Там времето беше лимитирано и нямаше как да разкажа подробно и систематизирано. Затова ще го направя тук.

Така… Всичко започна преди много години, когато бях дете. Прекарах голяма част от детството си при баба и дядо на село. В онези времена комунистите се бяха постарали хората да бъдат еднакво бедни и те нямаха какво да делят и за какво да си завиждат. Всичките десет къщи в нашата махала имаха обитатели, които бяха изключително задружни – бабите работеха заедно на тютюневата нива, дядовците пък винаги се събираха, за да си помагат. Не всички внучета прекарваха на село толкова време колкото аз, затова всичките тези хора ми се радваха като на своя кръв.

Аз не случих на родители, но баба, дядо и съседите бяха изключително мили с мен.

Така малкият Димитър растеше сред усмихнати баби и дядовци и запази чудесни спомени от детството на село. После пораснах, завърших гимназия, отбих две години военна служба, постъпих в университет, но учебният материал там не беше това, от което имах нужда – това не беше моето място и го напуснах. Домът на моите родители също не беше моето място и така изгорих всички мостове към миналото си – изчезнах за десет години и никой, който ме беше познавал, не чу нищо за мен.
Дядо почина още когато бях в казармата и през тези десет години единственият човек, за когото ми беше мъчно, беше баба. Бях се зарекъл никога повече да не стъпя в Кюстендилско, да не поглеждам назад, но един ден, след десет години, отидох да видя баба.

Баба, милата, беше на върха на щастието. Аз също се зарадвах, но, като оставим настрана баба, това, което видях, ме натъжи – разруха. Тотална разруха. Нямаше ги зелените пасища и ливади около нашата махала, дворовете вече бяха занемарени, къщите – също. Пътят към нашата част на селото беше в окаяно състояние – с дълбоки, кални коловози, стеснен до неузнаваемост от новопоявила се растителност… Хората вече нямаха питейна вода – водоснабдителната система, която изградили дружно през 1967-1969, вече била узурпирана от едно семейство на политически силни на деня, а останалите 50 семейства дори не можели да пият по една студена вода…

Цялата ни държава не изглеждаше по-различно през онази 2002 година, но докато аз, тогава на 33, нямам зад гърба си политическа партия или каквото и да е, и не е по силите ми да променя каквото и да било в България, то някаква си махала вече нямаше да ми бъде проблем. Започнах с пътя – отидох в кметството на общината и попитах кмета какво бихме могли да направим съвместно за този път – аз бих дал част от нужните средства за ремонт на трикилометров участък. Нямали пари. Нямали никакви пари. Нищо не можело да се направи. Наех строителна фирма, закупих първите две хиляди тона каменна фракция и пътят стана проходим, но не перфектен. Налагаше се всяка година да купувам по още хиляда тона фракция, както и да плащам за строителна техника. Последното не беше ефективно и се наложи да закупя собствени машини – самосвал, багер, челен товарач, валяк…

Един ден видях, че на отсрещния баир, където има три къщи, едната от които на кмета, кипи асфалтиране. Отидох да видя – наливаше се асфалт в посока безлюден хълм с три къщи на върха, а в нашата част на селото, където има десетки къщи, общината нямаше нито лев за ремонт…
Отидох в общината и попитах кмета кой е решил да се асфалтира километри път за три къщи, а няма пари за път, който се ползва от няколко махали. Отговорът беше циничен. Тогава му казах, че съм отбелязал докъде е стигнал асфалтът в тяхната част на селото. И ако асфалтирането бъде продължено дори с един метър, ще се постарая всички в тази държава да научат за това безобразие. Спряха асфалтирането, но започнаха всевъзможни проблеми за мен. След години кметът стана клиент на прокуратурата заради онзи път, но разследването забуксувало и спряло.
А аз отремонтирах нашия път и дори асфалтирах половин километър в нашата махала. След това се заех с изграждане на водоснабдителната система – нямаше смисъл да се карам с онези „приватизатори“ на старата водоснабдителна система. Те сами дойдоха при мен десет години по-късно – етернитовите тръби остарели, помпата изгоряла, бетоновите резервоари се рушели. Та попитаха „дали искам аз да я взема“. Отговорих, че мен не ме бива във вземането, а и не ми е нужна – вече всички, освен те, имаме модерно водоснабдяване. А те да си пият със здраве вода от азбестовите тръби…

После дойде ред на сметоизвозването. Никоя власт не се е сетила да организира сметоизвозване за нашата част на селото. Закупих девет контейнера за смет и вече над десет години сметоизвозвам отпадъците на нашата и съседната махала.
След това дойде ред и на пожарогасенето. Иначе дървената мафия нямаше да остави нито едно дърво в района – закупих високопроходими противопожарни машини и изградих система от пожарни кранове.

