По-голямата част от приятелите й от университета в Англия се връщат обратно в България и тя остава почти сама в Лондон.
„Достигнах дъното, когато един ден отидох в супермаркета – не за да си купя нещо, а с идеята просто да отида някъде и да съм сред хора”.
По това време Елена е един от 70-те или 80-те хиляди българи (статистика за 2009 г.), живеещи във Великобритания. След като завършва бакалавърска степен по „Комуникации, култура и медии”, тя започва да кандидатства за позиции и опитът й на трудовия пазар започва.

„Няма такова нещо като открита дискриминация спрямо чужденци, но по мое мнение работодателят винаги ще предпочете да наеме местен. И когато навлезеш в една индустрия и става дума за висококвалифициран труд, има много местни хора, които са толкова добри, колкото и ти. И аз предполагам, че в моя случай е било естествено да назначават тях. Най-накрая си намерих работа като фриленсър. Но това стана възможно, тъй като имах контакт – тогавашният ми приятел ме препоръча на компанията си. Иначе се съмнявам, че можеше да стане”.

Елена работи в продължение на пет месеца в Лондон, по време на което има около шест проекта, но не плаща данъци за тях, защото общата сума от ангажимента е по-малка от английската минимална заплата.
„Почти през цялото време нямах ангажименти, което ме изваждаше извън релси. Когато нямаш приятели и не си зает с работа, усещаш как животът ти навлиза в дупка. Основната ми работа всъщност беше да кандидатствам за работа, но никой не ми се обаждаше за интервю.  Хората, с които се среща човек в Англия са мили, но според мен са различни. Мислят по различен начин, смеят се на различни неща”.
Според КТ „Подкрепа” между 20 и 25 000 млади българи напускат България всяка година в търсене на работа. Немалко млади хора продължават образованието си в чужбина. 80 000 наши студенти са учили в чужбина през 2011 г. (Асоциация на частните висши училища в България).
„Преди две, три години започна нова вълна български студенти във Великобритания, тъй като имаше стипендии. Важно е обаче да се знае, че не всяка специалност позволява на завършилите я да работят в Англия след завършването си там.”, отбелязва Теменужка Спирова, проектен мениджър в „Кариера в България” – форум, създаден от две неправителствени организации.
„Поради това за тях е трудно да работят там, а когато се върнат на българския пазар не са толкова конкурентноспособни, тъй като има и други млади хора с добро ниво на английски език и подобна квалификация”.

„Да отидеш някъде навън”

„В България все още битува един стереотип – трябва да отидеш някъде навън, защото животът там е по-добър”, казва Нели Кирилова, която е на 24 години и в момента живее в Глазгоу.
Само в нейния университет в момента има около 300 български студента поради наличие на изгодни стипендии.
„Бях приятно изненадана, че тук има толкова много българи… Така например, лекарят, при когото ме регистрираха, се казваше Георги Георгиев – „шотландски” доктор, смее се Нели.
Според нея пазарът е отворен за чужденци и съществуват „много възможности”.
„Предизвикателството е да ги откриеш, да имаш информация за тях, и добра квалификация. Изискват се и търпение и постоянство”, допълва Нели, за която основният проблем е „емоционалният студ”, който усеща около себе си в Англия.
Даниел Миланов, на 23 години, завършва Film Studies в Лондон, но решава да се върне. Той определя града като „междугалактическа стация за космополитни хора”, но според него той е „негативно място за живеене”. След четири години, след дипломиране, той се връща в България, като според него и в двата случая – независимо дали избираш да си тръгнеш или останеш, „губиш и печелиш”.
„Реалността е по-сложна от това, което очакваме – казва Нели – По мое мнение, това, което човек може да направи, е да отиде навън, да види плюсовете и минусите на системата в различните страни (тъй като съществува баланс) и да приложи наученото към реалността в България, когато се върне. И бих казала, че перфектна система няма никъде, навсякъде има проблеми със системата и живота като цяло.” Нели е решила да се върне в България след завършване на образованието си.
„И сега това правя – да уча. Това е целта ми. Живях в Барселона в продължение на година, сега съм в Англия и скоро – в Унгария и Русия. И навсякъде отивам с тази цел – да видя добрите и лоши страни на обществената система, сравнени с българската, така че когато се върна, да приложа наученото”.

