Мъката на един колега на пилота майор Валентин Терзиев от Авиобаза „Граф Игнатиево“, бе искрено изразена чрез публикувано писмо във Фейсбук страницата на базата. Писмо-откровение, пълно с тъга, гняв, и безпомощност заради бездействието на политическата класа и безотговорното й отношение към Българската армия.

Ето цялото писмо (без редакторска намеса):

„ТЪГУВАМ!

А наверно тъгуват и всички, които по една, или друга причина са свързани с Българската армия. Ще ми се да вярвам, че тъгува и всеки българин.

Да, когато си направил и невъзможното и си изпълнил с чест и достойнство своя дълг пред род и родина можеш да се чувстваш горд.

За съжаление майор Терзиев не може да се зарадва на своя успех – „Поразяване на въздушна цел“ в сложна обстановка.

Равнозначен ли е този полет на полет във военна обстановка и свалянето на противников самолет? Да, равнозначен е!

Ето защо, аз Димитър Димитров, като негов колега го обявявам за ГЕРОЙ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ.

Да, аз нямам право на това, но в моето сърце и душа неистово звучи – „Герой, Герой!“

Кажете моля ви, не е ли майор Терзиев съвременният Списаревски? Та той свали „въздушна цел“ с цената на живота си и това той би направил и във военна обстановка.

Героите се раждат и живеят сред нас, но защо по дяволите не искаме да ги видим, не желаем да им отдадем заслуженото внимание и уважение докато сме рамо до рамо с тях, докато се радваме и възхищаваме на техният успех?!

Аз имам отговор на този въпрос.

Защото всеки войн днес живее с мисълта за дълг пред родината и нито пилота, матроса, мотострелковака, танкиста, артилериста и така до последният войник в строя, не се изживяват в герои. Всеки един от тях е честен, скромен, етичен и горд българин. Това е ценностната система на истинските българи, а всички ли българи носят тези качества?

Не и тези българи са българските политици, които повече от тридесет години се изживяват на патриоти, демократи, либерали, социалисти, но какво направиха за българската армия? Едно голямо НИЩО. Да, нищо, защото армия от която имаха респект не една съседска държава, нашите политици я превърнаха в пародия на армия.

И днес някакви „политици“ Ненчевци, Тагаревци, вместо да сведат глава, имат наглостта да ни убеждават, че техниката нямала съвместимост с натовските стандарти.

Господа „политици“ не липсата на съвместимост уби нашия ГЕРОЙ ТЕРЗИЕВ, убихте го вие, с вашето безотговорно отношение към Българската армия! Вие дължите отговори пред баща, майка съпруга и невръстното дете на ГЕРОЯ майор Терзиев, но вие няма да отговорите на техните въпроси, а както обичайно ще се скриете зад техните командири и няма да признаете собствената си вина, защото както е казал Ботев:

„И всекиму добро струва,…само знайте за парата“.

Господа самозвани политици запомнете!

Кръвта на всеки един български войн е по – скъпа от кръвта на всички вас, които тридесет години лазехте по гърбовете на доблестните войни, само и само да се доберете до властта и в момента, в който си я присвоихте по нечестен начин, забравяхте своите обещания и клетви.

За първи път днес видях сълзи в очите на един човек от властта – министъра на отбраната. А когато видиш сълзи в очите на един мъж, следва да сведеш глава.

Емоция, пренебрежително ще каже някой.

Да, емоция е да заплачеш, да, емоция е и да се радваш, емоция е и да беснееш от безпомощността да изпълниш своята мисия – Защитник на родните простори.

Но точно в тази безпомощност, породена от вашето бездействие и злоупотреба с власт се роди нашият ГЕРОЙ днес.

Вие, политици, сте отговорни за гибелта на ГЕРОЯ!

Вие сте отговорни за състоянието на Българската армия!

Вие сте безлични, алчни и безотговорни хора, оперирани от съвест и чест!

Вие следва да застанете на подсъдимата скамейка и аз ви обвинявам в бездействие и злоупотреба с власт и в което състояние вие се превръщате автоматично в престъпници.

За ГЕРОЯ на Република България майор ВАЛЕНТИН ТЕРЗИЕВ, който свали „противникова цел“ с цената на живота си ПОКЛОН, ДЪЛБОК ПОКЛОН!“

Материалът Колега на загиналия пилот: Политиците убиха майор Терзиев! Престъпници! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Последният самурай и обсадата на Плевен

Източник: Площад Славейков

Сейго Ямадзава е истинският последен самурай. Изпратен е като японски наблюдател в руския щаб, но воинската закалка не му позволява да се задоволи с отредената пасивна роля. Измолва от своя суверен правото да се включи в бойните действия и получава командването на взвод в обсадата на Плевен.