Междувременно реших проблема със заетостта – всеки човек в трудоспособна възраст в нашата махала е мой служител.
Имам още много неща за решаване, но през декември разбрах за новия вирус и като знам какви хора управляват България, а и света като цяло, си казах, че през 2020 година трябва да произведем повече храни – ей така, за всеки случай. И понеже беше късно за есенници, през зимата закупих картофосадачка, картофовадачка, десет тона качествени картофи за семе, а също така разширихме системата от пожарни кранове, за да можем да поливаме картофите. Та днешното раздаване на картофи беше планирано през зимата.

За да просперира една икономика, е нужно бизнесът и потребителите да имат доверие в утрешния ден. Затова индексите за икономическо, бизнес и потребителско доверие трябва да бъдат винаги над 100 единици.
„Чака ни невиждана криза“ съвсем не е вълшебната думичка, която ще изкачи тези показатели. Възрастните хора, които са преживели много, не заслужават да чуват тази фраза. И понеже аз съм никой и моята дума не може да успокои никого, реших да отгледам и раздам тези картофи. Понякога един картоф е по-ценен от сто думи.

Източник: Фейсбук пост на Димитър Димитров

Материалът Митко, който раздава картофи и решава куп проблеми в селото си: Понякога един картоф е по-ценен от сто думи е публикуван за пръв път на Опознай България.

„Авиацията ни е поставена по гръб.
Политиците ще си изпълнят най-безболезнено планът за унищожаването й.
За това заслужават военен преврат. Нито един от нас, в една нормална военна авиация, няма да бъде пуснат във въздуха с този нальот, който ние имаме ”, заяви той три дни, след като колегите му от авиобаза „Граф Игнатиево” отказаха да се качат на машините. Умишлено ще запазим името на пилота, тъй като нямат право на медийни изяви без да са съгласувани с ръководството на МО. Ето какво разкри летецът:

– Някои политици определиха действията на пилотите от авиобаза „Граф Игнатиево” като пълзящ преврат. Други са убедени, че става дума за национално предателство. Като дългогодишен пилот, кажете за какво всъщност става дума?

– Това, което се случи, е естествена реакция на настоящата ситуация, в която се намира бойната авиация. Няма нормален човек, който иска първо да загине и второ-да убива хора поради неспособност да се справи с поставените служебни задължения. Всеки си мисли, че ако екипажът на самолета е само от един човек, това означава, че той рискува единствено собствения си живот. Това е много голяма заблуда. Един самолет, който носи толкова много гориво и понякога боеприпаси и пиропатрони на катапулта, е много по-опасен от една бомба, ако тя падне в населено място. Това ли искат политиците да постигнат?! Военните пилоти не носят отговорност единствено за своя живот. По цял свят има правило-който не е уверен в благополучния изход на полет,а е абсолютно задължен да откаже да лети. Имаме понижена готовност на материалната част-двигатели и самолет, от една страна. А от друга-слаба натренираност. Това са два много съществени фактори, които не само застрашават, но и унищожават безопасността па полетите.

– Президентът Румен Радев призна, че вие летите 4-5 пъти по-малко от колегите си в НАТО. Какво означава това на практика?

– Това означава, че изпълняваме истински тренировъчни полети по време на съвместните учения с нашите съюзници и наши естествени партньори от НАТО. Само тогава се лети. Изненадващо е, че показваме много добри, даже най-добри резултати в изпълнение на тези учебно-тренировъчни полети. Това е готовност за себераздаване и може да се нарече летателна дарба, ако приемем, че е някаква случайност. Момчетата наистина са качествени- да можеш да бъдеш равностоен на партньор, който е далеч по-натрениран от теб. Всичко опира до рефлекторни действия . Умът ти трябва да е напълно освободен, психиката ти трябва да е спокойна и да можеш да реагираш само на ситуациите. Трябва да си слял с този самолет. Това не става от 5 часа летене. Става със 100-200 часа в годината.

– Ако сте в някоя друга страна от НАТО и ли пък в Русия, да речем, с този нальот ще ви пуснат ли да изпълнявате задача във въздуха?

– Нито един от нас, в една нормална военна авиация, няма да бъде пуснат с този нальот. Говорим, че ние сме много по санитарния минимум въобще да летим на самолет, а не да го експлоатираме като бойно средство. За бойно използване се иска да си над санитарния минимум. Едно е въобще да летиш, да кацаш и да пилотираш. Съвсем друго е да изпълняваш патрулиране или „Еър Полисинг”, да речем. При бойната мисия изискванията са много по-високи. С този нальот няма да ни допуснат нито в Турция, нито в Русия, нито в която и да било друга държава с нормална бойна авиация. Изводът се налага: Колко сме нормални!

