Днес, скъпи приятели ще ви запознаем с интересни щрихи от живота на поета в град Пловдив. Знаете ли, че:

         Внушителен портрет на поета може да видите в постоянната експозиция на художника Златю Бояджиев, намираща се в къщата на д-р Стоян Чомаков на ул. „Съборна” №18 в Стария град.

Вазов живее в Пловдив в периода от 1880-1886-та година. За престоя си в Пловдив поетът казва:

„Моят духовен подем най-много, ако не всецяло, дължа на Пловдив, на неговото просветено общество, което ме сгряваше със своята отзивчивост и съчувствие, на пловдивската великолепна природа, която ме въодушевляваше.”

Поздравителен адрес от пловдивското читалище Иван Вазов”, изпратено до юбиляра. Горе на върха се намира Главното училище, а вляво от училището се намирал първият пловдивски дом на Вазов. Оригиналът се съхранява в Къща-музей „Иван Вазов” – София.

Първият пловдивски дом на Иван Вазов в Пловдив, където живее от 1880 год., се намирал между днешната Къща с кулите (днес на улица „Хемус“) и Главното пловдивско училище (днес улица „ Княз Церетелев „ № 27). Къщата, която била на самата скала изгаря при пожар през 1898 г.

Детайл от поздравителния адрес на читалище Иван Вазов

По-късно Иван Вазов живее на ул. „Бетховен” срещу Градската градина (днес Дондуковата градина). Това е първият обществен парк на Пловдив, оформен непосредствено след Освобождението. На едно от красивите дървета в парка Вазов посвещава стихотворението „Старий бряст”.

Тържество по освещаване възпоменателната плоча на Иван Вазов в Пловдив – множеството, изпълнило улицата пред къщата на народния поет. Без означение на фотограф, 20 януари 1929 г.

До 90-те години на миналия век, в този парк е имало метален бюст на Иван Вазов, изкъртен от престъпна ръка. В момента оригиналът е заменен от творба на скулптора Виктор Тодоров.

Паметната плоча

Седалището на вестник „Народний глас”, на който Иван Вазов е бил редактор, се е намирало в близост до сградата на Район „Централен”.

Иван Вазов има заслуга за създаването в Пловдив на първата професионална театрална трупа в България.

Фб страница: Plovdiv Old town /official/

Материалът Щрихи от живота на Иван Вазов в Пловдив: Моят духовен подем най-много, ако не всецяло, дължа на Пловдив… е публикуван за пръв път на Опознай България.

      „Любите друг друга!“

Тия слова са казани преди 19 века от един хълм на Юдея; слова нови, слова странни, нечути от тогавашното человечество; позив непонятен на тогавашния свят, потънал в блатото на разврата и на робството, стенящ под железния деспотизъм на Рим… „Любите друг друга!“ бе казал богочеловекът. Думи сюблимни, думи на дълбоко откровение, в които се заключава цяла една религия на милост и братство, назначена да обори религиите на паганизмът, да постави света върху ново нравствено начало, начало колкото человешко, толкоз и божествено. И за тия думи великият учител биде разпнат. И вековете и народите от деветнайсет века насам съзерцават с удивление тоя образ на кръста, а божественото му учение продължава да поразява умовете със своята сюблимна простота и глъбочайша философска правда.

* * *

„Любите друг друга!“ Поколения от мъдреци велики, от Омира до Волтера и до Ренана, са дивили света с произведенията на своя ум; плеада вдъхновени мислители са оставили на человечеството плодовете на своя гений, планини от съчинения на науката и творческата мисъл на всичките векове лежат пред нас в изумителното си богатство и прониквающа сила; но всичката тая грамада от умствени светлини бледнее пред тия три кратки думи, изречени от Христа: „Любите друг друга!“ Никоя философия нито се издигна до тая висота, нито постигна такава проста и величествена истина-откровение, единствено способна да даде щастие на уморения от борба и лутания човешки род. И тъмният и необразован „Назареянин“ продължава да блести още по в светъл ореол на слава. Пороите, реките кръв, разлени от безчислените войни на народите, са изтекли, изсъхнали са, забравили са се, и пред нас остават вечно свежи и руйни и божествените струйки кръв, протекли от кръста, за да запечатат с безсмъртие великите думи на спасителя.

