минути… обикновено изпитвам позорното чувство на завист. Да, аз завиждам – на целия български народ и на всеки българин поотделно.“

Материалът Писмото на англичанин за 2 юни взриви мрежата: Потрес! Война! Ето какво чух и видях в София днес! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Може би около 9-ти май пак си припомних тази песен. И отново си я припях, както мога. Някои неща просто не бива да се забравят… Ето един доста стар превод – основният му недостатък се състои в припева – проста е доста изменен (да, вложен е друг смисъл, но се губи оригинала). Хубавото пък му е – както обикновено, че с много малко напрежение може да се запее.

Да си спомним за нашите бащи, дядовци, участвали на фронта, а после пеели със сълзи на очи военни песни…
Тази песен е любима на милиони братя-славяни, защото заедно сме голяма сила. Да помним и не забравяме историята!

Изпълнява: A`Studio – Нам нужна одна победа ( А Студио )

Десети наш батальон / Десятый наш десантный
От филма „Белоруска гара“ (Белорусский вокзал)
Текст и музика: Булат Окуджава
Превод: Владимир Кромбърг
Във филма песента изпълнява Нина Ургант.

Тук птици не летят,
дървета не растат –
еднички ние гръб до гръб,
в земята врастваме се тук!
Гори днес цялата планета
и над Родината е дим.
А значи нужно е едно – победа.
Не, за цената ние няма да спорим! (2)
Пр.
Нас бой ни чака! Черна,
Смъртта с безсилен стон
ни дебне. Към Нощта вървим, навярно…
Десети наш десантен батальон (2)
Щом боят свърши, пак
потъва всичко в мрак.
И пощальонът нас
ни търси тук, оставайки без глас.
Лети червената ракета.
Бий картечар неутолим.
А значи нужно е едно – победа.
Не, за цената ние няма да спорим! (2)

Пр…

От Курск до край света
войната ни довя.
Почти до там, братле,
до там – до вражеска врата.
Ах, ние ще си спомним нявга,
и ще попеем, потъжим.
Бе нужно ни едно, едно – победа.
Не, за цената ние няма да спорим! (2)
Пр…

Класическото изпълнение:
Авторско изпълнение на Булат Окуджава

Материалът Нужно е едно – победа! (Десети наш батальон) – A`Studio (Видео) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Вижте видеото на Мария Милкова:

Материалът Магазинчето в Пазарджик, в което всеки ден е Коледа: Раздават безплатна храна и вода е публикуван за пръв път на Опознай България.

9038 теста в петък. 120 хил. лв плаща държавата за тестове (по Борисов). Държавната цена е 60 лв. (НЗОК). Това би трябвало да значи 2000 теста, платени от държавата.

За останалите 7038 се предполага да са платени по “пазарни” цени между 90-120 лв. При надценка средно от около 50 лв. Това прави печалба от над 350 хил. лв. на ден!

Това написа на страницата си във фейсбук разследващият журналист Генка Шикерова.

Ето какво пише още тя:

Обсъждат се всякакви мерки, но не и как в условията на задълбочаваща се криза, държавата да ограничи надценките. И не само, че не се мисли в тази посока, а Министерството на здравеопазването също ще сложи цена от 130 лв за PCR без направление.

Материалът Генка Шикерова разкрива бизнеса Ковид: Печалбата на ден е над 350 хиляди лева е публикуван за пръв път на Опознай България.

Там, затънало до кръста в черна тиня се мъчело да се освободи ужасено момче. Фермера Флеминг спасил момчето от бавна и мъчителна смърт.
На другия ден луксозна карета спряла пред къщурката на селянина. Елегантно облечен господин слязъл от каретата и се представил, обяснявайки, че той е
бащата на спасеното момче.

„Искам да ти платя“ казал богаташа. „Ти спаси живота на сина ми“.
„Не мога да приема пари за това, което сторих.“ казал фермера,
отхвърляйки предложението. В този момент влязъл синът на фермера през вратата на
семейната колиба.
Богаташът попитал: „Това твоя син ли е?“
Фермерът отговорил гордо: „Да.“
Богаташът направил предложение да обучи на същото ниво както собствения си син и сина на селянина. „Ако момчето има същите добродетели като баща си той ще порасне и без съмнение ще стане човек, с който и двамата ще се гордеем.“
И това и направил.

