Върхът е наричан „свърталище на бури, виелици и вечно налитащи мъгли”

Източник: Десант
Автор: полковник от резерва д-р Петър Ненков, военен историк

Тази година се навършват 98 години от епичните боеве за връх Каймакчалан в Македония, състояли се между 12 и 30 септември 1916 г. по време на Първата световна война.

На 9 септември 1915 г. българската армия извършва обща мобилизация и на 1 октомври преминава държавната граница на Сърбия. Само за 40 дни тя разгромява сръбската армия, която до този момент успешно задържа настъплението от северозапад на австроунгарските войски.

Притиснати от три страни, остатъците от сръбските войски, начело с крал Петър, министър-председателя Никола Пашич и началника на Генералния щаб генерал Путник, когото носят на носилка, се изтеглят през Албанските планини към адриатическото крайбрежие.

Там с френски параходи са превозени до остров Корфу. Наложеното от германското командване бездействие на нашите войски дава възможност на щаба на съглашенците да организира своите войски при Солун и да привлече подкрепления.

На 18 август 1916 г. Втора армия изтласква англо-френските части оттатък река Струма. 8-ма пехотна Тунджанска дивизия от Първа армия освобождава Лерин, Баница и Костур. Но с това настъпателните възможности на българската армия се изчерпват.

Съсредоточило превъзхождащи по численост сили, съглашенското командване решава да предприеме през есента на 1916 г. настъпление срещу десния фланг на Първа армия в направление на Битоля.

На 12 септември 1916 г. започва артилерийската подготовка на противника. Тя продължава 4 дни и е толкова ожесточена, че окопите и ходове за съобщения на защитниците са съвършено сринати. Бойците остават на открито под убийствения огън на противника.

Малочислената българска артилерия не е в състояние да окаже помощ на пехотата. Срещу българските позиции настъпват 3 пехотни сръбски дивизии – Дунавска, Шумадийска и Тимошка.

Противникът насочва главния си удар срещу връх Каймакчалан, висок 2524 м. Върхът е наричан „свърталище на бури, виелици и вечно налитащи мъгли”. Той е скалист и гол, покрит само с алпийска трева и отвсякъде е изложен на артилерийски обстрел.

Отбранява се от 5 дружини и 4 батареи от 11 пехотен Сливенски полк, изтощени вече от боевете. Срещу него настъпва цяла сръбска дивизия с 50 тежки оръдия и много минохвъргачки. 46 дни продължават боевете за неговата защита. 46 дни върхът е забулен в барутни облаци, раздиран от огнените мълнии на експлозиите.

Ден и нощ върху него се изсипва огън и метал. Пръстта вече не личи под пласта от шрапнели. Каймакчалан кипи и дими като вулкан. По плещите му се стича черна лава от кипнала земя, камъни и кръв.

Окопите са сринати, ходовете за съобщения са заличени, телените мрежи са разкъсани, закритията са съборени. Огнените урагани следват един след друг, застигат се, огласят простора с адски вой. И когато противникът решава, че на върха не е останал жив човек, тръгва самоуверено в атака. Барутната мъгла е непроницаема.

Окопите на защитниците – преди миг пусти, изведнъж оживяват и посрещат врага с пушечен и картечен огън. Атакуващите вериги на сърбите се свличат в дълбоките долове.

И така ден и нощ българските войници отбиват 60 атаки на противника, който ги надвишава десеторно по численост. Сърбите 60 пъти атакуват върха и 60 пъти са принудени да отстъпят в безпорядък пред българската твърдост и мъжество. Жертвите и за двете страни са огромни. Всеки ден отминава кървав и жесток.

Броят на излезлите от строя български воини достига 8000 души, а върхът все още се държи. Нощем няма почивка. Трябва да се поправят от разрушенията отбранителните съоръжения.

Войниците са смъртно уморени. Лицата им са изпити от изтощение и почернели от барутния дим. Погледите им са мътни от безсъние и напрежение. Едва днес, седнали в меките си столове и топли стаи, можем да си представим ада, през който са минали тези смели синове на България.

И друг враг връхлита храбрите защитници на върха – студът. Страданията им се увеличават от рано настъпилото захлаждане. Тежки облаци обвиват върха, залива го пороен дъжд и го обгръщат пронизителни ветрове, които заледяват окопите, оръжието и хората.

Окопите се пълнят с вода, затворите на пушките замръзват и не могат да стрелят, ръцете се вкочаняват и не могат да държат оръжието, но остава духът – онзи прочут български дух, който кара воините от 11-и пехотен полк да забравят за смъртта и да се сражават като лъвове срещу превъзхождащия ги неприятел.

Седем противникови батареи всеки ден засипват върха с хиляди снаряди. Скалите се тресат от взривовете, откъртени камъни се търкалят по сипеите, барутният дим изобщо не се разсейва, адският грохот е нетърпим. Но върхът остава български!

