Автор: Капка Тодорова

Университетът в Саутхемптън: Ако Китай не беше цензурирал учените и журналистите, щеше да намали с 86% случаите на коронавирус

Преди дни китайският премиер Ли Къцян направи публично обръщение към партийния апарат, изрично настоявайки да не бъде замитан под килима нито един случай на заразен с коронавирус само и само да се подава сводка с 0 нови случаи.

Думите му разтревожиха и без това вече скептичните към информацията, идваща от Китай, учени и лекари.

Още повече че президентът Си Дзинпин малко преди него обяви пълна победа над епидемията и нареди връщането на пълни обороти към икономическия растеж. Това постави партийните кадри в страната под огромен натиск. Дни наред здравната комисия на Китай получаваше само нулеви сводки за нови случаи.

Притиснати между заповедта на президента и желанието на премиера, повечето партийни лидери в страната намериха хитър изход от ситуацията: Сега за нови случаи се обявяват само хора, които (наистина или не) са се върнали от чужбина и са „внесли“ заразата със себе си. Те са поставяни веднага под 14-дневна карантина.

В същото време вече няколко западни медии цитираха сравнително критичното китайски списание Caixin, според което в провинция Хубей продължават да се появяват всекидневно множество случаи на зараза, повечето без симптоми. Случаите без симптоми обаче не се включват в официалната статистика на Китай. Какво означава тогава така внимателно поднесената новина на списанието?

Австралия първа изказа съмненията си гласно. Вирусологът Найджъл Магмилън съобщи пред агенция Блумбърг, че не вижда никакъв смисъл в изключването от държавната статистика на хора без симптоми, но позитивни за вируса. Вече е доказано, че хората без симптоми също заразяват и вероятно те са и основният преносител на заразата, предупреди той.

Във всички страни в статистиката влизат и заразените хора без симптоми, в Китай те са изключени от нея и това обяснява внезапното оздравяване на всички.

Не по-малко от една трета от хората, показали положителен резултат при тестване в Китай, не са развили симптоми или симптомите са се развили по-късно, съобщи в неделя ситуираният в Хонконг South China Morning Post, цитирайки класифицирани данни на китайското правителство.

Пекин се опита да успокои населението след тези информации, като във вторник обяви, че „всички заразени, но без симптоми, са проследени, установени и в карантина за 14 дни“.

В същото време Скот Готлиб, бившият шеф на американската агенция по храните и лекарствата, написа в туитър, че вече е ясно, че хората с леки симптоми или без симптоми са вероятно и най-големите разносители на заразата в света и контролът на разпространението е много труден, когато няма протичане.

Това се потвърждава и от данните на Южна Корея, която е страната с най-масови тестове в света в момента. Тествани са близо 350 хил. души, като около 20% от тези с положителна проба са били без симптоми. Исландия пък, която тества най-голям процент спрямо броя на населението си (13 хил. души при население от 364 хиляди), съобщи, че 50% от тези с коронавирус са били асимптоматични.

„От началото на март, когато Пекин обяви епидемията за победена и извади от сводките хората без симптоми, Китай влезе в нова, изключително агресивна роля. Правителството в Пекин се опитва да наложи в цял свят схващането, че китайската система е много по-добра и ефективна от държавните системи в Европа и САЩ, които според техните твърдения „се провалят“, написа Юн Сун от вашингтонския аналитичен център „Стимсън“.

Това е факт – Пекин от началото на март провежда така наречената дипломация на маските, като се опитва от „причинител на епидемията“ да се превърне в спасител за общественото мнение в света. С голям шум праща 13 лекари в Италия или обещава помощ от маски и защитни облекла на Източна Европа. „На когото ръкуванията в ЕС вече не помагат, Китай подава щедра ръка“, написа държавната агенция Синхуа.

Същевременно Китай не обелва и дума за получените 50 тона маски, защитно облекло и медицинска техника в края на януари от ЕС и САЩ. В същото време се появяват тревожни данни за агресивни опити на Китай да изкупи поставени на колене в момента италиански фирми.

Пропагандата е успешна в доста страни. Например сръбският премиер Александар Вучич заяви: „Европейската солидарност е несъществуващ мит. Само Китай може да ни помогне.“

Помогна ли наистина Китай на Европа? Да, сега страната праща маски и костюми, а изключително строгите мерки, които взе след избухването на епидемията, дадоха отсрочка на света. Но дали щеше да се стигне дотук, ако китайските власти не бяха наложили цензура на своите учени и лекари, които предупредиха за пандемията съвсем навреме?