Сина на фермерът посещавал най-добрите училища и завършил най-добрия медицински университет в Лондон. След време той станал известен като сър
Александър Флеминг, откривателя на пеницилина.

След години сина на богаташа, който бил спасен от блатото се разболял от пневмония.

Кое спасило живота му – пеницилина!

Името на богаташа – лорд Рандолф Чърчил. Името на сина му – сър Уинстън Чърчил.

Някой някога е казал – всичко, което правиш ти се връща.

Работи, все едно че нямаш нужда от пари.

Обичай, все едно че никога не си бил нараняван.

Танцувай, все едно, че никой не гледа.

Пей все едно че никой не слуша.

Живей все едно че рая е на земята.

Днес е деня на приятелството, затова споделям това с всеки, когото считам за приятел.
Прати го и ти и направи хубав деня за някого.

Ирландско пожелание за приятелство: /върни същото отношение! Късмет!/
Нека винаги да има работа за ръцете ти.
Нека в кесията ти винаги да има монета или две.
Нека слънцето винаги да огрява прозореца ти.
Нека дъга да следва всеки дъжд.
Нека ръката на приятел винаги да бъде близко до теб.
Нека сърцето ти е пълно с радост.
И да се озовеш в рая половин час преди дявола да е разбрал, че си мъртъв.

Материалът Истинска история за приятелството на беден шотландски фермер и златно ирландско пожелание е публикуван за пръв път на Опознай България.

Във видеото ще видите още смешни и забавни моменти от ефира:

Наталия Кобилкина показва нечувани „тайни и здравословни упражнения“ за жените и на Гала.
Софи Маринова впечатлява публика и зрители като полиглот.
Първото място е за поредната порция ромски бисери от Столипиново.

Материалът Дядо – куражлия пие ракия 10 пъти на ден! Запознайте се с него и (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

В същото време ГЕРБ и Обединени патриоти ужасно се ужасиха, че ако направят минималния осигурителен праг на 3900 лв., както предлага БСП, 100 000 души – между които депутати, министри, и други „висши“ държавни чиновници със заплати около този праг, ще трябва да внесат още с 27 лв. повече осигуровки, отколкото сега.

Това коментира журналистката Нора Стоикова на страницата си във фейсбук.

Ето какво пише още тя:

И ауууу!, колко били образовани те! И аууу, как БСП искала да накаже образованите българи с това предложение, според някой си турчин Хасан Адемов от неясно кое село докаран на жълтите павета за депутат и назначен за политик от знаем всички кого.
Тцъ, тцъ, тцъ! Тоя турски кадаиф само образованите в УНИБИТ журналистки могат го преглътнат без вода.

Не че и с 300 лв. на месец човек може да живее. Съвсем не казваме това.
В София, например, където вече сме половин България – към 2,5 милиона души, това е практически невъзможно. На село, с тежък труд в градината и с подкрепата на Бурканбанк, може и да се успее, но тук, където вечно овъртяната в дългове и далавери Топлофикация днес е пуснала емисари по къщите да си прибират дори дребните дългове от по 500 лева, точно с такава пенсия, няма как.

Въпросът е, че тези 300 лв. поне доближава прага на мизерия, която НСИ – не някой друг, я изчисли на 363 лв. Защото инак 250 лева е още по-ниско.

363 лв. не е мизерия, а бавна и мъчителна смърт. В буквалния смисъл. Спасението е само в някоя скоротечна болест и бърза смърт, инак години има човек да се мъчи и накрая от къщата му ще го изхвърлят като мръсна котка, че не си е платил я водата, я парното – ония от ЧЕЗ пък директно пък отвъртат бушона.

Ма, какво ги интересува чужденците как живеят българите! Нали българите, дето са назначени за политици и се препоръчват за по-умни от другите българи, нали те трябва да се грижат и за нас, и за държавата. Пък те действително се грижат по цял ден, – наблюдаваме ги лично от известно време, но повечето шетат от сутрин до вечер, за да се нагнездят още по-добре около държавната софра, дето я дирижира Борисов.

Много бих искала да успея утре да ви пусна тук имената на всички депутати, които днес гласуваха срещу предложението да се вдигне минималната пенсия барем до 300 лева. Обясняват ми, че няма как това да стане, защото управляващите засекретиха тази информация.