* * *

„Любите друг друга!“ — ехтят и днес пак тия думи, черковните химни ги разглашават, камбаните ги разнасят из въздуха заедно с прославлението на великия Страдалец за человечеството, народите и племената в обоготворение скланят глава. Защото в тежките борби на живота, сред лудостта на егоизма и свирепството на разюзданите умрази, бухтящата вълна на които залива и дави света, тия думи са единствения якор на спасение, тая истина е Араратът, на който ще се спре и почине ковчега на тънещия в гибелта на безверието человек, когато тя се възприеме и усвои от него.

* * *

И сега при слушането ликуванията и радостта от големия празник на Възкресението, тежко съзнание мъчи душата. Неволно се питаш: до где сме отишли из тоя път? Уви, неутешителни са мислите, които повдига питането. Цивилизацията префини умовете, изглади нравите, даде ни чудните си усъвършенствувания, за да се мерим със силите на природата, дори да ги надвиваме, но в нашата душа нейното действие е нищожно. Христовото слово й остая чуждо и целта му не е нейна цел. Не бързаме и ние, както и толкова други, да фърлим камъка на нашия напредък; но както всичките, чувствуваме потребата от друго нещо, от нов залог, за да вярваме в бъдещето… И днес, както преди 19 века, человечеството се ослушва с разтреперано сърце, неудовлетворено от това, което цивилизацията е постигнала за него. Душата жадува за нещо, което няма, съвестта е безпокойна от товара си и нетърпеливо чака часът да хвърли тежестта му. Человечеството чака спасител, а спасителят отдавна се е явил и е казал: „Любите друг друга!“ Суетен позив! Ушите го възприемат, умовете го разбират, но сърцата остаят безотзивни, закоравели в жестокост и егоизъм… А при това те се жадуват, се се надяват нещо. Това жадуване е и залога за добро в бъдещето. Това чувство е благодатно, защото е стремление към напред, потребност за обновление. Ето защо пророкът на новото време Лев Толстой, тълкувател всечут на великите принципи Христови, извиква такова чутко внимание, такова почитание у образованото человечество, когато подзима с всичката мощ на гения си великата проповед, свещеният „парадокс“ на спасителя: „Любите друг друга!“

* * *

Нека се надеем — ние се надеем, ние сме уверени, — че человечеството отива бавно, мудно, към тая истина, че тя ще да влезе в нашата плът и кръв и със силата си ще прероди света и ще направи человеческия род да възкръсне за нов живот.

А сега — нека да си кажем радостно: „Христос възкресе!“

София 1903

Край

Източник на набран текст: Словото

Материалът Иван Вазов – Великденско размишление (Разказ) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Официалната церемония по откриването на българското председателство на Съвета на ЕС се състоя на 11.01 в Народния театър.

Изявления направиха председателите на ЕК и ЕП Жан-Клод Юнкер и Антонио Таяни, председателят на Европейския съвет Доналд Туск, президентът на България Румен Радев, председателят на НС Цвета Караянчева, премиерът Бойко Борисов и министър Лиляна Павлова.

Истинска радост и положителни вълнения донесе обаче Доналд Туск, който произнесе цялата си реч на български език, рецитирайки в началото „Отечество любезно“ на Иван Вазов. Цялата зала го аплодира за неговият прекрасен избор, а емоциите достигнаха до сърцата на милиони българи. Социалните мрежи прегряха от споделяния, харесвания и коментари.

„Като поляк аз добре разбирам колко много работа, кураж и решимост ви е струвало на вас, българите, да постигнете тези европейски успехи за вашето Отечество.           Никой не ви е дал нищо даром. Вие самите, на първо място, сте творците на този исторически обрат, на тези „нови, по-нови красоти“.

По-младите поколения навярно свързват театъра, в който се намираме сега, по-скоро с известния актьор Захари Бахаров и ролята му в култовия сериал „Игра на тронове“, отколкото с поезията на Вазов. Историята на Балканите е по-драматична и по-интересна от сценария на „Игра на тронове“, макар в нея да няма дракони.                 Всички ние бихме искали настоящето и бъдещето на Балканите да наподобяват по-малко сценарии на драматични филми.