Падането на ограниченията

От 2014 г. ограниченията за българи и румънци се отменят. Това стана седем години, след като източноевропейските държави се присъединиха към ЕС и след като вече имаха неограничен достъп до 19 страни-членки. Преди премахване на ограниченията започна дебатът за последиците, подхванат от политици и множество таблоиди в кралството. Основна тема беше опасението, че е възможно да се отключи поток емигранти, подобно на непредвидената лавина поляци преди години. Крайнодесният политик Найджъл Фарадж заяви, че ако е млад българин, намиращ се в трудна ситуация, би емигрирал.
Въпреки опасенията и медийния шум обаче, според наблюдатели през 2014 г. няма внезапна промяна в миграцията на румънци и българи.
„Не е вероятно да има голямо увеличение след падането на ограниченията спрямо български и румънски работници”, заяви през януари Ласло Андор, Еврокомисарят по заетостта и социалните въпроси.
Предстои да бъде публикуван докладът Migration Statistics Quarterly Report, който статистически ще отрази промените. Предишният доклад, базиращ се на изчисления от миналата година, гласи, че има „статистически значително увеличение на български и румънски граждани до 24 000 през периода, приключващ септември 2013, в сравнение с 9000 през изминалата година. Близо 70 % от хората са търсили работни места, а 30 % – образование”.
„Над 3 милиона българи и румънци вече са напуснали родината си в посока на части на Европа с по-добра перспектива – но те не са дошли във Великобритания”, гласи статия от 1 януари на сравнително обективния по въпросите на емиграцията „Индипендънт”.
Според Елена „много хора, които преди са искали да отидат в Англия, имаха възможност да го направят и преди отмяната на ограниченията”.
„Може би сега ситуацията се промени за хората с по-ниска квалификация. Преди те имаха нужда от сериозен капитал, за да изчакат в Англия издаване на виза.  Сега това не е пречка, по-лесно е от бюрократична гледна точка. Все пак си мисля, че Великобритания е просто още една страна, до която българите имат пълен достъп сега. Българи е имало и ще има в Германия, Испания и др.”. Имаме достъп и до други държави-членки на ЕС, така че тенденциите не са се променили изведнъж”.
Според CELSI, институт за изследване на трудовите пазари 20 % от българите са били податливи на идеята за емиграция към страни с  по-стабилна икономика през 2009 г. Института посочва в генералната част от изследване, че има много причини, поради които потенциални емигранти решават да се завърнат в страната си или да не я напускат изобщо – семейство, имущество, емоционална привързаност. И че тези тенденции могат да бъдат стимулирани от политиките на съответните страни.
Според Българския национален статистически институт и последното преброяване на населението, броят на българите, решили да се завърнат в България от чужбина, се е увеличил в последните години. Нараства обаче и броят на българите, решили или планиращи да емигрират.

Лични или емоционални причини

„Кариера в България” бива основана от млади хора, които избират да се върнат или да останат в България, вместо да преследват кариера в чужбина. Форумът провежда кампании, инициативи, годишен кариерен форум и сайт, събиращ работодатели и потенциални служители от чужбина. Основна цел е „да се помага на хората, направили избора си или двоумящи се дали да се върнат”, казва Елена.
Организацията оказва и консултации по различни бюрократични и административни процедури и закони, свързани със завръщане, живот и кариера в България. Дават и информация за типичните заплати за определен сектор, икономически тенденции и др.
„Виждали сме толкова много съдби, които са се променили, много хора, избрали да се върнат. Това решение невинаги е направено заради професионално предложение, в много случаи има лични причини”, казва Теменужка, която е на 25 години и казва за себе си, че е преодоляла изкушението да живее в чужбина.
„Кариера в България” твърди, че нарастващ брой хора установяват контакт с организацията, заявявайки желанието или намерението си да се върнат в страната.
След четири години и половина, на Елена „просто й омръзва да е чужденец, да бъде екзотична”.
„Изморих се да деля квартира с още петима души, да убеждавам хората, че не съм „източноевропейски боклук”. И в крайна сметка, не съм завършила университет, за да работя някъде като сервитьорка например. Докато бях в Англия, се запитах защо се блъскам, след като може би винаги ще си остана чужденец, докато мога да се върна и да работя у нас”.

