Юлска жега. Слънцето сипе отгоре огън. Огън пламти и отдолу, където къщите горят. Дори листо не трепва, тежка тишина се е разстлала над Гюнели махле (дн. Любенова махала). Тихо е. В  двора на красивата църква „Свети Великомъченик Георгий”, построена от местните жители през 1837 година,  се стелят трупове – обезобразени, разчленени, разхвърляни във всички посоки. В храма, разрушен, почернен и осквернен, човешките тела са едно върху друго, на камари. Зловещата тишина мирише на смърт. Така изглежда селото, което години по-късно ще бъде определено с думите „разбунен мегдан” и „вековна мъка”. Азмакът се влачи тежко, сигурно защото в него има повече кръв, отколкото вода. 2400 българи са зверски избити на този 14 юли.

Кървавата трагедия се разиграва по време на Руско-турската война, когато селяни от девет села, сред които Радево, Любенец, Богданово, Сокол, Млекарево, Пет могили, Гледачево, Радне махле, се втурват по пътеките, понесли най-ценното, за да дирят спасение зад каменните зидове на храма в Любенова махала. Той не успява да ги опази, нито молитвите им, нито пендарите, златото, среброто и иконите. Съсичат ги. Варварски. С цялата ярост на губещите и озлобените.

За 1013 от тях – жени, деца, пеленачета, старци и мъже в разцвета на силите си, смъртта настъпва в сакралното пространство на църквата, пред погледите на Исус и Богородица. Другите 1387 я намират в църковния двор и по прашните улици, които почервеняват от кръвта им.

Историците определят драматичните събития от лятото на 1877-а с думите „втори Батак”. За съжаление, този факт не влиза в учебниците по история, за него рядко се говори извън района на Новозагорско и Радневско, където паметта за случилото се е жива и се предава от поколение на поколение.

Може би причината е, че нямаме своя Вазов, защото едва ли без неговото ярко слово Батак щеше да е това, което е днес. Именно патриархът на българската литература превърна драмата му в непреходен български символ. И въпреки неудовлетвореността на мнозина от този край, свързана с подценяването и непознаването на тази драматична част от историята ни, по-значимото е, че хората тук знаят и помнят.

Трагедията в Гюнели махле е изследвана от местните краеведи и историци и възпята от поетите. Всяка година на този ден жителите на селото и на общината полагат цветя и се прекланят пред паметта на онези 2400 българи, които не доживяха свободата и които преосветиха храма, носещ името на свети великомъченик Георги с кръвта си. На всеки 14 юли Любенова махала притихва в минута мълчание. За да се помни и предава от поколение на поколение историята му.

Кървавата касапница се разиграва в разгара на Освободителната война. Докато руските войски водят ожесточени боеве с турската армия, водена от Сюлейман паша в района на старозагорското поле, черкези и башибозуци грабят и опустошават селата. Вакханлията и грабежите предизвикват ужас сред местните, свикнали и видели какво ли не в усилните години на робството.

И в тази история, както често се случва, основна роля е отредена на предателството, на низките страсти човешки, но и на случайността. Паметта на поколенията е съхранила разказа за пъдаря Садък – арнаутин и доверено лице на турците.

В онези дни и той като мнозина турци се разбеснял и тръгнал да се гаври с моми и булки. Гюнелимахленци бранели семейната чест доколкото могат. Хитрият пъдар поискал 1000 гроша, за да пази селото. Най-богатият човек тогава дядо Тончо му отказал, а озлобеният Садък заплашил, че скъпо ще му платят за това. Отмъщението му е да отиде в Нова Загора и да каже на Реуф паша, че в населеното място са събрани комити. Факт е, че мъже, жени и деца от околните селища са се събрали в църквата, за да търсят спасение от набезите.

Пашата изпратил свои хора да разберат какво става. Привикали много жители, разпитали ги, похапнали и тръгнали.

И тук на сцената излиза сляпата случайност, довела до фатални последици. Таню Тодоров, озлобен от идването на турците и без да е наясно, че идват да проверят доноса, стреля срещу тях и ранява единия от конете. Пратениците информират и за наученото, и за инцидента. Рауф паша се заканил да отмъсти.

Огънят на мъстта му се разпалил и от донесението, което направил началникът на гарата в Радне махле. Той, между другото бил грък, съобщил, че в Гюнели махле се струпва много народ и дори поискал войска, която да го разпръсне. 14 юли 1877 година.

Горещо. Селяните са се събрали в храма и в училището. В онези години двете сгради делят общ двор, който е заграден с каменна ограда, висока 2,5 метра. Като се има предвид, че едната от вратите на църквата е желязна, мястото е било в истинския смисъл на думата крепост, в която населението да се чувства защитено при нападение.