„Вие винаги сте били решителни и смели, което потвърдихте в последните години.
Стабилност, сигурност, благоденствие – това заслужават хората в целия този регион. Добре, че един от приоритетите на българското председателство е бъдещето на западните Балкани. А Европейският съюз съществува, за да превърне именно този сценарий в реалност“, каза Доналд Туск.

Кой друг, ако не вие, потомците на Спартак, вие, които не сте загубили знаме в битка, кой друг би бил на висотата на тази важна и трудна задача – да се поднови европейската перспектива за целия регион.

Ето защо вярвам, че вашето председателство, ще е толкова резултатно, колкото преди четвърт век беше Христо Стоичков на световното по футбол. С министър-председател, който би могъл да сплаши не един тракийски войн, ще се справите“, е сигурен Туск.

„От 11 години сме член на Съюза, но от 13 века България е югоизточната порта на континента. Това е скъпо платен исторически опит. Ние знаем, че не трябва да има разделения помежду ни“. Това заяви президентът Румен Радев на официалната церемония, на която България застана начело на ЕС. „България притежава изпитан във времето модел на добро съжителство между религиите. Ние сме родината на Кирилицата, която е мост в Европа, каза още президентът. Той наблегна, че България поема председателството в труден момент: „Миграцията и тероризмът изискват диалог с големите съседи на Съюза“. „В едно съм убеден. Когато проблемите засягат всички ни ни трябват разбираема реч, ново самочувствие, доверие и надмогване на егоизма“, каза още президентът.

Целия запис от събитието ще намерите във видеото от стрийминга на Европейската комисия. Речта на Доналд Туск започва от 47:28 минута:

Материалът Речта на Доналд Туск, която разплака българите! ВИДЕОТО събра хиляди реакции в мрежата! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Село Рибарица е малко, китно и спретнато селце в близост до град Тетевен. Нито е много високо, нито ниско разположено в Тетевенския балкан. Спокойно ни гледа от подножието на връх Вежен в Стара планина и се усмихва с китните си белосани къщички, отрупани с шарени цветя.

Тук къщите не са Възрожденски, нито пра-стари, но пък са толкова спретнати, че ти се иска да поспреш, да влезеш в една от тях и сладко да си побъбриш с местните на чаша кафе. Останки от древни гробници и могили също липсват, но ви очаква дивата природа на национален парк „Централен Балкан“ и резервата „Царичина“.

Легендата на самото село се носи от уста на уста и възхвалява силата на червеното омайниче, излекувало царската щерка. И до днес местните наричат цветето „Царичина“. Самото име на селото идва от легенда, която разказва за това как местните хора ходели за риба до реката и винаги се прибирали с пълни до горе кошници.

Възхитен от невероятната природа, при своето посещение в Тетевенския край, Иван Вазов възкликва: „Ако не бях дошъл в Тетевен и аз щях да бъда чужденец на майка България… Много съм бродил, много съм скитал, но не съм видял по-чуден рай“.

Село Рибарица може да ви впечатли и с буйните си коне. Любителите на конния спорт, определено ще се влюбят в мястото и възможностите му за езда. Населението му наброява значителната бройка от около 1200 души и от всеки ъгъл ви гледа занаятчийска работилничка, казан за варене на ракия или водна мелница. Река Бели Вит опасва селото и е атрактивна туристическа дестинация.