Перспективата обратно в България

„Всеки ден, когато се събуждам, се усещам убедена, че съм направила правилен избор”, смята Елена.
„В България също не е лесно. Някои от хората, които познавам и които са се завърнали, все още търсят работа. Моя приятелка реши да се върне, не си намери работа, но получи предложение от английски работодател, така че накрая отново отиде в Англия. Предполагам, че може да си дойде отново в бъдеще”.
„Когато се върна в Българя, бих искала да срещам хора със същия опит, който имам, които са заинтересовани от различията между нашата страна и другите. Също така искам да работя в сфера, свързана с квалификацията ми в международните отношения. И наистина бих искала да работя, за да променя отношението на самите българи към нашата държава”, казва Нели.
„Има го постсоциалистическото мислене, че някой трябва да направи нещо за теб, ти само трябва да чакаш. Но ако някой не намира възможности някъде, трябва да ги търси и дори – създава. Ако чакаме някой да направи нещо за нас, изобщо няма да има възможности”.

Източник: bulgariasega

Материалът Емиграция от Лондон към дома е публикуван за пръв път на Опознай България.

През юли 2013 г. те зарязват дом, работа и училище в търсене на свобода и приключение. За техните странствания с платноходка из най-красивите кътчета на планетата и живота им „извън системата“ пред „Стандарт“ разказва Драгомира Георгиева – Мира.

Иво и Мира са родом от Варна. Съдбата среща двамата връстници, когато са на 17, а навършили 23, eмигрират в Канада, за да се сдобият с паспорти, с които ще могат да пътуват свободно и безвизово, където си пожелаят. Днес Иво и Мира са вече 38-годишни и имат син и дъщеря. Преди година и половина семейството решава да се сбогува с досегашния си живот и да се впусне в приключение, обикаляйки света с яхта.

„Напуснахме работа, училище и дом, за да докажем, че съществуват алтернативен начин на живот, образование и пътуване извън системата, посещавайки някои от най-красивите и девствени места на планетата с минимален бюджет“, споделя Мира.

Мечтата на семейството да зареже всичко и да отплува към хоризонта и тоталната свобода ги отвежда до решението да си купят лодка, с която да плават по света. Наричат я „Фата Моргана“. Мира разказва, че преди да се решат на тази стъпка, са проучили и изчели доста, за да се уверят, че идеята им не е чак толкова откачена. Оказва се, че доста хора в Канада и Америка го правят. „Повечето са пенсионери, които след пенсия си купуват лодка и стоят на Бахамите и Карибите по цели зими, далеч от снеговете, и си получават пенсиите. Но има и млади хора, семейства с деца като нас. Някои си продават къщите и живеят постоянно на лодките, други си взимат 1-2 г. дълги ваканции. Децата учат задочно на лодките. В Канада и Америка, за разлика от България, това е възможно и много хора го предпочитат по различни причини“, споделя Мира. Тя и Иво след години къртовски труд като шофьори на камиони и когато най-после изплащат къщата си в Канада, решават, че е дошло времето да я продадат и да вложат парите в лодка и в реализирането на своята мечта.

Първоначално на борда с тях са и двете им деца – Мая и Виктор. Но след време синът им се отказва и се връща да живее при семейни приятели в Канада.

„Липсваха му приятелите, а и той просто не е от хората, които обичат да пътешестват. Сега е на 17, вече е голямо момче и започва живота си така, както аз и баща му навремето“, обяснява Мира. Според нея да обикаляш света с лодка далеч не е скъпо удоволствие, което само богаташите могат да си позволят. На въпроса: „Колко струва?“, нейният кратък отговор е: „Не, по-скъпо е да имаш къща и да ходиш на ваканция един път годишно“. По думите й, с продажбата на къщата са отпаднали разходите по нея, а с тях и нуждата да се работи. „Яхтите са скъпо удоволствие за тези, които искат да си запазят къщата и да плават 1-2 седмици в годината по време на ваканциите, но за тези като нас, които са си продали всички движими и недвижими имущества и вещи, яхтата е дом и превозно средство едновременно. А и си купихме лодка, която ни беше по джоба и която ни върши работа“, категорична е Мира. Ако нищо на яхтата не се счупи и не се скъса въже или платно, семейството харчи по около $200-300 на месец – предимно за храна, автобусни билети, сладолед и бира.