„Тенно хейкa банзай! Десет хиляди години живот на Императора!”

Независимо от оценката ни за Освободителната война от 1877-78, тя е имала огромно значение не само за България, Русия и Турция, а и за цяла Европа. Всъщност – за целия свят. Това е последната галантна война на просветения, прогресивен и романтичен ХІХ в. Не бива да прикачаме към нея тъмната слава на по-късни събития. Освен всичко друго, тя е и полето за изява на истинския последен самурай в историята. Част от събитията през тази епоха са познати на публиката чрез филма с Том Круз и през играта Total War: Shogun II, но ми се иска да ги погледнем с очите на Куросава.

Плевен, краят на лятото на 1877 г. Западният отряд на руската Действаща армия подготвя поредния щурм на страховитата Плевенска крепост, защитавана от френския възпитаник Осман паша, който по-късно ще опише спомените си в книга – едновременно извинение за провала на отбраната, обяснение за действията си и израз на възхищение пред качествата на противника. Генерал барон Николай Криденер, чийто немски е по-добър от руския му, заповядва настъпление. Подчинените му офицери приемат заповедта с добре трениран, подходящо уморен, дори ироничен, но все пак несъмнен възторг. Всеки дължи една смърт на Бога.

Тези неща се удават на определен тип хора. Един от мъжете, приемащи заповедта, е младият майор Ямадзава Сейго, роден през втората година на епохата Кока (1846, годината на възцаряване на император Комеи, приживе наричан Осахито). Барон Ямадзава е от старо воинско семейство на тъкмо модернизиращата се Японска империя. Баща му е Ямадзава Джудайю, самурай на служба при клана Шимадзу в южната провинция Сацума. В духа на безпрекословна вярност към господаря, проповядвана от стария мислител Цунетомо Ямамото, семейството е заело страната на реформистки настроения император Мейджи, наричан приживе Муцухито, и на осъвременяването на Страната на изгряващото слънце. Няколко години по-рано майорът вече си е създал име в гражданските войни, съпроводили падането от власт на последния сей-и дай-шогун или тайкун Токугава Йошинобу. Всъщност Ямадзава е истинският последен самурай. Заради верността и военната си доблест, младият офицер се ползва с благосклонността на своя владетел. Изпратен е като японски наблюдател в руския щаб, но воинската закалка не му позволява да се задоволи с отредената пасивна роля. Измолва от своя суверен правото да се включи в бойните действия и получава командването на взвод в обсадата на Плевен. Той е само един от многото чуждестранни офицери, които взимат участие от двете страни в последната старомодна война на деветнадесети век. Един от тях е и бъдещият български княз Александер-Йозеф фон Батенберг.

Разбира се, романтичното въображение изисква нашият японски освободител да се е сражавал срещу османците с наследствената си японска сабя, т. нар. катана или дори с огромния но-дачи. А защо не и с двойката от къс и дълъг меч, вакидзаши и катана, нещо като източноазиатската версия на гибелната испанска комбинация от дага и шпага. Двойка оръжия, любима на легендарния фехтовач Мусаши Миямото.

За съжаление, това най-вероятно са напразни усилия на фантазията. Барон Ямадзава безспорно е темпераментен мъж, но единствената проява на самурайския му произход е самото му желание да се включи в боя. В крайна сметка титлите и привилегиите на семейства като неговото са забранени няколко години преди пътешествието му до Балканите – и той е един от мъжете, спомогнали за тази забрана. Ямадзава носи модерна за епохата си униформа, пистолет и обикновена сабя от европейски тип – дошла вероятно от германските, американските или френските заводи, произвеждали тогава оръжия за новите японски въоръжени сили. За храбростта му, а може би и за значението на неговото присъствие свидетелстват получените медали: руския „Св. Владимир” и румънския „Дунавски кръст”.

Самият факт на участието му е достоен за роман като „Турски гамбит” на очарования от ХІХ век, от тогавашна Русия и тогавашна Япония Борис Акунин. Нали знаете – „акунин” всъщност е японска дума. Означава „измамник”. Съвсем подходящо, особено ако си представим ролята на един воин в сражение далеч от родината му като действие в екзотична японска пиеса. Например в „Канджинчо”, традиционната кабуки драма, разказваща точно за воинските качества в неочаквани обстоятелства.

Всъщност барон Ямадзава не е нито единственият косоок азиатец, нито дори единственият нехристиянин в руските сили. Сражават се две многонационални империи и от изхода на войната зависи не само създаването на една нова европейска държава, но и бъдещето на огромния Източен въпрос, прерастващ в Голямата игра за бъдещето на необозримите пространства на Ориента, разигравана между Великобритания и Русия. Някои индийски мюсюлмани под британска власт се молят за победата на благочестивото оръжие на ислямския халиф, Повелителя на правоверните, султан Гази Абдул Хамид ІІ хан. Други – за оръжието на Александър ІІ, с Божията милост цар Московски и Всерусийски император. Погледнато от по-различна перспектива, на страната на истанбулския падишах са и немалко християни: дори новосъздадената българска Екзархия е принудена от обстоятелствата да провежда молебени за победата на османските войски.

