Арестуват го, а малко след това го разстрелват. Властта не съобщава нищо на близките. През есента на 1952 г. една от сестрите на отеца – Цанка Рончева, получава вързопче с цървули, дрехи и една бележка: „Да се предаде на сестра ми“.

Семейство Джиджеви получават смъртния акт чак през 1996 г. Дълги години при леля ми идваха десетки жени и мъже да я изнудват, споделя Петър Джиджов, племенник на разстреляния свещеник. Искаха й пари и храна, твърдяха, че брат ѝ не е убит и ще му ги занесат в затвора. Роднините обаче се досещали, че Павел вече не е между живите.

Източник: Блиц
/Снимката в статията е илюстративна от сайта: trafficnews/

Материалът Свещеник, екзекутиран през 50-те, защото „разкрил“, че най-доброто месо от Пловдивските хали го изнасяли за… е публикуван за пръв път на Опознай България.

Милиционери нахлуха в магазина на лов за „престъпни елементи“

В не толкова далечното соц. минало имаше една верига от магазини – „Кореком”, с която се свързваха мечтите на стотици хиляди младежи, че и далеч по-възрастни българи. В тези грижливо пазени от взора на простосмъртните с плътни пердета и специална охрана търговски обекти в центъра на София, на големите бензиностанции, на летището и по границата, можеше да се намери от пиле мляко. Поне така ни се струваше тогава, когато пазарът беше сив и повече от беден. Като се започне от красиви дамски блузки, модерни/ за онова време!/ шушлякови якенца – да ти изтекат очите, мохерени жилетки, ухаещи маркови парфюми, кремове и гримове, и се стигне до електроуреди от недостижимите за средния нашенец марки, млечни шоколади и прословутата „Фанта”. В кенчета. На подобни красоти се бяхме дивили единствено в дебелите каталози на „Некерман”, апокрифно примъквани от Германия през границата.

Само че в ухаещите на „гнил капитализъм“ родни „Кореком”-и не можеше да влезе всеки. А само хора, които притежават ЗАКОННА валута. Разбирайте големци, пътуващи често на Запад в командировки, работили в странство – минали през ситна връзкарска цедка все люде с партийни билети. А не лекари, инженери, учители, дръзнали, завалиите, да си купят 10-20 долара на черно пред кафенето „Магурата” на Витошка – там беше незаконната валутна борса. Трябва да имаш чужд, задграничен паспорт и разрешение за валута, за да влезеш в „Кореком”. Хванат ли те без тях, а с няколко долара в джоба, тутакси изхвърчаваш от работа, лепва ти се черна дамга в досието за цял живот и отиваш на съд.

Но „неправоимащи” смелчаци да пипнат поне с пръст хубавата стока винаги се намираха.
Ето как изглеждаше централният „Кореком” пред хотел „Рила“. Тук потокът от хора – влизащи и излизащи, не спираше. Още с първите крачки в те лъхваше ароматът на западни парфюми. И започваш да се блъскаш с лакти, за да се добереш до някой от щандовете, после чиннопреклонно искаш стоката. В джоба си стискаш доларите, т.нар. зелени човечета и мислено се молиш милиционерите поне днеска да не нахлуят в магазина да ловят „престъпни елементи” с американски пари. Стигаш до щанда. Посрещат те нелюбезни и груби момичета – те до едно са щерки или съпруги на големци. Да те назначат на работа в „Кореком” – ами трябват връзки по-големи, отколкото за министър. А и проучвания до 9-то коляно дали си от фамилия на наши добри другари. Същите тези продавачки никога не връщаха пари. Примерно, покупката струва 8 долара и половина. Подавате банкнота от 10 долара. Вместо ресто те подхвърляха като на просяк една дъвка и едно евтино бонбонче – и толкова. Върви се оплаквай, ако ти стиска…

Та, отиваме с мъжа ми в „Корекома” пред хотел Рила, годината е 1977-а. Имаме 4 долара, купихме ги от Стоянчо, наш приятел бензинаджия. Мечтата ни е да купим за детенцето – то беше на 4 годинки, какао. Бяха ни казали, че продават такова с меченце на кутията и обогатено с куп витамини. Тъкмо стигаме до щанда и се усеща някакво необичайно оживление. Вратите на магазина биват залостени, в него се вмъква шайка от 5-6 милиционера. За секунди всичко живо се измъкна от щандовете и трескаво започна да изхвърля долари от джобовете и портмонетата по кюшетата. Подът едва ли не позеленя от зелени човечета. Оказа се в крайна сметка, че и у никой нямаше валута, освен в някакъв заблуден германец. Човекът беше дошъл с паспорта си да купи с германски марки един касетофон за сина на хазяина си – момче, което навлизаше в журналистиката. Докато германецът стоеше онемял от почуда, милиционерите професионално преджобиха поне 25-30 души, между които и моя мъж. Изстинах от ужас, но за мое учудване, той много пъргаво беше успял да запокити фаталните 4 долара зад една олющена тръба досами вратата на склада. Боже, май отървахме кожите! Е, не успяхме да вземем за детето какаото с мечето на кутийката и с аромат на истински шоколад, а не на марципан. Но кой ти гледа, друг път ще дойдем на пазар с валута. И белким имаме повече късмет, си казахме с лекота в сърцата…

Калина Стаменова

Ретро.бг

Материалът Спомени от соца: Заради едно какао за детето, щяха да ме арестуват в „Корекома“ е публикуван за пръв път на Опознай България.