Като това са пари, които Мира изкарва, пишейки статии за Caribbean Compass – издание за круизъри от целия Карибски район. Все пак Мира и Иво имат и спестявания, с които покриват по-сериозни извънредни разходи. За храна семейството харчи много малко – по $50 на седмица, след като се е заредило с чували брашно, ориз, макарони, леща, боб, картофи и мляко на прах, консерви и други трайни продукти. „Хващаме и често ядем риба, а пресни плодове и зеленчуци си купуваме от местните пазари. Из тропическите острови намираме и си берем плодове в гората. Хляб си месим и печем на лодката всеки ден. От дрехи и обувки почти нямаме нужда“, споделя Мира.

По думите й, докато плават в открито море, денят им минава доста скучно.

„Редуваме се с Иво на вахта, готвим, слушаме музика, говорим си и, общо взето, чакаме времето да мине“, разказва тя. За щастие, плаването е само 10% от живота им. През останалото време семейството е пуснало котва на някое райско местенце.

„Тогава ходим на излети в планините, изкачваме вулкани, посещаваме водопади, езера, градове или се гмуркаме край кораловите рифове“, разказва Мира. Семейството често се запознава с други круизъри, с които ходи на екскурзии и прави сбирки на борда на лодката им. Сега Мира, Иво и Мая са в Гренада – един от най-южните карибски острови. А маршрутът за следващите седмици е вече начертан.

„Оттук след това потегляме за Тринидад и Тобаго, после към Барбадос и на север – обратно към Мартиника и Пуерто Рико. А от там – обратно на юг към Колумбия, Панама, през канала към Еквадор, Галапагос и Френска Полинезия“, издава плановете им Мира. Семейството решава накъде ще отплава според настоящата си локация и вятъра в района.

„Съобразяваме се и с карибските пирати, които съвсем не са само на кино. А и сме с катамаран – комфортни лодки, които обаче не стават за плаване в опасни води. Не бихме тръгнали към Нос Хорн например, защото катамараните се преобръщат много по-лесно от еднокорпусните лодки при силни бури“, разказва Мира.

Досега семейството е било във Флорида, Куба, Мексико, Гватемала, Бахамите, Доминиканската република, Пуерто Рико, Британските Вирджински острови и целия Карибски район. Но Мира се затруднява да посочи къде е най-хубавото кътче, което непременно трябва да видим. „Има прекалено много красиви места, за да препоръчам само едно. Всяко е уникално и си има своите атрактивности. В Мексико са руините на маите, в Гватемала са индианците и дивата природа“, споделя Мира. Тя разказва, че индианците, които все още живеят в джунглите в къщички от палмови листа без електричество и ловят риба в езерата, имат мобилни телефони, които зареждат с генератор, който се намира в местната църква. Според Мира на Бахамите пък са най-хубавите плажове и рифове, а водата е топла и прозрачна като синьо стъкло. Затова там можем да се гмуркаме с часове сред разноцветни риби и корали.

„Доминиканската република е голям остров с богата история. Тук е най-старата столица на Новия свят – Санто Доминго, с невероятна колониална архитектура. Тук са също и най-високите планини на Карибите – Пико Дуарте“, разказва още Мира. Семейството е успяло да ги изкачи за два дни с мулета и гид. „Тук, на Карибите, е Меката на сърфистите и се научихме да сърфираме с приятели. Всеки от островите е очарователен – Саба е нещо специално, Барбуда – розови плажове и колонии от морски птици, а Монсерат, Гваделуп и Мартиника са действащи вулкани“, разказва Мира. Все пак тя посочва, че ако трябва да избере само едно място, на което да се завърне, то е Доминика. „Уникална природа, гори, пълни с манго, банани, портокали и авокадо. Там всеки ден беряхме раници с плодове и изкачихме върхове – Долината на отчаянието и Врящото езеро, което наистина ври в един кратер“, така Мира описва Доминика.

