„В бащин дом на ул. „Врабча“ 17 живее старата софиянка г-жа Атанаса Н. Янева, родена Георгиева Стринска. Тя е израснала и остаряла до Апостолската Голгота.

От няколко кратки разговора с нея се добрах до следното:

– Мома бях на 18 години по онова време. На същото това място беше старата ни паянтена къща, от която виждахме всичко, па и близкият до нас ров (окоп), що беше по онова време, ни улесняваше, тъй като щом се изкачим на него виждахме, като на длан, всичко, що ставаше наоколо.

Още отвечер (понеделника) забумтяха удари на брадва и уплашиха всичко живо в махалата – ковяха и пристягаха бесилката. И зашетаха цигани и заптиета около нея – отсам окопа, на северния ъгъл на днешната Държавна печатница (дн. Национална галерия за чуждестранно изкуство – бел.ред.) и на юг десетина крачки от сегашния паметник.

И заснова по дървения мост, що беше близо до бесилката, много свят – предимно турци, аскери и цигани. (Мостът е бил между паметника и Художествения театър).

На полето, оттатък моста, беше кундисал турски аскер и запалил огньове в изкопани дупки за огнища, върху които вряха казаните с ядене.

При бесилото даваше някакви наредби дебелият Рушид-Баба, ключар на конака. От близката махала се трупаха цигани на рояк и някои радостно подскачаха – там бяха и комшийките-циганки Пама, Мика и Зайнепа, прочути в махалата със своя разгулен живот.

…Настана нощ, черна като катран. Тъмнеят залепените с книги пенджери. Само в мръсната пред нас циганска махала тук-таме горят огньове, и на тумби около тях пияните циганки дигат олелия и играят кючек на турските манафи. Уплашени сме и никой не заспива.

Утринта е вторник – пазарен ден, и рано още в зори плъзнаха заптиета из сокаците, затропаха по врати, прозорци и с псувни караха ни да отидем при бесилото и сеир да чиним. С баща ми, Георги Стрински, търговец на добитък и доставчик за войската, отидохме да гледаме отблизо обесването.

Страшният Рушид-Баба е навил на ръката си „по рибарски“ въжето. Откъм конака и към черквата „Св. София“ пълзи черен мравуняк от турци. Напред върви злият, прочут със своята жестокост луд турчин Дели Муразим, възседнал бял кон, а след него заграден от стража върви гологлав „Баш-комитата“ – Левски с вързани назад ръце, облечен с обикновени дрехи, късо палто и навуща на нозете.

Бодро вървеше Апостолът и се приближаваше към бесилото, и като стигна на 15-20 крачки от него и до прозореца с железни решетки на турската военна фурна (днешното северно крило на Държавната печатница), се спря и силно, с ясен глас се провикна на турски: „Рушид-Баба, азърла сана гелен кочу кесесън“ (Рушид-Баба, приготви се, идва овен да го заколиш). Турчета, цигани и циганки мяучат, плезят език, въртят глави, със стиснати юмруци му се заканват и някои повтарят: „Коч гелий, коч кесесън, азърла сана, Рушид-Баба!“…

Дебелият Рушид-Баба не дочака да се приближи Левски и на 3-4 крачки от него – отдалеч (като ласо) ловко хвърли и надяна примката върху врата му, преметна бързо през напречната греда края на въжето, което двамата цигани Билал и Шаин задържаха, и още трупът не бе увиснал, циганинът Бекир измъкна от чебъра (каца, напълнена с вода и поставена надясно до бесилката) чебърника (дърво, прекарано през ушите на кацата и служещо за по-удобно носене) и удари* Левски по рамото към врата, за да се затегне въжето, на което без много гърчене увисна трупът. На гърдите му се вееше окачена книжка.

Циганките Мика, Пама и Зайнепа хвърляха камъни по обесения и тялото се залюля…

*От тоя удар е станало прекъсване на сънните артерии или парализ на мозъка, та не е имало рефлективни гърчения, а това е оставило впечатление у мнозина, че Левски мъртъв е окачен на въжето.“

статия от Георги Черкезов, по разказ на г-жа Атанаса Н. Янева

„Вестник на вестниците“, юли 1937 г.

