Бяла нощ. Луна и звезди. Синята свила на небето е покрила могъщите върхове на планината. И тишина, тишина. А в тишината на лятната нощ мълви родопска песен. Тихо е и красиво, като в приказка …

Старецът говори с мъртвите предмети като с живи същества и така обича планината, че без нея не може да живее. Някога, през турско време, го взели войник в Одрин. Там се разболял и избягал.

— От равнината се разболях, станах само кожа и кости … — обича да казва той, — И избягах от Едрене … Не мога аз без планината …
Дядо Исмаил е роден поет. Неговите легенди и приказки извират от дълбочината на душата му. В тях той възпява ненадминатата красота на Родопа, великата народна скръб през робството и подвига на мъчениците, загинали за вяра и род…

В тая приказна вечер дядо Исмаил гледа върховете и мълчи. После очите му бавно се плъзват надолу, оглеждат Кулята и се заковават на Турчи мост. Миналото оживява … По опърленото от жегата и вятъра лице на стареца минават тръпки.

— Видиш ли отсреща Кулята? — започва тихо дядо Исмаил и въздъхва. — Били в ония времена, когато смъртта била по-мила от живота… В една такава хубава нощ на Кулята се настанил със своя тумен (хиляда конни войника) еничари Гаази Сафедин паша, синът на страшния Енихан баба. Обтегнали шатри, лумнали огньове и замирисало печеното на шиш чеверме. Еничарите се нахранили, напоили конете на реката и гьлчавата стихнала. Успокоила се и намръщената планина, утихнали дърветата, задрямали върховете …

Ала в полунощ изпискала зурна и станът забръмчал като кошер. Бледи и още сънени влезли стотниците в шатрата на пашата и заправили теманета.
— Кръвта на баща ми Енихан вика за още гяурска кръв! — казал Гаази Сафедин и дяволска злоба блеснала в тесните му очи. — Обградете близкото село и доведете всички при моста! А ти, Сюлейман, приготви чувалите с чалмите и кауците! Милост да няма …
Зацвилили коне, задрънкали ятагани и душманските орди се сринали по каменистите пътеки към селото. Скоро завили кучета, екнал плач и планината настръхнала …
При изгрев слънце цялото население, докарано с писъци, камшик и ятаган, се струпало в падината до моста. Зли като оси, около хората застанали еничарите.

— Ехе-й, гяури! — изправил се сам Гаази Сафедин паша на височината над моста.
— Докога ще се бунтувате срещу падишаха и ще избивате верните на аллаха синове? Избирайте! Главите или чалмите!
Сякаш гръм от ясно небе паднал над планината. Замлъкнала реката, онемели хората. Дори малките деца спрели да пищят и се скрили зад полите на майките си.

— Хаджи Сюлейман! — креснал диво пашата. — Приготви чалмите. И нека реката отнесе главите на тия, които не искат чалми! — обърнал се той към еничарите.
Блеснали на слънцето еничарските ятагани, заплакали на глас жените и малките деца …

Тогава от навалицата излязла напред Марина, излязла и застанала пред пашата …

Завряла кръвта на Гаази Сафедин — невиждана и нечувана била красотата на «гяурката». Очите ù — сини и дълбоки като небето над Родопа, снагата й — вита ела …

— Ние сме българи, паша, и вярата си не даваме! — извикала тръпно Марина. — Убийте ме!
— Българи сме, аго! — подели като ехо хората, учудени от смелостта на девойката.
— Вярата си не даваме …
Сърцето на страшния Гаази (името значи «победител»), което не трепвало в битките, сякаш се стопило в гърдите му и той махнал с ръка:
— Отведете гяурката в шатрата ми! Моя жена ще я направя…
Спуснали се няколко еничари към Марина…

Видео: Etv Haskovo Novini

— По-добре смърт, отколкото вашата вяра, изедници! — извикала девойката, разблъскала еничарите и се изправила на моста. С широко отворени очи тя се прекръстила и обърнала очи към своите.

— Българка се родих и българка ще умра! Не давайте вярата си! — екнал нейният глас.

