Вазовата екопътека е уникален маршрут, който добива все по-голяма популярност сред туристите. Любим за самият Вазов, маршрута тръгва от Гара Бов и се вие из планината, прекосявайки реката, за да достигне крайната си точка село Заселе. Като туристическа дестинация, екопътеката е единствената по рода си, водеща до зрелищния водопад „Скакля“, също любим на Иван Вазов. Той е висок 120 метра и е 4-ти по височина в страната.

Именно в този край българския класик пише своите уникални произведения – „Дядо Йоцо гледа“ и „Из мала Стара планина“. Самият Вазов пише за именуваната по-късно – Вазовата екопътека:

„…религиозен, съзерцателен, мистик става човек тук, лице в лице в Бога, чийто мъдрост и дух чувства, и неизмеримост…“.

Самата екопътека тръгва от Гара Бов, махала Кошущица, където е отсядал и класикът на българската литература, в Данговата къща. В началото на пътеката е поставена табела с лика на Вазов и оказваща дължината на маршрута – километър и четиристотин метра. Вървейки по стъпките на Иван Вазов, ще минете моста над Искъра. Около него ще ви приветстват големи заоблени камъни, обрасли с мек мъх обагрен в ярко зелено.

Пътеката продължава да се вие покрай величествения водопад Скакля в землището на село Заселе. Края е поставен при „Зли камък“, където панорамната гледка към Стара планина е просто неописуема, а долу в ниското Искъра бушува.

Още през 1972 година Вазовата екопътека е построена от местните. Днес тя е облагородена с места за отдих, осветление, мостове, табели и всичко необходимо за приятния преход на туристите. Може да тръгнете към неописуемата красота на Скакля от Гара Бов или от село Заселе.

Вижте и споделете тази красота:
Видео: Кирил Желев-Чиро

Материалът Вазовата екопътека – където дядо Йоцо гледа. Неописуема красота, впечатлила Иван Вазов! Ето какво казва… (СНИМКИ и ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Нека си припомним този незабравим разказ на титана на българската литература Иван Вазов, докосващ сърцето и душата на всеки българин:

Когато си спомняме за нашите бащи, деди, роднини, преселили се на оня свят преди освобождението на отечеството, преди да лъснат пред очите им сладките лъчи на свободата, често ни минува през ума какво би било учудването им, радостта им, ако по едно чудо се събудеха от вечния си сън в гробовете, излезеха на бял свят и погледнеха около себе си: как щяха да бъдат поразени от всичко онова непознато, невероятно в живота, което ще ги обикаля и в което те ще се чувстват чужденци. . .

Нещастните родни души няма обаче да възкръснат и да се порадват на чудесиите на свободата, на които ние, обръгнали вече, гледаме равнодушно сега и за които те не са сънували даже в най-дивните си блянове!. . .

Не, те няма да възкръснат, никой не е възкръснал… Имаше обаче един човек, който бе умрял в навечерието на Освободителната война и който възкръснал при вида на освободена България, без да изпита разочарованията на нас, живите, които гледаме.

Той беше осемдесет и четири годишният старец дядо Йоцо.

Той живееше в едно затънтено планинско, от няколко кошари селце, загнездено в един висок усоен валог на Стара планина, над Искърската клисура.

Тоя дядо Йоцо, прост, но събуден старец, прекарал тежкия живот на роба във всичките му тегла, грозотии и безнадеждност, беше имал злочестината внезапно да ослепее в родното си гнездо на шейсет и четвъртата си година, тъкмо при отварянето Руско-турската война.

Той остана жив, но умря за живота, за светлината, с неугасен таен копнеж в сърцето да види „българското“ – така той наричаше свободна България!

В душата му живееха само образи от черното минало; в неговата старешка бодра памет върлуваха се тъмен рой спомени от робския живот, спомени грозни и лоши. Той виждаше в мислите си ясно, което е виждал с очите си някога: ясно му се мяркаха в мрака червени фасове, гъжви, камшици, свирепи турци със свирепи лица, една дълга робска нощ без проблясък от радост и надежда, роден в нея и умрял в нея.

Той падаше полека-лека в безучастна апатия към всичко, що го заобикаляше, в едно незлобиво състояние, близо до старческо полишване. По цели часове и дни стоеше под сянката на церовете замислен, с поглед умрял, безцелно вторачен в пространството, вслушвайки се в глухия шум на Искъра.

Изглеждаше, че нищо ново отвън няма вече да дойде да изтръгне душата му от това бавно и тихо умиране.

Това се случи обаче.

