Скъпи приятели, днес ви предлагаме да се впуснем в едно невероятно приключение от серията „Топ мистериите на България“, в което ще минем през най-дългия въжен мост до едно забравено място – село Лисиците и Чит Кая!

Това е място откъснато от модерния свят и до него не може да стигнете с кола. Единственият начин да посетите селото е чрез лодка или да преминете през 260 метровия въжен мост. Нашата крайна цел обаче не е Лисиците, а обгърнатата в легенди скала над него известна като Чит Кая.

Село Лисиците се намира на 10 км от град Кърджали на брега на язовир Студен Кладенец. За да стигнете до него трябва да карате с колата до село Широко поле, след което паркирате някъде, грабвате раницата ако носите такава и тръгвате пеша. Който и да попитате ще ви упъти, но гледате язовира да ви се пада отляво докато ходите покрай жп линията. Малко по-надолу се забелязва дървена пейка и табела спирка Лисиците. Спокойно имаме още път до селото, просто тук ще ви остави влака ако пътувате с него. Пътеката надолу криволичи в продължение на 10 минути, докато най-накрая не се появи прословутият мост. Пригответе се за около 5 км ходене пеша като цяло.

Самият мост е наистина много красив и във сравнително добро състояние. Местните разказват обаче, че вече няма кой да го поддържа и някои дъски са започнали да изгниват. За това е добре да си гледате в краката, въпреки невероятните гледки наоколо. По дължината на моста са разположени 40 стоманени въжета, които държат платформата. Този мост е построен през 90-те като преди него е имало друг, който се е скъсал. Преминаването не е за слабите духом, мостът се клатушка и не е от най-стабилните. Но тази крехка въздушна пътека ни отвежда в един друг свят.

От едната страна на моста е нашият свят. От другата е безвремието към, което сме се отправили. Тук няма лисици и никога не е имало според местните. Кръстили го така, защото били сгушено като лисича дупка. В самото село няма коли, нито асфалтови пътища. Миналото сякаш се е запечатало на това място в даден момент и часовникът просто е спрял. Това е един отделен свят, десетки години назад във времето. Няма магазин, нито аптеки, лекар и всичко на каквото сме свикнали. Повечето къщи са отдавна изоставени и природата си ги взима обратно, камък по камък. Животът в село Лисиците е истинско предизвикателство за 15-тината останали жители. Всеки ден те трябва да изминават това разстояние, за да си набавят ежедневните продукти като хляб. Ток в селото има, но вода до всяка къща не стига. Използват се местните чешми за утоляване на жаждата.

Видео: The Clashers

Сега обаче е време да се насочим към скалите над селото, които са известни като Чит Кая. В превод това означава „Зидан камък“ и има защо. В него са издълбани около 50 трапецовидни ниши и други причудливи форми. Това е първият ни сблъсък с тях в тези епизоди, но ще говорим повече за тях в сезон 2. До там уж водели всички пътеки, но повечето са много трънясали и непроходими. За това аз ви съветвам да последвате брега на язовира докато не ги видите. След това тръгвате към тях. Може да минете и през селото, но всеки път удряхме на задънена улица. Ако срещнете местни, най-добре попитайте тях.

Самите ниши са разположени на около три реда, като големината им е различна. Някои от тях са започнали да се рушат благодарение на естествените процеси, но хилядолетната им история все още личи. Някои от нишите са трапецовидни, други елипсовидни, но всяка една от тях е издълбана на недостъпно място. Това се наблюдава и на другите места като глухите камъни и орловите скали. Около тях можем да видим така нареченият скален венец, в който според вашето въображение може да видите различни форми като лица на хора, влечуги и птици.

Материалът Най-дългият въжен мост в България води до едно забравено кътче – село Лисиците и Чит Кая (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Скъпи приятели, имате уникалния шанс да се разходите по апокалиптичното дъно на яз. Студена и да видите река Струма, която в момента прилича на малко поточе.

Някога, преди десетки години на неговото място е имало няколко села. Родното село на поета Борис Христов се е казвало село Крапец и е потопено през 1953 година.
Ще видите това, което е останало от 25 млн. м3 вода и историята на залетите няколко села.

Едно чудно мостче е свързвало селата Крапец и Студена. Залят е през 1959 година и от тогава никой не го е виждал. Носталгично и зловещо едновременно, нали?