Вече е известно, че още на 5 януари изследователски център в Шанхай успява да идентифицира и да разчете генома на вируса. Учените незабавно информират китайската здравна комисия, но получават строга забрана да разпространяват информацията, а откритието им се засекретява и не става достояние нито на учените в света, нито на хората в Китай. Поне не през следващите две седмици, които се оказват достатъчно време, за да избухне заразата с пълна сила. Когато случаите на смърт от странно белодробно възпаление в провинция Хубей надхвърлят всяка статистика до този момент, Пекин се вижда принуден да действа. Отново минава цяла седмица, преди да информира СЗО. При това, защото вече от два дни американската преса пише за странния вирус, върлуващ в Китай. Отчаяни китайски лекари са успели да информират чуждестранните медии, виждайки, че седмици наред тяхното правителство не предприема нищо.

Но лъжите на Пекин не започват едва през февруари. Още в началото на декември 34-годишният д-р Ли Уънлян от Ухан е притеснен от странно протичащите вирусни инфекции в отделението му. В края на декември той публикува следния пост в групата на абсолвентите от Медицинския университет в Ухан със 150 членове: „Седем случая на ТОРС на пазара за морски продукти и плодове. Всички пациенти са изолирани в интензивното отделение.“ Член на групата прави скрийншот на публикацията и я споделя и на други места в интернет заедно с името и длъжността на д-р Ли. Това дава основание на полицията да обвини лекаря в „нарушение на обществения мир“. Той е попитан дали в бъдеще ще се откаже от този вид действия и е заплашен с наказателно преследване.

В началото на януари 2020 г. Ли и още седем медици са наречени „лъжци“ от държавната преса. Обвинени са, че са разпространили лъжливи сведения за случаи на пневмония, целейки всяване на паника сред населението. Седмица по-късно Ли е настанен в болница – самият той се е заразил с тогава все още мистериозния вирус. Заболяването е установено и при родителите му, както и при някои негови колеги. В своето последно интервю за китайското списание Caixin на 30 януари Ли заявява: „Не съм разпространявал неистини – исках да привлека вниманието на колегите си лекари, но не и да предизвиквам паника.“ Към публикацията е прикачено и лабораторно изследване, съгласно което в случаите от пазара в Ухан става дума за вирус, подобен на ТОРС. „В едно здраво общество не бива да има само един-единствен глас“, казва Ли пред списанието.

Малко след това той издъхва.

Не само лекари са подложени на репресии. Изчезват безследно и журналисти, които се опитват да установят размера на катастрофата и да предупредят всички.

В швейцарския вестник „Льо Темпс“ днес генералният секретар на „Репортери без граници“ Кристоф Делоар излезе с остра позиция срещу Пекин.

„В изследване на университета в Саутхемптън, публикувано на 13 март, се доказва, че ако Китай не беше цензурирал учените и журналистите си, щеше да намали с 86% случаите на коронавирус.

Първият документиран случай на зараза с COVID-19 е още в края на ноември. Един месец по-късно – на 18 декември, провинция Хубей докладва за 60 случая на непозната болест, причинена от вирус, наподобяващ SARS. Пекин не взема никакви мерки. Болестта се разпространява все по-бързо. Медиите не са информирани. В края на декември – на 25-и, доктор Ли Уънлян се опитва да предупреди медиите. Те са заплашени от затвор и репресии, ако публикуват такава информация. На 30 декември той предупреждава колеги в интернет. На 31 декември Пекин затваря най-голямата дискусионна платформа в страната – WeChat, за да не може да се разпространи новината. На 5 януари учените идентифицират новия вирус. Пекин е принуден да съобщи за него, но го прави едва на 11 януари. Вече има милиони заразени.