Носехме туристически газов котлон, фенерчета с резервни батерии, както и доста кибрити, защото осветление в къмпинга имаше само на рецепцията и край заведението

Когато Царево се казваше Мичурин, повечето туристи стигаха само до преди града, защото в него се влизаше със специален документ за гранична зона. Детството ми е свързано с дълги тегели по Черноморието, които започваха в началото на август от Каварна и свършваха в началото на септември точно пред Царево.

Много исках да видя митичното Резово, където е границата, но това тогава не се случи. Тези пътешествия се осъществяваха с вуйчовия москвич – първо осмак, после дванайсетак. Спеше се в две палатки, оборудвани с надуваеми дюшеци, сенници и сгъваеми масички и столчета, ядене и пиене имаше само по къмпингите и в крайпътните капанчета. Носехме туристически газов котлон, фенерчета с резервни батерии, както и доста кибрити, защото осветление в къмпинга имаше само на рецепцията и край заведението. Случваше се да пристигнем някъде по тъмно и да разпъваме палатките на фарове. За всичките тези години не съм се натъквала на произшествия, катастрофи, пожари, кражби, скандали или някакви стресови ситуации.

Видях обаче от първа линия падащи в морето мълнии. Пясъчните лилии бяха на всяка крачка. Видях делфини. Ядях всеки ден току-що уловена рибка. С огромен интерес зяпах шарената навалица – скандинавските хипита с дълги руси коси и бради, Бог знае как дошли у нас, атлетичните германки, които сами си ремонтираха трабантите – (май) идваха без мъже, прииждащите на автостоп унгарски младежи, питащи все за цигари, патриотичните чешки шофьори, каращи само шкоди, не по-малко патриотичните сърби със застави „Юго“, полските фиатчета с ослепително руси полякини…

Една безкрайна върволица от туристи, обожаващи нашите къмпинги и нашето Черноморие с неговите вълни, водорасли, звезди и светулки. Днес това звучи като измислица. По Черноморието отдавна няма такива пъстри тумби стопаджии, хипари и фамилно пътуващи туристи от Централна Европа.

И помен няма от тях. В бетонните гета покрай брега идват знаем какви и знаем за какво. И на това управниците от 3 десетилетия му викат туризъм.

Повечето днешни активни хора са виждали, макар само из интернет, снимки на българските плажове от онова време, както и на многобройните къмпинги. Е, имам честта да съм ги обитавала всичките в продължение на десетилетие. Какви имена имаха само, някои си стоят и до днес: „Смокиня“, „Веселие“, Градина“, „Юг“, „Каваците“, а ММЦ (Международният младежки център) в Приморско беше направо Шератон – бунгало с баня! Помня ги отлично – и романтиката, и чистия бряг, и звездния кош над главите ни, но и липсата на топла вода през деня, и вонята от общите външни тоалетни, и пушеците от всяка „Скара-бира“. Може да е било малко бедняшко, но по онези къмпинги се чуваха всички европейски езици – английски, немски, чешки, полски, унгарски, сръбски, а най-вече руски, разбира се. Не всички бяха с палатки – имаше и бунгала под наем, някои идваха и с каравани. Тоест, въпреки известните битови неудобства тогавашните ни морски къмпинги са привличали туристи, което значи, че са били и добър бизнес. В днешно време това е не просто добър, а превъзходен бизнес във всяка държава. Инвестициите са сравнително малко – път, ток, ВиК и интернет. Разбира се, и специален статут.

Държавата обаче прави всичко възможно подобни места да няма. Не поощрява нито създаването им, нито поддържането им. И затова заклетите къмпингари правят напук и къмпингуват, където си поискат, което също не е много редно, защото природата не се пази по този начин. Местата за къмпингуване трябва да бъдат фиксирани, но да са на много повече места, за да не се превръща почивката в пребиваване сред навалицата, от която всъщност бягаш. У нас в туризъм инвестират онези, за които бетонът е VIP класа.

От хора, които освен да унищожават природата, умеят да унищожават и усещанията – за свобода, за близост с природата, за уединение сред дюните и под звездите, за мирис на водорасли и прочие неща, които не им носят пари. Но не им носят на тях, защото не знаят как се прави това – да предлагаш усещания, емоции, преживяване. Не разбират, че свръхуморените днешни хора копнеят точно за това – тишина, звезди и светулки. И биха плащали добри пари, за да се насладят на тези простички, но вече недостъпни неща.

Неслучайно къмпингарството се възражда в последното десетилетие. Напрегнатото ежедневие и стресът не се отмиват с ол инклузив почивки. Човек има нужда да е сред природата, да диша спокойно, за да се чувства добре, особено в изтерзано от пандемия и страхове ежедневие. А това е възможно именно в къмпингите. Какво се случва у нас? Къмпингарството е почти забранено. Условия за нормално къмпингуване има на малко места и разликата със соца е само наличието на интернет и по-силната шумотевица.

Кметовете по Черноморието не гледат благосклонно на къмпингите по много причини, но едва ли тяхната воля би била решаваща при наличие на истинска държавна политика. Ако правителството толерира къмпингуването, няма да се шири диващината. Доколкото днес я има, тя се дължи именно на отсъствието на такава политика. Който и да стане министър на туризма след изборите, трябва да подходи към къмпингуването като стопанин. Ето, екоминистерството обяви едномесечно обществено обсъждане на проекта за нова наредба, регулираща къмпингуването.

