Ролята на младия овчар от „Козият рог“ прослави легендарния бохем и аристократ – актьорът Милен Пенев

През 1991 г. намират Милен Пенев на пейка в Докторската градина с видими следи от побой – издъхва без да дойде в съзнание

Милен Пенев, роден на 13 април 1943 г., си отиде на 48 години при странни и неизяснени обстоятелства.

Намериха го на една пейка в Докторската градина в безпомощно състояние, с видими следи от побой, и издъхна без да дойде в съзнание. 1991-а беше такава година, че подобни неща едва ли не бяха поредната черна статистика и отшумяваха след ден-два, защото ги заместваха по-важни новини. Какво точно се е случило знае само Този, който записва всичко в тефтерите, до които ние нямаме достъп.

Той е упокоил душата на актьора и режисьора, обичан и опровергаван, но незаличим като следа в театралното и филмовото ни изкуство. Милен Пенев има странна съдба. Беше красив, беше чаровен, беше земен, сърдечен и изключително харизматичен човек. Говоря от първо лице. Ние сме си пили кафето и питието заедно всеки ден. Всички го помнят в ролята му на овчаря, любимия на Мария във филма „Козият рог”. Някои може да се сетят и за превъплъщението му във Войводата Ботев в лентата „Свобода или смърт”, както и за доц. Милев в скандалния сериал „Завръщане от Рим”. Казвам някои, защото тези два филма са сред остро критикуваните – и от филмовата критика, и на държавно ниво.

За „Завръщане от Рим” дори беше направен специален пленум на ЦК на БКП, където сериалът бе заклеймен като проводник на чуждопоклонничество, Иля Велчев – уволнен, а баща му Борис Велчев изключен от Политбюро. Спомням си предшестващата пленума убийствена статия във в. „Народна култура”, за съжаление не помня автора й, бях 21-годишна, гостувахме в Стара Загора група млади поети и вечерта ни бяха посрещнали изключително напоително в техния клуб на културните дейци. Всъщност по-добре е, че не помня този критик, дано се е успокоила съвестта му след този очевадно поръчков пасквил. Та – по същия начин „мина” филмът „Свобода или смърт”. Просто тихомълком го спряха от програмите на кината, разкритикуваха го, че не представя Ботев в светлината, която ореолно го обгръща. Да подчертая – тези ленти не бяха някакви експромти.

Режисьор на „Свобода или смърт” е Никола Корабов.В актьорския състав, освен Милен Пенев, са Апостол Карамитев, Коста Цонев, Стефан Илиев, Кирил Господинов, Васил Михайлов, Антон Горчев, Жана Стоянович, Петко Карлуковски, музиката е на Красимир Кюркчийски, оператор е Константин Джидров… Слаб филм? Айде, ако обичате! Ако при „Завръщане от Рим”, чийто сценарий е на Антон Дончев, не на кого да е, по някакви партийни причини на мушката е виден държавен и партиен ръководител, който е неудобен към историческия момент, та го удрят чрез сина му, режисьора Иля Велчев, то за „Свобода или смърт” такива, поне външно видни причини няма. Явно не знам всичко.

Но мога да се поставя на мястото на един актьор, на една изключително чувствителна душа, поставена между два подпоясни удара. За роли, в които си вложил сърцето, разума и таланта си. Няма как това да не се е отразило, да не е наляло отровата си. Не размишлявам по този въпрос за пръв път. Защото такива неща се случват и продължават да удрят високите дървета. Знаем го това за гръмотевиците, само че то някак не топли. Опожарява.Аз се запознах с Милен Пенев след „Свобода или смърт”. Отричаният от официозната критика филм го беше направил любимец на зрителите. Запознах се случайно, на плажа.

Историята е неописуемо смешна и ще я споделя. Плажуваме с приятели през лятото на 1974 г. на една спирка от „Златни пясъци”. Така сме си уредили нещата, че спим в квартирата на бащата на двама братя от компанията, който е професор в Медицинския факултет и през лятото квартирата е свободна. А малкият му син и училищното ми гадже работят като спасители на този плаж и всички всяка сутрин ходим от Врана до там. Голяма компания се оформя около нас, към която се присъединява и Сирма. На Сирма й предстои дипломиране като лекар и затова кара стаж в медицинския пункт баш на „нашия” плаж. Един ден, както сме се разхвърляли по пясъка, играем карти и събираме слънце, до нас сядат Милен и Иля Велчев. Познават се с част от групата, която е витизчийска, а Илята е снимал с тях „Дубльорът”, чиято премиера предстои.