Китай затваря провинцията за два месеца и обявява в началото на март болестта за победена. На 3 март изчезва журналистът Ли Жъуан. Той е напуснал държавната телевизия през януари и е влязъл в затворената провинция, за да предава какво се случва наистина. Прави го от своя блог. Две седмици преди изчезването му той прави репортаж от крематориум в Ухан. Капацитетът е напълно изчерпан, виждайки планините от трупове, младият журналист се усъмнява, че държавната статистика на починалите и реалността се припокриват. По-късно прави репортаж от подземен гараж, в който насила са държани сезонни работници. Те живеят в подземието без никакви условия с пълна забрана да излизат. На 3 март Ли се включва за последно от автомобила си и показва преследваща го кола на държавна сигурност. Влиза в жилището си, включва се отново онлайн, докато на вратата се тропа, за да каже:

„Ако вие самите подкрепяте този режим сега, без да се замисляте, ще дойде денят, в който и вие ще паднете негова жертва. Това беше от мен. Сега отивам да отворя вратата.“ Оттогава той се води изчезнал.

Безследно изчезна и журналистът и влогър Фънг Бин. Той предава седмици наред драматични сцени от болниците в Хубей. Арестуват го в средата на февруари и оттогава не се знае къде е. Арестуван е и адвокатът и защитник на човешките права Чен Циши – също редовно съобщавал в интернет какво се случва в Хубей.

Информацията, идваща от Китай, от самото начало на епидемията е цензурирана, изкривявана, разкрасявана или дори невярна. Затова и съобщенията, че епидемията там е напълно овладяна, не могат да се приемат като верни.

Материалът Лъжите на Китай е публикуван за пръв път на Опознай България.

„Българите — това е народът, който имаше всичко, което е пожелавал; те вярваха, че светът е открит за тях; те никога не се съмняваха в победата си; това е народът, на който се учудваше светът“ Магнус Феликс Енодий, 486 г. епископ на Павия (Италия), летописец, автор на над 500 произведения. Едва ли има на света друг народ, който така слабо да по­знава своята история, пише писателя Стефан Цанев в книгата „Български хроники”.

Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на XI век, Полша е Полша от края на X век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827, а България е България от 681 година. Така пише в учебниците по история. Така знаех и аз.

Но преди осем години пристигна у нас един унгарски професор да търси надгробната плоча на не знам кой си техен крал, умрял някога в България. Плочата я намерихме зазидана в стената на една селска черква и нямаше как да му я дадем, но за утеха го заведохме в кръчмата и там унгарският професор, може би от яд, че не му дадохме тази ценна реликва, или за да изтъкне своя патриотизъм направи следното:

Още преди да пийне от първата ракия, унгарският професор се обърна към българите и каза: Как може да броите годината на своята държава от 681 г. след Христа?!

Още през 2137 г. преди Христа сте имали българско царство на север от Китай!

И по време на слънчевото затъмнение на 22 октомври същата 2137 година преди Христа сте победили китайците, както пишат тъжно техните летописци в хрониките си; победили сте ги, защото китайците били прост народ и се уплашили от затъмнението, а прабългарите знаели предва­рително за него и нарочно нападнали същия ден; аз, вика унгарецът като отпи от ракията, това го знам, защото покрай тази ваша държава е поминувало и нашето мад­жарско племе, ние, вика, с вас сме от едно коляно и от една кръв; не по друга причина, а за да спасят империята си от не­удържимите набези на българите, предвождани от своя хан Тимоти от рода Дуло (от същия род са, както знаете, и Кубрат, и Аспарух, и Крум, и прочие), китайците започнали да строят Великата китайска стена, но не успели още да я довършат и ето ги – българите се задали пак откъм север, тогава китайците качили върху стена­та китайки-циркаджийки и онези сурови българи, като видели китайките да мятат голи кълки, се прехласнали и докато се прехласвали, китайският мравуняк продължавал да гради нататък стената; като разбрали измамата, прабългарите напопържали ки­тайците, пришпорили конете си и препуснали на запад подир слънцето да търсят края на стената; те препускат, китайците градят, те препускат, китайците градят – така българите стигнали до пустинята Такламахан, напоили конете си в реката Тарим и се разделили на две: едни­те тръгнали на север, другите – на юг. Ха наздраве!

