На 17 септември 1944 г. министър-председателят Кимон Георгиев обявява програмата на правителството на Отечествения фронт, която включва и „Народен съд над виновниците за издевателствата над борците за народните свободи и над мирното население в България”.

На 30 септември 1944 г. Министерски съвет гласува единодушно Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея.

Съдебна разправа в условия на съветска окупация

Наредбата-закон е приета с подкрепата на земеделци, социалдемократи, звенари и дори политически необвързани интелектуалци, като част от Отечествения фронт. Впоследствие голяма част от тях попадат под ударите на приетите закони.
На 6 октомври 1944 г. Наредбата е обнародвана и влиза в сила. Тя е представена от министър-председателя Кимон Георгиев като опит да се сложи край на кървавия терор, започнал непосредствено след 9 септември 1944 г., но на практика узаконява физическите чистки и се превръща в удобно средство за разправата с политическите противници.

Наредбата е приета и действа в условията на продължаваща окупация на България от част от войски на Трети украински фронт на Съветския съюз и срещу прилагането ѝ няма никаква съпротива. Всяко действие по организирането и реализирането на процесите е съгласувано със съветските представители в Съюзна контролна комисия.

При подготовката на процесите близо 30 000 са арестуваните, като над 10 000 от тях са подсъдими. Срещу семействата на изправените пред „народния” съд също са предприети мерки – изселени са над 11 000 души в различни краища на страна.

За протичането на съдебните процеси са създадени 13 върховни съдебни състава и 125 обикновени състава. Първи върховен състав съди на бившите министри, регенти и царски съветници, а Втори върховен състав – народните представители от 25-то Народно събрание (1940-1944).

Георги Димитров от Москва: Никой не трябва да бъде оправдан!

Директивите на Георги Димитров, ръководил на Международния отдел на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), които той дава в края на декември 1944 г. и началото на януари 1945 г. в специални телеграми от Москва за това как трябва да действат „народните съдилища”, са показателни за реваншизма и жестокостта, изпълнили съветският гражданин, който тогава съветската столица спуска нарежданията на Българската работническа партия (комунисти).

„Никой не трябва да бъде оправдан! И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“, са заповедите на Георги Димитров. Висшите ръководители на компартията в София, с които той води постоянна връзка по този въпрос, са Трайчо Костов и Вълко Червенков.

По-голямата част от съдиите се избират от Отечествения фронт, а останалите, включително председателите на съдебните съставите – от министъра на правосъдието Минчо Нейчев, тоест от политически орган или от изпълнителната власт, като няма изискване за образователен ценз, включително и юридически. Обвинителите и главният обвинител са назначени от правителството.

Главният народен обвинител Георги Петров | Снимка: Държавна агенция „Архиви”.

Обвинителният акт срещу главните подсъдими е изготвен на 5 декември 1944 г. Разпитът и следствието срещу тримата регенти принц Кирил Преславски Сакскобургготски, Богдан Филов и ген. Никола Михов, както и срещу няколко генерали от висшето ръководство на армията, е проведено от НКВД в Москва. Те са върнати в София малко преди началото на съдебния процес.

Най-масовото произнасяне на смъртни присъди в българската история

По-голямата част от главните съдебни процеси се провеждат в сградата на Съдебната палата в София, а Вторият върховен състав заседава в аулата на Софийския университет. Докато траят съдебните заседания подсъдимите народни представители се докарват под засилена охрана от Централния затвор. Властта взима мерки в университета да не се допускат външни лица, включително и близките на подсъдимите. В същото време са организирани групи от ремсисти, пред входа да скандират „Смърт на народните врагове”.

На 1 февруари 1945 г. се произнасят Първи и Втори върховни съдебни състава. На смърт са осъдени, 8 царски съветници, 22-ма министри от правителствата след 1941 г., 67 народни представители и 47 генерали и висши офицери. Присъдите не подлежат на обжалване, като смъртни са изпълнени веднага.
Началната страница от присъдата на Първи върховен съдебен състав от 1 февруари 1945 г. | Източник: Държавна агенция „Архиви”.