И после разперила ръце и се хвърлила в реката… Слънцето потъмняло, а планината завила от мъка… Водите на реката силно забучали …

Когато изнесли мъртвото тяло на моста, жените заплакали на глас, а еничарите, неми и страшни, стоели с извадени ятагани и наведени глави.
Тогава майката на Марина, слаба и суха женица, тръгнала към трупа. Каква ли сила излъчвали очите ù, та коравият Гаази Сафедин, който с огън и меч избил толкова хора, неволно ù сторил път? Само майка да не си на този свят! …
Паднала майката над трупа, заплакала без сълзи, заскубала косите си.
— Какво чакате? Колете! — диво изкрещял Гаази Сафедин. — Тези кучета са по-твърди от камъните в планината… Или мохамеданска вяра, или смърт! Удряйте с ятаганите!
Група еничари се наредили от двете страни на моста, а останалите погнали народа между тях. Секнали с ятаганите, де когото стигнат, газели с крака кръв и трупове, люто псували.
— Братя, да загинем като Марина, но вярата си да не даваме, братя! — надвикал писъците и предсмъртните охкания младият Камен. — Нека видят поганците как българите умират за бащина вяра! …
— За бащина вяра! — запосрещали младежите с голи ръце остриетата на ятаганите, а старите люде сами подлагали главите си. Закланите майки закривали с труповете си дечицата … Такава мъка не е имало на света…

Дядо Исмаил спря разказа си покъртен, извади кърпа и забърса сълзите си. Някъде далеч девойки пееха тъжна родопска песен … Велика в своето мълчание, планината дремеше в лунната нощ.
— После? — попитах тихо аз, за да не прекъсна спомените на стареца.
— После … — дядо Исмаил сякаш продължи мислите си на глас. — Доброволно приел мохамеданската вяра само изедникът чорбаджи Стойко и неговият род. Сам стотникът Хаджи Сюлейман им надянал кауците и ги отвел хе там, в Хубеновото — уж хубавата вяра били приели.

Останалото население, което не склонило да даде вярата си, било откарано в Кефирското. Там еничарите рязали ръце, чупели крака, секли пеленачета. Страшни джелати с окървавени ръце надявали чалмите и кауците на главите, слагали кървави знаци по челата и на ръце отнасяли полуживите трупове оттатък, в Шарговото. Най-непокорните били насечени на парчета и хвърлени в ямата … Оттогава мостът се нарича «Турчин мост».

Вечерта се извила незапомнена буря. Глухо и страшно раздирали светкавиците черното небе и огнени кълба заудряли върховете като при потоп. Плиснал проливен дъжд, който измил кръвта от раните на планината… Реката се разляла, забучала и приютила във водите си като в майчина пазва мъртвите синове и дъщери на Неделино.

Казват, че в тая страшна нощ от манастира «Света Неделя» слезнали монаси. Те намерили мъртвото тяло на Марина с отворени очи, вдигнали го и го отнесли на височината на Горно Неделино. С треперещи пръсти старият игумен Серафим се опитал да затвори очите, ала напразно — те останали отворени и светели като звезди. Старият монах се изправил и се прекръстил:
— Загиналите за Христовата вяра хора не умират след смъртта! Те живеят вечно на небесата, отдето се молят за нас …
Изкопали дълбок гроб и в него спуснали Марина. Над гроба поставили набързо скован дървен кръст. Когато облаците се разнесли, над височината заблестяла едра звезда. Оттогава височината се нарича «Марина», а звездата, която всяка вечер грее над височината, е ясна-ясна — и спомня чистата душа на девойката…

Трептящият глас на дядо Исмаил секна и старецът затърка пламналото си чело. После той ме погледна с влажните си безцветни зеници.
Старецът се изправи, изохка няколко пъти и бавно тръгна към колибата.
Бялата родопска нощ омайваше с красотата си … / seecorridors.eu

Материалът Кървавата Легенда за Марина и „Турчин мост“ (+Видео) е публикуван за пръв път на Опознай България.

ПОМНЕТЕ ИСТИНСКАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ

В Долно Райково имаше един дядо Смилян и жена му, баба Лиляна. Те имаха всичко две деца Милян и Милица. Турците му взеха момченцето и го изпратиха в Цариград, а момиченцето порасна и стана прочута хубавица. Един ден, след много години, Милян се завърна като турски ходжа, с чалма на главата и се отправи към бащината си къща, но баща му го не прие, макар, че много години бяха плакали за него. А сестра му Милица, като го видя, позна го и силно се разплака, хвърли се към него, прегърна го, почна да го целува и умилно да нарежда братски думи, да възбужда братска обич и майчина любов. Той се развълнува, покърти се сърцето му и каза: „Отричам се вече от турската вяра!“ Целуна баща си и майка си и хубавата Милица. Всякакъв страх изчезна от него, готов да даде и живота си, като се отрича от турската вяра. Свали чалмата си Милян, стъпка я с краката си и влезе в къщи. Тази трогателна случка бе за християните голяма радост, а за турците голяма скръб.