Тези, дето тръгнали на север, прехвърлили планината Тяншан и нарекли най-високия връх на името на своя бог Тангра – така се казва върхът и досега – Хан Тенгри, а хребета, по който препускали, нарекли на себе си – Болгар; продължили нататък, прекосили планините Памир и Хиндукуш и тук, където сега е северен Афганистан, основали вто­ра държава, наречена също България, но понеже другите народи не можели да произнесат ъ-то във вашия език, наричали държавата ви Балхара (Балх), Болгар или Булгхар, а гърците я наричали Бактра или Бактрия (то аслъ кой може да произнесе правилно името ви: рус­наците ви викат балгари, англичаните – балгейриън, французи­те – бюлъгар, немците – булгарен, арабите – бурджан, ний, унгарците, сега ви викаме булгар, а преди сме ви викали пол-гар, булгар ви наричат и арменците, чехите ви наричат булхар, украинците – балхар, индийците – балгхар, персийците – бол­гар…).

Другите българи, дето тръгнали на юг, прекосили Тибет, и забележете – вика унгарецът, допивайки първата ракия, -живели известно време край планината Мадара, после пре­хвърлили Хималаите, минавайки през прохода Шипка, и слез­ли в Индия, опъвайки юртите си край река Тунджа; после тези българи отишли към Ефрат, в Месопотамия, и там основали третата българска държава; наричали на­рода балхарис, сиреч българи, царицата им носела същото име – Балкис, това е Савската царица, описана в Библията, дето ходела да задава гатанки на Соломон през 1001 година преди Христа.

По-късно тези българи тръгнали на запад, заселили се в Египет, в областта Сакар, после поемат на север и стигат до Балканския полуостров, планината, където спират, наричат Сакар планина, реката край нея кръщават Тунджа, прохода, през който прехвърлят Балкана на север, наричат Шипка, а све­щената си планина – Мадара; те носели със себе си тези стари и далечни имена, както европейците са занесли в Америка имената на своите стари градове – Лондон, Париж, Москва, Берлин, Ню Орлеанс, Ню Берн и т.н… Ха наздраве!

Но да оставим Савската царица да задава гатанки на цар Соломон, а ние да видим какво правят ония българи на север, дето основаха държавата си Балхара под планината Памир.

Девизът на тези прабългари някога бил: „Не замръквай, където си осъмнал!”, после станал: „Не умирай, където си роден!”, но тук, под сянката на Памир, им харесало и започнали да градят градове, да сеят жито и да развъждат добитък, да добиват желязо и мед, да украсяват жените си със сребро и злато; древногръцкият историк Страбон нарича Балх, столица­та на Балхара, „перлата на Азия”, тук през VI век преди новата ера пророкът Заратустра[2] е написал свещената си „Зенд-Авеста”.

Кога е било основано това прочуто царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, вика унгарецът, като от­пива от втората ракия, но известно е, че египетският фараон Рамзес II, съблаз­нен от богатствата на Балхара, се опитал да я завладее през 1275 година преди раждането на Христос, и докато българите разгромявали войската му в подно­жието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя Ханаан, така че вашата история е по-стара от Библията, вика ун­гарецът, и вий, българите, сте спасили бедните евреи не само през Втората световна война, но и 33 века по-рано.

През 329 година преди Христа и Александър Македонс­ки нахлул в Балхара, но до бой не се стигнало – вместо войс­ка, насреща му излязла принцесата Роксана и го попитала: „Какво търсиш тук, Александре?”; пленен от красотата й, той отвърнал: „Намерих повече от това, което търсех”, паднал на колене пред нея и я помолил да му стане жена и царица на света (това била първата – и единствената – жена на Александър, и тя била българка!); на другия ден се качили двамата навръх планината Хиндукуш – Аристотел му бил казал, че там е краят на света и отвъд тази планина се плискал безкрайният световен океан, но като погледнал от върха на изток, Александър видял, докъдето стигало човешкото око, безкрайни поля и планини – и заплакал, защото разбрал, че няма да може да завладее целия свят, поболял се и скоро след това умрял. Просъществувала тази велика ваша държава до 230 го­дина след Христа, когато я покорява персийският цар Арташир I.

Далече преди това обаче, неизвестно защо, старият цар Кардама оставил престола на сина си Ила, прехвърлил се на юг през Памир и основал в Северна Индия четвъртата българ­ска държава. Наричала се тя също Балхара и просъществувала едно­временно със старата Балхара много векове. Споменът за нея е запазен в индийските веди – в „Адхарва-веда”, написана на санскрит през X век преди Христа.

Нещо повече – индийски царе до X век след Христа продължавали да се наричат Кардамити, както династията на Бурбоните във Франция или на Романовите в Русия, а пред името си слагали титлата балхара – името на древната държа­ва се превърнало в титла, както името на Цезар.