В новия вариант се позволява палатки, кемпери и каравани да бъдат поставяни по Черноморието и извън категоризираните къмпинги. Любителите на така нареченото диво къмпингуване ще могат да пребивават и в защитени територии и резервати, с което обаче не са съгласни както кметове на черноморски общини, така и природозащитници. Защото свободата е свобода само дотогава, докато не вреди на другите или на природата. По тази причина е наложително институциите да се стиковат, за да има адекватна на търсенето регулация. Да, никъде по света не можеш просто ей-така да си опънеш палатката на брега и да живееш на бивак седмица. Има разрешени и забранени зони. Има и категоризация на тези терени и обекти.

Ако се въведе истинска регулация, включваща поне минимални такси от диво къмпингуващите, ще се отнеме и последният коз на кметовете – разходите за сметопочистване. Защото за депонирането на отпадъци отговарят общините, които плащат от своите бюджети.

Минималната такса би покрила и тези разходи и тогава кметовете няма да имат какво да извадят като аргумент срещу свободата да спиш в хамак между дърветата. У нас дори все още не се знае кой ще проверява и контролира крайморските диви биваци. Там няма концесии, няма бетон, няма разрешителни за какво ли не, съответно комисионата е нулева. Ето затова няма и интерес да се реши този проблем. Ако случайно в държавното управление попаднат смислени хора, които знаят как се правят пари от светулки, всичко това може да се реши за нула време. Още преди следващия сезон. И е един от начините да върнем българите по родното Черноморие. Защото ей къде е Гърция. Не е по-скъпо. Но все още е доста по-добре.

Източник: actualno.com

Материалът Когато Царево се казваше Мичурин или как от светулки се правят пари е публикуван за пръв път на Опознай България.

Авторът Ивайло Дичев с уникална статия за: Почивната станция. За децата тя беше рай. А за възрастните?

Разбира се, волята за демократизиране на почивката не е само социалистическа. Детските ваканционни колонии възникват в развития свят към края на 19-ти век по идея на швейцарски пастор, потресен от ужасните условия за децата в големите градове. Ваканционните села са от същото време – те са за богатите, които искат да прекарат лятото край някое езеро или минерален извор. През трийсетте във Великобритания възниква веригата от ваканционни лагери на Били Бътлин с широка гама от цени, така че и най-скромните доходи да могат да се вместят. Най-мащабна е операцията на нацистката държавна организация „Сила чрез радост“, която има за цел да печели населението за идеите на националсоциализма. Тя става основният туристически оператор: организира крузове и екскурзии, а към края на трийсетте започва да строи грандоманския проект за почивна база „Прора“ на остров Рюген в Балтийско море с 20 000 легла. Недовършена, базата от почивна се превръща в окупационна – там съветски войски квартируват до 1955, като впрочем изпотрошават всичко. Грижата за почивката на работника надживява и неолиберализма – днес „Рено“ предлага на работниците си чекове за заплащане на ваканции, валидни в 170 000 туристически обекта във Франция.

Последният пример ни води към главната специфика на социалистическата почивна станция: тя е една. Е, хайде да кажем, две – една от службата на мама, една от службата на тате. Дали си го е представял така Ленин, когато през 1921 е подписвал декрета за почивните домове? Там се предвижда към домовете да се създават селскостопански предприятия за изхранване на почиващите, което май подсказва бъдещето.

Плажният чадър до гроб

Постепенно почивните станции се прикрепват към определени организации, учреждения или предприятия и стават елемент от общата ре-феодализация на уж модерното комунистическо стопанство. Ликвидацията на пазара на недвижимости прави така, че кой каквото вземе (национализира, построи, измоли…), това е. Както през високите средни векове, това неминуемо води до разслояване – почивните станции на ЦК са с водни ски и кокетни барчета на плажа, тези на художници и писатели са творчески домове с по-свободен режим, заводските – по-рудиментарни, понякога с вечерен час за децата и телевизор, който се отключва от управителя. Покрай морето често йерархията си личи по това дали станцията е на първа, втора или трета линия (тогава седма и осма още не бяха открити).

Не забравяйте също, че в онази епоха човек рядко сменяше работата си, а социалните придобивки като почивната станция бяха едно от средствата за привързване на работната сила към предприятието и спиране на текучеството. И тъй, не само банцигът и пишещата машина, но дори плажният чадър сякаш беше до гроб.

Станцията беше евтина, леглото без пари, храната с купони, пиенето на нормирани цени. Хотел малко хора можеха да си позволят, за почивка в чужбина не говорим до след 90-те. Наистина имаше станционни дисиденти – любители на дивото палатково преживяване, имаше семейства, които се вдигаха на село – не тяхното си село при баба, а при хазяи. Но енергията, която икономиката на дефицита изискваше тогава за осигуряване на най-прости потребности като кафе, тоалетна хартия или мазило за слънце беше колосална. В станцията (дали името идва от станциите в Антарктида, в Хималаите?) почивката беше осигурена, включително почивката от работата по оцеляването. Пълна, инфантилизираща безметежност – малко като френския Клъб Мед по същото време, където не мислиш за нищо, но в соц-вариант.