По пладне се появява отделение турски войници, придружени от черкези и башибозуци. Заповедта на Реуф паша, която трябва да изпълнят, е да нападнат селото. Започват стрелбата. Мъжете от Гюнели махле заели позиции за отбрана. Няколко часа по-късно пристига многобройна турска войска, снабдена с няколко оръдия, под предводителството на Шевкет паша. Така нападателите станали близо 2000.

„Атаката започна. Огън и смърт се извиха над селото. Големи пушеци от дим и огнени кълба, които осветляваха цялата околност, се издигнаха до небето. Общ вой от кучешки лай и рев на добитък. Тоя вой се усилваше от страшните писъци на жените и децата. С превалянето на деня и настъпването на нощта ужасите се усилваха и картината ставаше по-страшна” – това описание е на някои от останалите живи свидетели. То е включено в книжката, издадена през 1937 г. и посветена на 100-годишнината от съграждането на храма в селото.

Емоционален е и разказът на Таню Пенчев, който заедно с група защитници успява да се измъкне от зловещата блокада. Войската е в селото, разбива къщите, плячкосва и съсича всичко пред себе си. Нахлува и в двора на църквата. Между турците и защитниците на „крепостта” започва яростна борба. Предимството, за съжаление, е на страната на поробителя. Веднъж влезли в двора, те отново развъртат ятаганите и подлагат всички на масова сеч. Писъците не спирали. Трупове и локви кръв останали на двора.

Дошъл ред и на людете в храма. Там останали предимно жени и деца. Тъй като в началото не успели да разбият вратата, турците започнали да стрелят през прозорците. Подът се покрил с трупове. За кратко настъпило затишие, а по-късно уморената войска била заменена от черкези. Те увещавали селяните, че ще пощадят живота им, ако им дадат парите и ценностите си.

Повече от два часа хората подавали през прозорците това, което било в тях. Отишли си едните, но дошли нови, на които нямало какво да се даде. Разярени, те успели да разбият едната врата и да влязат във вътрешността. И отново сеч и вакханлия.

Тъжна и страшна е картината в края на този безумен ден. Всичко е изпепелено и опожарено, тук-там стърчали полусрутени домове, из дворища, улици и ограда лежали безброй обезобразени човешки трупове – окървавени, разрязани, надупчени, съсечени.

Единственият ням свидетел на безумието останал храмът. Разграбен, опожарен, но оцелял благодарение на яките си основи. Там е и до днес, извисява се и напомня за ужасите преди 135 години, но и за силата на духа и якостта на вярата, съхранила българина.

Няколко дни след този апокалипсис в селото идват консулите на Англия, Франция и Австрия. С тях е Реуф паша. Проверката показва, че между мъртвите няма нито комити, нито руснаци. Има само обикновени селяни, беззащитни мъже, жени и деца.

Разпореждат се мъртвите да бъдат погребани. Всички били нахвърляни в големи трапища, изкопани в църковния двор. Години по-късно тленните останки на жертвите ще бъдат положени в два мраморни саркофага, разположени във вътрешността на църквата. Там на всеки 14 юли любеновомахленци и гости поставят цветя, палят свещи, а свещеници извършват заупокойна молитва.

През 1885 г. издигат скромен паметник в църковния двор. За да се помни. Ето така изглежда оригиналният текст: „Проидохомъ сквозе огънь и воду низвелъ ни если въ покой въ четиринадесетий день вечерьта на месецъ юлий, въ хилядо осемстотинъ седемдесеть и седма година, въ време руско-турската война, нападнаха селото ни черкези, башибозуци и мнобройна турска войска и придадоха селото ни на огънь, населението като се видя окръжено отъ толкозъ кръвипийци, принуди се да побегне въ оградата на църквата, но и тукъ не намери спасение, понеже кръвопийците окръжиха оградата на църквата и яростно се впустнаха на сечь върху невинното население и избиха само въ църковната ограда мъже, жени и деца хиляда и тринадесеть души, на които костите почиватъ тукъ при този памятникъ. Вечна имъ памятъ.”

През 1937 г. църковното настоятелство на храма „Свети Великомъченик Георги”, построен през 1837 г., взема решение да се отбележи подобаващо вековния юбилей. Издават и книга, в която освен на градежа на храма, е отделено място и на трагедията, случила се в него.

По този повод старозагорският митрополит Павел пише: „Гюнели-махле със скромната си църквица стана в страшния ден 14 юли 1877 година център и на страшни, изкупителни за народната свобода, страдания. Обикновено се мисли, че проливането на човешка кръв в храма осквернява храма. За село Любенова махала може да се каже противното: неговият храм е преосветен с жертвоприношението на няколко стотици български християнски души, невинни жертви на озверени турци и черкези в оня паметен по ужаса си ден. От него ден този храм е станал светиня за българите, подобна на Голгота, от която чрез жертвата на Спасителя Христа възсия живот за света. От жертвите, дадени в Любенова махала, също възсия животът”. Книгата е преиздадена, като е допълнена и за 160-годишнината на храма.