„Народеният съд” издава общо 9550 присъди в 135 съдебни процеса. На смърт са осъдени общо 2730 души, а 305 получават доживотен затвор. Около 200 души от осъдените на смърт са избити още преди провеждането на съдебните процеси. Конфискувани са над 200 предприятия, както и огромен брой недвижими имоти и вещи. Изселени са 4325 семейства на близки на осъдени, като броят на членовете им възлиза на близо 12 000 души.

Царица Йоанна: Поисках да ги видя един по един преди екзекуцията

В мемоарите си, издадени през 1964 г., Царица Йоанна Българска, която е принудена да напусне страната през 1946 г. със семейството си и да живее в изгнание, описва последните мигове на осъдените на смърт политици, държавници и висши военни на 1 февруари 1945 г. така:

„На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията…

…Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабинска”. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ”, но веднага му бе счупен черепа с приклад.

Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.” И запя националния химн „Шуми Марица”. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър.

…В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови” ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце. …

…Изглежда, че на всеки убит [проф. Александър] Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит…

Подсъдим по „народния съд” в Бургас конвоиран на път за затвора | Снимка: Държавна агенция „Архиви”.

…Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi [глас народен, бел. ред.] кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур.

Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Но никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях, и дали са още там, не се узна повече нищо.”

Отмяната на присъдите след краха на комунизма

През 1996 г. Върховният съд отменя по реда на надзора присъдите, издадени от Първи и Втори върховни състава на „народния съд” с мотива за редица процесуални нарушения. Отделно, с други решения по иск на различни наследници, са отменени множество присъди, издадени от други съдебни състави на „народния съд”.

През 1998 г. в свое решение Конституционният съд приема, че „Народният” „не е съдът, съществуващ и действащ към онзи момент като част от правосъдната система на държавата […, а] е един извънреден съд с определени по време правомощия […]. От гледна точка на сега действащата Конституция така издадените присъди не могат да се окачествят като съдебни актове.“

През 2010 г. 41-то Народно събрание приема изменение на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, внесено от депутата от СДС Лъчезар Тошев, с което са реабилитираха осъдените от Трети върховен състав на „народния съд” участници в комисиите за разследване на убийствата на 22 000 полски офицери и интелектуалци в Катин и Виница, разстреляни от НКВД по заповед на Сталин през 1939 г.

Присъдите на „народния съд” са посочени като едно престъпленията на комунистическия режим в приетия през 2000 г. от 38-то Народно събрание Закон за обявяване комунистическия режим в България за престъпен.

Датата 1 февруари, на която през 1945 г. се извършва най-масовото изпълнение на смъртни присъди в българската история, е обявена Ден на почит към жертвите на комунистическия режим през 2011 г. Това стана с решение на правителството на ГЕРБ с премиер Бойко Борисов по предложение президентите Желю Желев (1990-1996) и Петър Стоянов (1997-2002). Идеята за това им е представена от политическия емигрант и филантроп Димитър Паница.

* В статията е използвана информация от книгата на Поля Мешкова и Диню Шарланов „Българската гилотина” – тайните механизми на народния съд, изд. агенция „Демокрация”, 1994 г.

Източник: Pametbg

Материалът „Народният съд”: Обезглавяването на държавния, политическия и военен елит е публикуван за пръв път на Опознай България.

Бел. ред. – Днес само хора от по-възрастното поколение знаят кой е Владимир Висоцки, а малцина се вълнуват от него. Актьорът и поет с китара през последните две десетилетия от комунизма имаше огромна популярност, сравнима с тази на днешна звезда от шоу бизнеса от първа величина. Той беше наричан „говорителят на народа”, изразител на руската болка, прочут със своите песни със сатирично съдържание и много хумор. Някои негови ъндърграунд песни могат да се сравнят като текст със затворническите песни на Джони Кеш в Америка.
Висоцки има около 300 песни, от които на плоча по времето на соца са издадени не повече от 30-40. От общо около 600 негови стихотворения (много от които текстове за песни) преди смъртта му не е издадено нито една стихосбирка. Но неиздаваните му тогава песни са записвани на неофициални концерти и презаписвани многократно на магнетофони и въртени непрекъснато.

