„Стъпках хляба във „Време разделно“, това ме съсипа психически. Оттогава и хиляди да ми дават, не бих направил подобно нещо, да не говорим, че не бих участвал в исторически филм, в който да съм толкова лош. Вече избирам само добрите роли. Може би животът ме промени, може би разбрах, че дори на сцената трябва да показваме повече добро, отколкото зло, но е така.

Така е.“
Това споделя с днешна дата големият актьор Йосиф Сърчаджиев, изиграл едни от най-добрите роли в киното и театъра. За една обаче ще съжалява цял живот – тази на Караибрахим във „Време разделно“. „Дълго време не можех да забравя греховната сцена с тъпченето на хляба. И в християнската, и в мюсюлманската религия не е прието да се стъпва върху хляб, както направих аз, защото това искаше ролята от мен“, припомни Йосиф.

Сцените, заснети в смолянското село Момчиловци, и поведението на Йосиф Сърчаджиев във филма ще останат най-добрата роля на злодей в българското кино, смятат кинокритиците. Самият актьор си спомни, че стоманеният поглед, който си изгражда, е дълго репетиран и мислен както от него, така и от режисьора. „Трябваше да предизвикам още с появата си някакво могъщо усещане за власт и жестокост. Това да е запазената ми марка, но след ролята на еничаря, който сънува протегнатите ръце на майка си, дори хората по софийските улици ме отбягваха. Това не е моята любима роля. Поведението ми е чуждо, защото не е свързано с моята същност. Затова вече и за хиляди левове не бих изиграл нещо подобно“, споделя с днешна дата Сърчаджиев.

Режисьорът Людмил Стайков обаче иска от него именно това: „Моля те, опитай да се движиш бавно. Искам да станеш на змия“, заръчал му. Йосиф приема предизвикателството. Променя погледа си, походката си, докато стигне до онзи плавен и властен темп, с който Караибрахим се движи в Родопите. „Дори съпругата ми Райна се дразнеше, че се променям. Казваше, че съм гаден. Подготовката за ролята обаче дори направи атмосферата вкъщи тежка и неприятна“, спомня си още Сърчаджиев.

Актьорът е категоричен, че никога няма да забрави лицата на статистите, когато ритнал хляба на земята: „Гледам около мен лицата на хората, виждам как си казват – това не е кино, това е живот и тоя човек мачка моя хляб. И аз се ужасих! Запитах се: Какво правим ние, какво правя аз? Изкуство ли, не! Това е жестоко нещо!“.

Но образът на Караибрахим не е склонен на никакви компромиси, дори когато прокарва ръка през главата си и казва, че душата му отдавна я няма. „Е, моята душа си е все още на мен, аз не съм този герой и слава на Бога. Аз, да ви кажа, не вярвам в проклятията, но все пак вече предпочитам да играя добри хора, да показвам добротата. Промени се нещо много силно в мен“, споделя Йосиф, който преди време премина през изпитанието инсулт, но оцеля и продължи да играе и да режисира.
„Ако трябва да съм искрен, скоро трудно ще излезе филм като „Време разделно“, защото публиката има друга потребност. Тя е загубена в мислите си. Усеща само настоящето. „Време разделно“ е поглед към живота въобще, а не само към момента. Това е голямата чалга в живота ни – чакаме мига и го изяждаме. Всичко продължава в него. А трябва да е друго.“

„Време разделно“ на режисьора Людмил Стайков по текст на Антон Дончев бе обявен за филм на столетието според класацията на БНТ. Романът на писателя излиза през 1964 г. и веднага се превръща в сензация не само у нас, но и в чужбина. Пътят на книгата към широкия екран обаче се оказва доста дълъг и трънлив… В основата на историческата сага са кървавите събития, случили се в средата на XVII век в Родопите. В онези времена там пристигат еничари, чиято мисия е българското население да приеме „правата вяра“. Османските орди, предвождани от родения по същите места Караибрахим и отведен от тях още като дете, с цената на куп жестокости опитват да склонят българите да сменят християнството с исляма. Интересът на западните киноиндустрии към екранизирането на „Време разделно“ е огромен, като редица чуждестранни продуценти и режисьори се надпреварват да откупят правата за неговото филмиране. Но комунистическата власт начело с Тодор Живков забранява Западът да се меси в българската история и не разрешава романът на Антон Дончев да бъде екранизиран в Холивуд или пък в Италия.