На този невероятен по своята драматичност и непознат за повечето българи епизод от историята е посветена и поемата „Гласът на каменната памет”. Неин автор е роденият в Любенова махала поет Константин Шарков. Дългогодишната преподавателка по български език и литература Елена Ненова написва две стихотворения, а учителят Господин Кирчев създава „Кървава поема”.

Времето не е в състояние да заличи от паметта на поколенията случилото се. И в това е силата на българската памет. Константин Шарков казва в поемата си, че свободата се ражда от плач и пламък и че ще бъде разпозната не по знамето, а по това, че ще кърви и ще боли в гръдта на бъдещите наследници и на онемялата земя. Поетът е прав и за това, че времето винаги ще спира в Любенова махала, където зрее жито и дъхти на рози. И на зазоряване или пък привечер камбаната ще връща спомена за невинните мъртви, които спят…

Източник: в. „Раднево днес”

Материалът Клането в Любенова махала, което го няма в учебниците по история е публикуван за пръв път на Опознай България.

Соломон Леви Явиш е цариградско дьонме – ислямизиран евреин, европейски възпитаник, бивш професор по литература от Парижката сорбона, масон, който остава печално известен на българското общество с артистичния си псевдоним СЮЛЕЙМАН ПАША.

Дьонмето (тур. dönme) са юдейска секта, изповядваща криптоюдаизъм. Основана е през втората половина на 17 век (1683) в Солун, Османска империя. С времето се разделя на 2 клона – Солунски и Измирски, образувайки и 2-те основни групи дьонми – каракашлари и капанджилари. Името и на османотурски означава „обърнати“, т.е. „ренегати“. Към нея принадлежат евреи, външно (формално) приели исляма, но оставащи по същността си „скрити юдеи“. Сектата е основана от лъжемесията (лъжепророка) Якуб Кваридо /първото му име може да се чете и като Якоб или Яков/, последовател и брат на последната жена на кабалистичния пророк Шабатай Цви.

На кратко означава, че Дьонмета са евреи приели външно исляма, за пред хорските очи – както Мараните са юдеи външно приели християнството за пред очите на обществото.

От 19 до 21 юли 1877 г. продължава старозагорското клане от турската редовна армия на Сюлейман паша (Соломон Леви Явиш, евреин) с участието на албански башибозук, черкези, командвани от Дай Ахмед и чирпански цигани.

На 31 юли се навършват 139 години от геноцида и опожаряването на Стара Загора от войските на Сюлейман паша. Касапницата е епизод от Руско-турската освободителна война (1877-1878). Трагедията се предхожда от няколко събития.

На 22 юли 1877 г. (10 юли стар стил) Девети кавказки драгунски полк, предвождан от херцог Николай Максимилиянович Лайхтенбергски, влиза в Стара Загора и го освобождава. На 23 юли (11 юли стар стил) генерал Гурко и генерал Столетов са тържествено посрещнати в ликуващия град. Предният отряд на руската армия, състоящ се от 12 000 души, сред които и 6 дружини български опълченци под командването на ген. Гурко, овладява важни позиции, които ограничават преминаването на турските войски от Южна България.

На 24 юли (12 юли стар стил) генерал Гурко свиква заседание на българските първенци. Избрана е привременна управителна комисия с председател Петко Рачов Славейков – организатор на първата гражданска власт в града. На 29 юли (17 юли стар стил) херцог Лайхтенбергски напуска Стара Загора и се отправя към Нова Загора, където е трябвало да се съберат всички части на Гурковия отряд. На 30 юли (18 юли стар стил) отрядът на херцог Лайхтенбергски поема обратно пътя към Стара Загора, за да не нахлуят турците в незащитения град.

В същото време 48-хиляден турски отряд, командван от Сюлейман паша, се насочва към Стара Загора и на 31 юли (19 юли стар стил) предприема настъпление срещу града. След 6-часов бой войските от Предния отряд се оттеглят към Шипченския проход. Част от опълченците и казаците се барикадират в града и съпротивата им продължава до вечерта на 1 август.

В боевете при Стара Загора Самарското знаме, подарено на опълченците от жителите на град Самара, получава първото си бойно кръщение. С него в ръка геройски загива командирът на Трета опълченска дружина подполковник Павел Калитин.

След тежките отбранителни боеве градът е превзет, опожарен и сринат до основи от турските войски.

От 19 до 21 юли 1877 г. продължава старозагорското клане от турската редовна армия на Сюлейман паша (Соломон Леви Явиш – евреин, завършил Сорбоната) с участието на албански башибозук, черкези, командвани от Дай Ахмед, и чирпански цигани.

