„Случаят е следният: на 06.08 пътувах за София в 17,00 ч. с автобус на „Карат С“, с номер С В5168 НС. При качването ми шофьорът ме попита къде ще слизам в София, отговорих, че на Централна автогара и поставих багажа си според неговите указания в левия багажник. Слизащите на „Интер експо център“ бяха насочвани да оставят багажа си в десния багажник.

По време на пътуването мой близък ми се обади, че ще ме посрещне на „Интер експо център“. При пристигането на това място обаче шофьорът категорично и доста грубо отказа да ми отвори багажника с аргумента: „Аз колко пъти ви питах кой къде ще слиза!“.

Опитах да го убедя, като обясних, че ще му коства не повече от минута, освен това автобусът е в локално платно, не пречим на движението и т.н. На репликата ми, че аз съм клиент, който си плаща и има право да избере къде да слезе, реакцията беше: „Слизайте където искате, багажът остава в автобуса!“. Оказах се заложник на багажа си и по-точно на преценката и настроението на шофьора. Сякаш аз самата бях безсловесен и безволев предмет, който трябва да бъде доставен от точка А до точка В.

Със същата молба чакаше и един млад мъж, но той дори не се опита да спори с шофьора. При тази ситуация аз се почувствах безкрайно унизена, освен това се наложи моят близък да кара в най-големия трафик до Централна автогара, за да ме вземе.

Освен крайно неприятното преживяване случаят повдига въпроса какви са правата на редовния пътник и клиент на „Карат С“ и има ли някой право да определя действията му в рамките на регламентираната услуга. Ако фирмата има някакви специални изисквания, те трябва да бъдат ясно оповестени и едва тогава да се изисква спазването им!

Разбирам, че разпределянето на багажа улеснява шофьора (не възразявам срещу това), но това не му дава право да решава кой къде ще слиза! За мен този случай е проява на недопустимо самоуправство, накърняващо правата на пътника и човешкото му достойнство.

С уважение и най-добри пожелания: Ж. Атанасова“

Материалът Пътничка: Почувствах се безкрайно унизена! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Напоследък срещите с т.нар. бежанци придобиват своя материален израз и доказват за пореден път, че това са просто едни нагли нелегални нашественици, а мисията им за какво са тук става все по-ясна. Слава Богу все още има достойни и смели българи, които не показват патриотизма си крещейки гръмогласно, а в случай на необходимост винаги са готови да се отзоват на помощ.

Такъв един пример с безстрашен българин възхити хиляди в социалната мрежа и предизвика бурни реакции за постъпката си. Вижте и прочетете истинската му история (без редакция) и ще разберете кой е той и какво направи.

Тази неделя имах непланиран малък сблъсък с десетина афгански ислямисти, дошли в България с маските на „бежанци“, и осъзнах колко много сме уязвими срещу потенциален терористичен атентат. Пътувах в автобус 413 на Софийския градския транспорт. Стоях прав до втората врата.

На една от спирките видях десетина мургави младежи, облечени с джинси, якета и раници. Единият от тях беше негър. Автобусът спря и отвори вратите си. Ислямистите се разделиха на две групи. Петима влязоха през първата врата, а другите петима – през задната.Организираната им тактика и съмнително поведение предизвика единствено моето внимание. Може би заради 25-годишния ми опит в антитероризма. Другите пътници (повечето млади момчета и момичета от Студентски град) зяпаха в телефоните си и през прозорците. Завъртях се така, че да държа под поглед и двете групички „бежанци“. Петицата при предната врата стояха кротко. Само нервно оглеждаха пътниците с бързи погледи. Аз скришом опипах пистолета си под якето.Имах 17 патрона в пълнителя. При нужда можех да натръшкам и десетимата за секунди. Втората групичка се скупчи около две български момичета, които стояха прави по средата на автобуса, и започнаха да ги закачат с ръце и с подигравателни викове.

Разбрах, че са афганци по езика им Пущу. Точно до момичетата стояха двама възрастни охранители с черни униформи с надпис „Security“. Те носеха пистолети. Очаквах, че те ще направят нещо, за да защитят нашите момичета, но охранителите гузно подвиха опашки и се преместиха в близост до мен. В автобуса имаше още тридесетина млади мъже, но всички мълчаха страхливо и гледаха встрани.

Едно от момичетата извика:

– „Оставете ни на мира! Айде, изчезвайте оттук!“

, но ислямистите посрещнаха думите й с подигравателен смях. Усетих, че адреналинът ми нахлува в мозъка и тръгнах към петимата афганци. Избрах си най-едрия от тях. Силно го блъснах в гърдите и респектиращо изръмжах на английски:

– What is your problem? (Какъв ви е проблема?)

„Бежанецът“ показа предизвикателна смелост и се опита да ми отвърне със с ъщото.Посегна да ме блъсне в гърдите с дясната си ръка. Улових му дланта и му усуках китката с „коте-гаеши“. Ключът го принуди да клекне на колене и мургавото му лице почервеня от гняв. Държах го с лявата си ръка, а с дясната улових ръкохватката на пистолета си, без да го вадя от кобура.Очаквах другите петима да ме атакуват в гръб, но всички стояха на място.

Аз отново изръмжах:

– Do you have any problem? (Имаш ли някакъв проблем?)

Едрият афганец смотолеви:

– No, no problem. (Не, няма проблем)

Пуснах го и отстъпих назад. За секунди ислямистите си намериха места, извадиха скъпи смартфони и започнаха да се ровят кротко из тях, поглеждайки ме изпод вежди.Високият ислямист отстъпи назад, заплашително прокара изпънат показалец пред гърлото си в знак, че ще ме заколи, и процеди през зъби:

– Soon we will see again. (Пак ще се видим скоро)

Спокойно свих рамене, макар че сърцето ми биеше като полудяло от адреналина, и отвърнах:

– I’ll wait. (Ще чакам)

Върнах се на мястото си и след минути слязох на моята спирка. Замислих се дали тези ислямисти не тренираха нещо. В раниците си можеха да носят взривни устройства или огнестрелно оръжие.Можеха да извадят ножове и за минута да изколят всички в автобуса. Може би се вманиачавам, но опитът ми ме е направил такъв. Афганците са обучени убийци.А, нашата политическа власт им дава статут на бежанци и им позволява да се разхождат свободно из нашите улици. Никой не ги контролира.Позволява им се неограничен достъп до публични места, включително и градския транспорт. Кой може да гарантира, че те са проверени и безобидни?

Но, най-много ме възмути страха, бездушието и пасивността на българските мъже.Тези ислямисти можеха да изнасилят двете момичета насред автобуса и никой нямаше да им се притече на помощ.Можеше някой от „бежанците“ да ме наръга с нож в гърба.Нито един от българските мъже не застана до мен. Всички мълчаха и се спотайваха, като плъхове.

Източник: Фейсбук – Неделко Маслев

Материалът 10 Афгански ислямисти най-нагло обиждат и обарват момичета, а само един смел българин ги озаптя в автобус номер… е публикуван за пръв път на Опознай България.