У нас филмът е заснет две десетилетия след издаването на романа и излиза на голям екран през пролетта на 1988 г. Далеч преди режисьорът Людмил Стайков да направи „Време разделно“, прочутият италиански продуцент и съпруг на София Лорен – Карло Понти, иска да снима филм по епоса. Той е запален по проекта от Петър Увалиев – по това време негов съдружник в общата им филмова компания „Бридж филмс“. Увалиев превежда няколко страници от романа на Антон Дончев, нахвърля сценарий и го дава на Карло Понти. Италианецът е пленен от проекта и вижда в него прекрасна възможност за кино и бизнес удар. Според проекта неотразимата София Лорен трябвало да изиграе ролята на Севда, която се дава на турците. В българския „Време разделно“ в този образ се превъплъщава Аня Пенчева. Великият британски актьор Лорънс Оливие бил определен за ролята на еничарина Караибрахим, която в лентата на Людмил Стайков се играе от Йосиф Сърчаджиев. През 70-те и филмовият гигант „Метро Голдуин Майер“ също иска да екранизира книгата в Холивуд и преговаря за правата. Дори Антъни Куин, вече прочул се като Зорба Гърка, изявил желание да играе Манол. В крайна сметка на всички тези опити на Запада да филмира романа на Антон Дончев Тодор Живков отговарял с „Не“.

Аня Пенчева стиска захарче срещу уроки

„Време разделно“ е истински връх в кариерата на Аня Пенчева. В епоса на Стайков тя доказва, че може да бъде не само красива, сексапилна и съблазнителна, но и силно драматична актриса. Нейната Севда преминава през различни метаморфози на духа, за да реши, че ще се откаже от честта, за да запази живота си. Стайков полага неимоверни усилия, за да превърне Пенчева в своя звезда.

Благодарение на него във „Време разделно“ тя преодолява най-трудното и най-тежкото – събличането. Людмил предупреждава Аня, че сцената, в която героят на Стойко Пеев я изнасилва, ще бъде брутална. Тя изстенва: „О, защо трябва Стойко да ме бие или… във всеки филм?“. Всичко започва едва ли не на майтап, но след това се оказва един от най-сериозните моменти в цялата кариера на Пенчева. В кадъра във „Време разделно“, в който 100 истински баби от Смолян кълнат Севда, защото се е дала на турците, Аня изтръпва, защото си е чиста проба фаталистка. Тъкмо се чуди какво да прави, абсолютно вкаменена, когато една от бабите приближава към нея и й дава бучка захар. „Земи и стискай, чедо, да не те хванат уроки, нали си смоленчанка, жал ни е за теб.“

Източник: BgDnes

Материалът Йосиф Сърчаджиев за „Време разделно“: Стъпках хляба, това ме съсипа! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Бяла нощ. Луна и звезди. Синята свила на небето е покрила могъщите върхове на планината. И тишина, тишина. А в тишината на лятната нощ мълви родопска песен. Тихо е и красиво, като в приказка …

Старецът говори с мъртвите предмети като с живи същества и така обича планината, че без нея не може да живее. Някога, през турско време, го взели войник в Одрин. Там се разболял и избягал.

— От равнината се разболях, станах само кожа и кости … — обича да казва той, — И избягах от Едрене … Не мога аз без планината …
Дядо Исмаил е роден поет. Неговите легенди и приказки извират от дълбочината на душата му. В тях той възпява ненадминатата красота на Родопа, великата народна скръб през робството и подвига на мъчениците, загинали за вяра и род…

В тая приказна вечер дядо Исмаил гледа върховете и мълчи. После очите му бавно се плъзват надолу, оглеждат Кулята и се заковават на Турчи мост. Миналото оживява … По опърленото от жегата и вятъра лице на стареца минават тръпки.