Разговори, смях, в един момент Сирма, хващайки ръката на Милен, екзалтирано:

„А Вие помните ли ме?”. Милен, красив, вежлив, явно като в небрано лозе, но с чаровна усмивка: „Припомнете ми подробности…”

И Сирма на един дъх: „Като завърших гимназия, след абитуриентския бал отидохме на екскурзия по Дунава, а Вие снимахте тогава филма за Ботев и нашият кораб се размина с Вашия!” Всички се пъхаме под хавлиите, ровим се в пясъка, не може да се удържи такъв смях, докато Милен, хладнокръвно и наклонил глава към несъществуващия спомен: „О, да, разбира се, ама Вие сте се разхубавила още повече, затова не Ви познах веднага…” Нас ни няма, попиляни от едва сдържан или абсолютно несдържан смях, но Сирма не се усеща, а е на върха на щастието. След това, като обядваме в „Трифон Зарезан”, коментираме небивалицата, която не може да измисли и най-талантливият писач на небивалици, аз питам как не е умрял от смях като нас, а толкова сериозно е намерил сили да отговори. Той свива рамене: „Е, аз все пак съм актьор…”.

Да, той беше наистина актьор, а не просто завършил ВИТИЗ. Беше почтен. Беше достоен. Не беше високомерен, високопарен и шестващ над нещата. Не гола земна слава, струва ми се, искаше, а да направи това, към което се стреми душата му. Чист човек. Опожарен от гръмотевиците, стоварили се върху му. Заради любовта към киното, към хората и към живота. Неговият кораб се размина с този на казионната критика, но пък ролите му се запомниха от обикновения, най-точен в преценките си зрител. Голям купон ще има днес Горе, Милен Пенев ги умееше и тези неща. Помним!

Маргарита Петкова, AFISH.BG

Материалът Как си отиде Милен Пенев – един голям български актьор, изиграл ролята на овчаря от филма „Козият рог”? е публикуван за пръв път на Опознай България.

„Стъпках хляба във „Време разделно“, това ме съсипа психически. Оттогава и хиляди да ми дават, не бих направил подобно нещо, да не говорим, че не бих участвал в исторически филм, в който да съм толкова лош. Вече избирам само добрите роли. Може би животът ме промени, може би разбрах, че дори на сцената трябва да показваме повече добро, отколкото зло, но е така.

Така е.“
Това споделя с днешна дата големият актьор Йосиф Сърчаджиев, изиграл едни от най-добрите роли в киното и театъра. За една обаче ще съжалява цял живот – тази на Караибрахим във „Време разделно“. „Дълго време не можех да забравя греховната сцена с тъпченето на хляба. И в християнската, и в мюсюлманската религия не е прието да се стъпва върху хляб, както направих аз, защото това искаше ролята от мен“, припомни Йосиф.

Сцените, заснети в смолянското село Момчиловци, и поведението на Йосиф Сърчаджиев във филма ще останат най-добрата роля на злодей в българското кино, смятат кинокритиците. Самият актьор си спомни, че стоманеният поглед, който си изгражда, е дълго репетиран и мислен както от него, така и от режисьора. „Трябваше да предизвикам още с появата си някакво могъщо усещане за власт и жестокост. Това да е запазената ми марка, но след ролята на еничаря, който сънува протегнатите ръце на майка си, дори хората по софийските улици ме отбягваха. Това не е моята любима роля. Поведението ми е чуждо, защото не е свързано с моята същност. Затова вече и за хиляди левове не бих изиграл нещо подобно“, споделя с днешна дата Сърчаджиев.

Режисьорът Людмил Стайков обаче иска от него именно това: „Моля те, опитай да се движиш бавно. Искам да станеш на змия“, заръчал му. Йосиф приема предизвикателството. Променя погледа си, походката си, докато стигне до онзи плавен и властен темп, с който Караибрахим се движи в Родопите. „Дори съпругата ми Райна се дразнеше, че се променям. Казваше, че съм гаден. Подготовката за ролята обаче дори направи атмосферата вкъщи тежка и неприятна“, спомня си още Сърчаджиев.

Актьорът е категоричен, че никога няма да забрави лицата на статистите, когато ритнал хляба на земята: „Гледам около мен лицата на хората, виждам как си казват – това не е кино, това е живот и тоя човек мачка моя хляб. И аз се ужасих! Запитах се: Какво правим ние, какво правя аз? Изкуство ли, не! Това е жестоко нещо!“.