Още на другия ден, дойдоха разярени турци, разпитаха го вярно ли се отказва, и той потвърди това категорически. Тогава по най-жесток и мъчителен начин го убиха пред къщата на баща му, а Милица хванаха и я заведоха в Смолен (Смилян), да я правят млада кадъна. Но какво стана? От селото се събраха много млади буйни момци, начело с дядо Смилян, стигнаха хубавата Милица, отнеха я от турците, избиха ги, а те хванаха гората и станаха върли хайдути… село Голямо Райково, 9 май 1633г.“

Из „Исторически бележник“, стр. 155

10 войводи се събират в едно село, потресени от кървищата и за да отвърнат на душманина

През пролетта на 1705 година, в царуването на султан Махмуд I, много турци от Анадола под закрилата на самата турска власт, се настаниха най-напред в крайморските селища Солинци и Ксанти, а от там и във вътрешността, из селата, разположени в Южните склонове на Родопа. С голяма ярост и злоба те завзеха селата Габрово, Кръстополе, (Еникьой, Ксантийско), Осеново (Исьорен), Липен, Сливово (Муставчево), Бук, Буково, Лясково, Лещен, Белен, Жировец, Перуново (Алмалъ), Низнец (Шахин), Ириница (Даровас), Площен (Адата), Ботишево (Исеинкьой), Сандевица и Смолен (Смилян). Дошлите турци се ползваха с големи права. Те се настаниха по християнските къщи, гонеха християнското население, усвоиха имота му и заробиха много жени и девици. Мнозина непокорни избиха, а други избягаха в горите. Голямо нещастие сполетя това население. Беше голямa скръб, плач и писък. Никой обаче не му помогна. Населението оказа голяма съпротива, но турската власт помагаше на пришълците.

Най-сетне, след люта борба, пришълците турци се настаниха, разрушиха църквите, заличиха всичко християнско, построиха джамии и мечити. Горите се изпълниха с бягащото българско население. Но след това зло дойде друго, не по-малко: лютата зима, която завари населението без подслон, без дрехи, без храна. Много мъже, жени и невинни дечица измряха от студ, без да има кой да ги погребе.

От изтезание, селата Осеново (Исьорен), Сливово (Муставчево), Сандевица и Низнец (Шахин) приеха мохамеданството. А жителите на селата Габрово и Кръстополе (Еникьой), на другото лято, с юнашка борба и с помощта на техния приятел Али ага Житковски, заеха обратно селата си, настаниха се наново в тях и изгониха турците, които заминаха към Смолен (Смилян). Но смоленци не оставиха да се смесят с тях дошлите анадолци. Тогава около Смолен бяха останали доста християнски семейства. Но като дойдоха анадолците, те се преселиха в Очиново (Чокманово ).

Така прочутия християнски център Смолен, седалище на смоленския епископ, тогава стана чисто мохамеданско село.

През 1720 година, в царуването на султан Ахмед Ш, в горната махала на село Райково живееше един турчин от Анадола по име Селим ходжа. Той се ползваше с голямо доверие пред султана. В едно донесение до него, той му съобщил, че райковци не са верни негови поданици и постоянно се бунтуват, безпокоят властта и пречат на помохамеданчването на родопското население.

Тогава султанът заповяда да се накажат непокорните селяни. Селим ходжа използва това нареждане, та повика около 200 души по-видни райковци на площада на селото и ги покани, за да смекчат гнева султанов, да приемат мохамеданската вяра, като в противен случай, ги заплаши със смърт. Райковските първенци упорито отблъснаха всички увещания да се потурчат, като заявиха, че

на никаква цена няма да се откажат от своята вяра.

Тогава, по даден знак заобикалящите ги турци се нахвърлиха върху тях и ги избиха до един.