Видео: Дарик Радио / Darik Radio

https://youtu.be/LMLdPFwo8J8

Материалът Разходка по дъното на язовир Студена и потопените села Крапец и др. ВИДЕО е публикуван за пръв път на Опознай България.

От години съществува в средата на селото, намира се съвсем близо до реката, до един от многото речни мостове в Рибарица. Преди време е донесен тук с военна лодка, казва барманката и аз си представям колосална, надземна, космическа почти лодка, която е била способна да донесе като послушна птица този тежък вагон. Вагонът е взет от Дряново, където е щял да отиде за скрап, доразказва тя. По своеобразен начин значи е бил спасен, мисля си, докато бъркам с пластмасовата лъжичка сервираното кафе и се чувствам уютно като в утробата на кит.

Вратите на входната врата тук се отварят с плъзгане настрани. Това са си автентични врати на влак – плъзгащи се, подобно на врати на съдбата, която като че ли малко е почнала да позаобикаля този вагон, след като веднъж го е стоварила тук. Пред входа на вагона малко кученце се разтреперва от радост, че вижда хора и се търкулва тромаво по стъпалата. „Експрес Рибарица“ е акостирал тук от 12 години, а битието му май оттогава е почти едно и също. Както и това в селото. Тук всичко май е едно и също и не се променя.

„Днес никой не влиза, и аз излязох, нагазих в ливадата“, разказва барманката на втория ден от посещението. Вече е по-разговорлива и гледа с доверие на посещението. Не иска да й казвам името, „за да не говорят хората в селото“.

„Бях отпред един път. И гледам, млади момче и момиче идват, въртят се. „Тука е много убито“, казва момичето, и двамата се врътнаха, тръгнаха си. А аз стоя и се чудя, умувам какво значи това убито, за думата се чудя и защо смятат, че е убито“, разказва сервитьорката, която е и барманка. Стои и бъбри почти като жената от „Антимовския хан“. С тази разлика, че всички знаем, че онзи хан на Йовков е бил пълен. Е, този тук пустее, та дрънка. От селото ли е, от хората ли е, няма кой да разбере.

„Не знам защо не идват. Може би хората обичат да им е по-шик, обичат натруфеното“. „Че тук е много шик“, възразявам аз нетърпеливо и оглеждам перденцата. А те хубави перденца, кокетно пристегнати в средата, като малко поостарели моми, чакащи посетителите си. Преди време в такъв влак, превърнат в ресторант бях в Сърбия, Ниш. Беше пълен с хора и храна. Ясно ми е, че в Рибарица няма как да е пълен. Но има и нещо друго. Той е обезпокоително празен. Все пак само вчера бях в ресторанта на един най-обикновен хотел в Рибарица, мисля си, и имаше хора. А тамошният интериор е от най-обикновените, хотел като хотел, а не влак все пак. Не им ли се иска на хората да отидат ей така, един път, на малко по-различно място, да се озоват в едно по-различно пространство от обикновеното, пак си мисля?

И картините, някои духовити илюстрации, по стените, в стил от 30-те години, говорят за вкус. Заведението рязко се отличава от всички други места за хапване или пийване в Рибарица, а и в София. И въпреки това, като акостирал кораб на времето, този влак мълчи и почти незабележимо тъгува за това, че е едва-едва посещаван. Тук се отбиват от време на време като че ли само няколко души, може би приятели на собственика. Играят карти, пушат отпред, говорят си нещо за реката, за преживелиците си и цъкат с език и карти. Умълчават се, щом ни видят. Затова пък собственикът притичва усмихнат вечерта, в която се озоваваме на една от масите с карирани покривки. Въображението ми почти довършва спомена – тази вечеря в неподвижния във време-пространството влак му сторва да мине път.

Сутрин, съвсем рано в шест часа сутринта няколко души идват да си вземат кафе, преди да отпътуват с други превозни средства за далечната си месторабота, разказва барманката. А тя е далечна, понеже в селото към днешна дата почти не съществува т.нар. поминък. Пълно е с безработни. В околността почти всички заводи са закрити или работят на минимум общности. Някога в Рибарица е имало цехове, сега няма.