Висоцки беше нещо като официално разрешен дисидент, не го уволняват и затварят, но го ограждат с мълчание, издават нищожна част от песните му, дори вестта за смъртта му не е публикувана, освен в регионален московски вестника. Огромната му популярност респектира властта и тя се страхува от него. Погребението му ужасява властите в Москва, поради огромните тълпи, които се събират пред театър „Таганка”. Негови изследователи смятат, че дължи погребението си на съпругата си, френската актриса Марина Влади, заради която властите се страхували, че ако попречат с нещо, тя може да направи международен скандал по време на тогавашната олимпиада в Москва. И дъщерята на Брежнев се обаждала на баща си да помоли да „разрешат“ погребението.
По-надолу е разказана историята на Висоцки в обратен ред – от последните му дни, до младостта и началото на неговия алкохолизъм и кариера на забележителен актьор с огромно обаяние и харизма:

18 юли 1980 г. Лятна московска вечер. Около театър „Таганка” няма къде яйце да падне. Както винаги. Дори обичайните черноборсаджии са свършили билетите на „търси се”. Висоцки ще играе Хамлет. За 317-ти път. И за последен. Леко отпаднал е, но спектакълът минава гладко. Нищо не подсказва, че след 6 дни великият бард ще е сред стотици пъти по-голяма тълпа почитатели, но вече не в костюма на датския принц, а в дървен…

19 юли. В Москва тържествено се откриват XXII-те летни Олимпийски игри. Това е Олимпиадата с най-малко участници. Много от държавите бойкотират най-големия спортен празник на планетата в знак на протест срещу влизането на СССР в Афганистан в края на 1979 г.
Градът е буквално залят от милиционери. Временно са изселени всички лица, за които някога са регистрирани „търкания” с властта. Достъпът до столицата на жители от други градове е забранен.
Летища, аптеки и болници се охраняват с драстични мерки за сигурност. А това са единствените места, откъдето евентуално, на висока цена, могат да се намерят медицински спирт и морфин. Не от всеки и не за всекиго…

Владимир Семьонович Висоцки се събужда в апартамента си на ул. „Малая Грузинская” №28. Силно абстинентен. По-късно лекуващият му лекар – анестезиологът-реаниматор Анатоли Федотов ще признае: „ Володя явно беше решил да замени боцкането с водка. В онези години много наркомани опитваха да изместят наркотичната зависимост като предприемаха дълги запои. Но водката не е адекватна замяна – тя действа много по-грубо.”

Приятелят и мениджър на Висоцки В. Янклович си спомня: „Той наистина не е молил за наркотици през последните си дни. Това беше негово решение. Ако само беше поискал, разбира се, че щяхме да му намерим. Може би така е решил да сложи край на болестта.”

20 юли. Към обяд единият от синовете на Висоцки – Аркадий идва при баща си, за да го моли за съдействие и връзки, тъй като не е изкарал добри оценки на кандидатстуденстските изпити за физическия факултет. Заварва го в неадекватно състояние, разбира че разговор няма да се получи. Володя започва да пелтечи, че трябва да излезе. Синът е готов сам да отиде да търси водка из града, само и само баща му да не излиза от дома.
Висоцки е с риза с къс ръкав и ужасеният Аркадий за първи път вижда по ръцете на баща си онези характерни белези, които говорят, че проблемът не е само алкохолен. Висоцки успява да седне в леглото, иска да си сложи инжекция със седативен медикамент, но не улучва.
Младежът панически взема тефтерчето на баща си и започва да звъни наред на приятели и близки с мобла да дойдат и да помогнат. Няколко отказват – писнало им е от абстинентните кризи на „звездата”. Аркадий звъни на баба си Нина Максимовна – майката на Висоцки – и чува възглас: „Какво правиш ти там?! Махай се веднага!”.
В суматохата все пак започват да пристигат приятели. Един носи нещо, завито в хартия, половината от което Володя разсипва по земята, а другото успява да изсмърка. Това леко подобрява състоянието му, завеждат го до съседите, където успява да докопа от стопанката няколко глътки чист спирт. Връща се в апартамента и ляга в леглото. Аркадий настоява да отведат баща му в болница, но му казват, че вече са правили нееднократно опити, ала той категорично отказва. В това състояние насилственото транспортиране е твърде опасно.
Вечерта на посещение идва старият приятел Станислав Говорухин. Тихата беседа с режисьора на известния сериал „Мястото на срещата не се променя”, с когото ги свързва искрена и дълбока дружба, продължава няколко часа.

