На село за дядо

Мили дядо, пише ти твоят внук . Не ми харесва повече Тук и ако можеш, ела да ме вземеш. Ти дори не можеш да си представиш колко лошо е Тук. Всичко започва още рано сутрин. Събуждам се от трясъка на автомобилите, които преминават под прозореца ми. През стените на стаята ми чувам как се събуждат съседите ми. Съвсем непознатите ми съседи, с които дори не се поздравяваме, когато се срещнем по стъпалата на блока. По шумовете отсреща знам какво правят – това което и аз всяка сутрин: пускат радиото, после под душа, слагат джезвето с кафе, казват си едно “лека работа“ и излизат навън, за да се слеят с милионната тълпа непознати, населяваща големия Град.

А какви бяха утрините на село… Будеха ме петлите. През леко отворения ми прозорец достигаше мириса на окосена трева, на овце и на току-що кипнало прясно мляко. Ти , дядо, преди малко си го издоил и баба вече го е сварила. Сега стоиш пред обора и храниш кокошките. Под сайвана магарето се е замислило над купчината царевични стръкове и бавно дъвче един от тях. Колко приятно е да лежа под юргана и да слушам сутрешната шумотевица в животинския двор! Ето че баба чука на вратата на стаята ми и ме вика на закуска. А каква невероятно вкусна е закуската на село!

В Града е съвсем друго.Тук обикновено закусваме “на крак“ пред някоя крайпътна баничарница. Баничките със сирене са всъщност с извара. Защо няма сирене?

Че откъде сирене в Града. Нали за да има сирене, трябва да има село. Трябва да те има теб и твоите овци. Овците на чичо Кръстьо, козите на дядо Стоян, кравите на текезесето… Макар че Тук всички казват, че текезесето е било нещо лошо. Сега обаче баничките със сирене са с извара и това е много по-лошо. А аз някога дори не обичах банички. Обичах мекиците на баба, напълнени с бабиното пожълтяло от масло овче сирене. А най обичах да гледам как баба пържи мекиците в стария почернял от готвене тиган. Именно затова се съгласявах да се измъкна изпод топлия вълнен юрган толкова рано сутрин. В кухнята печката бумти, накладена с дъбови цепеници. Капака на туча е отместен и върху огнения пламък е сложено тиганчето с кипящо олио. Баба разтяга тестените топки, поръсва ги с разтрошено сиренце и свити на две ги хвърля една след друга в цвъртящата мазнина. Мекичките полека пожълтяват, а в най тънката си част се издуват. Мляко с мекици и сирене, има ли по-хубава закуска от тая?

Дядо, а Тук дори вече не продават мляко, а Бог знае какво. Казват, че учените са измислили нещо, което е почти като мляко, но е направено в завод. Всъщност Тук общо-взето ядем, каквото учените са ни направили за ядене в завода. А пазаруваме в едни голеееми магазини. Колко големи? Ами представи си петдесет смесени магазина на едно място. Всичко, което се продава в тези магазини, има един и същи вкус. Прилича все едно ядеш вестник “Земеделско знаме“, макар че вестникът някога на село го ядеше само магарето, ако случайно намери из двора някоя страница, която ти си приготвил , за да увиеш яйца или бутилка вино, та да ни ги пратиш в града. В големия магазин можеш да си купиш двайсет вида салам или грозде, или портокали (даже и през лятото), “Русенско варено“ и всякакви пастети, кашкавали и сирена, разни риби и всичко. А ако ти завържа очите и ти дам да ядеш по едно парченце от всички тия храни, няма да различиш какво слагаш в устата си – всичко има вкус на вестник.

А работата ми не е хубава и Тук никоя работа не е хубава. За да ида на работа, трябва да пътувам с автобус толкова, колкото на село да ида два пъти с каруцата до долната ни ливада и обратно. Всеки иска пръв да влезе в автобуса или пръв да мине с автомобила си на кръстовището. В работата ми никой на никого не се усмихва, освен ако няма някаква полза от това. Когато си почиваме, всички ходим да пием кафе ( и аз, а за какво ми е притрябвало да го пия – да ме убиеш, не мога да ти кажа!). По време на почивката хората си говорят колко са лоши политиците, колко са хубави фолкпевиците, колко е добре да идеш да работиш в някоя западна държава и колко “скапана“ държава сме.

Аз седя, слушам ги и си мисля как с теб някога ходехме на работа по полето. Мен винаги малко ме мързеше в началото. Най не обичах да ме викнеш точно когато по телевизията дават детско предаване.