Много семейни хотелчета, къщи за гости и вили ви очакват тук. Можете да предприемете планински походи до хижите „Ехо“, „Бенковски“ и „Вежен“. Резерватите „Козя стена“ и „ Боатин“, можете да достигнете по Вело маршрут или пешеходен такъв от селото. Не далеч са и Гложенския манастир, пещерата Съева дупка и Троянския манастир. Подарете си една магия това Лято сред пределите на биосферния резерват „Царичина“ и Рибарица.

https://www.youtube.com/watch?v=x1cQKKF6N0U

Материалът Село Рибарица и връзката с дивата природа. Потопете се в неземната природа на това изпълнено с легенди райско кътче на родината (Снимки и ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Нека си припомним този незабравим разказ на титана на българската литература Иван Вазов, докосващ сърцето и душата на всеки българин:

Когато си спомняме за нашите бащи, деди, роднини, преселили се на оня свят преди освобождението на отечеството, преди да лъснат пред очите им сладките лъчи на свободата, често ни минува през ума какво би било учудването им, радостта им, ако по едно чудо се събудеха от вечния си сън в гробовете, излезеха на бял свят и погледнеха около себе си: как щяха да бъдат поразени от всичко онова непознато, невероятно в живота, което ще ги обикаля и в което те ще се чувстват чужденци. . .

Нещастните родни души няма обаче да възкръснат и да се порадват на чудесиите на свободата, на които ние, обръгнали вече, гледаме равнодушно сега и за които те не са сънували даже в най-дивните си блянове!. . .

Не, те няма да възкръснат, никой не е възкръснал… Имаше обаче един човек, който бе умрял в навечерието на Освободителната война и който възкръснал при вида на освободена България, без да изпита разочарованията на нас, живите, които гледаме.

Той беше осемдесет и четири годишният старец дядо Йоцо.

Той живееше в едно затънтено планинско, от няколко кошари селце, загнездено в един висок усоен валог на Стара планина, над Искърската клисура.

Тоя дядо Йоцо, прост, но събуден старец, прекарал тежкия живот на роба във всичките му тегла, грозотии и безнадеждност, беше имал злочестината внезапно да ослепее в родното си гнездо на шейсет и четвъртата си година, тъкмо при отварянето Руско-турската война.

Той остана жив, но умря за живота, за светлината, с неугасен таен копнеж в сърцето да види „българското“ – така той наричаше свободна България!

В душата му живееха само образи от черното минало; в неговата старешка бодра памет върлуваха се тъмен рой спомени от робския живот, спомени грозни и лоши. Той виждаше в мислите си ясно, което е виждал с очите си някога: ясно му се мяркаха в мрака червени фасове, гъжви, камшици, свирепи турци със свирепи лица, една дълга робска нощ без проблясък от радост и надежда, роден в нея и умрял в нея.

Той падаше полека-лека в безучастна апатия към всичко, що го заобикаляше, в едно незлобиво състояние, близо до старческо полишване. По цели часове и дни стоеше под сянката на церовете замислен, с поглед умрял, безцелно вторачен в пространството, вслушвайки се в глухия шум на Искъра.

Изглеждаше, че нищо ново отвън няма вече да дойде да изтръгне душата му от това бавно и тихо умиране.

Това се случи обаче.

Разнесе се слух, че ще прокарват железен път из клисурата на Искъра: инженери вече мерили там. Тоя слух стигна и до ушите на дяда Йоца и разтресе като с чук душевната му летаргия. Събуди се в дълбочините на паметта му един заспал отколешен спомен: той бе слушал в младини от един врачански чорбаджия, чорбаджи Мано, как паши и големци и френски мендизи казвали, че железница не е край да мине из устието; че милиони и милиони да се похарчат – нахалост е. . .

– Как? Българска железница? . . .

Той не искаше да повярва. Железница?. . . Из това устие, из тия стръмни места, дето кон не намираше място да закрепи копитата си по канарите? Дето кози крак мъчно се задържаше по стените?. . .

– Една голяма царщина не се нае, та ние ли?

Но слухът упорствуваше, продължаваше да смущава въображението на слепия старец; той даде работа на ума му – по всичко друго останал в състояние на детска незлобивост.

Но обадиха му един ден, че се захваща направата на железницата из устието. Селяните се наемаха за работници и слазяха долу при Искъра.

Удиви се старецът.

– Види се, намериха се някъде още по-учудени инженери – свят голям . . . Френци ли са пак?

Казаха му, че са българи.

Смая се старецът.

– Как, наши? Български инженери! Дето паши и учени френци казваха, че не може! Та сме имали по-учени хора ние?. . . Ами милионите у хилядите милиони, дето казваше чорбаджи Мано? . . .