Актовете на садизъм са ужасяващи. Бременните жени са разпаряни и от коремите им са вадени неродени деца. Хора са нанизвани на шиш и печени като човешко чеверме. Българи са одирани живи, а кожите им са напълвани със слама и са окачвани по дърветата. Много са изгорени живи.

В църквата „Св. Троица“ са изклани 2500 души. Много тела на избитите остават прави, защото няма къде да падат труповете. Изклани са и укрилите се в храмовете „Св. Димитър“, „Св. Богородица“ и „Св. Николай“, които са обстрелвани с артилерия и запалени. Избити са между 14 500 и 16 000 българи, още към 1200 умират от глад и преживените ужаси. Отвлечени са към 10 000 млади момчета, момичета и жени, малко от които се връщат след Освобождението.

Това е може би най-голямото документирано клане в българската история. Градът е напълно изпепелен и остава 5 месеца в ръцете на турците.

Околните села имат същата съдба.

На 14 юли 1877 г. е изклано село Любенова махала, Новозагорско, от турската редовна войска с артилерия, башибозук и черкези, водена от Реуф паша, командващ турския гарнизон в Нова Загора. Само в църквата са заклани 1013 българи, още толкова са убити извън нея. Общо жертвите са над 2000. Погребани са в двора на църквата. Селото е известно като втори Батак.

На 16 юли 1877 г. е изклано населението и опожарено старозагорското село Дълбоки от черкези от турската армия на Сюлейман паша.

На 4 август 1877 г. в Казанлък турците изколват 200 българи пред храма „Св. пророк Илия“.

Над 140 години духовете на невинните жертви още бродят по правите улици на новоизградения град. Те не търсят отмъщение, а синовно преклонение, поклон и молитва.

+++++

Актовете на садизъм са ужасяващи. Бременните жени са разпаряни и от коремите им са вадени неродени деца. Хора са нанизвани на шиш и печени като човешко чеверме. Българи са одирани живи, а кожите им са напълвани със слама и са окачвани по дърветата. Много са изгорени живи, някои първо полети с газ. Други са горени на жертвеници, имало разпънати на кръст приковани, пален е огън на гърдите на трети и е варено кафе. Млади жени са карани голи да играят кърваво хоро, където са озлочестявани и после изклани. В църквата „Св. Троица“ са изклани 2500 души, много тела на избитите остават прави, защото няма къде да падат труповете. Изклани са и укрилите се в храмовете „Св. Димитър“, „Св. Богородица“ и „Св. Николай“, които са обстрелвани с артилерия и запалени. Избити са между 14 000 и 15 000 българи, още към 1200 умират от глад и преживените ужаси. Отвлечени са към 10 000 млади момчета, момичета и жени, малко от които се връщат след Освобождението.

Това е може би най-голямото документирано клане в българската история. Градът е напълно изпепелен и остава 5 месеца в ръцете на турците. Околните села имат същата съдба.

Отвъд мълчанието:

Защо са измъчвани и избити старозагорци, и защо е опожарен градът?

Сякаш нечия невидима ръка е изтрила тази апокалиптична част от българската история. Тя е малко известна, въпреки че това изтребление е по-зловещо и всеобхватно от кланетата при Априлското въстание.

След големите руски успехи, с английска помощ и английски параходи – по заповед на евреина Дизраели – турците прехвърлят огромната армия на Соломон паша. Тя извършва едни от най-големите военни престъпления през тази война.

Причините за мълчанието за тази кошмарна катастрофа стават ясни от сборника на Донка Йотова „Пъкленият ритуал. 125 години от Старозагорското клане“, съставен от документи и свидетелства, и от статията „България“ в „Еврейска енциклопедия“ (т. 4, изд. „Тер-ра“, Москва, 1991 г., стр. 964)

Зловеща роля са изпълнявали старозагорските евреи в тези кланета на българи – ритуални убийства.
Тя изнася материали от исторически издания на съвременници от края на 19 в. Свидетелства на оцелели очевидци в тях дават точна картина за събитията.

В обвиненията си Донка Йотова е категорична, че извършеното от войските на Сюлейман паша, по изрична негова заповед, е кърваво жертвоприношение. В клането първи помощници на турците са живеещите в Стара Загора евреи.

Еврейската махала е силен конкурент с българските търговци. Тя има 812 къщи, 2 големи синагоги и 5800 души. Отношенията им с българите са враждебни заради съперничество в търговията. Ползват се с покровителството на турските власти и притесняват по всякакъв начин християнското население.