– Премиерът Бойко Борисов ви каза, че за бойната авиация се дават най-много средства, както и че самият той лети в сложни условия.

– По същата логика лети куфарът с багаж на борда на всеки летателен апарат. Нищо общо няма Спартан или един тренировъчен самолет, който просто е „гълъба на мира” и не носи никакво въоръжение. Тези самолети нямат никакво отношение към суверенитета. Сигурно, в сравнение с флота и пътните войски, авиацията е погълнала много повече от държавният бюджет. Но Спартана не е боен самолет, както Кугърите и Пилатусите. Те са осигуряващ тип авиация-транспортна и вертолетна. Изтребителната авиация е съвсем друго нещо. Точно тя е на колене. И не само – тя е поставена по гръб.

– Защо пилотите отказвате да говорите открито за тези проблеми? Така излиза, че се страхувате.

– Преди всичко ние сме офицери и джентълмени. И като такива имаме естественото разбиране, че държавата, това е Родина. И клетвата, която сме дали означава, че ще бъдем лоялни докрай. Родина и държава за нас е все още едно. Мълчанието ни означава лоялност. Ние изпълняваме естествена процедура-да откажем да летим. Но това е една реакция на настоящата ситуация. Ни не сме предатели, нито превратаджии. На фона на това, което правят управляващите мога да кажа само едно – те заслужават военен преврат. Момчетата се държат като истински офицери. Случващото се сега се вписва в една нормална процедура.

– Политиците спорят основно за това какъв самолет да се избере за изтребителната авиация. Твърдят, че МИГ-29 е несъвместим с натовските самолети. Това така ли е?

– Има различия в детайлите като горива, честотите на които се води радиокомуникацията. Тези различия са преодолими. Тези самолети бяха и си остават част от ВВС на германската армия. Дали някой там ще каже, че са лоши? Едва ли. Много добри летци са тези, които летяха на МИГ-29. Не е въпросът в самолета, а пилотите да бъдат в кабините и във въздуха. Тези самолети трябва да летят. Тогава има смисъл от авиацията. Няма нормален авиационен отряд, който да си държи самолетите на земята без ресурс. Тоест един самолет на земята губи, харчи и проваля материални средства, защото не е във въздуха. Такъв самолет не произвежда сигурност. Той не допринася натренираност. Седи и гние. Така, че дали е „Грипен”, Ф-16 или МИГ-29, няма значение. Идеята е пилотите да сме час по-скоро в кабините и да летим. Ние сме военни пилоти и искаме да летим. Хората се влюбват в машината си като в боен кон. Добрият летец може да се съвмести с всеки самолет-изтребител. Колегите ми ще си застанат на мястото и ще си поемат задълженията, ако ще да ни дадат самолет от Втората световна война. Важното е да сме във въздуха.

– Какъв ще е изходът от тази ситуация, управляващите ще разберат ли от какво имате нужда?

– Не, няма да разберат. Наскоро имах разговор с колеги от гражданска компания. Голяма част от тях са военни пилоти. В момента при тях няма пилоти, а военните летци стоят на земята. Очаквам тези, които търсят работа да я намерят там, където я има. Ето това ще стане. Всички оцелели летци от миналите години вече са в чужбина. Така политиците ще си изпълнят най-безболезнено планът за унищожаването на българската изтребителна авиация.

Интервю на Катя Илиева, Фрог нюз

Материалът Български пилот: Авиацията ни е по гръб, политиците заслужават военен преврат е публикуван за пръв път на Опознай България.

„С ваше позволение ще скрия името на манастира, където прекарах едно блажено лято, гостенин на добрия игумен отец Сисой. Всеки ден от ония дълги, лениви и спокойни манастирски дни ние двама обядвахме заедно вън под сянката на гъстолистната лоза — великолепно украшение на тая света обител.“ Елин Пелин

„ПОД МАНАСТИРСКАТА ЛОЗА” – ЕДИНСТВО НА ЖИЗНЕУТВЪРЖДАВАЩО И КАНОНИЧНО

Източник: znam.bg
автор: Севдалина Малинова

Елин Пелин пише разказите от цикъла „Под манастирската лоза” близо 30 години – от 1908/1909 до 1934 г. Те излизат в самостоятелна книга 1936 г. в сегашния вид (включващ 11 разказа) въпреки несъгласието на автора и настояването му да бъде изчакан окончателния вариант.
„Под манастирската лоза” по всеобщо мнение е най-самобитното произведение в творчеството на Елин Пелин. В него писателят, придобил известност чрез реалистичното изображение на обществено-икономическите процеси в българското село от края на 19-ти и началото на 20-ти век, изоставя социално-битовата тематика и насочва вниманието си към вечните теми в човешкия живот: доброто и злото, истината и лъжата, вярата, насилието, добродетелта и греха.