Но образът на Караибрахим не е склонен на никакви компромиси, дори когато прокарва ръка през главата си и казва, че душата му отдавна я няма. „Е, моята душа си е все още на мен, аз не съм този герой и слава на Бога. Аз, да ви кажа, не вярвам в проклятията, но все пак вече предпочитам да играя добри хора, да показвам добротата. Промени се нещо много силно в мен“, споделя Йосиф, който преди време премина през изпитанието инсулт, но оцеля и продължи да играе и да режисира.
„Ако трябва да съм искрен, скоро трудно ще излезе филм като „Време разделно“, защото публиката има друга потребност. Тя е загубена в мислите си. Усеща само настоящето. „Време разделно“ е поглед към живота въобще, а не само към момента. Това е голямата чалга в живота ни – чакаме мига и го изяждаме. Всичко продължава в него. А трябва да е друго.“

„Време разделно“ на режисьора Людмил Стайков по текст на Антон Дончев бе обявен за филм на столетието според класацията на БНТ. Романът на писателя излиза през 1964 г. и веднага се превръща в сензация не само у нас, но и в чужбина. Пътят на книгата към широкия екран обаче се оказва доста дълъг и трънлив… В основата на историческата сага са кървавите събития, случили се в средата на XVII век в Родопите. В онези времена там пристигат еничари, чиято мисия е българското население да приеме „правата вяра“. Османските орди, предвождани от родения по същите места Караибрахим и отведен от тях още като дете, с цената на куп жестокости опитват да склонят българите да сменят християнството с исляма. Интересът на западните киноиндустрии към екранизирането на „Време разделно“ е огромен, като редица чуждестранни продуценти и режисьори се надпреварват да откупят правата за неговото филмиране. Но комунистическата власт начело с Тодор Живков забранява Западът да се меси в българската история и не разрешава романът на Антон Дончев да бъде екранизиран в Холивуд или пък в Италия.

У нас филмът е заснет две десетилетия след издаването на романа и излиза на голям екран през пролетта на 1988 г. Далеч преди режисьорът Людмил Стайков да направи „Време разделно“, прочутият италиански продуцент и съпруг на София Лорен – Карло Понти, иска да снима филм по епоса. Той е запален по проекта от Петър Увалиев – по това време негов съдружник в общата им филмова компания „Бридж филмс“. Увалиев превежда няколко страници от романа на Антон Дончев, нахвърля сценарий и го дава на Карло Понти. Италианецът е пленен от проекта и вижда в него прекрасна възможност за кино и бизнес удар. Според проекта неотразимата София Лорен трябвало да изиграе ролята на Севда, която се дава на турците. В българския „Време разделно“ в този образ се превъплъщава Аня Пенчева. Великият британски актьор Лорънс Оливие бил определен за ролята на еничарина Караибрахим, която в лентата на Людмил Стайков се играе от Йосиф Сърчаджиев. През 70-те и филмовият гигант „Метро Голдуин Майер“ също иска да екранизира книгата в Холивуд и преговаря за правата. Дори Антъни Куин, вече прочул се като Зорба Гърка, изявил желание да играе Манол. В крайна сметка на всички тези опити на Запада да филмира романа на Антон Дончев Тодор Живков отговарял с „Не“.

Аня Пенчева стиска захарче срещу уроки

„Време разделно“ е истински връх в кариерата на Аня Пенчева. В епоса на Стайков тя доказва, че може да бъде не само красива, сексапилна и съблазнителна, но и силно драматична актриса. Нейната Севда преминава през различни метаморфози на духа, за да реши, че ще се откаже от честта, за да запази живота си. Стайков полага неимоверни усилия, за да превърне Пенчева в своя звезда.

Благодарение на него във „Време разделно“ тя преодолява най-трудното и най-тежкото – събличането. Людмил предупреждава Аня, че сцената, в която героят на Стойко Пеев я изнасилва, ще бъде брутална. Тя изстенва: „О, защо трябва Стойко да ме бие или… във всеки филм?“. Всичко започва едва ли не на майтап, но след това се оказва един от най-сериозните моменти в цялата кариера на Пенчева. В кадъра във „Време разделно“, в който 100 истински баби от Смолян кълнат Севда, защото се е дала на турците, Аня изтръпва, защото си е чиста проба фаталистка. Тъкмо се чуди какво да прави, абсолютно вкаменена, когато една от бабите приближава към нея и й дава бучка захар. „Земи и стискай, чедо, да не те хванат уроки, нали си смоленчанка, жал ни е за теб.“

Източник: BgDnes

Материалът Йосиф Сърчаджиев за „Време разделно“: Стъпках хляба, това ме съсипа! е публикуван за пръв път на Опознай България.