Оттогава са и общите ви думи в двата езика: уча, чета, будя, баща, татко, лик, хубав, китна, шал, сандал, тава, халка, чорба, компот, соя и много други.

Бежанци от покорената памирска Балхара тръгват на север и край днешния град Самарканд основават петата българска държава, а голямото езеро, до което стигала гра­ницата им на изток, нарекли на себе си – Балхаш; просъще­ствувала тази държава до VII век след Христа; други от победените българи тръгват на запад, прекося­ват пустинята Каракум и основават на изток от Каспийско море шестата българска държава, кръщават морето Болгар дингезе (Българско море), така се наричало то до Късното средно­вековие, а планината, в подножието на която спират, наричат Балхани – както и вие наричате най-голямата си планина в днеш­на България; трети от българите отиват отвъд Каспийско море и там основават седмата българска държавица, наречена Балкария (така се нарича и до днес тази автономна републичка в Руската федерация), а градовете си нарекли пак със старите български имена Балхар и Булкар-Балх; четвърти от българите, водени от вожда си Вунд, през 127 година преди Христа прехвърлят планината Кавказ и се заселват в земите на днешна Армения, там основават осмата българска държава, нарекли местността Булхар, главния си град – Балк, тези имена те носели до IX век след Христа, а една от реките там и сега се нарича Балгаручай. Където и да идат българите, все носят името си и, макар изкривено от произношението на съседните народи, го оста­вят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния ази­атски континент.

Прекрачвайки от старата в новата ера, българите пре­крачват от Азия в Европа – стигат до Азовско и Черно море и там митичният цар Авитохол, както свидетелства „Именникът на българските ханове”, основава през 165 годи­на след Христа деветата българска държава, призната – нещо нечувано – дори от гърците и наречена от самия византийски патриарх Никифор:[3] ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ!

Вий, вика унгарецът като допи втората ракия, и тази България не броите, защото била на друга територия.

Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държа­вата – или народът, който е основал всичките тези български държави? Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Атила, „бичът Божий”, но тури му пепел!) незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел христи­янството през 619 година – през същата година, когато Мохамед започнал да пропо­вядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед. Това за образованието не го казвам случайно, вика унга­рецът, защото вий, българите, след този Кубрат имате само един учен цар – Симеон Велики, който също живял в Констан­тинопол и учил там в най-стария европейски университет – Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани. Тъй че напразно вий се отричате от прабългарите, вика все по-ядосано унгарецът и си поръча третата ракия, ако има нещо свястно във вас, наследили сте го от тях, защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космичес­ки познания.

За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, поне­же твърдял, че Земята се върти около Слънцето, прабългарите не само знаели това – издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите около него 6 пла­нети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак), та още през 4768 година преди Христа тези умни прабъл­гари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко и пресметнали това „без малко” с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 дено­нощия и 2422 хилядни от денонощието, което е с половин секунда по-малко от абсолютно точ­ното астрономическо време, измерено днес. Основавайки се на тези свои астрономически знания, прабългарите създали най-съвършения календар, известен досега: годината започвала в деня на зимното слънцестоене, на 22 декември; този ден, понеже слънцето стои, бил обявен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разделен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два – по 30; по този начин първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон – с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния се­зон – с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон – с есенното равноденствие. На всеки че­тири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец – в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали ени, днес го нари­чаме Еньовден.

Унгарецът надигна третата ракия, отпи една бавна глътка и продължи:

– Ученият хан Кубрат обичал да наблюдава нощното небе и да чете по звездите съдбата на хората и на народите.

В една такава нощ, като се взирал в залязващите Плеяди, той видял, че неговата звезда угасва, спомнил си за брата си Самбат Кий, който основал града Киев и го кръстил на свое име, после заминал на запад подир залязващото слънце, ос­новал там грамадна държава, дето са сега Чехия, Словакия, Унгария, Прусия и Полша, но не я нарекъл България (така че няма да я броим), нарекъл я в чест на дедите си Дулоба – „Стра­ната на Дуло”, другите народи пък я наричали на неговото име: от Самбат – Само, но като умрял Самбат Кий и държавата му загинала; та Кубрат си помислил: „И моята държава ли ще умре след смъртта ми?”, повикал петимата си синове – Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек – и им рекъл:

– Синове мои, свършват земните ми дни.
– Олеле, тате, недей! – проплакал най-малкият, Алцек. -Какво ще правим без тебе? – Сега ще ви кажа – рекъл Кубрат. – Баяне, я вземи оня наръч пръчки. – Баян отишъл и взел наръча пръчки, който ле­жал до огнището, където мъждукал свещеният неугасващ огън. – Ха сега се опитай да ги счупиш всичките наведнъж -казал му Кубрат. Баян бил най-възрастният, най-силният от синовете на Кубрат, затова му викали Батбаян. Ударил той снопа пръчки о коляното си – не се чупят. Ударил втори път – пак не се чупят. Трети път ударил с все сила – същото. – Не мога – рекъл, – тате. – Нека опитат и другите – казал Кубрат. Опитали един по един и другите четирима синове на Куб­рат, но никой не могъл да счупи наръча пръчки. – Дайте ги сега на мен – рекъл Кубрат. Подали му наръча, той взел да измъква от него пръчките една по една и с лекота ги чупел – една по една. – Еее, така и баба знае! – извикали в един глас синовете му. – Една по една всеки може. – Точно така – казал Кубрат. – И вас, ако се разделите след моята смърт, един по един всеки ще ви пречупи. Ако сте заедно като този наръч пръчки, никой няма да може да ви побе­ди. Разбрахте ли? – Тъй верно, разбрахме! – отвърнали в един глас петима­та му синове. – Какво разбрахте? – Съединението прави силата. Като чул тези хубави думи, великият хан Кубрат се ус­михнал щастливо и издъхнал. Тези хубави думи „Съединението прави силата” вий сте ги изписали и върху герба си, вика унгарецът, като отпи втора глътка от третата ракия, но тежко ви и горко, ако спазва­те този завет като Кубратовите синове. Защото още не бил изстинал трупът на стария хан – и синовете му се скарали кой да седне на бащиния трон. – По старшинство на мен се пада – казал Батбаян. – Тая няма да я бъде, ти да ни командваш – рекли четири­мата му горди братя. На другия ден погребали баща си по християнски, както им бил заръчал, погребали го заедно със скиптъра и меча му, защото не могли да поделят и тях. Народа на Велика България обаче поделили на пет равни части и всеки застанал начело на ордата си. – Аз оставам тук, на бащината си земя – казал Батбаян. – Аз поемам на север – казал Котраг. – Аз на юг – казал Аспарух. – Тогава аз тръгвам на запад – казал Кубер. – Аз идвам с тебе, бате – казал Алцек. И поели в четирите посоки на света. Хазарите това и чакали. Щом ордите на четиримата бра­тя залезли зад хоризонта, нападнали Батбаяна и след две-три години от Старата Велика България останал само спо­менът. Котраг повел ордата си на север – все по Волга, все по Волга, препускали, препускали… и като стигнали там, където река Кама се влива във вели­ката река, Котраг спрял и се огледал – на изток се синеел об­лакът на планината Урал, на север и на запад зеленеели без­крайни гори и поля. Било лятото на 665 година. Хан Котраг слязъл от черния си кон и забил меча си в рохкавата земя: – Ето тук ще съградим град и ще го наречем Болгар, тук ще бъде моята България! Това била десетата България. Наричат я Волжка Бълга­рия, а заради богатството й в ония времена я наричали Сребър­на България. През X век сребърните българи приели от арабите исля­ма, имали те велики царе и още по-велики поети; дала е тази ваша България велики поети и други велики люде и на Русия, защото, както е известно, вика унгарецът, като отпи пак от ракията, великата руска поетеса Анна Ахматова се отказа­ла от бащиното си име Горенко и се нарекла на българския си прапрадядо хан Ахмат; корените на другата велика поетеса Марина Цветаева също са оттам, и Гогол е оттам, оттам е и великият бас Шаляпин, руски­ят цар Борис Годунов е българин, и Суворов, и Кутузов, дето победи Наполеон, и Ермак, дето завладя Сибир и го хариза на руснаците… Тази славна и богата държава просъществувала до 1278 година, когато след половинвековни отчаяни битки била зав­ладяна от татарите на Чингиз хан, но българите съхранили своята свяст и, мине – не мине век, вдигали бунтове – и срещу татарите, и срещу руснаците, за­това през 1937 година Сталин ги разпилял из лагерите в Сибир, но и днес, както е известно, те отново надигат глава и искат държавата им да се казва България. Тук унгарският професор млъкна и се замисли. Ще из­ползвам мълчанието му да добавя още няколко думи за тази България. За разлика от нашата България, която няма запазени стари летописи (за което ще стане дума по-нататък), през 1680 година летописецът от Волжка България Бахши Иман събира в сборника си „Джагфар Тарихъ” („Исто­рията