Преди да тръгнем на работа трябва да се приготвим. Ти отвързваш магарето и му слагаш “амуницията“. И как си я измислил тая дума “амуниция“, като че магарето ни е войник и му слагаме не обикновен хамут, а бойни доспехи. Ти и на магарето си измислил такова смешно име, защото как може едно магаре да се казва Маргарет Тачева? А ти беше решил, че името на министър-председателката на Англия е достатъчно магарешко, за да го носи и твоето магаре. Слагаме в каруцата мотики, кофи, коса за сено, а баба донася от кухнята увития във вестник обяд. Моята работа е да намеря една хубава дълга пръчка, с която да шибваме “министър-председателката“, когато я домързи да дърпа каруцата. И потегляме. През ливадата пред къщата ни, та на пътя. Аз седя до теб на дъската, облечен в твоята работна куртка. Каруцата трака по асфалта и когато хващаме черния коларски път, всичките й дъски се тресат. А колко е приятно това каруцарско разтърсване, да чувстваш всяка неравност по пътя! Трябва леко да се стегна, че от тръскането съвсем ще се разглобя. Седя до теб и се чувствам като в каубойски филм, в който ние сме добрите и се возим в дилижанс, а отстрани по нас стреля банда негодници. Обаче моята пръчка е много точен “винчестер“ и – “пух – пух“ – бандитите един след друг се свличат от седлата… Неусетно стигаме нивата. А царевичните редове са дълги-дълги – не ти се ще и да започваш с мотиката! В началото на реда си мисля, че никога няма да стигна до другия край. Ето обаче че пристигам. И после до края на следващия ред и до следващия… Ти копаеш до мен и винаги си два-три метра по напред. И все “забравяш“ кой точно ти е реда, и прекопаваш част от моя. Знам, че го правиш нарочно, понеже ти е жал да ме гледаш как пъшкам от увеличаващата се болка в кръста. А най-хубавото на копаенето е, когато се изправя и се подпра на мотиката. Тогава винаги си мисля, колко зле е било някога, когато ти си бил дете и по цял ден си копаел, и си знаел, че цял живот все така ще си копаеш – и царевицата, и лозето, и градината в двора. Аз обаче се уча добре и ще стана инженер или може би учител, или нещо друго, дето не изисква копаене. Копаенето е несъвременен труд и е на изчезване. Макар че, не знам защо, но като ми се поокърши кръста след десетия царевичен ред и ми става едно такова приятно. Наоколо е тихо, отсреща ромоли селската река, из въздуха се гонят мушици и някоя лястовица отвреме-навреме се стрелва да лапне някоя от тях. Земята се разбива под ударите на острата мотика и се пръска на бучици и песъчинки. Песъчинки, които крият в себе си тайнствена сила. Тая безобразна на глед пръст, която под нечия невидима власт се превръща в корени, стебла, клонки, листа, плодове. Която храни всичко живо на земята, включително и хората с професии, неизискващи копаене.

Дядо, наистина е по-добре да се махна от Тук. Ако само можеше да дойдеш да видиш как живеем тук всички, ти със сигурност щеше веднага да ме вземеш със себе си на село. Представям си как ще пристигнеш с каруцата, ще се провирате с Маргарет Тачева между потоците несвършващи се автомобили. Накрая ще стигнеш до двадесететажния блок, в който живея и ще викнеш отдолу да тръгвам с теб. Отдолу, защото няма да ти е по силите да изкачиш тия хиляда стъпала, а не знаеш как се използва асансьор. Мили дядо, напразно обаче ще викаш, защото от толкова високо не мога да те чуя. Тук въобще никой и не вика, защото никой никого не чува, или пък чува, но не иска да се отзове. Хората в града не искат да се чуват един други дори когато са съвсем близо един до друг. Единствено ще те чуят кучетата и злобно ще се разлаят. Как така чий са тия кучета?! Те са ничии. Това са градски кучета. Обикалят из Града на глутници, лежат по площади и тротоари. Никое от тях си няма име и никое няма стопанин. А други животни няма и никой в Града не му е притрябвало да има никакви животни.

Пък на село е друго. Там всяко куче си има име, има си двор, стопанин и синджир, за да стои в двора, та да не иде у съседа да му преяде някоя кокошка. А лятос нашето куче го водим на нивата да пази царевицата от диви свине. Когато царевиците узреят, веднага довтасват от планината дивите свине да ядат млечни кулени и тогава е много важно да си имаш куче, за да пази нивата. На село има и още толкова много животни и всички са много нужни. Можеш ли да си представиш, дядо, селската река без патиците и гъските? Или торището до оградата ни без вечно ровещите там кокошки. И всичките други овце, кози, крави, прасета магарета, коне… Сега като си помисля, ами то на село половината от населението е от животински произход. Хората от Града трудно ще разберат как така “население от животински произход“. Защото животните на село са част от селото. Те си имат домашен адрес, име и биография. Например прасето в кочината баба винаги го “кръщава“ Славчо или Гошко. “Гошко, Гошко!“ – вика баба, докато носи котела с помията към копанята, а от кочината се чува едно одобрително грухтене. Сякаш прасето казва на баба:“Идеш ли, бабо Бино, идеш ли?! А аз тъкмо нещо съм поогладнял…“ Пък овците в кошарата са цял стопански колектив: Блекушка и Славка, и Данка… Данка носи моето име, защото бях на село в оня студен януарски ден, когато се роди. А как например ще оставиш без име едно селско магаре? При това името му трябва да е неповторимо, да си е само негово и на никое друго магаре от селото. Например като отивам да прибера нашата магарица и отдалече й викам “Маргарееет“. Всички магарета наоколо си лежат или похрупват тревица, а нашата “министър-председателка“ ще стане и ще зареве, отговаряйки ми. Само кокошките на село са безименни, понеже са така глупави, че не могат да си запомнят името. А ако не можеш да извикаш някого по име и той да се отзове, такъв – бил той човек или кокошка – въобще не заслужава и да се именува.

