„Израснахме на нивите, в горите, сред вълци. Познавахме тежкия труд и оцеляването от ранна възраст. Това бе детство сред челюсти и къшей хляб, който земята ни даваше. Сега младите хора са злобни. Страх ги е, но показват ярост и агресия. Зъбите им са по-страшни от тези на вълците, от които трябваше да пазим домашните животни. Ние станахме хора на нивите и сред добитъка, а сега…”, не довършва думите си възрастен мъж от Източните Родопи. Погледът му е отнесен. Влага напира в очите, които търсят някакъв далечен хоризонт. Стои на малко дървено столче пред дувара на къщата. Ръцете му стискат тънка пръчка, с която от време на време връща кокошките по тесния затревен път пред дома му, които опитват да се насочат към шосето наблизо. В малкото селце е тихо. Кучешкият лай отдалеч вади от унеса стареца. Той въздъхва тежко, поопива пръчката и отново поглежда в хоризонта. Сякаш търси нещо, което е отвъд близките дървета, баирите след тях, далеч някъде в миналото.

Започва разказа си.

Да видиш танковете, тръгнали към битка и да имаш една мечта – да учиш

„Роден съм по царско време. Помня тътена на немските танкове, които преминаха покрай нашето село на път към Гърция. Една сутрин баба ми ме събуди и видях германски войници в нашата градина. Бяха опънали палатки. Тя не хареса, че са се установили в нашия имот и ми каза „Ристе, върви да ги изгониш тия пущини. Нямат работа тук”. Поискаха две кокошки и ни ги платиха.

Това бяха спомените ми от войната. Останах рано без баща и трябваше да поема работата по земята и животните. Брат ми беше по-голям и само той можеше да продължи да учи в по-горни класове. За мен и сестра ми нямаше средства. Четях учебниците на свещи. Попивах знанията за минути. Мечтата ми беше да уча. Ако имах тази възможност сигурно щях да стана професор. Но трябваше да помагам у дома. Носих във вързоп на гърба си сестричката ми като съвсем малка, докато ора на нивата.

Детство сред вълци

Имахме и овце. Налагаше се да паса стадото на цялото село. Така се редуваха овчарите. Прекарвал съм месеци по баирите. Вечер се прибирах в малка колиба, където ме очакваше хляб и сирене, оставени ми от хора от селото. Стотици овце, поверени в ръцете на едно малко момче. Трябваше да ги доя и обгрижвам. Да ги пазя, а тогава беше пълно с вълци. Разчитах на две кучета, които като вардеха аз можех да спя спокойно. Вълци изядоха една болна овца. Не можех да я нося докато водя стадото. Оставих я назад, докато прибера в кошарата останалите. След това се върнах за нея и открих само кръв. След няколко дни попаднах и на оглозганите кости.

Прекарвах десетки нощи в съзерцание на звездите и в грижа за животните. Храната беше един къшей хляб и малко сирене. Не изпитвах никога страх. Ние нямахме право да се страхуваме. По онова време това беше нашият живот и оцеляването на цялото семейство. Когато се връщах от овчарлъка започвах работа на нивата. Това беше детството на всички ни.

Каквото и да работиш, винаги се връщаш към земята

Когато ме взеха в казармата, бях пратен в школа, където успях да завърша авиомеханика. След това ме зачислиха към военното летище в Узунджово. Трима души отговаряхме за един боен самолет. Пилотът и двамата механици. Вдиган съм по тревога десетки пъти. Стоим тримата пред изтребителя и чакаме заповед той да бъде вдигнат във въздуха. Механиката бе в кръвта ми. Никога тази любов към самолетите не ме напусна. След години служба, се върнах в града. Земите в село бяха в кооперации, а заводите имаха нужда от хора. Десетки години прекарах в труд с машини. Във всеки отдел бях издиган до началник заради страстта ми към работата. Никога обаче не се откъснахме от земята. Всеки почивен ден със съпругата ми бяхме на село и обработвахме двора. Десетилетия в завода, а след това на нивата, особено след като върнаха отново земите. Всичко, което имахме, е плод на неимоверно много труд. Ден след ден, без почивка. Никога не се оплакахме и никога не обвинихме никого, че нещата са толкова трудни. За нашето поколение лесно нямаше. Труд и пак труд. Така премина детството ни, така премина младостта ни, така отлитат и сега дните дни. Тежко е, че младите се оплакват толкова много. По-злобни са, агресивни, а животът никога не е бил лесен. Не е хубаво в човешката душа да има бурени”, завършва разказа си достолепният мъж.

Тънката пръчица отново се повдигна към кокошките, но без да ги уплаши, нарани. Просто помилва едната с нея, за да я отпрати обратно заедно с останалите.

Последва нова въздишка и погледът отново се насочи към хоризонта. Очите вероятно не виждаха близките дървета, баирите отвъд. Отново бяха устремени към миналото, в което бяха останали младостта и силата. Тук обаче продължаваше да бъде вярата, че този път е бил най-правилният.

***

Разрушаващи се къщи, пустеещи земи и първенюта „земеделци”. На всички ни са познати подобни картини от Родопите. Земята все по-често става плод на семейни раздори или ресурс за творене на далавери. Жалко е. Стотици хиляди съдби на нашите прадеди са били свързани с тях.

Когато достойните хора напуснат този свят, то най-важната мисия на техните потомци е да продължат по техния път. Цената няма значение.

На Христо Дечев, вечна му памет!