„Вашата“ станция, „вашата“ стая

От гледна точка на съвременния потребител, боготворящ разнообразния избор, няма нищо по-абсурдно от това да работиш с едни хора цяла година и после да идеш на почивка пак с тях, отново и отново. От друга – почакайте! Летните компании не се покриваха с отделите в службата и дори осигуряваха едно вътре-ведомствено смешение, където портиерът можеше да попълни карето белот на зам-директора, а машинописката да танцува със заслужилия писател. Говорим за големи соцпредприятия, не за съвременния среден и дребен бизнес. На почивка се завързваха полезни връзки, пламваха статусно-екзогамни симпатии. И гражданинът взимаше карта отново и отново за трета смяна, станала елемент от идентичността му.

А за децата, неизкушени от служебните неща, станцията беше рай, защото там се изсипваха потенциални приятели за всички възрасти – родителите ги пускаха в периметъра на двора или занималнята и давай! Ставате първи приятели за 15 дни – до следващото лято може изобщо да не ги видите – и догодина пак първи приятели.

Представата на хората беше, че станцията е тяхна – че имат права над нея. Едни не пускаха чужди хора в своето барче (дума от епохата), други мобилизираха инженерния състав да прокара водопровод, трети събираха пари да закупят кино-машина. Може да е било поредната идеологическа хватка на режима, но хората така го чувстваха – впрочем по същия начин, както „ваша“ става стаята в Ахтопол, която хазяите пазят тъкмо за вас. Какво е собствеността, ако не повторително отношение към вещта?

Ще кажете – нищо не пречи и днес на летните компании да си наемат някаква къща или хотелче и да си ходят там само с когото им е приятно. Не е така просто. Сигурно сте се опитвали да се комплектувате с поносими познати с деца на възраст колкото вашите – това едва ли ще се най-близките ви приятели. Ако пък имате голямо и малко, трудността на задачата се повдига на квадрат; с две семейства, с по две деца… – истинска геометрична прогресия!

Защо хората продължават да си искат станциите

Въпросът не е просто в това, че деца в света има все по-малко. Не е и във все по-трудната съчетаемост между нас, възрастните, от които едни слушат чалга, други – джаз. Проблемът е в самата свобода на избора, която дестабилизира общностите. Ако всеки път трябва да решавам с кого да почивам, има голяма вероятност ситуационен гняв да ме пренасочи към друга компания. Или пък изведнъж да ми потръгне финансово и да реша да ида на скъпа екзотична почивка, която довчерашният ми приятел не може да си я позволи. Да се запаля по рибарлъка и да зарежа картаджиите… Свободата е вълнуваща, но в перспектива тя постепенно разбива компаниите, свежда ги до самотни семейства, които се взират в таблетите си на „ол инклузива“.

Почивната станция е съдбовна, малко като националната територия, в която сме се озовали без да сме я поискали. Трета смяна – всички са там. Тази година ще се скараш, догодина ще се сдобриш, къде ще идеш? Обречен си да се сблъскаш с хора, които не си поканил, някои те изненадват приятно, други неприятно. А не е ли преживяването именно когато ти се случва нещо, което не си пожелал? Малко мазохистично – но интензивно преживяване, трудно разбираемо за милениълсите, израснали не в двора на станцията, а в социалните мрежи, където избираш другия според желанието си и във всеки момент можеш да го отпишеш.

Ще се учудите ли след всичко казано, че у нас толкова много почивни станции надживяха социализма? Вече не са чак толкова евтини, вече има огромен избор, а и тоалетната хартия отдавна не е проблем. Дали защото законите са тромави и учрежденията стискат ненужни имоти, наместо да завъртят парите и да увеличат доходите на служителите си? Икономически абсурдни, скъпи за поддръжка, омръзнали до смърт – а хората продължават да си искат станциите.

Може би тайната е в носталгията – по времето, в което (както е в детството) не избирахме, а просто се озовавахме заедно.

Източник: DW

Материалът „Вашата“ станция, „вашата“ стая: Защо българина още тъгува по почивните станции? е публикуван за пръв път на Опознай България.

Бел. ред. – Днес само хора от по-възрастното поколение знаят кой е Владимир Висоцки, а малцина се вълнуват от него. Актьорът и поет с китара през последните две десетилетия от комунизма имаше огромна популярност, сравнима с тази на днешна звезда от шоу бизнеса от първа величина. Той беше наричан „говорителят на народа”, изразител на руската болка, прочут със своите песни със сатирично съдържание и много хумор. Някои негови ъндърграунд песни могат да се сравнят като текст със затворническите песни на Джони Кеш в Америка.
Висоцки има около 300 песни, от които на плоча по времето на соца са издадени не повече от 30-40. От общо около 600 негови стихотворения (много от които текстове за песни) преди смъртта му не е издадено нито една стихосбирка. Но неиздаваните му тогава песни са записвани на неофициални концерти и презаписвани многократно на магнетофони и въртени непрекъснато.