А може би ти си мислиш, че Тук хората доволни се връщат от работа, както ние с теб някога се връщахме от нивата. Мили дядо, трябва да ги видиш някоя вечер, когато всички се запътват към домовете си след работния ден. Отново сядат в автобусите и автомобилите си, отново влизат в големия магазин, за да си купят храна за вечеря. После се прибират в ония огромни жилищни блокове и чакат да дойде нощта, за да заспят и да забравят поне за няколко часа и Града, и работата си, големия магазин, автомобилите и автобусите… Докато чакат да им се доспи, гледат телевизия. Не, дядо, никак не е добре, че гледат, защото сега телевизията е такава една, та е срамота и да се говори. Сега го няма мустакатият Кеворкян, дето прилича на зетя на стрина Кета. Нито Гарелов, който седеше в студиото и така ги изпитваше хората, та се потяха. И народна музика няма, дядо, и по новините в осем вечерта говорителката не казва колко зърно от декар са добили по време на жътвата и къде е ходил Тодор Живков. Срам ме е да ти разказвам сега какво показват по телевизията, но ми е жал за хората. Горките хора! Горките нещастни хорица! А най-нещастни са затова, че изобщо дори не се досещат, че са нещастни.

Дори не биха могли да си представят колко щастливи биха били да прекарат само края на един селски ден.

А денят на село завършва, когато всички се приберем от полската работа. По целия път се е проточила върволица от каруци. Ти, дядо, подвикваш нещо шеговито на дядо Стоян, който кара пред нас каруцата си, той пък ти отвръща също нещо шеговито. Или по пътя застигаме леля Будинка и ти поспираш с юздите Маргарет, та леля Будинка да се настани отзад в каруцата. Тя пък от благодарност ми подава круши масловки, с които е напълнила кошницата си и надълго разказва какви поразии е направило в градината й сляпото куче. А ето че вече сме пред къщи и разпрягаме каруцата. Аз водя магарицата до големия орех в задния двор и я привързвам за него. После й нося кофа с вода. Маргарет пие с бавни глътки, а капистрата й подрънква, допирайки се в края на кофата. После вдига глава и ме гледа с един такъв благодарен поглед, сякаш съм я напоил не с вода, а с лимонада. И всички наоколо са също така благодарни: прасето, което доволно грухти над вечерната си помия; кокошките, които одобрително къткат, докато кълват зрънцата царевица, които баба им е натронила; овците в кошарата, които лежат след дългата разходка по баирите и преживят опасаната тревица. Неусетно се спуска вечерният здрач и всички сядаме зад масата, която баба е наредила на излъка. А какво ли няма на тая маса?! Черното тиганче, пълно с вкусна гозба, паничките с топла пилешка чорба, салата от краставички и домати, изкисната буца овче сирене, жълтеещо се от масленост… На двора в една кофа с вода се студи динята, която днес сме откъснали от бостана ни и едно шише лимонада. Лимонадата е най вече за мен, защото ти след малко ще станеш от масата и ще попиташ баба:“ Да наточа ли една кана винце“. А баба ще каже:“ наточи, Гьоше, ама гледай да се не напиеш“. Тя все така ти казва, макар да знае, че нашето винце е чисто, без захар, и от него човек не се напива току-така от една кана. После ти отново започваш да разказваш историята, която съм слушал вече хиляди пъти: как си ходил на война, как сърбите не искали да дават хляб на българската войска и какво ядене сте намерили в изоставените немски окопи… Баба слуша военните ти премеждия и накрая казва:“Ех, Гьоше, походил си си ти по света“. А навън всичко е притихнало. Единствено от дола се носи песента на жабешкия хор и монотонното цвъртене на щурците. И едва ли има по целия свят по красива симфония от тая жабешко-щурчева музика. Слизам на двора и присядам до магарето, което дреме при стария орех. Над мен небето е осеяно с хиляди звезди. Огромни, блестящи звезди, каквито няма на нито едно градско небе. А може би наистина нашето село е най-близо до звездите? Или пък самите звезди са се приближили съвсем до него. Защо ли, ще попита някой? Ами ей така, да послушат симфонията в селския дол, да помиришат вкусния аромат на бабините гозби. Току виж над всяка селска къща се е надвесила по една звезда, огряваща и радваща се на милите селяни и техните внуци, на магаретата и овцете им, на дървените им каруци, градинките с цветя, на думите и мислите им. На душите им – простички и чисти като рождественски ясли…

А.П. Чехов „Ванка“

Материалът На село за дядо (Писмо на внуче до дядо) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Град Трявна.