На 12-ти започнали да пристигат от селата мъже, жени и деца, между които имало пълни коли с ранени. Те разказвали, че по полето се търкаляли мъртви тела, рязани и дупчени (по еврейските ритуали) и вонята била нетърпима.

Отбраната е съставена от опълченски дружини – около 3000 човека. Останалите 2500 руски бойци са в 3 драгунски, 1 казашки полк и 3 полубатареи.

От турските и еврейските къщи стрелят по тръгналата бежанска колона от мъже, жени, деца, граждани и селяни, натоварени с багаж и убили много хора. Затваряйки обръча около Стара Загора, турските войски нахлули в града и започнали невиждани кланета, пред които Батак бледнее.

Според свидетелствата на професор Любомир Костов, записани от неговия баща Димитър, наред с турците участвали чирпанските даалии (кърджалии) и циганите, които били подстрекавани от евреите. Старозагорските евреи с радост посрещнали турските войски и действали като техни шпиони и помагачи в грабежите и убийствата.

Английският агент в щаба на Соломон Леви – Юлий Викед разказва:

„Аз не съм в състояние да опиша всички ужаси на сцените … Башибозуците, които дойдоха със Сюлейман паша от Албания, върлуваха и беснееха … убиваха без ни най-малка причина всекиго, само и само да наситят своята страст. Офицерите, ако би могло да се употреби такова название за албанските или други такива нередовни войски на падишаха, бяха изгубили всякаква власт над побеснелите…“

Викед се опитва да прехвърли вината за изстъпленията и погромите изцяло върху нередовната турска войска, което е явна лъжа. Тази войска, сравнително малобройна (около 800 – 1000 души), не е могла сама и в кратък срок да избие близо 15 000 жители и бежанци. Българите се съпротивлявали и тези, които имали оръжие, се барикадирали в къщите си. Това дало повод турците и евреите да ги обвиняват, че те са предизвикали турците да отидат до „такава крайност“.

Разкази за ритуали

От данните става ясно, че в лагера на Сюлейман паша на Аязмото и на други места са извършвани странни еврейски ритуали и убийства на пленени българи. Част от ритуалните убийства било разпъване на кръст и заковаване като Христос с гвоздеи на ръцете и краката. В лозята на една круша бил закован един мъж и след Освобождението намерили голите кости. Други били горени живи на жертвеници, описани от даскал Петър Иванов.

Някои от ритуалите били по-особени. Отделени по-лични българи и българки (по-стройни, здрави и красиви) били заколвани на дръвници като животни. Евреите от Стара Загора в медни казани събирали християнската кръв и топели в нея дрехите си. След като изсъхнели, те ги обличали съгласно ритуала – за да се подмладят по мистичен път, придобивайки качествата и красотата на убитите. Подобни еврейски ритуали се описват от редица други книги.

Свидетелствата на Димитър Илков – ето какво казва той:

„Докато се намирали русите в Стара Загора, в еврейските къщи се укривали най-престъпните и най-кръвожадните турци. Когато градът паднал в ръцете на Сюлейман паша, евреите отказали да дадат прибежище в къщите си поне на едно християнско семейство. Те предавали българите и посочвали скривалищата им. Тези и много други тям безчовечни престъпления озлобили твърде справедливо всички старозагорски българи спрямо евреите.

След изгарянето на града, заарските (старозагорските) евреи побягнали с турците заедно към Одрин и Цариград. Докато продължавал боят на Балкана, евреите предали на турските власти в двата последни града мнозина старозагорци, които живеели по-отдавна или спасили главите си случайно с бягство. Те били избесени позорно по мегданите и пред джамиите.

Доволен от специализираните услуги на съплеменниците си, при изтеглянето си от Стара Загора, Сюлейман паша подтикнал евреите да напуснат града с неговите войски.

Разбираемо е, че когато войната се свършила и България станала свободна, заарските евреи не посмели да се завърнат назад по домовете си. Забогатели от плячката и от добрите кярове (далавери) през време на войната, мнозина от тях си останали в Турция, а други се заселили в Пловдив, Чирпан, София, Татар Пазарджик.“

Отмъкнатият от башибозуците едър рогат добитък бил продаден на евреите в Одрин и Цариград за нищожна цена.

Свидетелствата на даскал Петър Иванов, записани във „Възпоменания от разбърканите времена“ от 1885 г. допълват картината. Той посещава града след напускането му от евреите и турците, които го оглозгали като лешояди:

„… Беше късно, като влязох в града. Но какво думам? Град нямаше вече… То беше само един куп от развалини от страшни по-страшни… По улиците само кости и глави, кости и глави… от „героя“ Сюлейман паша. По-страшното беше, че в това време се връщаха робините старозагорски от Одринско, където Сюлейман, след като изклал мъжете им, беше ги изпратил да оплакват дните си немили недраги в одринските кърища. Тези нещастници знаеха местата, където пред очите им бяха изклани мъжете им, синовете им и дъщерите им. Там те с висок глас оплакваха останките им, прегръщаха костите и огнилите им дрехи.