В „Под манастирската лоза” Елин Пелин използва стилистичния модел на най-разпространените жанрове в православната християнска литература (библейската притча, житието и похвалното слово), но влага в тях ново нравствено-философско съдържание, което се противопоставя на консервативните църковни канони. Със своя жизнеутвърждаващ патос разказите от „Лозата” опоетизират естествения човешки стремеж към земните радости и налагат нова ценностна система, която възвеличава като висши добродетели човеколюбието и всеопрощението.

Нравствено-етичното послание на автора по сложен начин съчетава три начала: първо – хедонистичния*1 поглед към света, второ – идеалът на християнската религия за духовно съвършенство, и трето – идеите на Ренесанса за човека като венец на природата. В това триединство се ражда една мъдра житейска философия, в центъра на която стои човекът със своето върховно право на радост от земния живот.
Според канона на християнския морал хората са грешни и трябва да бъдат наказвани за своите прегрешения. В „Под манастирската лоза” Елин Пелин противопоставя на това своя хуманистичен възглед: всяко живо същество е творение на божиите ръце и носи в себе си частица от световната хармония. Помислите и постъпките на хората са направлявани свише, от извечните божии закони. Към тази мисъл ни отправя и мотото в началото на цикъла: „Спомням си за стародавните дни, размишлявам за всички твои дела, размишлявам за делата на твоите ръце.” (Псал.142:5.) В този смисъл „Под манастирската лоза” носи в себе си мъдро морално предупреждение: всеки опит да бъде потиснат естественият ход на живота е намеса в „божиите дела”. Всяко ограничение е насилие срещу хармоничния световен ред и рано или късно ще бъде възмездено.

В „Под манастирската лоза” Елин Пелин опоетизира извечното единство между човек и природа. Отец Сисой, чиято душа е прояснена от „светата мъдрост” на черковните книги и Библията, казва за себе си: „Недостоен съм по две причини – по чревоугодието си и по снизхождението си към грешните.” Дори монашеският обет и духовническият сан не могат да заличат естественото човешко влечение към земните радости: вкусната гостба, хубавото вино, красивите жени, чувствената наслада от любовта. „Греховете”, които църковният канон преследва с прекалена строгост, всъщност са безобидни слабости, естествено присъщи на човешката природа. Затова в своя земен път хората трябва да бъдат водени от идеята за всеопрощение. Само чрез нея те ще се възвисят до истинската духовност и ще превърнат своя общ дом в обител на Доброто и Красотата.

*1 Хедонизъм – схващане за земния живот като непресъхващ извор на наслади.