– И милионите си имаме. . . Който си има брада, има си и гребен! . . .

Изпълни се душата на дяда Йоца с възхищение. И войска, и паши, и топове, и княз, и учени хора, и милиони, и чудосии над чудосиите!

Сега „българското“ му се представи нещо велико, могъществено, необятно. . . Неговият убоги ум не можеше да побере всичкото това величие. Досега символите на „българското“ се изразяваха за него само в еполетите на околийския началник и в сабята на войника, които бе попипал и целувал; сега то го поразяваше, смайваше със силата си и пълнеше с гордост душата му, българска ръка сечеше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!

Де сега Мана чорбаджи, да видим какво ще каже?

Когато чу първите пукоти на канарите, които се строполяваха долу от мините, той си отри с ръкав очите, защото се просълзиха.

Оттогава неговото любимо място за стоене беше скалата на петдесетина крачки от държавата му, надвиснала над дълбоката клисура на Искъра, загърмяла от трескава работа.

От заран до вечер той стоеше на скалата, слушаше гълчът, пукотите, ударите на мотиките в земята, търкалянето на колцата, движението, смесения шум от усилията на гигантското дело.

Железницата се свърши и заработи. Дядо Йоцо чу с трепет първите писъци на свирката на паравоза, трещенето на колелата по релсите.

Пищеше и трещеше „българската железница“! Той сякаш оживя, възроди се. Отиваше редовно на скалата, щом наближаваше часът на влака, за да чуе свирката и да погледа българската железница как фучи из устието.

Железният път се свързва в мислите му с понятието за свободна България. Той му говореше с гърмежа си ясно за новото, за „българското“ време. Както преди нищо не наумяваше в селото за него: само „свирката“ му обаждаше това. И когато наближаваше тя да изпищи, той зарязваше всичко и тичаше с тояжката си на канарата, за да гледа . . . Пътниците, изправени на прозорците на вагоните да гледат живописните завои на пролома съгледваха учудени на един рът отсреща, че стои един човек и им маха с шапка. Това беше дядо Йоцо. Той поздравяваше по тоя начин нова България.

Съселяните му привикнаха да го виждат всеки ден на скалата и си казваха ухилено:

– Дядо Йоцо гледа . . .

Тоя умрял за живота и за света човек възкръсваше само при ехтежа на влака и му се радваше с детинска радост. Само той вече олицетворяваше пред него свободна България; понеже не беше видял железница през живота си, въображението му я рисуваше като един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България.

Слепотата и умствената му незлобливост бяха запазили като с броня душата му от разочарованията на тъмните й страни, които разочарования изпитваме ние, окатите . . .

Честит слепец!

Често някой нов кондуктор, учуден, че вижда все на същия час на канарата един старец, който маха с шапка към летящия влак, запитваше на ближната станция селяните, що се качваха в третия клас:

– Кой е този човек, дето все маха с шапка там от канарата? Някой луд?

И селяните отговаряха обикновено:

– Не бе, дядо Йоцо гледа . . .

Една вечер Йоцо се не върна вкъщи. Заранта син му отиде да го дири право при скалата, мислейки, че може да е паднал в пропастта.

Но той го завари умрял там с шапка в ръка.

Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравлявайки нова България. . .

Материалът ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА – Иван Вазов. Всеки българин трябва да прочете (чуе) този удивителен разказ! (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Този юнак, застанал до оръдието на самият връх Шипка издекламира стихотворението от „Епопея на забравените“ с изключителен патос и чувство.

Това ни кара да се замислим, че все още в някои от нас преобладава патриотизма и ние учим и възпитаваме своите деца правилно. С тези изпълнения искаме да ви вдъхнем кураж и да ви кажем, че все още има надежда да се съхраним като нация! Вижте това великолепие и му се насладете. Споделете го с някой близък човек, за да се зарадва и той на това прекрасно дете!

Материалът ИЗУМИТЕЛНО! Това мъниче развълнува цяла България невероятно изпълнение на „Опълченците на Шипка“! Заслужава да се види и от вас! (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Черепишкия манастир е сгушен сред уникалното със своята красота и природни забележителности Искърско дефиле. Манастира се намира в близост до гара Черепиш край Враца.