Стара архитектура, занаяти и уникална природа – какво повече му е необходимо на един турист? В Трявна ще откриете и трите! Градът предлага многобройни опции за културен туризъм. Може да посетите някой от осемте музея в града или да се впуснете в творческите предизвикателства, предлагани в ателието към Даскаловата къща.

Село Добърско.

Може да бъдете настанени в някоя от многобройните семейни къщи за гости и да разгледате невероятната стара църква, в която ще видите сцена, вдъхновена от празника Преображение Господне, която изобразява Христос в космически кораб. Прекрасната природа наоколо също предлага многобройни възможности за пикник и отмора.

Град Севлиево.

На около 4 км на северозапад от него се намира добре запазеният средновековен град Хоталич. Крепостта е обявена за паметник на културата през 1994 година и въпреки че се нуждае от реставрация, е интересен обект за посещение.

Мелник.

Най-малкият български град е сгушен в гънките на Пирин и предлага освен невероятна природа, тишина и спокойствие, също и прохладни механи, в които да дегустирате местните вина и специалитети. Пътьом може да посетите и Рупите.

Град Ивайловград.

Край този южен град е разположена античната римска вила Армира. От останките си личи, че постройката е принадлежала на заможен римлянин и е била разкошно украсена с резбовани камъни и статуи, както и с мозайки. Достъпна е за посещения без почивен ден през цялата година.

Лакатник.

Едно от местата в Искърското дефиле, които трябва да посетите поне един път живота си! Вместо с кола, изберете да стигнете до там с влак – самото пътуване е достатъчно живописно и запомнящо се. От гарата можете да поемете нагоре по скалните серпентини, които водят до пещерата Темната дупка. Мястото е прекрасно и за любителите-алпинисти. Скалите предлагат чудесни условия за скално катерене.

/по м-али от: inlife.info

Материалът 6 идеи за почивните дни в България е публикуван за пръв път на Опознай България.

Помниш ли как вечер се сгушвахме под тежкия юрган с фенерчето в ръка и си четяхме страшни истории чак докато съмне и закукуригат петлите.

Завъртахме глобуса със затворени очи и си избирахме място. На мен все се падаше Франция, а на теб Австралия. Как мечтаехме да избягаме от това село, в което нищо никога не се случва. Аз да видя Айфеловата кула, а ти кенгуру.

Мечтаехме да сме богати, без да знаем че вече сме били.

Помниш ли колко горещи бяха летата, а зимата как копаехме тунели през снега за да излезем и да стигнем до училище. И как се учехме добре за да избягаме, когато пораснем и се научихме как се бяга, но не и как се остава. Не и как да се върнем у дома.

Но домът ни вече го няма бате. Баба и дядо вече ги няма. Чул си сигурно, но не успя да отидеш да си вземеш „сбогом”. И аз не успях. Знаеш – работа. Но сега като се върнах бате… Къщата се е срутила и всичко е разграбено. Обаче пейката е още там. Онази, същата на която стояхме и брояхме звездите.

Все си представях как баба ще е там на вратата. Ще ни посрещне с усмивка и ще ни прегърне в топлата си прегръдка. Как обувките ни ще хрущят по чакъла докато бягаме към къщата. Ще седнем край печката на меката кожа, докато се пекат чушките, които набра от градината. Баба ще меси хляб на старата софра, а онзи котарак с дългите мустаци кротко ще мърка в краката й.

После дядо ще донесе дини от бостана – от онези най-сочните и ще ни даде средата, където динята е най-сладка. Такъв вкус по магазините няма бате. „Вкус” по магазините няма. Живот там няма. Има лъскави опаковки и ние избягахме заради опаковките, но нямаше кой да ни каже, че това е лъжа.

А яйцата колко вкусни бяха само. И хляба. И домашния суджук. А през есента, когато гроздето натежеше и се изпълни със сладък сок, големите го беряха и отиваха на казаните да варят ракия. Ние се въртяхме около тях и не разбирахме защо са толкова важни тези традиции на които се опитваха да ни научат.

Вечер след дългия ден, преди да е мръкнало още срязвахме домат и парче сирене върху вчерашния вестник и макар че храната беше малко, бяхме сити. Макар че работехме много и спяхме малко, бяхме отпочинали. Сега сме гладни, а имаме всичко. Постоянно уморени. Богати, а едновременно толкова бедни.

Помниш ли бате как се радвахме на малкото. А онази голяма, шарена лимка, дето все побеждаваше с нея помниш ли я?

Липсваш ми да знаеш. Липсва ми детството с теб. Свободата. Даже и тежкия труд ми липсва. Всичко. Чувствам се бездомна бате – като птицата без крака, която отлетяла и вече не можела да кацне. Не можела да се върне. И сега й оставало само да се носи по вятъра докато не може вече да лети и падне безжизнена на някое чуждо място… а пък в следващия си живот няма вече да вярва в лъжи, няма да отлита, няма да бяга…

Автор: Мария Миразчийска – Мариачи

/Ползвани м-али от: chujdozemec.com

Материалът Помниш ли бате старата къща? (Носталгично и когато всичко беше истинско…) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Независимо с какви жертви и усилия сте постигнали това което имате навън, най-доброто което може да направите е да продадете всичко, да си подадете молбата за напускане, и да се приберете в някое българско село. Не ви стиска ли?