Едно баснословно множество кучета, които се бяха настървили от ядене на човешко месо, придаваха още по-голям страх на зрителя със своя див и необикновен вой. Човек не можеше да се приближи към тях – толкова бяха подивели. Тези кучета се избиха до едно.

Току при края на града видяхме жертвеници, дето живи хора са били горени. На клона на едно дърво висеше изсушена една кожа, притежателят й трябва да е бил дран жив. Тази кожа после се тури в спирт и когато един английски кореспондент мина през града ни, дадохме му я да я занесе подарък на Бийкънсфийлда (Бенямин Дизраели).“

Не знаем дали еврейския лорд Биконсфилд Бениамин Дизраели е получил кожата на живоодрания българин от Стара Загора… Отвратителният чифут обаче продължавал да се кълне, че „не били извършвани никакви жестокости и това били само преувеличени слухове и клевети“.

„Тъй нагло лордът с хладен вид
министерската реч си каза —
и тих, циничен, зверовит,
блъвна си страшната омраза
към нас и лъжейки без стид,
очите на света замаза.
…
О, Английо, защо ли днес
бездушен жид те управлява?“ – ИВАН ВАЗОВ

Малко се знае у нас, че и Разорението на тракийските българи през 1913 е извършено не от османска или турска власт, а от еврейската ложа „Младотурци“ на солунските дьонмета, която превзема властта с преврат, организиран от английските служби.

За разлика от нас, сред арменците е добре известно кой организира и провежда Арменския геноцид – същата организация на дьонметата начело с Ататюрк. Още по време на Младотурския преврат сред турския народ започва да се говори, че „всеки евреин може да е таен шпионин на тайния Комитет, и че движението не е турско, а прави еврейска революция“.

Източници: balkanec.blog.bg/history; anonybulgaria.wordpress.com; Ретро

Материалът Старозагорските ужаси – Най-голямото клане в българската история: Евреинът Сюлейман паша корми бременни българки! 16 000 са изклани, хиляди умират от глад е публикуван за пръв път на Опознай България.

ПОМНЕТЕ ИСТИНСКАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ

В Долно Райково имаше един дядо Смилян и жена му, баба Лиляна. Те имаха всичко две деца Милян и Милица. Турците му взеха момченцето и го изпратиха в Цариград, а момиченцето порасна и стана прочута хубавица. Един ден, след много години, Милян се завърна като турски ходжа, с чалма на главата и се отправи към бащината си къща, но баща му го не прие, макар, че много години бяха плакали за него. А сестра му Милица, като го видя, позна го и силно се разплака, хвърли се към него, прегърна го, почна да го целува и умилно да нарежда братски думи, да възбужда братска обич и майчина любов. Той се развълнува, покърти се сърцето му и каза: „Отричам се вече от турската вяра!“ Целуна баща си и майка си и хубавата Милица. Всякакъв страх изчезна от него, готов да даде и живота си, като се отрича от турската вяра. Свали чалмата си Милян, стъпка я с краката си и влезе в къщи. Тази трогателна случка бе за християните голяма радост, а за турците голяма скръб.

Още на другия ден, дойдоха разярени турци, разпитаха го вярно ли се отказва, и той потвърди това категорически. Тогава по най-жесток и мъчителен начин го убиха пред къщата на баща му, а Милица хванаха и я заведоха в Смолен (Смилян), да я правят млада кадъна. Но какво стана? От селото се събраха много млади буйни момци, начело с дядо Смилян, стигнаха хубавата Милица, отнеха я от турците, избиха ги, а те хванаха гората и станаха върли хайдути… село Голямо Райково, 9 май 1633г.“

Из „Исторически бележник“, стр. 155

10 войводи се събират в едно село, потресени от кървищата и за да отвърнат на душманина

През пролетта на 1705 година, в царуването на султан Махмуд I, много турци от Анадола под закрилата на самата турска власт, се настаниха най-напред в крайморските селища Солинци и Ксанти, а от там и във вътрешността, из селата, разположени в Южните склонове на Родопа. С голяма ярост и злоба те завзеха селата Габрово, Кръстополе, (Еникьой, Ксантийско), Осеново (Исьорен), Липен, Сливово (Муставчево), Бук, Буково, Лясково, Лещен, Белен, Жировец, Перуново (Алмалъ), Низнец (Шахин), Ириница (Даровас), Площен (Адата), Ботишево (Исеинкьой), Сандевица и Смолен (Смилян). Дошлите турци се ползваха с големи права. Те се настаниха по християнските къщи, гонеха християнското население, усвоиха имота му и заробиха много жени и девици. Мнозина непокорни избиха, а други избягаха в горите. Голямо нещастие сполетя това население. Беше голямa скръб, плач и писък. Никой обаче не му помогна. Населението оказа голяма съпротива, но турската власт помагаше на пришълците.