Той предлага стаи за настаняване, като можете да се насладите на гостоприемството на монасите, които на сутринта с радост ще споделят закуската си с вас. Празника на Черепишкия манастир се чества на 15 август. Тогава е Деня на Успението на Света Богородица заради което към манастира се стичат много вярващи.

Черепишкия манастир „Успение Богородично” е запазил в себе си уникална и вековна история. Построен по времето на Второто българско царство от цар Иван Шишман, след това разрушен при падането на България под Османско иго. Храмът бива съграждан отново и отново след всяко опожаряване по време на турското робство. През годините на Възраждане манастира се е превърнал в просветно средище.

В него е отсядал Софроний Врачански, както и хора от революционните комитети на Врачанско и Белоградчишко. В Черепишкия манастир през годините са се водели учебни занятия.

                         Чудесата в манастира са неизброими и нестихващи, за които свидетелстват монаси и миряни. Мъж от Мездра на 45-години се е излекувал от страшната диагноза рак на гърлото в Черепишкия манастир. Със  силни и искренни молитви към Бог подкрепени от истинска вяра той се спасил от тежката болест.

За друг ярък пример споделят духовниците в светата обител. Мъжът бил силно зависим от алкохола и това било причината да изгуби семейството, работата, спестените пари и приятелите. Останал в ситуация без изход, той се обърнал към Бог.

След кратък престой, при който останал на пост и молитва, мъжът си тръгнал напълно променен. Няколко години по-късно се върнал, за да благодари и сподели чудната си история на монасите, които му дали сила и смелост за нов живот. Оказало се, че човекът стъпил здраво на краката си, започнал престижна и добре платена работа. За кратко забогатял. Преместил се да живее в Монте Карло и изградил сплотено семейство. Пред портите на манастира пък спряла една от най-луксозните и скъпи лимузини в целия свят.

В манастира дори има отделено помещение за народния поет Иван Вазов, които е обичал да се усамотява в него и да твори. Там той написал любимата на поколения „Една българка”. Този кът може да бъде видян и днес.

В манастира има запазени стенописи на повече от пет века, а също така и колекция от икони, също събирани и пазени през вековете.

Днес манастира е съставен от сводеста сграда с островръх купол и с обширно предверие. В двора на манастира се намират жилищни сгради. Те са построени през 1836 година от игумен Йосиф. Посетителите могат да разгледат „Данаиловата сграда”, „Методиевото здание”, „Рашидово здание” и да се насладят на една архитектура от вече позабравени времена, която неусетно прелива в гористите местности наоколо. В манастирският комплекс се намират реставрираните Владишка, Училищна, Приемна сгради. Интересен факт за „Рашидовото здание” е, че то е построено с парите на богат турчин. Той ги дарява на манастира в знак на благодарност за това, че дъщеря му е излекувана там.

Природата около Черепишкия манастир е прекрасна. Над самия манастир се намират Черепишките скали. През 1784 година в тях била изградена двуетажна костница, а параклиса вътре е посветен на „Св. Йоан Кръстител”. Под манастира тихо тече Искъра, а много от сградите в манастирския комплекс са надвиснали над нея, като така навяват спомени за отминали времена и живота тогава. Самият комплекс не е голям, но красивата природа около него,  както и спокойствието в него са магнит за много хора.

Малък водопад край Черепишкия манастир

Всичко това кара Алеко Константинов да напише няколко реда от които става ясно колко е запленен от природата, красотата и архитектурата на манастира. Прочутия пътешественик от Унгария Феликс Каниц пък възкликва след визитата си в Черепишкия манастир: „Най-красивото място”.

Уникалното разположение на комплекса, зареждаща енергия, старинната архитектура, която сякаш е застинала във времето, както и страхотната планинска природа, правят това място предпочитано за посещение от много хора.

Материалът На разходка до Черепишкия манастир, който ще ви завладее с красотата и историята си. Чудесата на това свято място не спират – болни оздравяват, бедни забогатяват! (СНИМКИ и ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.