Руският цар знае, че не бива да повтаря грешката от Кримската война: той не може да воюва с османците, ако първо не е съгласувал действията си с европейския концерт – най-вече с Австро-Унгария и Великобритания. Към 1877-а унизена Франция не е точно силен фактор, а новата мощна Германия на железния канцлер Бисмарк е готова услужливо да посредничи между всички заинтересовани страни. В случай на почти несъмнената руска победа бъдещето е ясно за всички: Русия ще създаде на Балканите още едно неголямо християнско княжество и ще репетира в него собствената си евентуална либерализация чрез въвеждането на такъв конституционен ред, какъвто би бил по-подходящ за западна страна. Войната се води колкото за освобождението на българите, толкова и за бъдещето на самата руска империя. Единствено ентусиазираните българи не подозират, че щастието им не е цел на никоя от замесените Велики сили. Засега те сляпо вярват в руския монарх, когото приемат за баща, просветения Цар Освободител, който десет години по-рано е дал права на собствените си крепостни селяни. Впрочем, същата наивна вяра се споделя и от руското офицерство, влюбено в шампанското и в рицарските илюзии. Особен интерес заслужава генерал Гурко, един от основните участници в Освобождението на България, който обаче по-късно ще се прочуе със смразяващата си политика срещу полските патриоти като губернатор на Варшава.

Майор Ямадзава се сражава смело при Плевен, остава жив и продължава пътя си с победоносната императорска армия из Тракия, а сетне се връща успешно в далечната си родина, където продължава да расте в кариерата до кончината си през 1897-а. Така и не доживява Руско-японската война.

Дали българите, посрещащи руските войски по пътищата, са знаели, че един от храбреците, на които подаряват цветя, идва от страната на воини и държавници като Хидейоши Тойотоми и Ода? Най-вероятно не, при все че по онова време японската традиционна култура тъкмо е идвала на мода в Западна Европа. Само десет години след Руско-турската война Ван Гог е щял да копира изисканите рисунки на прекрасния японски майстор Утагава Хирошиге.

Десет години след Руско-турската война Европа е залята от японска мода. Винсент ван Гог (вдясно) се вдъхновява от Хирошиге (вляво).

Присъствието на младия Ямадзава в тази война показва онова лице на оптимистичното и романтично деветнадесето столетие, което никакви по-късни събития не могат да заличат. Светът е бил друг. Русия е била друга, макар че това звучи почти невъзможно. Колкото и да не ни се вярва – дори Османската империя се е опитвала да бъде по-различна от мрачния облик на източна деспотия, въпреки все още неизстиналите пепелища на Априлското въстание.

Много вода е изтекла оттогава. И още много, много кръв. Трети март, денят на нашето Освобождение през 1878-а, днес далеч не е онази безспорна дата, каквато изглеждаше през деветдесетте години на ХХ в. Сега ние не знаем какво да мислим нито за Турция, нито за Русия, които сами правят всичко възможно да гледаме към тях с безпокойство. Останали са ни само опълченците на Вазов. Може би точно на тяхната памет можем да се доверим. Но нищо не ни пречи да се усмихнем на спомена поне за героичната, макар и неочаквана роля на един необичаен плевенски герой.

Домо аригато, Ямадзава-сан.

Материалът Последният японски самурай се бие за свободата на България при обсадата на… е публикуван за пръв път на Опознай България.

Такъв огромен герой е капитан Димитър Списаревски. Убедени сме, че повечето от вас дори не са чували за него, а който е – не е особено наясно защо го наричаме герой, какво толкова е направил за българската държава, за българския народ.

Няма да ви разказваме цялата история на Списаревски, която, между другото и за съжаление не е особено дълга, поради прекалено ранната му смърт, дължаща се на неговото себеотрицание в името на България. Ще ви оставим да изгледате видеото и да видите сами кой е Димитър Списаревски, защо той си отива от този свят едва на 27 години, но и защо краткият му живот е достоен за почит. Вечна ти памет и слава, капитан Димитър Списаревски! Ние няма да забравим, ние ще помним, ще почитаме, ще разказваме за героичния подвиг на великия ас и на своите деца, и на своите внуци…

Материалът ВИЖТЕ подвига на капитан Димитър Списаревски! Ако искате да разберете КОЙ Е ТОЙ – изгледайте клипа! (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.