на Джагфар”) древни български хроники, написа­ни през предишните 4-5 века; от тях става ясно, че върху територията на Волжка България много векове преди това е имало друга прабългарска държава, наречена Идел; в една от хрониките – „Хон китабъ” („Книга за хуните”) на Кул Гали, се твърди, че историята на българите започва 33 000 години преди Христа и че българската цивилиза­ция е съществувала паралелно или по-рано от цивилиза­цията на Шумер, с която сме имали един и същ корен, че Троя е бил български град и етруските са прабългари, из­бягали от този град, че египетските фараони също са били прабългари, а ацтеките, инките и майте са потомци на прабългарите, преплавали океана или преминали по ледо­вете от Камчатка в Аляска; с турците пък, които ще ни поробят след 7 века, сме били родни братя и сме имали общ праезик (затова много от думите, които смятахме за турски, се оказаха прабългарски)… Моят кураж ми стигна да се върна до 2137 година преди Христа, когато за пръв път българите се споменават в китайските хроники; да се върне по-назад в мрака на вековете оставям на някой свой колега с по-храбро въображение. Унгарецът отпи бавно от чашата си и продължи: – Кубер поел на запад, след него препускал Алцек, пре­хвърлили Карпатите и се спуснали в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария; понечили да основат държава и там (просъществувала тя само година-две, така че няма да я броим), аварите обаче по­срещнали на нож българите, след няколко сражения Кубер бил победен и побягнал с дружината си на юг и като стигнал, където е днес Македония, основал там край Битоля и Прилеп единадесетата българска държава; именно срещу тази България, която напирала да превзе­ме Солун, се отправил на поход през 688 година византийски­ят император Юстиниан II Носоотрязания и едва не бил пленен и побягнал позорно, както пише във византийските хроники, а войниците му били избити от прабъл­гарите на Кубер. По-късно, след век и половина, тази Куберова България се съединила с Аспаруховата България – вероятно това е бил тайният замисъл на двамата братя… Алцек продължил на запад, стигнал до страната на фран-ките, крал Дагоберт го приел с радост, но през нощта заповя­дал всичките българи да бъдат изклани; Алцек се събудил от виковете на умиращите и с остана­лите живи мъже и жени побягнал на юг през Алпите. Било зима, как са оцелели, не е известно, но през пролетта се появили в горната част на Италийс-кия ботуш и продължили да слизат надолу, през Ломбардия, Тоскана и Умбрия, стигнали до Рим и Неапол, оставяйки след себе си вечното свое българско име: Булгаро (край Бергамо), Булгаро грасо (край Комо), Тера Булгарорум (край Римини), Монпге Булгаро… Не успял Алцек да основе дванадесетата българска държа­ва, но неговите българи оставили из Апенините не само името си, но и кръвта си: Данте, вика унгарецът, е от българския род Алдъгьори, и Борджиите са българи, и Верди е българин, а Паганини напра­во си е потомък на българския хан Паган… Между нас да си остане, сниши гласа си унгарецът, един потомък на вашия Кубрат, наречен Арпад, дошъл по нашите земи и през 889 година (да не ме чуй някой унгарец!) основал Унгария… А кой основа вашата – дванадесетата българска държа­ва през 681 година? – провикна се унгарецът, като гаврътна ракията си. – България, дето стана най-голямата държава в Ев­ропа, от Киев до Атина и от Черно море до Адриатика, че и Пеща, днешната унгарска столица, влизаше в пределите й! Що не я основаха славяните, дето от два века се мотали из Балканския полуостров, що не я основаха траките, дето са там от 1500 години? Ами защото прости хора държави не могат да правят. От славяните вий наследихте загадъчния мързел и бленуването, а от траките – анархизма и забравата, затова не помните и соб­ствената си история. Тука унгарският професор стана, качи се на автомобила си и си замина. Сигурно прекаляваше той в приказките си, но някакъв прапраспомен заброди из тъмните пещери на кръвта ми и ме будеше нощем, зарових се в разните стари и нови истории и се оказа, че такива Българии наистина е имало, един автор раз­казва за една, друг – за друга, трети яростно ги отрича, а ние всички нехаем… И тъй ден след ден, век след век – „Било ли е, не е ли било?” – и всичко потъва в мъглата на вековете и, уви – в мъгла­та на нашата памет. Другите народи провъзгласяват за истина и най-малката вероятност, а ние погребваме и най-големите истини под кръста на съмнението. Кое е по-добро?