Както Елин Пелин сам споделя, неговият интерес към християнската религиозна литература се заражда още в детските години: „Винаги са ме интересували тия неща и съм чел книги – житията на светците. (…) И оттам ми е хрумнало да напиша „Под манастирската лоза”. В конкретни събития от детството би трябвало да търсим и причината за своеобразното (неканонично) тълкуване на сюжетите и образите от християнската литература. Писателят сам ни навежда към тази мисъл с един от своите спомени: „Аз имах един чичо поп, ама истински поп, светски поп. (…) Той ме водеше все из висините и ми разправяше интересни работи за светци. Той ги разправяше по един особен начин, не с голямо уважение към тия хора – и оттам някои работи така съм схванал.”
Художествената задача на автора на „Под манастирската лоза” не се състои в сатиричното изобличение или отрицание на християнската религия2 или религията въобще. Хуманист като Елин Пелин не може да отрече изцяло едно учение, което проповядва любов към Бога, към хората и към самия себе си. Философският и нравствено-етичен прицел на „Под манастирската лоза” е насочен преди всичко срещу проявите на фанатичното като синоним на противоестественото. Всяка форма на фанатизъм е вмешателство на несъвършените хора в божествената хармония на космоса. Човешкият род не притежава силата на духовно-нравственото съвършенство и затова никой – дори представителите на църквата – няма моралното право да съди и наказва своите ближни.
В този смисъл е и вълнуващото нравствено-етично послание на един от шедьоврите в цикъла – „Занемелите камбани”. Това е една лирична и затрогваща история за отчаянието и вярата, за надеждата и майчината любов. Разказът е и едно напомняне за моралната отговорност към чуждата болка, към страдащите и отхвърлени от съдбата хора. Отговорност, която често пренебрегваме, улисани във видимите неща, в суетата на ежедневието.
Както в библейските притчи, така и в „Занемелите камбани” сюжетът подсказва само част от цялостния философско-етичен замисъл. До човеколюбивото и мъдро послание на разказа можем да достигнем след едно задълбочено вникване в идейно-художествената структура на творбата. Основна смислоизграждаща роля в нея играе сложното противопоставяне между християнската религиозна традиция и древния, наследен от прастари времена, култ към майчинството. В този план образите на игумена отец Иоаким и на непознатата жена се разкриват чрез своето доближаване и отдалечаване към едната или другата точка в тази опозиция.
След подробното описание на подготовката за празника Елин Пелин представя първата среща на „тоя добър старец” – отец Иоаким – с жената: „Дядо игумен спря учудено на прага, защото видя пред светата икона тъмния силует на жена с дете в ръка. Старецът се ядоса. На днешната вечерня не се влизаше в черква, преди да ударят тържествено камбаните. Така беше обичаят.” Заради този „свещен обичай”, наложен и регулиран от остарялото3 канонично мислене, дядо Иоаким извършва голям, макар и неволен грях – той проявява жестокосърдечие към една съкрушена от скръб майка и към нейната умираща рожба. В името на християнско-каноничното е нарушено универсално-етичното. Но всъщност това е само привидно. Защо?
Срещата между игумена и жената заема най-малка част от композицията на разказа. Но този кратък епизод определя основния конфликт и отбелязва началото на динамичното емоционално-психологическо развитие в образа на отец Иоаким. В този момент той извършва „грях в името на Бога”. Но прегрешението му има и друг смисъл – то е и „грях пред Бога”. Монахът се е изкушил от външната, тленната красота („златния ореол” около чудотворната икона, „скъпата лилава копринена завеска на иконостаса”). Заради нея той извършва светотатство – изхвърля „малката игличка със синьо топченце накрая” – дара, посветен на Бога от молещата се майка. От посредник между Бога и хората свещеникът се превръща в препятствие по пътя на една човешка душа към вярата и предизвиква Божия гняв.

*2 Въпреки че в разказа „Напаст божия” духовенството е представено в отрицателна светлина, а в „Пролетна измама” доминира хумористично-ироничното изображение, Елин Пелин си остава писател, в чието творчество християнската религиозна тематика заема важно място. Нека да си припомним и факта, че Елин Пелин е автор на учебник по вероучение.
*3 В най-важните сцени в „Занемелите камбани” Елин Пелин описва своя герой предимно с думата „старец” вместо с по-често употребяваните „игуменът”, „отец Иоаким”, „монахът”.

Краят на разказа утвърждава универсалната идея за милосърдие, съпричастност към чуждата болка и човеколюбие:
„В ъгъла, под иконостаса, той видя синята главичка на иглата, която бе захвърлил, наведе се, взе я като сънен и я забоде на завесата. И отведнаж навън екна славословещия Бога ек на камбаните, разнесе се тържествено и нахлу живо в черквата. (…) На камбанарията нямаше никой, а тежките камбани се люлееха силно, свободно, леко и биеха самички.”
Безпрекословното следване на догмите крие опасност от хаос и унищожение на световния ред. Фанатизмът ражда страшни грехове – гняв, омраза, желание за мъст, които погубват душата на праведните. Тази хуманистична позиция на Елин Пелин намира своето най-директно художествено превъплъщение в разказа „Огледалото на свети Христофор”, който носи всички структурни характеристики на библейската притча. Главният герой е обсебен от фанатичната идея да въздава върховна справедливост сред себеподобните си – акт, който е присъщ единствено на Бога: „Душата му (на свети Христофор – бел. моя – С. М.) бе вечно изпълнена от негодувание, от страшната потребност да души, да унищожава, да къса в гнева си и да мачка в яда си всичко, което имаше дъха на неправда, на замисъл за неправда, на порок и престъпление.”
Но не човеконенавистничеството, злобата и насилието, а любовта и всеопрощението са истинското оръжие на праведниците в борбата им с греха. Затова Господ се отвръща от своя поборник и го наказва според прегрешението му. Той му отнема красотата (а „лицето е видимият образ на душата”), тъй както свети Христофор се е стремил да отнеме човешкото от хората: „От това неговото прекрасно лице полека се изкриви и удължи, веждите му паднаха ниско, очите намаляха и се изпълниха с кръв, ноздрите му се разшириха, устата уголемиха. Той изгуби подобието Божие и образът му заприлича на зъл кучешки образ.” В духа на християнското учение за смирение грешникът се покайва и посвещава на хората своя доброволен труд, за да изкупи провинението си. Но Бог не възвръща физическата му красота нито тогава, нито по-късно, когато Песоглавеца пренася и него през страшната река. Свети Христофор получава обратно своя прекрасен лик едва след като извършва „най-великия подвиг” – вместо да убие „най-страшния престъпник на земята”, дявола, той проявява милосърдие към него.
Разказът завършва с афористична поанта, която напълно хармонира с духа на библейските притчи и проповеди: „Очистих се, защото направих добро на най-лошия.” Този финал утвърждава човеколюбието и благородството на духа като най-висш нравствен подвиг. Човекът, както мъдро ни учи друг разказ от „Под манастирската лоза”, носи в себе си „и черно, и бяло”. Ако остане само „черното”, и „бялото” ще се погуби. „Добродетелите ще умрат, защото няма вече от какво да живеят.” Истинската вяра е съкровено тайнство, което ражда и съхранява доброто у човешката душа, тя не може и не трябва да бъде превръщана в прикритие на лични амбиции и в средство за насилие над останалите. Да бъдем добри един към друг – това е истинската същност на религията. Този възглед Елин Пелин претворява във всички разкази от „Под манастирската лоза”.