Интересен е също и начинът, по който с процедурни хватки председателстващият парламента тази вечер Емил Христов изпъди любопитстващите депутати от БСП, които нямаха никакво намерение да отстъпват и искаха да се огласи списъка на онези депутати, които гласуваха против увеличението на минималната пенсия до 300 лева.

Точно, когато от БСП наскачаха около трибуната, Емил Христов взе, че обяви край на заседанието. Залата от известно време гърмеше от викове „Оставка!“ и „Марш от трибуната, пръч мръсен!“, та Христов рече – вън! Утре сутринта елате в 9 пак.

Тия викове „Оставка“ кънтяха доста силно дори и в кулоарите ги чувахме, пък и ставаха все по-стройни, докато Христов не изпъди всички депутати, които искаха да се извадят на показ имената на депутатите от ГЕРБ и Обединени патриоти, а може би и от ДПС и други независими от себе си дори, депутатстващи елементи из парламента, на които и 300 лева за пенсионер на месец им се вижда много.

Аз на тия „депутати“ им пожелавам здраве и дълъг живот! Толкова дълъг, че да видят и да се дивят как децата им, и внуците им, че и правнуците им, ще оцеляват с по 8 лева и 33 стотинки на ден. Когато дойде денят и нещата се обърнат. Онези, които са останали изненадани от обрата и на 9 септември, пък и на 10 септември, сигурно също са си мислили, че тяхното царство ще е вечно. Както и тези, които днес се пъчат по парламентарните банки.

Не ме питайте кога това ще стане! Днес депутатите от управляващата коалиция направиха поредната сериозна стъпка „down hill“. А утре – ще направят още няколко едри скока надолу в пропастта. Камъкът е вързан на шията им, а с камъни на шията, човек няма как да изплува, дори и да иска. Пък и всяка пропаст има дъно. Днес порязаха пенсионерите. Утре ще порежат субсидиите на партиите, че им пречи опозицията. А на третия ден, самата история ще ги помете от терена и всички ние, дето отдавна го чакаме този момент, и ние ще останем изненадани. Толкова внезапно стават промените.

onovini.eu

Материалът Как българските пенсионери оцеляват с 8,33 лева на ден? Пожелавам на депутатите, на техните деца и внуци да… е публикуван за пръв път на Опознай България.

– Методи, защо замина да работиш в Лондон?

– Очакваш да кажа, че е за пари, но не беше. Причината се оказа съвсем друга. Доста преди да отида в Лондон там работеха майка ми Мария и баща ми Илиян. Те вече се бяха поустроили и аз отидох да им погостувам, пък и свят да видя. Нещата обаче се развиха в друг план. Погостувах, що погостувах, Лондон взе да ми харесва и наред с другото се хванах и аз да поработя и да изкарам пари.

– И с какво се хвана?

– С какво”! Ами в Лондон такива като мен едва ли биха си намерили работа с писалка в канцелария. Включих се в строителството. Или по-точно в група, в чийто състав имаше такива като мен от Благоевград, а и от Пиринския край. Префасонирахме и обновявахме стари сгради. Това ставаше като махахме всичко ненужно и подменяхме с ново, обновявахме фасадите, дворовете по желание на собствениците.

– Как се строи в Англия?

– При нашите обекти не бе като при нас. Работихме най-вече по стари двуетажни къщи. Зидовете им бяха с тухлено застрояване, но таваните и подовете изграждахме от дърво. Правят се гредореди, редят се пластове вата и други изолационни материали. Тухлени са само външните зидове, защото разпределението по стаи, коридори и помещения го правехме с гипсокартон. Не е като при нас и така нареченият заден двор. Там задният двор бе лицето на дома – с мозайки, цветни алеи, декоративни храсти, беседки и други чудесии.

– Трудът ви оценяваше ли се както трябва?

– В сравнение с плащанията при нас в строителството си струваше да се поработи. Започнах с 50 паунда на ден, което си е по над 120 лева при 8-часов работен ден. Човек като потръгне в работата – и плащането му се повишава. И при това плащането е седмично, точно и коректно. Стига се до 100 – 120 паунда на ден.

– На петдневна работна седмица ли бяхте?

– Официално – да. Така беше и за английските работници, но ние, за разлика от тях, понякога работихме и в събота като добавка за по-високо плащане.

– Имаш вече опит и в работата, а и за живота в Лондон. Какво би посъветвал тези, които сега искат да заминат?