21 юли. Висоцки не излиза от дома си до вечерта. Трябва да участва във вечерното представление на „Таганка” – „Престъпление и наказание”, стига до театъра, но моли режисьора Юрий Любимов да извика артист от втория състав да го замести. После – познатото. Пийва при приятел, който все пак успява да му вземе ключовете от мерцедеса.
Запоят продължава с друг верен авер вече на „Малая Грузинская”. Младата любовница на Висоцки Оксана, разгневена счупва едната от донесените две бутилки водка, но участниците в купона успяват да се наквасят с втората. Тя предупреждава, че ще си тръгне, ако не спрат. Излиза от входа на блока и вижда Володя да виси, хванат за парапета на балкона от осмия етаж. Втурва се пак обратно. Едва успяват да го издърпат.

22 юли. Володя и Оксана отиват заедно до паспортната служба, за да си вземе Висоцки международния паспорт и да си купи билет. Възнамерява да лети на 29-ти юли до Париж. При официалната си съпруга Марина Влади (френска актриса от руски произход, виж тук за нея). Преди това обикалят няколко аптеки и Володя успява да се сдобие с няколко дози, които го поддържат в относително нормално физическо състояние. Вечерта е последният му разговор с Марина.
Някои биографи на великия бард недоумяват какво точно е възнамерявал да предприеме 42-годишният Висоцки – да съобщи на Марина, че иска развод и да се ожени за 20-годишната тогава Оксана (той е купил даже халките вече) или да избяга от девойката и отново да потъне в обятията на Париж и законната си съпруга.

23 юли. Висоцки се появява на късна вечеря в снобския по онова време московски ведомствен ресторант на външнотърговския работник. Напива се бързо, нападат го многобройни фенове и сътрапезникът му го измъква своевременно. От тази вечер до смъртта си Владимир Семьонович не напуска дома си. Късно през нощта пристига екип от лекари, които са готови да го включат на командно дишане. Дори обмисляли да закарат апарата на вилата на Висоцки. Крайното решение било да се изчака един ден докато в специализираната болница „Склифосовски” се освободи единична стая.
Приятелите на барда дават дежурства край леглото му. Състоянието му се влошава. Мята се, стене, рядко събира сили да стане от леглото, пада много пъти.

24 юли. Володя пее (или по-скоро изкрещява) за последно части от свои песни. Опиянен от седативите. А може би и от още нещо. Д-р Федотов е последният човек, видял Висоцки жив. Бие му инжекция сънотворно.

25 юли. Володя умира в съня си в 4.10 ч сутринта. (Самият д-р Федотов си отива от този свят по-късно при неизяснени обстоятелства, не се изключва и вариант – самоубийство. ) Според версията на Анатолий Федотов причина за смъртта е инфаркт на миокарда. По мнението на Станислав Шчербаков и Леонид Сулповар — асфиксия, задушаване като следствие от прекомерна употреба на морфин и алкохол. Игор Елкис отхвърля това становище. Близките на Висоцки правят всичко възможно, за да се избегне аутопсия.

Съобщения за смъртта на всенародния любимец в съветските медии като цяло липсват. Журналисти си спомнят само малка информация във вестник „Вечерняя Москва” и статия за творчеството му в „Советская Россия”, излязла след погребението. Главният редактор на „Вечерняя Москва” е уволнен след две седмици. Над гишето на касата на „Таганка” виси скромен лист хартия: „Почина актьорът Владимир Висоцки”.
Нито един човек не връща билета си в касата. Пазят ги като реликва. И въпреки тъжната вест около театъра „Таганка” се събира огромна тълпа, която остава там няколко дни.