Жельо МИХОВ, 24rodopi.com

Материалът Станахме хора на нивите, сега бурени растат в душите… е публикуван за пръв път на Опознай България.

„Бог ми беше дал една хубава молитва, чрез която се молех, но дяволът направи така, че я забравих. А беше много хубава! Затова сега отново се моля на Бог да ми я даде, за да се моля отново. Нека хората да не се лъжат по земното и временното, да се държат за Бог и да не се отклоняват по дявола!“, е едно от посланията на живият светец от Байлово.

„Семейството трябва да се уважава, родителите, защото това иска нашият отец Бог. Бъдете добри, молете се и вярвайте и Бог ще ви приеме, ще чуе молитвите ви и ще ви отговори.

Има хора, които не знаят добро, не знаят Бог и да си палят свещички. Дяволът така кара хората да не вярват в Бог, да не ходят в неговия дом. Злото, което правим, ще ни съди, когато отидем горе при Бог, а той иска от нас да се покаем, да признаем греховете си и той, защото е добър и милостив, ще ни прости и ще ни се зарадва за нашето покаяние“, поучава мъдрия дядо Добри.

Той се обръща с безценно послание към всички българи да полагат грижи за душите си чрез покаяние и молитва.

„Това иска Бог като наш един баща. Пазете си душите, дяволът вече живее в хората, приказва чрез тях мазно, за да може да привлече душите. Пазете се! Няма ли вяра – сте загубени!“

Дядо Добри е избрал да поеме пътят на странничеството.

Тази почти неизвестна днес форма на служене на Бога е била популярна в миналото, по време на робството. Самият Паисий е обикалял населените места, събирайки средства за манастирите. В православната традиция, тези странстващи монаси се наричат таксидиоти. Тяхната мисия е била съхраняването на вярата в поробена България. Днес България не е поробена, тя е свободна. И явно няма нужда от светци. Защото сме свободни в своята християнска вяра, както и в безверието си. Затова да си свят човек в наше време е много, много трудно. И толкова ефимерно, че дори не можем да го осмислим. Светците в България винаги са били странници, винаги са различни. Те са хората с мисия, с цел толкова далечна от делничните проблеми, че сякаш живеят в свой свят. Вижте Дядо Добри, нима изглежда като нас? Той прилича повече на старозаветен пророк, призоваващ ни да се молим на Богородица и Господ.

Този неугледен старец е събрал над 70 000 лева дарения за българските църкви и манастири. Без да запази стотинка за себе си. Наивник ли е той или божи човек? Всеки има отговор за себе си и всеки отговор е верен. Но всеки ден Дядо Добри върши едно и също. Самият той признава неохотно, че е сторил голям грях. Какъв – никой не знае. С каквото и да е прегрешил, има кой да отсъди. Доброто, което върши от няколко десетилетия обаче, не може да се сравни с нищо. Милостивите пускат някое левче в чашката му, други не го забелязват. Той обаче стои в преддверието на храма или отвън. И събира милостиня. За нашата собствена вяра. Понеже ние нямаме сили, вяра или желание.

Дядо Добри е роден в с. Байлово през 1914 г., в разгара на Първата световна война.

Войната отнема неговия баща и принуждава майка му Катерина да отгледа сама своите деца и да ги изучи. Дядо Добри не помни своето детство и учение, което е преминало в „града“. За сметка на това една дата отпреди повече от 70 години се е запечатала в съзнанието му – сватбата през 1940-а – времето, по което „дойдоха германците“. Пак по това време при една от бомбардировките над столицата снаряд пада близо до него и почти го лишава от слух. Отначало всичко било наред, но с времето се отчуждил с жена си и предпочитал манастирите. Той има четири деца, две от които е надживял. Като пораснали те се пръснали по София и Елин Пелин. Една от дъщерите му и досега се грижи за него и за малката му къщичка в църковния двор на селото. Почти не се знае как е протекъл животът на този жив безсребърник. Дядо Добри не обича да говори за себе си, защото „не той е важен“, а вярата и храмовете, за които събира пари вече повече от десетилетие. В едно от редките си интервюта споменава, че се е занимавал със земеделие. И толкова.

Преди десетина година Дядо Добри дарява всичките си имоти на църквата. Близките му не само, че не го разбират, но и го гонят от родната му къща. Той обаче не се сърди. Заживява в малка пристройка на църквата на село Байлово.

Преди близо две десетилетия започва своята странническа мисия и всеки ден ходи пеша до София, където събира дарения за църкви и манастири. През 2005 година дарява събраните 10 000 лева за църквата „Св. Кирил и Методий“ в Байлово. Две години по-късно 25 000 лева са събрани от него за реставрацията на Елешнишкия манастир и църквата на село Горно Камарци. На следващата година Дядо Добри дарява средства за ремонт на църквата в Калофер.

През м.май 2009 г. в дарителската сметка на Храм-паметник „Св. Александър Невски“ са преведени 35 700 лв., срещу които стои името Добре (Добри) Добрев от село Байлово.

И днес можете да видите пред храма беловласия старец с шаячните потури, с власеницата и със светлина в погледа… дарен с безвремието на светостта.

Святото му дело не остана чуждо и за света. Продуценти от България, Германия и САЩ направиха филм, разказващ историята му.

Източник: gnezdoto.net

Материалът Дядо Добри остави много ценни думи – обръщение към всеки българин: Пазете си душите, защото… е публикуван за пръв път на Опознай България.