Тя списва блог на български и английски език – www.thelifenomadik.com, където може да прочетете още за вълнуващите приключения на семейството. А ако ви е допаднал начинът им на живот „извън системата“, може да дарите по някой долар чрез бутончето на сайта. „Когато някой щедър читател ни изпрати $5, $10 или $20, настава празник на „Фата Моргана“. За нас стойността на всеки долар е огромна и оценяваме дори и най-минималния жест. $10 за нас означават сладолед за цялото семейство и една биричка за Иво – и той да се поглези“, споделя Мира.

Отказахме да сме „модерни роби“

Мечтая за деня, когато ще пуснем котва на пристанище Варна, казва Мира

– Мира, какво мислите за живота на „обикновените“ хора, които имат дом, ходят на работа, а децата им – на училище? Защо се отказахте от този живот?

– Всеки, който следва мечтите си и се чувства щастлив, обича работата си и тя му доставя удоволствие, постигнал е нещо извънредно, независимо в каква област и не е посредствен, намира удовлетворение от мястото, на което е, и от хората, които го заобикалят, е вдъхновение за нас. Не е вярно, че само пътешествениците имат интересен и вълнуващ живот. Всеки човек може да е пълноценен и щастлив по свой си начин. Посредствеността и отчаянието са убийствени.

За съжаление в днешно време процентът на хората, които си мразят работата, колегите, шефа, трафика и изобщо – цялата рутина и сиво ежедневие, е доста голям. Те са т.нар. модерни роби, които обслужат системата. Както казва Буковски в писмо, озаглавено „Робството от 9 до 5“: „Робството никога не е било отменяно, само го разшириха, за да включва всички раси. И най-болезненото е постоянно топящата се човешка същност на онези, които се борят да запазят работи, които не искат, но се боят, че алтернативата ще е по-лоша. Хората просто се изпразват отвътре. Стават тела с плашливи и покорни умове. Цветът напуска окото. Гласът погрознява. И тялото. Косата. Ноктите. Обувките. Всичко става грозно… Никога не плащат достатъчно на робите, че да могат да се освободят – само толкова, че да останат живи и да се връщат на работа. Аз виждах всичко това. Те защо не го виждаха?“. За нас подобно съществувание е недопустимо. Какъв е смисълът да си губим живота в правене на едно и също нещо?

Каква е разликата дали сме живели само ден или 100 г., ако всички дни са едни и същи? Един ден баща ми загина внезапно, нелепо, на 56 г. Осъзнахме, че животът е кратък и крехък и няма време за губене. Затова се отказахме от рутината, колкото и страшно и трудно да ни беше и потеглихме. Нашето пътешествие е посветено на татко ми – Ангел Ненчев.

– Как бихте отговорили на тези, които ще кажат, че това, което правите, е лудост? Вие как определяте начина си на живот?

– Прави са, лудост е. Луди сме. Но по-луди са тези, които си мислят, че сме луди. И нито ние ще променим тяхното мнение, нито те – нашето. Ние го определяме като – Нашия живот.

– Мислите ли, че дъщеря ви Мая губи от това, че не ходи на училище или напротив?

– Времето ще покаже, но свети Августин е казал: „Светът е книга. Тези, които не пътуват, прочитат само първата страница“. Майка ми – бивша учителка по математика, е много против факта, че Мая не ходи на училище. Хората ни критикуват, особено българите, защото в България няма задочно средно образование. Но ние сме с канадски паспорти и имаме опцията на задочно образование, така че Мая ще получи диплома за основно и средно образование. Може би тя няма да има същото образование като децата, които ходят на училище, но пък сме убедени, че ще научи доста неща, благодарение на пътуването. Човек не се учи само от книгите, а ние книгите си ги набавяме. Светът е най-големият учител, не сте ли съгласни? В Гватемала, където прекарахме 2 месеца, Мая посещаваше местното училище и се научи да говори малко испански. Тя вече говори на български, английски и френски език.