„Щом свещеникът се оттегли, пашата заповяда да окачат иляма на гърдите на Левски. Тая смъртна присъда биде тутакси прочетена от пашовия главен кятипин. Героя стоеше бодърствен посред мегдана, приблизително там, дето величествено се издига паметника му. Тука по заповед на Мазхар паша свалиха оковите от нозете на Левски и Хасан чауш го поведе 20 разкрачи наляво в търнака, дето стърчеше бесилницата. Окото на Левски не трепна.

След това се изкомандува закачването на Левски на бесилото от двама цигани, които с присмех люшнаха героя да продължи бабаитлъка си…

Привечер Мазхар паша заповяда да снемат тялото на Левски и да го заровят там, при бесилката, след като се извърши опелото му по християнски обряд.“

Това са спомените на Михаил Буботинов, публикувани в знаменитата книга на Николай Хайтов „Последните мигове и гробът на Васил Левски“.

По м-али от Десант:

Свидетели разказват за бесилото

На 14 януари 1873 г. (по стар стил) Извънредната комисия осъжда Васил Левски на смърт чрез обесване.

За изпълнението на присъдата поп Минчо Кънчев разказва в своята „Видрица”:

„Съмна се, 6-ий февруари (по стар стил, б. р.) дойде, до обед виелица силна. След обед времето се поправи. Февруарското слънце припече. Софийската полиция се разтърча по улиците кални.

Бесилката, която на 15 януарий умъртви Общи, грозно стърчеше и с нетърпение чакаше новата си жертва. Свиканите общински съветници стояха на групи около бесилката… Рота войска от страните на бесилката „волно” стоеше. Взвод конни стражари зад ротата мируваше. Шопи и цигани около лобното място разтъпкваха и у бесилката зяпаха.

Мазхар паша, яздейки на кон, по лобното място се ширеше и някакви си заповеди на палачите даваше. Всичко бе приготвено, наредено, натъкмено. Войската и тълпата чакаха бунтовника. Позорната кола пристигна, близо при бесилката се спря. Заптиите изнесоха от колата полумъртвия труп на Дякона Левски, предадоха го в ръцете на палачите-цигани.

Али чауш заповяда, Дормуш Сали метна примката. Казим Али издърпа дървеното магаренце, трупът увисна. Али чауш го залюля. Бесилката се заклати и заскърца. От циганите и от подуенските шопи лудешки се закикоти… След като народът на Мазхар паша се разотиде, останаха циганчетата шопчетата с камъни да мерят висящия труп”.

На 10 октомври 1936 г. в. „Мир” публикува разказа на Пешо Танчев, който като ученик минава покрай мястото десетина минути след обесването на Левски:

„На днешното място на храма „Ал. Невски” се намираше турската казарма. Наоколо нямаше никакви постройки. Само полета от треви и бурени. В пепелявото небе се очертаваха гредите на бесилката. На нея висеше тялото на Левски. Беше облечен в груби самочерни (в естествения цвят на овчата вълна, по-скоро тъмнокафяв) дрехи.

На нозете си имаше бели вълнени чорапи; обуща нямаше. Върху гърдите му бе закачен лист бяла хартия, на който бе написана присъдата на турски, еврейски и български. Главата на Апостола бе обронена и наведена на едната страна… Левски бе мъртъв”.

Вестникът обнародва на 27 март 1937 г. и спомените на Георги С. Потайников за този черен ден в българската история:

„Зимата беше много топла, особено първите дни на февруарий бяха пролетни… Запътихме се по направление „Св. София” и стигнахме при бесилката, спряхме се отсам хендека, доста изплашени от гледката. Стоейки така, гледахме как циганки грабваха камъни и отиваха да бият висящия на въжето човек…

Хаскерът около 50-60 души, който беше при бесилката, ги пъдеха, ругаеха ги, но не ги биеха… Полека се приближихме на около десетина крачки от самата бесилка… Ужас ме обзе, когато познах в лицето на този обесен човек човекът, който дохождаше при баща ми като пътник в Хаджидимановия хан…

Що се отнася до самото място, гдето беше обесен Левски, аз твърдя, че бесилката беше 3-4 крачки навътре в градинката на къщата № 2 срещу паметника му, гдето сега спират пътническите автомобили към Орхание (дн. Ботевград) и Пирдоп (сега там се намира бившето кино „Сердика”, б. р.)”.