— Видиш ли отсреща Кулята? — започва тихо дядо Исмаил и въздъхва. — Били в ония времена, когато смъртта била по-мила от живота… В една такава хубава нощ на Кулята се настанил със своя тумен (хиляда конни войника) еничари Гаази Сафедин паша, синът на страшния Енихан баба. Обтегнали шатри, лумнали огньове и замирисало печеното на шиш чеверме. Еничарите се нахранили, напоили конете на реката и гьлчавата стихнала. Успокоила се и намръщената планина, утихнали дърветата, задрямали върховете …

Ала в полунощ изпискала зурна и станът забръмчал като кошер. Бледи и още сънени влезли стотниците в шатрата на пашата и заправили теманета.
— Кръвта на баща ми Енихан вика за още гяурска кръв! — казал Гаази Сафедин и дяволска злоба блеснала в тесните му очи. — Обградете близкото село и доведете всички при моста! А ти, Сюлейман, приготви чувалите с чалмите и кауците! Милост да няма …
Зацвилили коне, задрънкали ятагани и душманските орди се сринали по каменистите пътеки към селото. Скоро завили кучета, екнал плач и планината настръхнала …
При изгрев слънце цялото население, докарано с писъци, камшик и ятаган, се струпало в падината до моста. Зли като оси, около хората застанали еничарите.

— Ехе-й, гяури! — изправил се сам Гаази Сафедин паша на височината над моста.
— Докога ще се бунтувате срещу падишаха и ще избивате верните на аллаха синове? Избирайте! Главите или чалмите!
Сякаш гръм от ясно небе паднал над планината. Замлъкнала реката, онемели хората. Дори малките деца спрели да пищят и се скрили зад полите на майките си.

— Хаджи Сюлейман! — креснал диво пашата. — Приготви чалмите. И нека реката отнесе главите на тия, които не искат чалми! — обърнал се той към еничарите.
Блеснали на слънцето еничарските ятагани, заплакали на глас жените и малките деца …

Тогава от навалицата излязла напред Марина, излязла и застанала пред пашата …

Завряла кръвта на Гаази Сафедин — невиждана и нечувана била красотата на «гяурката». Очите ù — сини и дълбоки като небето над Родопа, снагата й — вита ела …

— Ние сме българи, паша, и вярата си не даваме! — извикала тръпно Марина. — Убийте ме!
— Българи сме, аго! — подели като ехо хората, учудени от смелостта на девойката.
— Вярата си не даваме …
Сърцето на страшния Гаази (името значи «победител»), което не трепвало в битките, сякаш се стопило в гърдите му и той махнал с ръка:
— Отведете гяурката в шатрата ми! Моя жена ще я направя…
Спуснали се няколко еничари към Марина…

Видео: Etv Haskovo Novini

— По-добре смърт, отколкото вашата вяра, изедници! — извикала девойката, разблъскала еничарите и се изправила на моста. С широко отворени очи тя се прекръстила и обърнала очи към своите.

— Българка се родих и българка ще умра! Не давайте вярата си! — екнал нейният глас.

И после разперила ръце и се хвърлила в реката… Слънцето потъмняло, а планината завила от мъка… Водите на реката силно забучали …

Когато изнесли мъртвото тяло на моста, жените заплакали на глас, а еничарите, неми и страшни, стоели с извадени ятагани и наведени глави.
Тогава майката на Марина, слаба и суха женица, тръгнала към трупа. Каква ли сила излъчвали очите ù, та коравият Гаази Сафедин, който с огън и меч избил толкова хора, неволно ù сторил път? Само майка да не си на този свят! …
Паднала майката над трупа, заплакала без сълзи, заскубала косите си.
— Какво чакате? Колете! — диво изкрещял Гаази Сафедин. — Тези кучета са по-твърди от камъните в планината… Или мохамеданска вяра, или смърт! Удряйте с ятаганите!
Група еничари се наредили от двете страни на моста, а останалите погнали народа между тях. Секнали с ятаганите, де когото стигнат, газели с крака кръв и трупове, люто псували.
— Братя, да загинем като Марина, но вярата си да не даваме, братя! — надвикал писъците и предсмъртните охкания младият Камен. — Нека видят поганците как българите умират за бащина вяра! …
— За бащина вяра! — запосрещали младежите с голи ръце остриетата на ятаганите, а старите люде сами подлагали главите си. Закланите майки закривали с труповете си дечицата … Такава мъка не е имало на света…