Това е защото сме се превърнали в модерни роби. Роби на една система за пари, не за щастие. Пари с които не можем да си купим щастие. Щастие, което не се крие на масата или под нея. Щастие, което няма да срещнем в хората на запад защото всички там са се превърнали в едни безропотни машинки за пари. Вие вече знаете, че пари в чужбина не се спестяват, но сте там.

Има три типа българи, които спестяват пари в чужбина. Едните ги имат с цената на неосъзната или осъзната, безумна мизерия. За тях измъкването от системата е лесно. Това са 70% от българите в чужбина. Другите са послушните мозъчетата, без които функционирането на тази система е невъзможно. Измъкването за тях е много трудно, да не кажа невъзможно. Те са 1% от българите в чужбина. Ще си зададете въпроса ”Какво стана с останалите 29%?!”
Те са така наречените от мен – мухлясали михлюзи без извинение. Живеят на социални помощи. Резервите на тази система. Те са тежък случай.

Какво мислите, че представлява тази системата?!
Игра в която вие имате пълния контрол?!
Ако си го мислите, както си го мислех и аз, това означава че сте 100%-ов заблуден мизерник. Нямате никакъв контрол в това модерно робство. Вие сте този над когото някой олигарх има контрол.

Ставаме и отиваме на работа, която не харесваме. Изключително малко са хората, които отиват на работа с удоволствие. По простата причина, че всички търсим лесното, а такова не съществува и докато го осъзнаем минава цял един живот. Не отиваме на работа с удоволствие и по още една съществена причина, най-вече защото все още имаме мозъчни функции. Радвайте се. Това означава, че не сме безмозъчни роботи, в каквито искат да ни превърнат.

”По-лесно е да се механизира работния процес, от колкото да се бориш със съвестта човешка” си казаха кукловодите и действат по въпроса. Постепенно, това да работиш за тази система, ще се превърне в лукс и необходимото зло без което не можем защото сме свикнали да плащаме за пенсия, която няма да доживеем. Свикнали сме децата ни да са за пример в тази смахната система. Свикнали сме да имаме личен лекар и дистанционни на масата. Дистанционни за телевизора, от който ни манипулират. Дистанционно за печката, в която печем боклуците които сме купили от супермаркета. Дистанционно за климатика, който изсушава въздуха ни. Дистанционно за гаража, в който имаме кола, която между другото стига да нахраним цял град или цяла държава в Африка например. Всеки търси необходимото зло в определен аспект от ежедневието си, знаем че нещо е вредно но ще обърнем целия град за да го имаме.

Всеки от нас забелязва алчността, егоцентризма, лъжата, кражбата и лицемерието в хората, но не правим нищо. Махаме с ръка затваряйки вратата на дома ни, но ние не се махаме. Постепенно ще започнете да забелязвате тези недостатъци и у вас.

Колкото по-раболепно служите на тази система толкова повече ще ги забелязвате. Първо ще ви измъчва съвестта, но постепенно ще се научите как да възприемете тези недостатъци като качества. Погледнете шефа, за който работите. В това ще се превърнете вие, ако сте послушен на системата. Има нещо очарователно в тази отвратителна картинка. Трудолюбието се е превърнало в кариеризъм. Колкото по-културно и прикрито използвате изброените по-горе недостатъци, толкова по-бързо ще изкачите стълбичката на вашето кариерно развитие. Всичко с една единствена цел – ПАРИ! Безсмислено, фалшиво и суетно. Спукан балон. Трябва им нов, за да започне отново да се надува. Това означава война или умишлено предизвикан природен катаклизъм. За Бог няма смисъл да си говорим, той търпеливо чака будните да се събудят.

Изхода ли?
Прибирайте се в България и се хващайте за земята до като е време. По-голяма независимост от стопанството няма.

Автор

Материалът Ивайло Дамянов: Българи в чужбина, прибирайте се в България и се хващайте за земята! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Вижте тази искрена обич и игра между къдравото малко животинче и детето – сладурче. След като изгледате видеото денят ви със сигурност ще се оправи и ще гледате по-весело на нещата.

Играта сред природата и по-точно на село има своя незабравим оттенък сред децата и остава незабравими спомени до живот. Следващото сладко видео ще ви накара да се върнете в онези безгрижни, весели години. Малкото агне в суматохата се е отвързало и с голямо раздаване подскача и забавлява детето, което само това иска, като не спира да се смее, играе и гушка малкия си пухкав приятел. Настава голяма гонитба и веселба, която не е за изпускане!