Висоцки беше нещо като официално разрешен дисидент, не го уволняват и затварят, но го ограждат с мълчание, издават нищожна част от песните му, дори вестта за смъртта му не е публикувана, освен в регионален московски вестника. Огромната му популярност респектира властта и тя се страхува от него. Погребението му ужасява властите в Москва, поради огромните тълпи, които се събират пред театър „Таганка”. Негови изследователи смятат, че дължи погребението си на съпругата си, френската актриса Марина Влади, заради която властите се страхували, че ако попречат с нещо, тя може да направи международен скандал по време на тогавашната олимпиада в Москва. И дъщерята на Брежнев се обаждала на баща си да помоли да „разрешат“ погребението.
По-надолу е разказана историята на Висоцки в обратен ред – от последните му дни, до младостта и началото на неговия алкохолизъм и кариера на забележителен актьор с огромно обаяние и харизма:

18 юли 1980 г. Лятна московска вечер. Около театър „Таганка” няма къде яйце да падне. Както винаги. Дори обичайните черноборсаджии са свършили билетите на „търси се”. Висоцки ще играе Хамлет. За 317-ти път. И за последен. Леко отпаднал е, но спектакълът минава гладко. Нищо не подсказва, че след 6 дни великият бард ще е сред стотици пъти по-голяма тълпа почитатели, но вече не в костюма на датския принц, а в дървен…

19 юли. В Москва тържествено се откриват XXII-те летни Олимпийски игри. Това е Олимпиадата с най-малко участници. Много от държавите бойкотират най-големия спортен празник на планетата в знак на протест срещу влизането на СССР в Афганистан в края на 1979 г.
Градът е буквално залят от милиционери. Временно са изселени всички лица, за които някога са регистрирани „търкания” с властта. Достъпът до столицата на жители от други градове е забранен.
Летища, аптеки и болници се охраняват с драстични мерки за сигурност. А това са единствените места, откъдето евентуално, на висока цена, могат да се намерят медицински спирт и морфин. Не от всеки и не за всекиго…

Владимир Семьонович Висоцки се събужда в апартамента си на ул. „Малая Грузинская” №28. Силно абстинентен. По-късно лекуващият му лекар – анестезиологът-реаниматор Анатоли Федотов ще признае: „ Володя явно беше решил да замени боцкането с водка. В онези години много наркомани опитваха да изместят наркотичната зависимост като предприемаха дълги запои. Но водката не е адекватна замяна – тя действа много по-грубо.”

Приятелят и мениджър на Висоцки В. Янклович си спомня: „Той наистина не е молил за наркотици през последните си дни. Това беше негово решение. Ако само беше поискал, разбира се, че щяхме да му намерим. Може би така е решил да сложи край на болестта.”

20 юли. Към обяд единият от синовете на Висоцки – Аркадий идва при баща си, за да го моли за съдействие и връзки, тъй като не е изкарал добри оценки на кандидатстуденстските изпити за физическия факултет. Заварва го в неадекватно състояние, разбира че разговор няма да се получи. Володя започва да пелтечи, че трябва да излезе. Синът е готов сам да отиде да търси водка из града, само и само баща му да не излиза от дома.
Висоцки е с риза с къс ръкав и ужасеният Аркадий за първи път вижда по ръцете на баща си онези характерни белези, които говорят, че проблемът не е само алкохолен. Висоцки успява да седне в леглото, иска да си сложи инжекция със седативен медикамент, но не улучва.
Младежът панически взема тефтерчето на баща си и започва да звъни наред на приятели и близки с мобла да дойдат и да помогнат. Няколко отказват – писнало им е от абстинентните кризи на „звездата”. Аркадий звъни на баба си Нина Максимовна – майката на Висоцки – и чува възглас: „Какво правиш ти там?! Махай се веднага!”.
В суматохата все пак започват да пристигат приятели. Един носи нещо, завито в хартия, половината от което Володя разсипва по земята, а другото успява да изсмърка. Това леко подобрява състоянието му, завеждат го до съседите, където успява да докопа от стопанката няколко глътки чист спирт. Връща се в апартамента и ляга в леглото. Аркадий настоява да отведат баща му в болница, но му казват, че вече са правили нееднократно опити, ала той категорично отказва. В това състояние насилственото транспортиране е твърде опасно.
Вечерта на посещение идва старият приятел Станислав Говорухин. Тихата беседа с режисьора на известния сериал „Мястото на срещата не се променя”, с когото ги свързва искрена и дълбока дружба, продължава няколко часа.

21 юли. Висоцки не излиза от дома си до вечерта. Трябва да участва във вечерното представление на „Таганка” – „Престъпление и наказание”, стига до театъра, но моли режисьора Юрий Любимов да извика артист от втория състав да го замести. После – познатото. Пийва при приятел, който все пак успява да му вземе ключовете от мерцедеса.
Запоят продължава с друг верен авер вече на „Малая Грузинская”. Младата любовница на Висоцки Оксана, разгневена счупва едната от донесените две бутилки водка, но участниците в купона успяват да се наквасят с втората. Тя предупреждава, че ще си тръгне, ако не спрат. Излиза от входа на блока и вижда Володя да виси, хванат за парапета на балкона от осмия етаж. Втурва се пак обратно. Едва успяват да го издърпат.

22 юли. Володя и Оксана отиват заедно до паспортната служба, за да си вземе Висоцки международния паспорт и да си купи билет. Възнамерява да лети на 29-ти юли до Париж. При официалната си съпруга Марина Влади (френска актриса от руски произход, виж тук за нея). Преди това обикалят няколко аптеки и Володя успява да се сдобие с няколко дози, които го поддържат в относително нормално физическо състояние. Вечерта е последният му разговор с Марина.
Някои биографи на великия бард недоумяват какво точно е възнамерявал да предприеме 42-годишният Висоцки – да съобщи на Марина, че иска развод и да се ожени за 20-годишната тогава Оксана (той е купил даже халките вече) или да избяга от девойката и отново да потъне в обятията на Париж и законната си съпруга.