Колко деца на 11 г. говорят 4 езика? Тя е любознателна, чете книги и пише статии на английски. Последната е озаглавена „Моето училище не е град“ и ще бъде публикувана в същото карибско вестниче, където аз публикувам срещу заплащане. Така че на 11 г. тя вече изкарва и пари. Иначе математиката я затруднява, но се борим. Не мисля, че Мая губи много от факта, че не ходи на училище, защото печели много по отношение на образованието от факта, че обикаля света.

– Кога напуснахте България? Липсва ли ви и бихте ли се върнали някога тук?

– През 2000 г. и оттогава не сме се връщали в България. Родителите и всичките ни роднини и приятели са там и много ни липсват. Смятаме да се върнем. Дори си мечтаем за деня, в който ще пуснем котва на пристанище Варна. Но кога – не знаем.

– А като българи ли се определяте, или сте граждани на света?

– Българи сме, разбира се, и такива ще си останем. И все се ослушваме за други българи, където и да сме. Сега например ще се срещнем с българин, който ни намери чрез блога и пристига като част от екипаж на лодка. Никога не сме го виждали, но го чакаме, все едно роднина ще ни идва на гости. Планираме да пием бира заедно, да си правим мекици. Той обеща да ни донесе бактерии, за да подквасим кисело мляко

– Някога ще пуснете ли котва, като остареете например, или ще продължите с плаването?

– Ще пътешестваме по море, докато ни се пътешества или се наложи поради някакви непредвидени обстоятелства да спрем. Но си представяме старините на земя – в малка къщичка с градина и кокошки. Може би в България.

– Какво бихте казали на изкушените да опитат вашия начин на живот, защо да го направят?

– Много хора обичат да пътуват и има много начини за това. Българско семейство ни писа наскоро – сега обикалят с каравана в България и скоро ще потеглят за Европа. Други пък са с каравана из Америка. Наши приятели обикалят пеша, с рейсове и влакове. Други си взимат ваканции и със самолети се пренасят до някое райско местенце. Не са много хората от България, плаващи с лодка, но има и такива. Ако ви харесва идеята, но не сте сигурни дали този живот е за вас, може да се запишете за екипаж на чужди лодки. Ако сте един от онези луди, от нашата порода, ако морето ви е любов и мечта – нищо и никой няма да ви спре. Ако не го направите, ще съжалявате цял живот. Ето какво ми писа великият Николай Джамбазов, който сам си построи лодка през 80-те и без грам държавна подкрепа, без никакви съвременни техники на борда, сам обиколи света: „Имах само една мечта, към която се стремях с всичките си сетива. Никога не ме е интересувало нищо друго, освен изпълнението на детската ми мечта. Скоро си взех досието от Държавна сигурност. И знаете ли какво пише в него: „…непрекъснато мечтае да построи яхта, с която да обиколи света, с което е станал за присмех сред колегите си“… Още тогава никой не вярваше, че това ще се случи. За онези времена това беше немислимо. Все едно сега да мечтаеш да си построиш ракета и да заминеш на Марс…“. А вие на какво сте готови, за да осъществите мечтите си?

източник: Стандарт

Материалът Българи живеят в рая с $200 на месец е публикуван за пръв път на Опознай България.

Стряскащото е колко много приличат на тези, които тормозят младежта днес, а именно емиграцията и намирането на по-добър живот извън България. Това са архивни кадри на едно момче – Евгений Михайлов, което участва в митинги по повод свалянето на комунизма от власт и идването на демокрацията.

Той е заснел центъра на София от високо и разказва за тревогите, които го мъчат и това, което иска да се случи на страната му. Това, което най-много му тежи е, че собствените му родители, които са го отгледали от едно парче месо, както сам казва, го карат да търси щастието си зад граница. Режимът се промени, но ситуацията дали?

Материалът НЕИЗЛЪЧВАНО ДОСЕГА! Тези кадри показват какво им е било на МЛАДИТЕ преди падането на КОМУНИЗМА (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.