След студа и артилерийската канонада врагът, повече от всякога е сигурен в успеха си. Неприятелските вериги отново се втурват в атака. На върха замръзналите пушки замлъкват, а с тях и тежките картечници. Но са останали ръчните гранати и ножовете. С тях сливенци отблъскват и тази атака.

Нашите сили се топят, докато противникът непрекъснато получава нови подкрепления и се надига отново в атака. Този път сърбите проникват на позицията. Устремяват се към 4-та батарея от 6-и артилерийски полк, разположена на самия Каймакчалан. Тя неведнъж е водила успешен двубой със седемте противникови батареи и е подкрепяла с огън пехотата.

Противникът наближава оръдията и още миг ще ги плени. Те стрелят с картеч. Командирът на батареята капитан Стефан Сотиров е ранен, но не се оттегля от боя. Неприятелските войници се вмъкват между оръдията.

Тогава измъчени и изнемощели, пехотинците се втурват с вик „ура” към позицията на батареята. Те удрят с ножове и приклади, артилеристите стоварват върху каските на враговете банниците на оръдията и те ужасени от отчаяния отпор, отстъпват с бягство.

С всеки изминал ден защитата на Каймакчалан става все по-трудна. Противникът настъпва срещу левия фланг на позицията, отбранявана от 3-та пехотна рота. Нейните окопи са изпълнени с трупове на убити, с ранени на две, три и четири места.

Войсковото формирование се топи бързо. Пада убит ротният командир, взводните командири и подофицерите. Накрая остават живи само 15 войника от ротата. От вражеския артилерийски огън вече не личи къде са били окопите. 15-те храбреци заемат позиция на канарите над позицията и оттам с ръчни бомби отбиват поредната вражеска атака.

В центъра на позицията прозвучава тръба. Тя подава сигнал за атака. Четвърта батарея открива огън. Защитниците на Каймакчалан се вдигат в контраатака, за да си възвърнат предните окопи, които противникът е успял да овладее.

Командирът на 11-и пехотен Сливенски полк полковник Никола Христов и командирът на бригадата полковник Алекси Попов запасват паласки, вземат по една пушка и повеждат малцината останали живи срещу врага.

„Напред. На нож!“ – ечи команда. Командирът на 10-а пехотна рота също подава същата команда и напуска окопа, но никой не го последва. Той се оглежда с помътнял поглед и разбира, че всичките му бойци са мъртви. Обръща се отново към окопа и изкомандвайки: „Мъртвите в атака!“, тръгва към противника – сам, горд и величав, презрял смъртта.

Сливенци и другарите им от другите полкове, притекли им се на помощ, се втурват напред. Блясват неприятелските ракети. С удар на нож българите си връщат окопите, които врагът е заел. Продължават към противниковите окопи, които са изкопани само на 150 крачки от нашите и нахлуват в тях. Борбата е кратка и жестока.

Смелият командир на дружина майор Куртев поваля трима сръбски войника, но сам е тежко ранен в ръкопашната схватка. Преди да издъхне се обръща към своите бойци: „Удрете, братя! За мен не се грижете. Пазете България!“

И отново се чува адски трясък и грохот. Отново кръв залива Каймакчалан. Не остават никакви офицери и подофицери. Първият окоп е пълен с убити и нито един жив. Вторият окоп е пълен с убити и нито един жив. Оцелелите търсят закрила от вражеския огън зад труповете на своите мъртви другари. Скрити зад тях, те отбиват с огън и ръчни гранати поредната атака на врага.

Закривайки с гърдите си ротния му командир, предпазвайки го от насочения към него вражески нож, загива единственият останал жив подофицер в полка – Стефан Китайков, показал изумителна храброст в боевете.

На 30 септември 1916 г. сърбите, получили помощ, засилват огъня си до невъобразимост. Вече не се чуват отделни изстрели – всичко се слива в непрекъснат грохот. Цели групи войници от 11-и пехотен полк внезапно полудяват, стават равнодушни към смъртта и вече не познават командирите си и своите другари. Българските батареи на Каймакчалан мълчат. Свършили са снарядите. Нови не може да се поднесат.

Огънят на противника е подлудяващ, смъртоносен. Мълчат окопите. В тях на вечна стража са останали само мъртвите герои. Тук-там из барутния дим като призраци се мяркат само отделни войници. Те държат в ръцете си пушки, но не стрелят, защото от неспирния ужасен трясък – някои от тях са оглушали, други са загубили разсъдъка си.

Противникът навлиза плахо в позицията и също не стреля по тях. Оставя ги да се изтеглят. За пръв път от много дни на Каймакчалан е тихо. Върхът е паднал с чест и слава, на която биха могли да завидят и древните спартанци!

След Шипка, връх Средногорец и Калиманци, Каймакчалан остава завинаги записан със златни букви в бранната летопис на Третата българска държава като еманация на българския дух и мъжество. Пред паметта на воините от 11-и пехотен Сливенски полк можем само да свалим шапки и мълком да се поклоним.

Материалът Каймакчалан – име символ на българския героизъм е публикуван за пръв път на Опознай България.