– Ами да се опитат, да сложат в главите си поне най-елементарните за разбиране английски думи в речника си, че с жестове и мимики е много трудно. Проблем е и осигуряването на квартира и добре ще е, ако има някакво настаняване в предварителна уговорка, а още по-добре и ако отиващият знае и какво и къде ще работи. Все пак при упоритост и без тези условия човек може да се устрои, ама няма да му е никак лесно.

– Ти тези проблеми май си ги нямал?

– Наистина ги нямах. Установих се при родителите ми, които си имаха наета квартира и вече знаеха по нещо английско в речника си, пък и аз бях поприхванал нещо. Мама се занимаваше с камериерство в известния в Лондон стар хотел “Виктория”, който е близо до кралските дворци, а тате работеше в строителството. За квартирата ни наемът бе по 160 паунда на седмица, но при тамошните заплати те не бяха особен проблем. За мен бе добре, че в Лондон работеха и други мои близки, сред които беше и семейството на вуйчо ми Георги Воденичарски с братовчедите ми Владислав и Владимир, та си бяхме нещо като колония.

– Понапечели ли се в Лондон?

– Нямам основание за оплакване. Каквото семейно постигнахме, тук нямаше да се случи, макар че тате работеше като мотокарист в големия свинекомплекс в Зелен дол, а мама беше шивачка.

– Скъп ли е животът в Лондон?

– За българския обикновен портфейл – да, но за лондончани – не. Та и за такива като нас всичко бе поносимо. Ще кажа и това, че има и големи скъпотии, но те касаят нещо рядко, нещо модно, нещо, което е за заможните. За обикновените хора всичко е достъпно и по възможности. Ако вземем храната, която при нас е основният проблем и харчлък, там е евтина, даже и по-евтина от ценоразписите в Благоевград, а може да разчиташ и на качеството й, че купуваш това, за което плащаш. В Лондон истински благодат е за по-бедните, че има сезонни намаления на много стоки, в дните на празници цените се свалят драстично, докато при нас те се вдигат. Икономии могат да се постигнат и като се следят честите промоции на стоки. Няма да излъжа, ако кажа, че едно цяло агне, готово за печене, в Лондон при добри случаи може да се намери и при половин цена от тази при нас.

– Като млад човек как видя английската столица?

– Питаш за развлечения” О, там така да се пошляеш, все има какво да видиш. Футбол – религия, стадиони, стотици неща. Има игрища и зали за всякакви спортове. И месец на човек няма да стигне да разгледа Британския музей. Гладът е пълен с кина, театри. Ами парковете, тяхната разкошна ливадна зеленина, цветни чудесии и места за уикенди… Лондон – това е историята на едно велико кралство с влияние близо над половината някогашен и сегашен свят. Ако човек няма какво да прави, така да погледа двуетажните автобуси, които вървят точно по разписание, да понадникне в метрото или да удари нозе край р. Темза – и току-виж денят му минал. Лондон впечатлява и с много велоалеи, е там велосипедното пътуване до работа и обратно, а и като разходка е на мода.

– Къде повече си прекарвал почивните си дни?

– Не беше по стадионите. Виждал съм и митичния “Уембли” и този на Челси. Не съм без хич внимание към спорта, но така – в аматьорските му измерения, колкото за развлечение. Ходим с приятели да ритаме топка из големите Хайд парк и Долиууд. Най-често си правим мачлета с братовчедите Владимир, Владислав и други нашенци от Пиринско, като това става и на гола трева.

– На празници или като именни, рождени дни и други поводи събирате ли се в компания?

– О, да! Ами човек не се е родил само за да работи. Има нужди и от други неща, от неща, които и душа да развеселят. Не всичко е физическата храна, че тялото на човек има и втора част, а тя е душата. И за нея трябва да се мисли. В Лондон човек накъдето и да тръгне, може да долови родна реч, че най-вероятно в него вече има българска колония с жители колкото Благоевград.

– Защо се върна в Селище? Нямаш ли вече сърбеж пак да отидеш в Лондон?

– Засега не. С родителите ми се устроихме в Селище. Аз си намерих работа, каквато ми се иска да работя. Пресьор съм в едно предприятие в Благоевград. Основната ми работа е разкрояването на ламарина в различни детайли, като основи за греди, директни окачвачи, планки в различни размери, част от които отиват и в Англия.