23 юли. Висоцки се появява на късна вечеря в снобския по онова време московски ведомствен ресторант на външнотърговския работник. Напива се бързо, нападат го многобройни фенове и сътрапезникът му го измъква своевременно. От тази вечер до смъртта си Владимир Семьонович не напуска дома си. Късно през нощта пристига екип от лекари, които са готови да го включат на командно дишане. Дори обмисляли да закарат апарата на вилата на Висоцки. Крайното решение било да се изчака един ден докато в специализираната болница „Склифосовски” се освободи единична стая.
Приятелите на барда дават дежурства край леглото му. Състоянието му се влошава. Мята се, стене, рядко събира сили да стане от леглото, пада много пъти.

24 юли. Володя пее (или по-скоро изкрещява) за последно части от свои песни. Опиянен от седативите. А може би и от още нещо. Д-р Федотов е последният човек, видял Висоцки жив. Бие му инжекция сънотворно.

25 юли. Володя умира в съня си в 4.10 ч сутринта. (Самият д-р Федотов си отива от този свят по-късно при неизяснени обстоятелства, не се изключва и вариант – самоубийство. ) Според версията на Анатолий Федотов причина за смъртта е инфаркт на миокарда. По мнението на Станислав Шчербаков и Леонид Сулповар — асфиксия, задушаване като следствие от прекомерна употреба на морфин и алкохол. Игор Елкис отхвърля това становище. Близките на Висоцки правят всичко възможно, за да се избегне аутопсия.

Съобщения за смъртта на всенародния любимец в съветските медии като цяло липсват. Журналисти си спомнят само малка информация във вестник „Вечерняя Москва” и статия за творчеството му в „Советская Россия”, излязла след погребението. Главният редактор на „Вечерняя Москва” е уволнен след две седмици. Над гишето на касата на „Таганка” виси скромен лист хартия: „Почина актьорът Владимир Висоцки”.
Нито един човек не връща билета си в касата. Пазят ги като реликва. И въпреки тъжната вест около театъра „Таганка” се събира огромна тълпа, която остава там няколко дни.

В деня на погребението на Висоцки на 28 юли 1980 г. покривите на зданията около Таганския площад са окичени с хора. Очевидци разказват, как като че ли цяла Москва е погребвала Висоцки, макар, че официално съобщение за смъртта му не е имало. (28-ми юли е религиозен празник, чества се денят на равноапостолния велик княз Владимир, покръстил Русия.)

Властите изпадат в ужас. Многохилядното множество, прииждащо да се прости с Владимир, може да се взриви всеки момент и реакциите на тълпата са непредвидими. Всъщност руснаците изпращат любимия образ на свободната изява на гнева, „говорителя” на нацията, певецът на руската болка.

„Милиционерите трошаха портретите му, пуснаха водоноските и със силни струи отмиваха купищата цветя и венци – спомня си Юрий Любимов. – И тогава тълпата започна да крещи : „Фашисти!“. Тези кадри облетяха целия свят.“ Олимпийските съревнования като че не съществуват в този ден. Разлюляното хорско море се разстила чак до Кремъл. Прииждат още и още московчани. Носят цветя и плачат. Процесията се простира на 5 километра по улиците на Москва.
„Те дойдоха да се сбогуват с този, когото обичаха и всички изведнъж разбраха, че това не е наша лична трагедия (смъртта на бащата, съпруга, приятеля). Тя засяга цялата огромна страна. Той им беше толкова близък, колкото и на нас” – спомня си синът на Владимир Висоцки – Никита.
Марина Влади, вече в автобуса, отвеждащ опечалените към Ваганковското гробище, се обърнала към един от близките другари на Висоцки – Вадим Туманов и му казала: „Вадим, виждала съм погребения на принцове и крале, но нищо подобно на това, не съм виждала никога…!”

Части от този материал са публикувани в сп. „Биограф“ 2011 г.

Източник: e-vestnik.bg

Материалът Как руският Хамлет – Висоцки, загина от морфин и алкохол е публикуван за пръв път на Опознай България.

Летният лагер за учениците до 1979 – по 20 дена, след голямото увеличение на цените – по 14 дена, а цената за престой и храноден се е определяла според доходите на семейството. Средно около 20 лв на дете. Всяко трето дете в семейството е ходило на летен пионерски лагер за… 0.40 лв.

Публикувано в: senzacia-bg.com

Материалът Спомен за един ученически лагер в Кранево, Обзор и Равда. (Снимки) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Тодор Живков и Леонид Брежнев летят със самолет над Съветския съюз. По едно време Тодор погледнал през илюминатора и възкликнал:
– Гледай Брежнев, твоите хора са разбрали, че летим в този самолет и всеки е вдигнал по един бинокъл да ни гледа!
Погледнал и Брежнев и казал:
– Глупости, научили са, че ме няма и всеки е надигнал по двe бутилки водка!