Най-сетне, след люта борба, пришълците турци се настаниха, разрушиха църквите, заличиха всичко християнско, построиха джамии и мечити. Горите се изпълниха с бягащото българско население. Но след това зло дойде друго, не по-малко: лютата зима, която завари населението без подслон, без дрехи, без храна. Много мъже, жени и невинни дечица измряха от студ, без да има кой да ги погребе.

От изтезание, селата Осеново (Исьорен), Сливово (Муставчево), Сандевица и Низнец (Шахин) приеха мохамеданството. А жителите на селата Габрово и Кръстополе (Еникьой), на другото лято, с юнашка борба и с помощта на техния приятел Али ага Житковски, заеха обратно селата си, настаниха се наново в тях и изгониха турците, които заминаха към Смолен (Смилян). Но смоленци не оставиха да се смесят с тях дошлите анадолци. Тогава около Смолен бяха останали доста християнски семейства. Но като дойдоха анадолците, те се преселиха в Очиново (Чокманово ).

Така прочутия християнски център Смолен, седалище на смоленския епископ, тогава стана чисто мохамеданско село.

През 1720 година, в царуването на султан Ахмед Ш, в горната махала на село Райково живееше един турчин от Анадола по име Селим ходжа. Той се ползваше с голямо доверие пред султана. В едно донесение до него, той му съобщил, че райковци не са верни негови поданици и постоянно се бунтуват, безпокоят властта и пречат на помохамеданчването на родопското население.

Тогава султанът заповяда да се накажат непокорните селяни. Селим ходжа използва това нареждане, та повика около 200 души по-видни райковци на площада на селото и ги покани, за да смекчат гнева султанов, да приемат мохамеданската вяра, като в противен случай, ги заплаши със смърт. Райковските първенци упорито отблъснаха всички увещания да се потурчат, като заявиха, че

на никаква цена няма да се откажат от своята вяра.

Тогава, по даден знак заобикалящите ги турци се нахвърлиха върху тях и ги избиха до един.

Това стана на 8 юли 1720 година. Ето имената на повечето от изкланите райковски първенци: Атанас Котковски, Бечо Станчев, Върбан Итински, Гитю Иванов, Драгню Трицинов, Ено Митев, Жеко Чернев, Ангел Митрев, Бико Русински, Видю Чернобрестов, Горан Станчовски, Дечо Марински, Еню Сурото, Желязко Ковача, Згуран Вълчовски, Иван Димов, Колю Сурчовски, Лазар Кривошиев, Милуш Милкин, Найден Иванов, Петко Гърчето, Петър Русинов, Згуран Найденов, Иван Киселски, Куртю Кавален, Лазар Райчев, Митю Муховски, Насо Милянов, Пею Широкалски, Аргир Главчев, Белю Белювски, Васил Руменски, Гроздан Станчев, Дойчин Долчинковски, Еню Куковски, Живко Гребенаров, Иван Кацарски, Кръстю Рубинов, Личо Грибачев, Милян Глуховски, Никола Кацаров, Пачо Костенски, Първан Михов, Пею Дармона, Запрян Шубарски, Златю Вапцаров, Златю Солтоквата, Илия Ружински, Колю Сребрин, Личо Чернозмиев, Манол Върбанов, Найден Палишумов, Наум Павлов, Пею Чернев, Паскал Гондьовски, Петър Мечет, Петко Чиповски, Ралю Лещовски, Радул Ничев, Страхил Нигенски, Стойко Пуздрев, Стоил Горанов, Таню Висински, Ташо Косилски, Филю Кременаров, Митю Грудински, Митрю Гущера, Цветко Стоилов, Цветко Киселов, Янко Четроков, Яню Гогомешки, Каню Канювски, Цветко Рибаров, Кирю Цинигеря, Хубен Храсковски, Хубен Буковски, Милион Драпилов, Христо Рошавски, Сево Грудевски, Стоимен Марудин, Стайко Орешенски, Руско Дичев, Русин Марински, Руско Казалийски, Ручен Сивковски, Руско Смилянов, Раю Райчев, Витан Дойчинов, Вълчо Бойчев, Вълчо Гайганарски, Илко Витанов, Таню Вълчев, Велко Шипковски, Ваню Христев, Гего Робовски, Колю Киселов, Гочо Проданов, Гего Робински, Грудю Яребицата, Горан Герджиковски, Гитю Косовски, Димо Чокински, Добрик Биковски, Димитър Дупевски, Дечо Руменовски, Белю Плевенов, Апостол Дренката, Колю Зайчето, Дорю Беровски, Дечо Тинкин, Дойчин Зеленов, Григор Куцовски.