В деня на погребението на Висоцки на 28 юли 1980 г. покривите на зданията около Таганския площад са окичени с хора. Очевидци разказват, как като че ли цяла Москва е погребвала Висоцки, макар, че официално съобщение за смъртта му не е имало. (28-ми юли е религиозен празник, чества се денят на равноапостолния велик княз Владимир, покръстил Русия.)

Властите изпадат в ужас. Многохилядното множество, прииждащо да се прости с Владимир, може да се взриви всеки момент и реакциите на тълпата са непредвидими. Всъщност руснаците изпращат любимия образ на свободната изява на гнева, „говорителя” на нацията, певецът на руската болка.

„Милиционерите трошаха портретите му, пуснаха водоноските и със силни струи отмиваха купищата цветя и венци – спомня си Юрий Любимов. – И тогава тълпата започна да крещи : „Фашисти!“. Тези кадри облетяха целия свят.“ Олимпийските съревнования като че не съществуват в този ден. Разлюляното хорско море се разстила чак до Кремъл. Прииждат още и още московчани. Носят цветя и плачат. Процесията се простира на 5 километра по улиците на Москва.
„Те дойдоха да се сбогуват с този, когото обичаха и всички изведнъж разбраха, че това не е наша лична трагедия (смъртта на бащата, съпруга, приятеля). Тя засяга цялата огромна страна. Той им беше толкова близък, колкото и на нас” – спомня си синът на Владимир Висоцки – Никита.
Марина Влади, вече в автобуса, отвеждащ опечалените към Ваганковското гробище, се обърнала към един от близките другари на Висоцки – Вадим Туманов и му казала: „Вадим, виждала съм погребения на принцове и крале, но нищо подобно на това, не съм виждала никога…!”

Части от този материал са публикувани в сп. „Биограф“ 2011 г.

Източник: e-vestnik.bg

Материалът Как руският Хамлет – Висоцки, загина от морфин и алкохол е публикуван за пръв път на Опознай България.

Стряскащото е колко много приличат на тези, които тормозят младежта днес, а именно емиграцията и намирането на по-добър живот извън България. Това са архивни кадри на едно момче – Евгений Михайлов, което участва в митинги по повод свалянето на комунизма от власт и идването на демокрацията.

Той е заснел центъра на София от високо и разказва за тревогите, които го мъчат и това, което иска да се случи на страната му. Това, което най-много му тежи е, че собствените му родители, които са го отгледали от едно парче месо, както сам казва, го карат да търси щастието си зад граница. Режимът се промени, но ситуацията дали?

Материалът НЕИЗЛЪЧВАНО ДОСЕГА! Тези кадри показват какво им е било на МЛАДИТЕ преди падането на КОМУНИЗМА (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Но дори да оставим епохата и контекстът настрана, сами по себе си, бисерите на Тодор Живков имат огромна комична стойност. Няма сценарист на планетата Земя, който да напише тези думи и скоро няма да се роди актьор, който да ги „изпълни“ толкова откровено и естествено. Тодор Живков е самороден талант! Припомнете си неговите КРИЛАТИ ФРАЗИ и се забавлявайте от сърце, защото това са много ценни думи. Едно е сигурно, такива самородни таланти се раждат наистина рядко и в крайна сметка, българите трябва да помним и да се усмихваме на подобни съждения.

Никога не е късно да се върнем назад с усмивка, да си припомним как сме живели, а за онези, които не помнят тези времена, това ВИДЕО, ще им послужи като портал към едни не толкова отдавна минали времена. Всичко, което ще видите сега е абсолютно както го е казал Тодор Живков. Няма никакви подправки и преправяния – само чистият талант на големият ни предводител!

Материалът НЕГОВИТЕ изказвания са вечни и НЕПОВТОРИМИ! Припомнете си БИСЕРИТЕ на ТОДОР ЖИВКОВ и се смейте на воля! (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.