*****

Бай Тошо се обзаложил с един британски лорд, че не ще успее да превърне един шоп в галантен господин. Залогът бил Форд „Мустанг“ (естествено за какво му е на един лорд боклук като Форд, но това е за целите на вица и затова няма да издребняваме със заядливи питанки).
След 3 месеца опити за култивиране на коравият нашенец, лордът изпраща следната телеграма до Тато:
„Ела си узми шопо! Нечем ти Фордо, подпис-Лордо“.

*****

По времето на бай Тошо в един завод работниците сядали в една обща битовка да обядват. Всеки си вади от торбичката по нещо /сандвич, месце, кутийка с домашно приготвена храна/. Само бай Иван вади цаца /цацата по негово време е 30-40 ст. евтинийка/. Всеки ден едно и също – цаца. Даже го нарекли Иван цацата. Един ден директорът го извикал и му казал:
– Бай Иване, утре в завода ще идва японска делегация, вероятно, ще минат и през битовката, донеси за ядене нещо по-така да не се излагаме моля те! На следващия ден по обяд минават директора и японците. Всеки извадил по нещо за хапване. Бай Иван сложил пред себе си буркан с черен хайвер. Заминали си японците, директора вика Бай Иван.
– Браво бе човек! Откъде го намери тоя черен хайвер!
– Оххх мани, мани!! Цяла нощ аз, жената и децата не сме спали да вадим очите на цацата!

*****

– Дядо, сега ли се живее по-добре, или при Тодор Живков?
– При Тодор Живков!
– А защо, бе дядо?
– При Тодор Живков още ми ставаше…

*****

Деградацията на България през поколенията – Бай Ганьо, Бай Тошо, Бай Х*й…

*****

В самолета са Бай Тошо, Горбачов и Рейгън. Прелитат над Емпайър Стейт Билдинг и американецът решил да се похвали:
– Виждате ли? Това ние го построихме за 1 месец!
Минават над Кремъл и Горбачов се обажда:
– Виждате ли? А това ние го пострихме за 1 седмица!
Прелитат над НДК и Бай Тошо казва:
– А, вчера това го нямаше!

*****

Звъни червения телефон в кабинета на Тодор Живков. Вдига секретарят му и чува:
– Как при вас перестройка идьот?
– Другарю Живков, един ми вика, че съм идиот… – оплакал се секретаря.
– Как ще ти вика идиот, та това е червения телефон, я провери пак! – отговаря Живков.
Оттам обаче пак се чува „Как при вас перестройка идьот?“
– Другарю Живков, тоя продължава да ми вика идиот… – оплаква се отново секретаря.
– Ами тегли му една майна тогава! – отсича Тодор Живков.
– Алоо, да ти е*а п*тката лелина! – нарежда нашенеца.
От другата страна отговарят:
– По путьом Ленина? Харашо, Харашо…

Материалът Колекция Стари, но Златни вицoве за Тодор Живков, от които ще паднете от смях е публикуван за пръв път на Опознай България.

– Не.
– А съветска власт?
– Не.
– А колективизация?
– Не.

– А култ към личността?
– Не…
– А перестройка? И това не?
– А ленински съботници всеки месец? Пак не?

Тогава от какво сте озверели така?

***

По социалистическо време, един работник искал да напусне завода, но все не го освобождавали. Тогава го посъветвали да обвини началника на цеха, че краде и уволнението му е в кърпа вързано.
– Мълчи си! Половината от откраднатото ще е за тебе. – казал началника и го оставил на работа.
Тогава го посъветвали да каже нещо антипартийно на партийния секретар. Влязъл работникът при секретаря и извикал:

– Хайл Хитлер!
Партийният секретар скочил иззад бюрото и извикал:
– Хайл! Наш’те ли дойдоха?

***

Върнал се генаралния секретар на ЦК на КПСС другарят Леонид Илич Брежнев от посещение в САЩ. И свикал съвещание – какво да се прави. Понеже той бил впечатлен от постиженията, в техниката и медицината. И за да не остане по назад, се похвалил с постижения в масовия спорт.

И че конкретно той лично спортува, бяга 100 метра за 15 секунди. Ама там не могъл да покаже, че е изморен от пътуването.
– И какво ще правим, като дойде американският президент и поиска да му покажа как бягам?
– Освен да ги ловим тях натясно, че лъжат за нещо. Кажи нещо, което мислиш, че е лъжа?

– Казаха, че могат да съживяват мъртъвци.
– Чудесно! Ще ги накараме първо те да съживят Сталин, тогава ти ще бягаш 100-те метра.
– А-а-а, не! Ами ако го съживят? Какво ще правя аз?

– Никакъв проблем! Тогава на стоте метра не за 15 секунди, ами под 10 ще паднеш!

Материалът Потънал съветски кораб. Екипажът се спасява на един остров, но ги хващат някакви диваци. Капитанът…3 ЯКИ ВИЦА е публикуван за пръв път на Опознай България.

– Не.
– А съветска власт?
– Не.
– А колективизация?
– Не.

– А култ към личността?
– Не…
– А перестройка? И това не?
– А ленински съботници всеки месец? Пак не?

Тогава от какво сте озверели така?

***

По социалистическо време, един работник искал да напусне завода, но все не го освобождавали. Тогава го посъветвали да обвини началника на цеха, че краде и уволнението му е в кърпа вързано.
– Мълчи си! Половината от откраднатото ще е за тебе. – казал началника и го оставил на работа.
Тогава го посъветвали да каже нещо антипартийно на партийния секретар. Влязъл работникът при секретаря и извикал:

– Хайл Хитлер!
Партийният секретар скочил иззад бюрото и извикал:
– Хайл! Наш’те ли дойдоха?