„Най-много 20 души да са заети покрай дърводобива тук“, казва барманката, на която имам неблагоразумието да си поръчам капучино. Да, спонтанно ми хрумва да си поръчам поради изискаността на целия интериор. Но тук трудно успяват да осигурят зеленчуци. Оборотът е толкова малък, че едва покрива режийните.

„Нямаме салати, защото никой не идва и се развалят“, казва собственикът и се усмихва, докато си избираме от менюто. Скарата се оказва много вкусна, и картофите със сирене. Прелест. А реката навън шуми. Собственикът си е оттук, от Рибарица. Преди време създава ресторанта заедно със софиянец, двамата са съдружници, но сега е сам, другият се е оттеглил. Но рибаришкият собственик е изненадващо упорит. Не затваря.

В този влак няма капучино, няма интернет, салати няма. Но те пак не му отнемат нищо. Кацнал на реката, той чака да бъде оценен. А междувременно има нужда от ремонт. Но като се развалят дори зеленчуците, защото няма кой да поръча, как ще има пари за ремонт? И кога ще има? Когато се научим да ценим различното, да уважаваме труда, който го е създал, минава ми през ум, докато плъзгам отварящите се врати. Затварям ги с надежда да не остават дълго затворени.

Източник: banitza.net

Материалът Последна спирка: Вагон-ресторантът накрая на вселената е публикуван за пръв път на Опознай България.

Хюсеин Мадански от Чепинци получи наградата „Достоен българин“

73-годишния Юсеин Мадански от рудоземското село Чепинци получи наградата „Достоен българин“, информира „Смолян прес“. Родопчанинът бе отличен и награден на церемония, организирана от вестник „24 часа“. Наградата се връчва за хора, които се отличават с добри дела.

„Нека всяка година да се увеличават хората с добри дела и то с по-големи успехи от нас“, пожела той.
По моста на бай Юсеин могат да минават тежкотоварни камиони.
“Две години го градих, наскоро го довърших. Тествах го с натоварен камион с общо тегло от 26 тона, за да се убедят всички, че е здрав”, споделя родопчанинът.

Темелите на моста направил с огромни камъни, които намирал по коритото на река Яневска. Големите канари, които търкалял с години, влезли около 80 см навътре в реката, задържал ги с бетон.
След това зидал с по-малки камъни и бетон, а в по-горната част на моста поставял и бордюри.

Изчислява грубо, че е вложил в градежа и съпътстващите обекти около моста си около 200 тона строителни материали и близо 10 000 лева лични средства.

Мостът свързва двете части на селото и може да се използва от всички. Бай Юсеин е с 450 лева пенсия и твърди, че му е напълно достатъчна.

След като направил моста, му поставил парапет. На брега срещу къщата си е издигнал красива беседка от камък и дърво. В нея е вградил чешма.

Материалът Шапки долу! Българинът, който построи мост с двете си ръце! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Картината е като извадена от басня на Лафонтен – майка-кобила с нейното конче се оказват в капан, след като преминават по дървен мост. Малкото конче е попаднало в дупка от моста, направен от нестабилно наредени дъски, а кобилата стои до него, очакваща да стане чудо.

Гледката отдалеч изглежда покъртителна и безпомощна, докато не се появява човек с голямо Ч и велико сърце, който проявява непоколебима смелост като взима нещата в свои ръце. Приближава се до висящото и борещо за живота си конче и го спасява, като го подига и пренася на ръце през моста. Кобилата вижда, че малкото й е спасено, тръгва заедно с мъжа и така всички преминават през коварният дървен мост на по-безопасно за тях място. Невероятно състрадание, нали?

Какви изводи можем да си направим от това видео от Бразилия? Кобилата, въпреки, че е животно, което е отредено да служи безропотно на човека, не изостава рожбата си, за разлика от някои човекоподобни мургави същества. А човека се проявява истински човек когато помага и пази по-нисшите от него същества от поверената му и разнообразна фауна.

Харесва ли ви неговата постъпка и бихте ли помогнали и вие на кончето? Споделете ако ви е харесало.

Видео:

Материалът Над 110 000 000 гледания! За ДОБРИНАТА на един ЧОВЕК и колко малко ни струва да бъдем хора, след като помага на изпаднало в беда малко… е публикуван за пръв път на Опознай България.