Разказът „Огледалото на свети Христофор” (1921) съчетава религиозния патос със сгъстената драматичност на легендата. В „Светите застъпници” обаче сакралното напуска своето пространство и се принизява до делнично-баналното чрез средствата на жизнерадостния хумор и меката ирония. Съчетанието на разностилова лексика и синтактични конструкции (напр. архаични словесни форми от църковнославянската литература и модерни административно-протоколни клишета) придава забавно-комично звучене на текста и изгражда пародийния пласт в неговата структура. Първоначалното портретно описание на героите напълно хармонира с изображенията на светците, зографисани по каноните на християнската иконография: „Те пристигаха като видения, влизаха блажено усмихнати, пристъпяха към местата си строго и загрижено и сиянието на бледите им лица пръскаше в залата дрезгавина, каквато пръска сутрин над планините пробуденият поглед на деня. (…) Светиците смирено се наредиха на последните столове с умилени лица, със скръстени ръце. Те стояха неподвижни, срамежливо наведени и поради тънкостта на въпроса, по който беше свикано това събрание, не смееха да вдигнат очи.” Тук витиеватият и религиозно-патетичен тон на църковно-славянската литература е пародиран съвсем директно. Художествено-изобразителните средства и похвати, заимствани от християнската житийна и панегирична⁴ традиция (архаична лексика, усложнен синтаксис, натрупване на епитети, разгърнати сравнения и др.) си „поделят” текстуалното пространство с административно-протоколни клишета: „Св. Теодосий седна на председателския трон, надяна светлия си ореол и обяви заседанието открито, като каза: – Свети божи угодници, целта на нашето събрание ви е известна. Нека поиска думата оня, който желае да говори.^”* Постепенно привидният ореол изчезва от образа на Елин-Пелиновите „светци” и пред нас се разкрива тяхната обикновена човешка същност. Светостта им не е осмислена като вътрешно състояние на духа, а е сведена до имитацията на богоугодно и смирено поведение, наложено от схоластичните догми. Но съвършената святост е и сама по себе си недостижима, тъй като противоречи на естествената природа на човека. Господ е създал човешката душа слаба и изкушението е неин постоянен спътник. Чрез изобличителната реч на разбойника, разпнат с Христа, висшата „добродетелност” се принизява до обикновената греховност на смъртните хора: „– Аз считам, че всички тук сме недостойни да разискваме по въпроса за плътската страст.” Финалът на разказа утвърждава естествеността в любовните отношения между половете, имитирайки стила на християнската проповед и библейските притчи: „– Както чорбата не се осолява само от погледа на солта, така и зачатието на човек не може да стане само с погледа на мъж. Да бъде, както Бог е наредил, и греха, който дяволът хвърля със зачатието ни, да го изкупим с покаяние. И нека земний подвиг на човека да бъде стремлението на душата към Бога чрез красота и истина.” Подчинен на цялостния нравствено-философски замисъл на цикъла, разказът „Светите застъпници” утвърждава красотата и истината като върховни идеали в човешкия живот.
Разказите от цикъла „Под манастирската лоза” налагат нов идеал за хармоничната човешка личност. В него ренесансовият (водещ началото си от античността) култ към физическата красота на човека се съчетава с християнската идея за извисена духовност.
За Елин Пелин земното битие не е просто път към вечния живот на душата в рая. Той е най-скъпият дар и хората трябва да го изживеят пълноценно, да му се наслаждават не само с душата си, но и с всички свои сетива, както проповядва разказът „Изповед”. Тук внушението е изградено със сложни интертекстуални връзки, отнасящи към символната система на Новия Завет. Но в „Под манастирската лоза” библейските символи излизат от първоначалния план на своето тълкувание и придобиват нови смислови функции според общия философско-етичен замисъл. Виното – символ на кръвта на Спасителя – тук се свързва с идеята за безобидните, симпатични човешки слабости. Любовта, освободена от аскетичните норми за плътско въздържание, намира своето естествено проявление в чувствеността. Физическата красота, която според християнските догми е изпратена от дявола, за да изкушава праведниците, тук е обект на преклонение. „Под манастирската лоза” е метафора на българската душевност – доколкото в нея официалната християнска религия винаги е съжителствала заедно с езическата радост от земните наслади.
Истинското Божествено чудо българинът носи в себе си. Шедьоврите от цикъла „Под манастирската лоза” избистрят до краен предел светлата и хуманистична философия на Елин Пелин – човекът трябва да живее като Божие творение – просто и чисто. Вярата е в съкровената същност на човека, всеки от нас носи в себе си Божието зрънце.
В „Под манастирската лоза” Елин Пелин поставя пред нас вечния философски и етичен проблем за мярата между добро и зло, грях и добродетел, морал и свобода…И сам дава своя мъдър отговор чрез прозрението на един от своите герои: „Мисля и не знам кое е върховното в човека – душата или тялото. Не са ли те същност неразделна и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?” – бяло зърно.