С това избиване на видните райковски българи Селим ходжа искаше да сплаши населението в Райково и това в околните села, което се противеше упорито и не искаше да приеме мохамеданството.

Олелия, писък и плач се носеше из селото. Мъченическата смърт на неговите съселяни му даде по-голяма вяра в Бога и по-голям кураж за борба с турците, за запазване на вярата и българския език. Труповете на зверски избитите българи бяха хвърлени в дола, близо до „Каювци“.
На 8 юли 1720 г., в деня на клането над райковските първенци, беше обесен в местността „Поляне“, енорийският свещеник от с. Езерово, йеромонах Варлаам Светогорски. Това безчестно и с подлост извършено престъпление над кръстогорските българи възбуди у мнозина желание за отмъщение. И чакаше се сгодно време за това.

Един петъчен ден, на втория ден след Голяма Богородица, откъм местността Кральов камък, се зададоха и влязоха в Райково много въоръжени българи начело с войводите: Мирчо войвода и Дойчин войвода от Райково, Добрик войвода от Езерово, Димо войвода от Устово, Стоян войвода от Очиново (Чокманово), Вълкан войвода от Пещера, Велко войвода от Левочево, Витан войвода от Кутлово (Славейно), Чило войвода от Петково и Делю войвода от Беловидово (Златоград). Те заобиколиха джамията и хванаха Селим ходжа и всички турци молещи се в нея. Ходжата жив набодоха на кол, който поставиха на същото място, където бяха избити райковските българи, а турците изклаха.

Властта не посмя да преследва бунтовниците, а мълчаливо преглътна това отмъщение на юначните българи.
След това турците вече не се осмелиха да преследват българското население.

НА ТОВА ЛИ ВИКАТЕ „ТУРСКО ПРИСЪСТВИЕ“ ГОСПОДА ПОЛИТИЦИ-НАРОДНИ ПРЕДАТЕЛИ ?!!! ТОВА Е ГЕНОЦИД МАСОВО ИЗБИВАНЕ И КЛАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД!!!

Материалът Легендата за Милян и Милица от село Райково. Историята помни потурчването, зверствата, клането и отмъщението на войводите е публикуван за пръв път на Опознай България.

На 5-ти май близо 5000 души са били безмилостно избити в Баташкото клане, докато се борят за своята свобода, живот, чест и достойнство! Виновник и главнокомандващ на башибозука, който извършил зверствата в Батак, бил Ахмед ага Барутанлията.

Ролята на Батак в Априлското въстание била да попречи на турските войници да получават пратки с провизии и точно затова градът се оказал под прицел и бил опустошен.

След множество зверства училището, което било в близост до църквата „Света Неделя“ се оказало последно убежище на около 200 души, които били изгорени живи, докато се криели в него. Захари Стоянов пише по повода, че клането започнало още от вратата.

След клането Великата порта се опитала да измие ръцете си и обявила за издирване Ахмед ага Барутинлията, заедно със сина му Молла Али и зетя му Молла Халил. Барутанлията бил арестуван, осъден и затворен в затвор в Мала Азия, но след подписването на Берлинския договор през 1878 година е освободен и се върнал в Барутин, където се занимавал с търговия.

Дълбок поклон! Няма да забравим!

Материалът Близо 5000 българи са убити в БАТАШКОТО КЛАНЕ на тази дата! Няма да забравим! Ето какво е станало и кой е бил виновен (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

На 5-ти май близо 5000 души са били безмилостно избити в Баташкото клане, докато се борят за своята свобода, живот, чест и достойнство! Виновник и главнокомандващ на башибозука, който извършил зверствата в Батак, бил Ахмед ага Барутанлията.

Ролята на Батак в Априлското въстание била да попречи на турските войници да получават пратки с провизии и точно затова градът се оказал под прицел и бил опустошен.

След множество зверства училището, което било в близост до църквата „Света Неделя“ се оказало последно убежище на около 200 души, които били изгорени живи, докато се криели в него. Захари Стоянов пише по повода, че клането започнало още от вратата.

След клането Великата порта се опитала да измие ръцете си и обявила за издирване Ахмед ага Барутинлията, заедно със сина му Молла Али и зетя му Молла Халил. Барутанлията бил арестуван, осъден и затворен в затвор в Мала Азия, но след подписването на Берлинския договор през 1878 година е освободен и се върнал в Барутин, където се занимавал с търговия.

Дълбок поклон! Няма да забравим!

Материалът На тази дата преди 140 години са убити близо 5000 българи в БАТАШКОТО КЛАНЕ! Ето какво е станало и кой е бил виновен (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.