Това стана на 8 юли 1720 година. Ето имената на повечето от изкланите райковски първенци: Атанас Котковски, Бечо Станчев, Върбан Итински, Гитю Иванов, Драгню Трицинов, Ено Митев, Жеко Чернев, Ангел Митрев, Бико Русински, Видю Чернобрестов, Горан Станчовски, Дечо Марински, Еню Сурото, Желязко Ковача, Згуран Вълчовски, Иван Димов, Колю Сурчовски, Лазар Кривошиев, Милуш Милкин, Найден Иванов, Петко Гърчето, Петър Русинов, Згуран Найденов, Иван Киселски, Куртю Кавален, Лазар Райчев, Митю Муховски, Насо Милянов, Пею Широкалски, Аргир Главчев, Белю Белювски, Васил Руменски, Гроздан Станчев, Дойчин Долчинковски, Еню Куковски, Живко Гребенаров, Иван Кацарски, Кръстю Рубинов, Личо Грибачев, Милян Глуховски, Никола Кацаров, Пачо Костенски, Първан Михов, Пею Дармона, Запрян Шубарски, Златю Вапцаров, Златю Солтоквата, Илия Ружински, Колю Сребрин, Личо Чернозмиев, Манол Върбанов, Найден Палишумов, Наум Павлов, Пею Чернев, Паскал Гондьовски, Петър Мечет, Петко Чиповски, Ралю Лещовски, Радул Ничев, Страхил Нигенски, Стойко Пуздрев, Стоил Горанов, Таню Висински, Ташо Косилски, Филю Кременаров, Митю Грудински, Митрю Гущера, Цветко Стоилов, Цветко Киселов, Янко Четроков, Яню Гогомешки, Каню Канювски, Цветко Рибаров, Кирю Цинигеря, Хубен Храсковски, Хубен Буковски, Милион Драпилов, Христо Рошавски, Сево Грудевски, Стоимен Марудин, Стайко Орешенски, Руско Дичев, Русин Марински, Руско Казалийски, Ручен Сивковски, Руско Смилянов, Раю Райчев, Витан Дойчинов, Вълчо Бойчев, Вълчо Гайганарски, Илко Витанов, Таню Вълчев, Велко Шипковски, Ваню Христев, Гего Робовски, Колю Киселов, Гочо Проданов, Гего Робински, Грудю Яребицата, Горан Герджиковски, Гитю Косовски, Димо Чокински, Добрик Биковски, Димитър Дупевски, Дечо Руменовски, Белю Плевенов, Апостол Дренката, Колю Зайчето, Дорю Беровски, Дечо Тинкин, Дойчин Зеленов, Григор Куцовски.

С това избиване на видните райковски българи Селим ходжа искаше да сплаши населението в Райково и това в околните села, което се противеше упорито и не искаше да приеме мохамеданството.

Олелия, писък и плач се носеше из селото. Мъченическата смърт на неговите съселяни му даде по-голяма вяра в Бога и по-голям кураж за борба с турците, за запазване на вярата и българския език. Труповете на зверски избитите българи бяха хвърлени в дола, близо до „Каювци“.
На 8 юли 1720 г., в деня на клането над райковските първенци, беше обесен в местността „Поляне“, енорийският свещеник от с. Езерово, йеромонах Варлаам Светогорски. Това безчестно и с подлост извършено престъпление над кръстогорските българи възбуди у мнозина желание за отмъщение. И чакаше се сгодно време за това.

Един петъчен ден, на втория ден след Голяма Богородица, откъм местността Кральов камък, се зададоха и влязоха в Райково много въоръжени българи начело с войводите: Мирчо войвода и Дойчин войвода от Райково, Добрик войвода от Езерово, Димо войвода от Устово, Стоян войвода от Очиново (Чокманово), Вълкан войвода от Пещера, Велко войвода от Левочево, Витан войвода от Кутлово (Славейно), Чило войвода от Петково и Делю войвода от Беловидово (Златоград). Те заобиколиха джамията и хванаха Селим ходжа и всички турци молещи се в нея. Ходжата жив набодоха на кол, който поставиха на същото място, където бяха избити райковските българи, а турците изклаха.

Властта не посмя да преследва бунтовниците, а мълчаливо преглътна това отмъщение на юначните българи.
След това турците вече не се осмелиха да преследват българското население.

НА ТОВА ЛИ ВИКАТЕ „ТУРСКО ПРИСЪСТВИЕ“ ГОСПОДА ПОЛИТИЦИ-НАРОДНИ ПРЕДАТЕЛИ ?!!! ТОВА Е ГЕНОЦИД МАСОВО ИЗБИВАНЕ И КЛАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД!!!

Материалът Легендата за Милян и Милица от село Райково. Историята помни потурчването, зверствата, клането и отмъщението на войводите е публикуван за пръв път на Опознай България.