Дядо Исмаил спря разказа си покъртен, извади кърпа и забърса сълзите си. Някъде далеч девойки пееха тъжна родопска песен … Велика в своето мълчание, планината дремеше в лунната нощ.
— После? — попитах тихо аз, за да не прекъсна спомените на стареца.
— После … — дядо Исмаил сякаш продължи мислите си на глас. — Доброволно приел мохамеданската вяра само изедникът чорбаджи Стойко и неговият род. Сам стотникът Хаджи Сюлейман им надянал кауците и ги отвел хе там, в Хубеновото — уж хубавата вяра били приели.

Останалото население, което не склонило да даде вярата си, било откарано в Кефирското. Там еничарите рязали ръце, чупели крака, секли пеленачета. Страшни джелати с окървавени ръце надявали чалмите и кауците на главите, слагали кървави знаци по челата и на ръце отнасяли полуживите трупове оттатък, в Шарговото. Най-непокорните били насечени на парчета и хвърлени в ямата … Оттогава мостът се нарича «Турчин мост».

Вечерта се извила незапомнена буря. Глухо и страшно раздирали светкавиците черното небе и огнени кълба заудряли върховете като при потоп. Плиснал проливен дъжд, който измил кръвта от раните на планината… Реката се разляла, забучала и приютила във водите си като в майчина пазва мъртвите синове и дъщери на Неделино.

Казват, че в тая страшна нощ от манастира «Света Неделя» слезнали монаси. Те намерили мъртвото тяло на Марина с отворени очи, вдигнали го и го отнесли на височината на Горно Неделино. С треперещи пръсти старият игумен Серафим се опитал да затвори очите, ала напразно — те останали отворени и светели като звезди. Старият монах се изправил и се прекръстил:
— Загиналите за Христовата вяра хора не умират след смъртта! Те живеят вечно на небесата, отдето се молят за нас …
Изкопали дълбок гроб и в него спуснали Марина. Над гроба поставили набързо скован дървен кръст. Когато облаците се разнесли, над височината заблестяла едра звезда. Оттогава височината се нарича «Марина», а звездата, която всяка вечер грее над височината, е ясна-ясна — и спомня чистата душа на девойката…

Трептящият глас на дядо Исмаил секна и старецът затърка пламналото си чело. После той ме погледна с влажните си безцветни зеници.
Старецът се изправи, изохка няколко пъти и бавно тръгна към колибата.
Бялата родопска нощ омайваше с красотата си … / seecorridors.eu

Материалът Кървавата Легенда за Марина и „Турчин мост“ (+Видео) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Последният случай на оплакала се публично майка е от русенския град Глоджево. Загрижена за детето си майка постави записващо устройство в дрехите му. А записът предизвика проверка.

„Децата всяка сутрин отиват с рев, не искат да влязат, треперят, нощем се събужда с кошмари. И това продължава месеци наред”, разказва Дениз пред Нова тв. Споделя, че 2-годишният й син не спира да плачe само като види как му приготвя дрехите за яслата. Разговаряла и с други родители как се чувстват техните деца. И те се оплакали. Това накарало младата жена да пристъпи към по-смели мерки – като постави звукозаписно устройство в дрехите на детето.

Това, което разбира я изумява и го споделя пред камера: „Не само, че децата биват обиждани, но и че вместо на български, с тях се говори само на турски език!

„Най-лошо впечатление ми направи, че псуват, удрят, обидни думи използват”, разказва Дениз. Друга майка се оплака, че наричали сина й „заспалия пръч“.

Обвинените в насилие възпитатели в яслата отрекоха.

Рефие Ралева, директор на детската градина каза, че ако бъдат открити нарушения, ще последват санкции.

Вижте още във видеото на Нова ТВ:

Материалът Майка на българче взриви мрежите за детски възпитатели: Само турски език, бой, обиди и заплахи! (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.