4 Панегирик – похвално слово – жанр в християнската богослужебна и в старата българска литература.
* Курсивът мой – С. М.

……………………………………………………………………………….

“Живеем така, както са живели хората от веки веков. Трудим се, развъждаме челяд и се грижим за нея. Не можем да бъдем много добри, защото Бог е направил човека така, че да обича себе си повече от другите. Не можем да бъдем и много зли, защото се боим едни от други. Живеем като червеите в дървото, всеки гризе и си прави …път според силите си. Ако го нямаше злото, никой нямаше да знае що е добро.”

……………………………………………………………………………….

“Под манастирската лоза” – тема и проблем

Теми по БЕЛ за средношколци, разработени от дългогодишния учител по български език и литература в Природоматематическа гимназия “Акад. Никола Обрешков”, Бургас – Пенка Славчева.

Източник: meridian27.com
Автор: Пенка Славчева

(“Занемелите камбани”, “Чорба от греховете на отец Никодим”)

Сборникът “Под манастирската лоза” съдържа разкази, които Елин Пелин написва в творческата си зрялост. Създаден през 1936 г., той показва отношението на писателя към поповете и свещениците, така наречените църковни служители, за да изясни, че те не са светци, а обикновени хора, изкушени от земните съблазни. Излишно е да се мисли, че ако човек е посветен на религията и служението на църквата, ще промени човешката си същност. Ето защо с много хумор и добродушен смях Елин Пелин се отнася към хората, които биха желали да изглеждат като светци, но не могат да го постигнат. В повествованието на Елин Пелин – “Под манастирската лоза” има снизходително отношение към служителите на вярата и то е породено от хумористичния патос на писателя.

С художествената сбирка, състояща се от единадесет разказа, творецът прави обобщение на доброто и злото, което съществува в живота на свещениците. Те са изобразени като хора, у които има неутолим стремеж към светостта, но тя трудно се постига, защото земният живот е изкусителен. Писателят хвърля светлина върху живота на братята монаси, като наднича зад манастирските стени и в душите на хората. Всички те са получили житейска опитност от света, а в манастирските килии, усамотени над библията, получават познание, което прояснява душите им и им носи мъдрост. Честно или безчестно, бурно или спокойно преминава техният живот – това са въпросите, които събужда повествованието. Писателят ражда идеята, че все пак в молитвената тишина на храма и под звъна на камбаните се утаява един копнеж по човечността.

Ако разгърнем първия разказ “Отец Сисой”, веднага ще открием една истина: “Книгите са като хората – казваше той, – когато остареят, става мъдри.”

Книгата “Под манастирската лоза” на Елин Пелин носи мъдростта не само на своето време, а на всички времена. Писателят добродушно се надсмива над светиите застъпници от едноименния разказ, които се събират да обсъждат въпроса за непорочното зачатие. Те всички сякаш са против земните страсти, които раждат пороците, но е невъзможно да се избегнат: “Както чорбата не се осолява само от погледа на солта, така и зачатието на човек не може да стане само с погледа на мъж.”

До всяка житейска истина се достига чрез изпитание.

Особено поучителни и вълнуващи са разказите “Занемелите камбани” и “Чорба от греховете на отец Никодим”. Елин Пелин насочва мисълта на читателя към светостта и мъдростта на душата, което се постига трудно, но е истинско.