Материалът Над 3, 96 млн. гледания! Агънце и детенце си играят и пада голяма веселба. Страхотно забавление (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Една от целите ни е да ви запознаваме с българи, които са оставили града, намерили са куража да се освободят от градският динамичен начин на живот и са тръгнали по трудния, но свободен път на завръщане към българското село. Често се случва нещо уж „случайно“ да излезе на преден план, затова вижте тази история, качена на фейсбук страницата “Произведено на село”, която ни развълнува и може да послужи за добър пример на мнозина. Тя е толкова искрена и човешка и ни показва, че самото желание за завръщането към природата, към селото с неговата тишина и здравословен начин на живот се случва и е реалност.

Веселин Славков е младо момче на 20 години. Засега Веско е избрал да е козар и да отглежда козичките си в Тетевенския балкан в махала „Скрибътна“ заедно със своя баща. „Преди два дни качих горе на билото козичките, печеше слънце и беше толкова красиво, че се разплаках от щастие, не бях виждал такава гледка и беше много емоционално изживяване“, споделя Веско. Младото момче става всяка сутрин в 5.30 ч., за да издои козите и после ги води из баирите на паша по цял ден. Днес той се извинява, че е малко сънен, защото цяла нощ е помагал на едната коза да се окози. „Опасно беше, защото майката е ланско яре, това й е първото раждане и не знаеше какво да прави – като се роди ей това там черничкото, тя стана и тръгна нанякъде, та ходех да й го нося обратно да го оближе и изчисти“, разказва младият мъж.Допреди две години той и баща му са нямали никаква представа как се гледат животни. Веселин завършва Софийската духовна семинария. „Като малък много ми харесваше всичко, свързано с разкопки и археология, и баща ми ми каза, че ако отида в Семинарията, ще уча история и езици и ще мога да стана археолог. Тогава въобще не знаех, че всъщност ще се обучавам за свещеник и, че езиците ще са латински и старобългарски. Отивам там и гледам само момчета, много странно ми беше…“ В началото му се стоварват на главата поредица от проблеми – на първия учебен ден катастрофира, след две седмици чупи крака си, след това и два пъти ръката.

„Не знам дали бяха поредица от знаци, тогава нещо вътре в мен ми подсказваше, че не съм за там. Все пак издържах първата година и след това започна да ми харесва, така че вече съм по-склонен да мисля, че са били изпитания. Сега искам да стана свещеник, като улегна още малко и помъдрея, а и първо трябва да съм женен.” Според Веселин, ако стане поп на църквата в Тетевен, това няма да му пречи да пасе козите. „Предишният кмет на Рибарица беше и поп, и животновъд“, пояснява баща му Данчо. На въпроса как си представя помъдряването Веселин е категоричен: Това е равносилно на смирение, „а аз още искам да се събирам с приятели, да се веселим“.

След като завършва Семинарията, момчето заминава с баща си за Чили, където участвaт в изграждането на най-големия соларен парк в цяла Южна Америка, дело на благоевградска фирма. Работят и в Лондон и след като успяват да заделят пари, решават да изпълнят мечтата си – да се върнат в Тетевен, където е родното им място, и да гледат кози. „Първата година ни беше много трудно, учихме се в движение. Дядо ми е гледал овце, преди години и той ни показвал някои неща. Вуйчо ми е бил ветеринар и също ни помагаше със съвети, но все пак бяхме начинаещи и животните ни преболедуваха всички възможни болести.“ Заради това в началото постоянно викат ветеринар, но постепенно Веселин сам се научава да бие ваксини. Той и баща му купуват старата къща, в която в момента хапваме постен сладкиш (заради наближаващия Великден), и ремонтират покрива и оборите, докато им стигат спестените средства. Тук прекарват повечето си време и рядко слизат до града. Имат интернет от флашка, а Веселин и профил във фейсбук. „Обичам да си публикувам селфита с козите на фона на красиви планински гледки“, смее се той, а под последната си профилна снимка е написал: „Може хората да ми се смеят… че съм козар… животновъд….но точно заради това се занимавам с животни… При тях няма злоба, няма интриги, не те натоварват с излишни глупости !!! Да, козарче съм си и съм щастлив правейки това което правя !“

Сега, през зимния период, след като стане в 5.30 ч., първата му работа е да занесе всяко едно яре до неговата майка и да го държи, докато суче: „Понякога козите не искат да пускат малките да бозаят, не знам защо.“ После тръгват на паша из планината – „обикаляме, докато се стъмни – през лятото това е до 19:00 ч.“. Миналата година, докато все още имали заделени средства, двамата с баща му плащали по 600 лв. на козар, но след известно време преценил, че парите не стигат, и го освободил. „Не мога да го разбера – за мен това е разходка, в планината толкова много ми харесва, дори когато всички кози се разпръснат и трябва да ги събирам“, възхищава се Веселин. Но баща му допълва, че да си козар е и физическо натоварване, за което се изисква подготовка: „Зависи – тази разходка ще излезе през носа на неопитен човек. В началото аз се задъхвах още на първия баир и не можех да ги догоня.“

Около Гергьовден някои от животните ще бъдат продадени, но повечето женски ярета ще бъдат запазени. След празника Веселин ще започне да става още по-рано, за да дои козите сутрин преди паша, а вечер, след като ги върне, да го прави отново. От млякото двамата мъже приготвят козе сирене, но докато научат в началото всички чалъми, губят по цял ден. Постепенно овладяват техниките и местните толкова много започват да харесват сиренето им, че за самите тях не остава и бучка. А това е любимата храна на Веселин – питка и сирене. Миналата година той заедно с Цветан Димитров от с.Черни Вит заминава за фестивала на движението Slow Food в Милано, където представители от цял свят продават интересна и традиционна местна продукция. Веселин предлага тяхното козе сирене: „Веднага се разграби и имахме поръчки за големи количества, които за съжаление все още няма как да произведем, но тази година мисля и ние да започнем да отглеждаме като зеленото сирене с плесен.