– В Електротехникума не си учил това. Как се справяш?

– Не с гледане, а с работа. Мая ми даде един майстор – Георги. Изделията се търсят, а това е най-доброто, което може да се случи на всеки бизнес.

– Живееш в Селище, а работиш в Благоевград. Не ти ли е далечко?

– Не, не ми е. Имам кола, пътувам и това не ме затруднява. Пък в Благоевград имам и много приятели, че се събираме на по кафе или да поритаме топка на някое частно игрище. Пък може да гледаме и някой филм, театър, да послушаме концерт.

– Имаш ли хоби?

– Обичам риболова. Не знам как и кога ме е хванала тази треска. При свободни дни ходя на язовир “Стойковци”, пък отивам и на язовир “Доспат”, по р. Струма. Имам и добри слуки, но засега не съм в списъка на добрите майстори риболовци. Обикновено се задоволявам с кефал, мряна, каракуда, пъстърва, шаран. За мен риболовът е и възможност за излети сред природата, за освежаване и ободряване на душата и тялото. Напоследък обаче понамалих риболовните си изяви.

– Защо?

– Запалих се по овощарството. В Селище си имаме голямо дворно място и други имоти и взехме да си правим овощна градина. Понаучих азбуката по гледането на дръвчета. Садя, окопавам, водя растителна защита. Посадили се над 70 дръвчета с родителите ми и нека да растат и да плододават.

– Селище що за село е?

– Ами добро село е било. Състояло се е от 15 населени места /махали/, пръснати из Влахина планина, и с една махала централна – селото. По-известни населени места са били махалите Карадачка, Ерделска, Пешовска, Овнарска, Гьочковска, Камбитска. Достигало е до 856 жители /1946 г./, но сега е под 250. Няма го вече и училището “Св.св. Кирил и Методий”. Много къщи са се разпаднали, други са позапазени, но необитаеми, но все пак е хубаво, че има и такива като нашата, от които излиза дим през зимата. Старо селище е Селище. Има останки от тракийско-римски времена в м. Старо село, руини от крепост в м. Градище. Основният поминък някога е идвал от земеделие и домашно животновъдство, но развити били и ловът и дърводобивът. Идващите гости на селото могат да се полюбуват на чудни природни простори, на църквата “Св. Илия”, строена през 1864 година.

– Ще възкръсне ли Селище за нов живот?

– Надежди има. Все някога Благоевглад ще се позадъха от пренаселване и пренасищане и тогава много заможни хора най-вероятно ще погледнат към Влахина планина, а защо не и към нашето Селище, което може да им предложи и добър климат, и природа, като това си е една магия за освобождаване на душа и тяло от пренапрежението, с каквото насища големият град.

Интервю на БОРИС САНДАНСКИ

Материалът 30-годишният Методи : Печелех по 120 паунда на ден в Англия е публикуван за пръв път на Опознай България.

Военните паради са символ на национална гордост, повод за обединение, уважение към всичко българско и най-вече към славната българска армия и нейните велики, незабравими победи.

Военният парад тази година донесе повече от очакваното на присъстващите, а именно нови попълнения за военните. Въпреки, че повечето от демонстрираната техника е над 90 % преди ’89-та година засега изглежда добре поддържана и може да се разчита на изпитаните самолети, оръдия, ракети, танкове, БТР-и и др. Дано не се налага да ги използваме.

Парадът остави добри впечатления у всеки дошъл българин, като повечето мнения бяха, че тази година добре са се подготвили за него. Някои казваха още: „Добре, че поне С-300 имаме“. БТР-60 също бяха показани. КрАЗ – овете са доста стари, но още вървят.
Катюшите – още всяват респект. ПВО-та като ТЗМ-ракети НЕВА-и също са стари, но още ефективни и ни пазят.
Възстановена техника от Втората Световна Война предизвика радостни усмивки и напълни сърцата на дошлите на парада.

Разчитаме, че в скоро време ще се превъоръжи армията ни.
Велик е нашият войник! Честит Празник! Ден на храбростта ! Слава на БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ!
Честит празник на Българската Армия ! ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ !

Вижте по-отблизо Ретро-военната техника от ВСВ:

https://www.youtube.com/watch?v=KKCO7eRbuGc

Материалът Военният парад на 6 май в София – Гергьовден и Празник на Българската армия (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.