В навечерието на храмовия празник “Успение Богородично” Жрелинският манастир свети от чистота. Старият игумен отец Йоаким се старае да бъде изряден във всичко и така да дочака оня тържествен миг, когато ще забият манастирските камбани. Той се ядосва на жената, която е влязла в храма “дрипава, мръсна, забрадена с нечиста кърпа”. С калните си боси крака тя прави стъпки по пода и като дар на църквата забожда само една карфица със синя топчица. Този свещеник не дочува искрените и дълбоко човешки молитви на майката, която държи на ръцете си болно дете и моли света Богородица за спасение. Нейните сълзи се стичат по пода като восъка от свещите. Писателят акцентира на това, че героят на неговия разказ не носи дълбокия хуманизъм, който трябва да бъде присъщ на всеки свещеник. Зад външната чистота на човека стои духовната чистота и мъдрост. И не толкова заради това, че отец Йоаким хвърля на пода карфицата, камбаните остават неми. Причината е в това, че отецът не чува и не разбира човешката мъка и болка. Той остава ням за молитвите и страданието на жената майка.

Занемелите камбани – това е метафора на извършения грях от отец Йоаким. Чудото се случва тогава, когато игуменът проумява своята грешка и я поправя. В молитви и плач той желае да разбере защо камбаните не издават звук. И когато се навежда, взема и забожда на завесата синята карфица, се чува камбанен звън: “На камбанарията нямаше никой, а тежките камбани се люлееха силно, свободно, леко и биеха самички.”

Всички богомолци приемат това като божие предопределение. Писателят внушава, че човек може да греши, но може и да поправя своите грешки. До мъдростта се стига след изпитание и покаяние.

С дълбока вяра в човешките и божествените истини живее отец Никодим от разказа “Чорба от греховете на отец Никодим”. Преминал през земните съблазни, героят стига до манастирските порти, където прекарва живота си до края. И две години след като е починал, той събужда мисълта за себе си, оставяйки послание: “За всяко мое прегрешение, с дело или с помишление, оставям тук по едно бобено зърно – черно за непростимите и бяло за тия, които хвърлят душата ми в съмнения и мисълта ми не може да разграничи грях ли са или не. За черните пред Бога се разкайвам дълбоко, за белите се моля за прошка.”

В размишленията на отеца за света се достигат истини, които са поучителни и мъдри. Героят пита съвестта си: “Защо избягах от живота? Спасих ли себе си или се изгубих? – бяло зърно.”

Той моли за прошка за това, че избягва от трудностите в живота и се посвещава на усамотение и молитви. Ако е спасил тялото си, дали е спасил душата си? Свещеникът се терзае, той дълбоко се съмнява в правилността на своя избор. Свободата на човека е правото на избор и той го е направил, но си задава въпрос, дали е полезен на хората. Той разсъждава по вечните човешки проблеми – “кое е върховното в човека – душата или тялото”.

В образа на отец Никодим читателят вижда мислещия човек, терзаещия се човек. И това е човешка философия. Макар и свещеник, той не приема света около себе си безусловно. Като разсъждава за човешките грехове и правди, за доброто и злото, за бягството от света, той търси истината за себе си: “Какво нещо е човек? – Черно зърно – отговорих аз. – И черно, и бяло – усмихна се отец Сисой.”

Чрез тази символика писателят внушава тезата, че човекът върши всичко онова, което му диктува неговата съвест. Любовта, която отец Никодим е преживял на млади години, го топли до старостта му. Символ на тази любов е бялата роза, която всеки ден оставя на пейката зад манастирската ограда. В градината е насадил най-различни бели рози и ги отглежда с любов. Въпреки че е избягал от житейските съблазни, той си остава изкушен от красотата на света. Посланията на героя са за човешка доброта, обич, разбирателство. Вероятно молитвите на свещеника в тишината на монашеската килия са били изпълнени с този смисъл.

Човешката мъдрост, която отец Никодим от едноименния разказ носи в себе си, е мъдростта на писателя Елин Пелин. С хуманизъм е пропит всеки ред от прозата на твореца.

“Под манастирската лоза” е сборник с философски смисъл и дълбока символика. Хлябът и виното на всяка трапеза, бобената чорба – това не е чревоугодничество, а земните блага, които човек вкусва с наслаждение. Любовта е влечението на душите и телата на хората и тя не е прегрешение, а живот в най-върховния му смисъл. Вярата в Бога е да възпитава нравствен идеализъм, морални ценности. Тя възвишава, не унижава човешкия дух. Всички тези размисли събужда тази весела и мъдра книга – “Под манастирската лоза”.

Материалът „Под манастирската лоза” – Елин Пелин (Цитати, Теми и Анализи) е публикуван за пръв път на Опознай България.