Докато се разхождаме с козите в дълбокия сняг, на мобилния му телефон го търси приятел от Тетевен и го убеждава да слезе до града вечерта, защото ще има купон. Веселин му отказва няколко пъти и накрая ядосано добавя: „Тази нощ най-вероятно ще помагам да се роди на още едно яре, имам си задължения, не разбираш ли!“ Освен всички тези отговорности той е приет и в Богословския факултет, но сега не иска да се откъсне от планината, за да ходи на лекции, а мисли да се откаже и да кандидатства ветеринарна медицина.

Материалът 22-годишният Веско – за смелостта, щастието и свободата да се върнеш на село с мисия. е публикуван за пръв път на Опознай България.

Замениха тесния вариант на софийското ново строителство със старата къща, в която преди ходеха само за чутовни уикенд-партита.

Сега тя им е нов дом, а дните им преминават в грижи за градината, домашните любимци – калифорнийските червеи, които правят чуден биохумус- правене на всякакви чудесии и непрестанно учене как се развива екологично стопанство.

Тяхното се нарича BioDynamic и ето какво си  поговорихме за нещата преди и след създаването му:

Хайде с класиката: представете се?

Крис: Ние сме Бени и Крис, двойка природолюбиви софиянци, и живеем в село Мало Малово от 3 години.

Бени: Докато живеехме в София, всеки от нас се занимаваше с нещо различно – аз с интериорен дизайн, Крис с търговия. Никога не сме предполагали, че един ден ще станем селяни, а още по-малко фермери. (смее се)

Крис: Селото е в близост до град Драгоман, на около 40 км от столицата. Мястото е много живописно, разположено е на южния склон на Чепан планина и е с богата флора и фауна. До нас се намира най-голямото карстово блато в България – Драгоманското, благодарение на което попадаме в мрежата на Натура 2000. Къщата, в която живеем, е построена от дядо ми и баща ми, и преди да се преместим с Бени прекарвахме голяма част от свободното си време тук.

Как изобщо решихте да се оттеглите от града и да заживеете на село?

Бени: Преди се шегувахме, че един ден, когато се пенсионираме, ще дойдем да си живеем старините тук. Идеята ни караше да мечтаем, но изглеждаше утопична за млади работещи хора от големия град.

Крис: С течение на времето започнахме все по-често да обсъждаме тази тема. Може би защото и двамата чувствахме, че наложилият се модел на съществуване в модерното общество не пасва на нашите разбирания.

Бени: Става въпрос не за положителните, а за отрицателните страни на това съществуване. Дадохме си сметка, че градът те кара да правиш много компромиси с качеството на живот и с начина, по-който използваш времето си.

Крис: В началото гледах скептично на идеята, тъй като си я представях като нещо трудно осъществимо. В крайна сметка постигнахме равновесие между работата в София (Крис е вносител на запалки Team Pistol и редовно му се налага да ходи до София) и живота на село.

                                             Вместо бездомни кучета на улицата, сутрин виждаш домни крави на разходка 🙂

Кое беше най-трудно?

Бени: За градски чада като нас – много неща. Трудно беше да загърбим удобствата и културната среда на града.

Крис: Ние искахме да живеем на село, но нямахме представа къде ще ни отведе този избор. Това беше най-трудното – да преоткрием себе си и посоката, в която искаме да се развиваме.

А най-лесното?

Крис: Да си съберем багажа и да оставим зад гърба си шума, мръсния въздух и напрегнатото ежедневие.

Бени: Най-лесно свикнахме с големите открити пространства, срещите с диви животни и чистата храна.

Не ви ли е страх от тъмнината на нощта толкова далеч от благата на градската инфраструктура?

Крис: Напротив. Да се любуваш на звездите при всяка безоблачна вечер е нещо, което не можеш да си позволиш сред светлините на града. Нощта е много по-красива.

Бени: Градската среда не ме прави щастлива, по-скоро това са събитията, контактите. Тук съм заобиколена от зеленина, винаги мога да презаредя с разходка в гората. Животът сред дърветата е по-добър от този сред бетона и тухлите.

Какво е да си отглеждаш сам храната?

Крис: Да работиш с природата носи голямо удовлетворение. Най-важното е, че контролираш производството от начало до край и знаеш какво слагаш в чинията си.

Бени: Имаш възможност да избереш какви видове зеленчуци и плодове да си посадиш, кой сорт, какво количество. И не е толкова трудно, колкото изглежда.