Разнесе се слух, че ще прокарват железен път из клисурата на Искъра: инженери вече мерили там. Тоя слух стигна и до ушите на дяда Йоца и разтресе като с чук душевната му летаргия. Събуди се в дълбочините на паметта му един заспал отколешен спомен: той бе слушал в младини от един врачански чорбаджия, чорбаджи Мано, как паши и големци и френски мендизи казвали, че железница не е край да мине из устието; че милиони и милиони да се похарчат – нахалост е. . .

– Как? Българска железница? . . .

Той не искаше да повярва. Железница?. . . Из това устие, из тия стръмни места, дето кон не намираше място да закрепи копитата си по канарите? Дето кози крак мъчно се задържаше по стените?. . .

– Една голяма царщина не се нае, та ние ли?

Но слухът упорствуваше, продължаваше да смущава въображението на слепия старец; той даде работа на ума му – по всичко друго останал в състояние на детска незлобивост.

Но обадиха му един ден, че се захваща направата на железницата из устието. Селяните се наемаха за работници и слазяха долу при Искъра.

Удиви се старецът.

– Види се, намериха се някъде още по-учудени инженери – свят голям . . . Френци ли са пак?

Казаха му, че са българи.

Смая се старецът.

– Как, наши? Български инженери! Дето паши и учени френци казваха, че не може! Та сме имали по-учени хора ние?. . . Ами милионите у хилядите милиони, дето казваше чорбаджи Мано? . . .

– И милионите си имаме. . . Който си има брада, има си и гребен! . . .

Изпълни се душата на дяда Йоца с възхищение. И войска, и паши, и топове, и княз, и учени хора, и милиони, и чудосии над чудосиите!

Сега „българското“ му се представи нещо велико, могъществено, необятно. . . Неговият убоги ум не можеше да побере всичкото това величие. Досега символите на „българското“ се изразяваха за него само в еполетите на околийския началник и в сабята на войника, които бе попипал и целувал; сега то го поразяваше, смайваше със силата си и пълнеше с гордост душата му, българска ръка сечеше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!

Де сега Мана чорбаджи, да видим какво ще каже?

Когато чу първите пукоти на канарите, които се строполяваха долу от мините, той си отри с ръкав очите, защото се просълзиха.

Оттогава неговото любимо място за стоене беше скалата на петдесетина крачки от държавата му, надвиснала над дълбоката клисура на Искъра, загърмяла от трескава работа.

От заран до вечер той стоеше на скалата, слушаше гълчът, пукотите, ударите на мотиките в земята, търкалянето на колцата, движението, смесения шум от усилията на гигантското дело.

Железницата се свърши и заработи. Дядо Йоцо чу с трепет първите писъци на свирката на паравоза, трещенето на колелата по релсите.

Пищеше и трещеше „българската железница“! Той сякаш оживя, възроди се. Отиваше редовно на скалата, щом наближаваше часът на влака, за да чуе свирката и да погледа българската железница как фучи из устието.

Железният път се свързва в мислите му с понятието за свободна България. Той му говореше с гърмежа си ясно за новото, за „българското“ време. Както преди нищо не наумяваше в селото за него: само „свирката“ му обаждаше това. И когато наближаваше тя да изпищи, той зарязваше всичко и тичаше с тояжката си на канарата, за да гледа . . . Пътниците, изправени на прозорците на вагоните да гледат живописните завои на пролома съгледваха учудени на един рът отсреща, че стои един човек и им маха с шапка. Това беше дядо Йоцо. Той поздравяваше по тоя начин нова България.

Съселяните му привикнаха да го виждат всеки ден на скалата и си казваха ухилено:

– Дядо Йоцо гледа . . .

Тоя умрял за живота и за света човек възкръсваше само при ехтежа на влака и му се радваше с детинска радост. Само той вече олицетворяваше пред него свободна България; понеже не беше видял железница през живота си, въображението му я рисуваше като един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България.

Слепотата и умствената му незлобливост бяха запазили като с броня душата му от разочарованията на тъмните й страни, които разочарования изпитваме ние, окатите . . .

Честит слепец!

Често някой нов кондуктор, учуден, че вижда все на същия час на канарата един старец, който маха с шапка към летящия влак, запитваше на ближната станция селяните, що се качваха в третия клас:

– Кой е този човек, дето все маха с шапка там от канарата? Някой луд?

И селяните отговаряха обикновено:

– Не бе, дядо Йоцо гледа . . .

Една вечер Йоцо се не върна вкъщи. Заранта син му отиде да го дири право при скалата, мислейки, че може да е паднал в пропастта.

Но той го завари умрял там с шапка в ръка.

Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравлявайки нова България. . .

Материалът ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА – Иван Вазов. Всеки българин трябва да прочете (чуе) този удивителен разказ! (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.