Материалът Унгарският професор си поръча ракия в кръчмата и се обърна към българите: Вие знаете ли, че сте… (СТАТИЯ и ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Кристиан Костов се качи на върха на класацията на най-голямата китайска стрийминг платформа QQMusic, след като само за ден над 11 милиона меломани изслушаха последното му изпълнение в риалити формата Singer 2019, съобщава bgmusic.tv.

Така, въпреки че отпадна от надпреварата, певецът се превърна в най-слушаният изпълнител в шоуто. „Щастлив съм, че имах късмет да се срещна с толкова много удивителни хора тук в Китай.

„Това не е краят, а ново начало! Научих толкова много, че се чувствам като победител! Сега имам време да правя музика за всички вас и не мога да бъда по-щастлив от това. Вместо да говоря за себе си, искам да благодаря на всеки един от участниците в Singer.

Вие виждате само нас, певците, но всъщност има голям екип, който работи 24/7, за да сте сигурни, че ще бъдете доволни от всеки отделен епизод!“, написа Кристиан за „довиждане“ с предаването в социалните мрежи. Феновете обаче ще могат да го видят още следващия епизод на Singer 2019, когато ще изпълни хита на Ед Шийрън I See Fire. Нещо повече, след едномесечна почивка изпълнителят на Beautiful Mess ще се завърне отново в китайския ефир в специален епизод, даващ право на всички отпаднали към момента да се завърнат триумфално на финала. Това се очаква да се случи на 29 март, когато Костов ще се бори за място в топ 4 на напусналите формата участници.

Междувременно момчето, което класира България на рекордното второ място на Евровизия през 2017 г., записа в студиен вариант първото си изпълнение от Singer 2019. Припомняме, че тогава той изправи публиката на крака с Beautiful Mess, която изпълни в акомпанимент с традиционни китайски инструменти – ерху и китайски барабан.

Ден преди да отлети от Китай пък Костов се срещна със стотици свои почитатели в рамките на фен среща в Чангша. Пред тях той поговори малко на български, но призна, че все още изпитва сериозни затруднения в разбирането на местния им език.

Разбирам около 10% от това, което ми се казва, заяви в свое интервю по-рано той. Въпреки това във вече два епизода той се представи с песни, изпяти именно на китайски. Тогава той впечатли зрителите, като отказа на продуцентите да изпълни само половината от парчетата в оригиналния им текст с цел да улесни запаметяването на сложните думи.

Материалът Кристиан Костов – българското момче, което завладя Китай с гласа си (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Българският отбор е завоювал 2 златни, 2 сребърни и 1 бронзов медал от Международната олимпиада по астрономия и астрофизика, която се проведе в Китай. Това е най-доброто представяне на нашите ученици до сега на този формат състезание.

Златото спечелиха Георги Александров (12 клас, СМГ) и Стефан Иванов (12 клас, ППМГ Бургас). Среброто завоюваха Владимира Иринчева (12 клас, ПЧМГ София) и Петър Димитров (12 клас, НПМГ). Бронзов медал заслужи Денислав Георгиев (12 клас, СМГ). Техни ръководители са Никола Каравасилев от Физическия факултет на СУ и Захари Дончев от Института по астрономия към БАН.

Никола и Захари са изключително щастливи от силното представяне на българските ученици, които се състезаваха с над 250 състезатели от 50 държави на 12-ата Международна олимпиада по астрономия и астрофизика. Тази година тя се проведе в Пекин, Китай.

За първи път Международната олимпиада по астрономия и астрофизика се провежда през 2007 г. България се включва през 2011-а, когато олимпиадата е в Полша.

Материалът ГОРДОСТ! Златните ни ученици донесоха 5 медала от Международната Олимпиада по Астрономия и Астрофизика е публикуван за пръв път на Опознай България.