***

Върнал се генаралния секретар на ЦК на КПСС другарят Леонид Илич Брежнев от посещение в САЩ. И свикал съвещание – какво да се прави. Понеже той бил впечатлен от постиженията, в техниката и медицината. И за да не остане по назад, се похвалил с постижения в масовия спорт.

И че конкретно той лично спортува, бяга 100 метра за 15 секунди. Ама там не могъл да покаже, че е изморен от пътуването.
– И какво ще правим, като дойде американският президент и поиска да му покажа как бягам?
– Освен да ги ловим тях натясно, че лъжат за нещо. Кажи нещо, което мислиш, че е лъжа?

– Казаха, че могат да съживяват мъртъвци.
– Чудесно! Ще ги накараме първо те да съживят Сталин, тогава ти ще бягаш 100-те метра.
– А-а-а, не! Ами ако го съживят? Какво ще правя аз?

– Никакъв проблем! Тогава на стоте метра не за 15 секунди, ами под 10 ще паднеш!

Материалът 3 УНИКАЛНИ ВИЦА: Потънал съветски кораб. Екипажът се спасява на един остров, но ги хващат някакви диваци. Капитанът… е публикуван за пръв път на Опознай България.

(дългичко е, който иска да го прочете, да си поплаче, да се смее ако иска, написах го за себе си, за наборите, приятелите … Опровергайте ме който иска, нося на критика, бой, жени и пиене, не ми пука!)

Помните ли България?
Онази България която беше на 4-то място в Европа по БВП?
Онази, загубената вече, окрадена и обезлюдена България?
А имаше такава държава, на Балкански полуостров в Европа, а не по някакви си Западни Балкани …

Имаше!
Имаше мощна, икономически развита държава България със световно развита лека и тежка промишленост, металургия, машиностроене, развито селско стопанство, образование на и над световно ниво, здравеопазване, земя от 111 хил. кв.км. , която се използваше, обработваше за благото и просперитета на гражданите на тази отдавна загубена България …
Имаше една такава държава със силна армия, четвърта космическа сила в света, с двама български астронавти, Атомна централа, язовири, с най-мощния на Балканите международен автомобилен транспорт – СО „МАТ”, с развита оръжейна промишленост, български мини и миньори, работещи за българската промишленост, ТЕЦ-ове, златни български находища, Земя дадена ни от Бога, райски кът където българите живееха и се трудеха нормално за себе си и за любимата си Родина – близо 9 милиона българи!
Имаше, бе …

Забравихте ли?
Имаше безплатно образование, детски градини, болници с лекари на световно ниво където българите не ги приемаха срещу пари по някакви пътеки, а ги лекуваха докато ги излекуват съвсем безкористно …

Имаше военни училища от където излизаха отлично подготвени специалисти, като „Долна Митрополия” от където излизаха български чудесно подготвени бойни и граждански летци, механици, ръководители на полетите, които сега работят за чужди авиокомпании за парче хляб!
Имаше военни училища за нуждите на унищожените сега Транспортни и Строителни войски, които изпълнявайки воинския си дълг строяха ж.п. линии, мостове, пътища, подготвени прекрасно машинисти, ръководители движение, войници работещи по най-големите разпределителни гари, стрелочници …
Войници от ГУСВ които построиха НДК, хиляди жилища за български граждани срещу нищо, войници които за две години получаваха занаят, ставаха майстори в строителството!

Имаше работа и хляб за всички български граждани, имаше професионални техникуми от които излизаха чудесно подготвени специалисти в различни области, езикови, математически гимназии …
Имаше ведомствени почивни станции по които българите ходеха на море и планина с 1/3 от месечната си заплата, имаше безплатни санаториуми, домове за възрастни хора, домове за сираци и изоставени български деца!
Нямаше банани, обаче … За личен автомобил се чакаше с години, ама никой не умря!

Сега има!
Има банани, има лични автомобили за всеки без ред и Бойко Борисов с бандата му ги има даже …
Има всекидневни убийства, кражби, цигански безчинства, НПО-та грижейки се да ги има тези всекидневни за българите радости … Всичко има!
Браво …

Няма българи обаче!
Има останали около 6 милиона възрастни, болни българи, хора все още мъчейки се да оживеят в собствената си Родина, има и политици дори, които доограбват България …
Българите масово напускат тази радост, незнайно защо, младите хора не искат да раждат, също незнайно защо …
Български села, селско стопанство, животновъдство, българска лека и тежка промишленост също няма, няма и АЕЦ, космонавти, безплатно образование и лечение, няма български мини, златодобивна промишленост, няма никого!

Българите напускат родните си места, оставят възрастните си родители и близки на милостта на циганите рецидивисти, нападатели на възрастни жени и мъже за жълти стотинки и заминаха по по-големите градове и в чужбина за парче хляб!

Който иска да ме опровергае, напсува, заколи, самоубие …
Но имаше такава държава България!
Варно, аз още помня, а вие?

Кирил Стаменов, Фейсбук

Материалът Ако си живял по времето на социализма в НРБ, то този текст е за теб! е публикуван за пръв път на Опознай България.