С какво започнахте, какво си гледахте първо?

Бени: Обичайните неща, които можеш да намериш в една селска градина: домати, краставици, чушки, тиквички, моркови, подправки…

Крис: Ние сме големи късметлии, тъй като дворът се поддържаше от години. Имаме различни овощни дървета, малини, ягоди и грозде.

Към днешна светла дата какъв е асортиментът?

Крис: Произвеждаме свежи плодове и зеленчуци, конфитюри, различни видове консерви, сирене, кисело мляко, червено вино, ракия, ябълков оцет… За момента задоволяваме главно личните си потребности.

Бени: Постоянно експериментираме с нови неща. Пробвахме и с култивиране на кладница – вид дървесна гъба.

Кой ви научи?

Бени: Източниците са много. Някои неща правим по спомен, от летата, прекарани на село. За други питаме баба и дядо, съседи, родителите си…

Крис: Но най-вече четем в нета и се самообразоваме.

Как ви промени животът до земята?

Бени: Станахме по-спокойни. Тук времето се движи с друга скорост.

Крис: Досегът с природата наистина променя възгледите ти за света. Все повече се замисляме над всичко, свързано с екологичната кауза и нуждата от хармония между човека и околната среда. Спряхме да се храним с „джънк фууд“ – във всичките му разновидности, започнахме да събираме отпадъците си разделно, замислихме се за биопроизводство.

Идеята за био-хумус?

Крис: Преди година решихме, че трябва да започнем с отглеждане на някакви животни и се спряхме на калифорнийските червеи, защото те произвеждат високо ценения в биологичното земеделие хумус.

Бени: В момента всичко, което отглеждаме, се тори с този почти вълшебен биохумус. Той съдържа пълния набор от микро- и макроелементи, необходими на растенията и подобрява показателите на почвата и добивите. Приложението му гарантира, че всичко, което произвеждаме, е 100% био.

По скала от 1 до 10 колко ви е щастието от новия живот на село?

Бени и Крис: 10!

След 10 години?

Бени: Сертифицирани био-производители с ферма за най-различни животни и растения, отглеждани природосъобразно.

Крис: Имаме намерение да произвеждаме различни зърнени и фуражни култури по биологичен начин. Следващата стъпка ща бъде да преминем към хуманно отглеждане на животни на пасищен принцип. Искаме да затворим пълния цикъл. Акцентът няма да бъде толкова върху мащаба на всяко едно от производствата, колкото върху качеството на крайния продукт.

Бени: Дойдохме на село, за да живеем здравословно и искаме това, което произвеждаме, да достига до по-голям брой хора. Чистата храна ще бъде по-достъпна, ако има повече производители на пазара. Целта е да сме част от тази промяна.

—

Можеш да следиш какво се случва с Бени и Крис на страницата на BioDynamic.

Източник: blog.bio.bg

Материалът Бени и Крис отидоха да живеят на село. И са супер щастливи там! е публикуван за пръв път на Опознай България.

В това видео ще видите точно това – хармонията на селото, а не хаоса на сивия и грозен град, тежката физическа земеделска работа и грижата за домашните животни, а не поредния еднообразен, лишен от въздух и светлина, ден в офиса.

Това видео показва истината – истинските продукти, а не ГМО боклуците от големите чуждестранни хранителни вериги, истинският човек, който става рано сутрин и се труди чак до вечерта, за да сложи на трапезата. Такива са баба и дядо. Такива са бабата и дядото в това видео. То може и да не е лъскаво и луксозно, но пък е толкова стоплящо сърцето и душата, че ни се ще да го гледаме още и още, да потънем поне за кратко в тази селска идилия и да се откъснем от глупавите злободневни проблеми на модерния град.

Гледайте видеото и вие, откъснете се поне за малко от градската среда, вижте истинското, вижте българското, селското, честното и трудното, раждащото плодове и даващо смисъл на тези старци да се събуждат всеки ден, готови за още работа и труд.

Материалът Това видео ще ви РАЗЧУВСТВА…ВИЖТЕ как се живее на СЕЛО! (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Още култови лафове ще видите във ВИДЕОТО.
Мит ли е, че хората на село са по-издръжливи, здрави и имат идеален (активен) интимен живот? Или може би само се фукат, а всъщност като пийнат повечко и стават смели и по-разговорливи и откровенни? Как е секса на село? Ще разберете от споделеното във видеото по-долу.

Дали наистина изневярата се наказва жестоко в малкото населено място? Вижте ЕКСКЛУЗИВНО интервю с българи, живеещи на село. Те говорят открито за изневярата и любовта. Разкриват пикантни подробности от кухнята на българското село, как водели девойките в полето, колко пъти правели за една сутрин и много други. Гледайте и ще се спукате от смях с чист и неподправен кюстендилски хумор от тамошните села!

Източник: NOVA TV

Материалът Защо БЪЛГАРИТЕ на село имат по-пълноценен полов живот? ГЛЕДАЙТЕ само какво ще кажат за… (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.