Материалът Записки от очевидци: При обесването на Апостола циганите правеха потресаващи неща и се гавреха е публикуван за пръв път на Опознай България.

Източник: 168 Часа

Казват, че убийците винаги се връщат на местопрестъплението. Вика ги духът на жертвата, която са погубили. Случаят с палача на Васил Левски е далеч по-драстичен.

Казват, че убийците винаги се връщат на местопрестъплението. Вика ги духът на жертвата, която са погубили. Случаят с палача на Васил Левски е далеч по-драстичен. Иванчо Хаджипенчович не само се навърта около мястото на бесилката, но вдига къща само на 150 метра от него. И там почива.

Иванчо е роден през 1822 г. в Русчук. Учи право в Париж, връща се и начева бляскава кариера. Валията на Дунавския вилает Митхад паша му възлага асимилаторската политика. Идеята е да се открият смесени турско-български училища, които лека-полека да претопят българщината. Иванчо старателно заляга над проекта.

Усърдието на Хаджипенчович стига до ушите на самия падишах. През 1868 г. той е извикан в Цариград, назначен е в имперския Държавен съвет и във Върховния съд. На гърдите му светва първото османско отличие. “Хаджи Иванчо ефенди Пенчович, член от Държавния съвет, прие нишан Меджидие, трети клас”, съобщава в. “Турция”.

С времето декорациите се множат и Христо Ботев го нарича “обершпион, накачен с всякакви ордени и храчки”.

През 1872 г. Иванчо пише донос до великия везир Махмуд Недим паша. Документът е пространно изложение за съществуването на тайна революционна организация сред българите. С този текст той има решаващ принос в залавянето на Васил Левски. Сега обаче наградата не е орден, а високата чест лично да осъди Апостола на свободата и неговите сподвижници.

Заедно със Саиб паша и Шакир бей Иванчо е командирован в София. Двата феса си нямат хабер от правораздаване и разчитат на него да изпедепса присъдите с французка перфидност и ориенталска жестокост.

Процесът започва на 9 декември в софийския конак. Десетки комити са изправени пред трибунала. Иванчо топи перо и парафира присъда след присъда. Той се подписва само с Иванчо – без фамилията, защото всички познават лицето, декорирано с ордени и храчки.

На 14 декември 1872 г. е издадена смъртната присъда на Димитър Общи. Нашият юрист стиска перодръжката и полага лаконичното Иванчо. На 14 януари 1873 г. и Васил Левски е пратен на бесилото. След като надълго и нашироко са разказани деянията на Апостола, под личната редакция на Иванчо излиза следният текст:

“Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване.”

“Няма по-окумуш за депутатин от наш Иванчо!”, възкликват след Освобождението русчуклии. И го избират за народен представител в Учредителното събрание. През 1879 г. душегубецът сменя феса с калпак, маха турските ордени от сетрето си и хваща файтон за Търново.

Тук намества достолепната си снага в бившия турски конак, където заседава събранието. Иванчо усеща нещо особено да витае във въздуха. Това е духът на Левски. След залавянето той е разпитан първо тъкмо в този конак.

Сетне Иванчо е член на Държавния съвет и на Върховния съд на Княжество България. Точно както по време на игото! Левски продължава да го тормози от отвъдното. Палачът вдига къща в комшулука край бесилото, където днес е паметникът на Апостола. Смъртта го прибира на 25 март 1894 г.

Материалът Палачът на Левски умира на 150 м от бесилото на Апостола е публикуван за пръв път на Опознай България.