Велико Търново е преживявало много бедствия през вековното си съществуване. Градът буквално е бил сриван от земетресения, пожари, урагани, както и от масови болести. Една от тях е холерата, която застрашава сериозно града през 1886 година. Тогава един буден лекар успява да спаси Търново от страшната епидемия. Това е д-р Стефан Хаджипенчев. Година преди това д-р Пенчев бил командирован в Софийската държавна болница, за да лекува болни и ранени войници от фронта. За тази си дейност е награден с орден “Св. Александър” ­ V-та степен, пише в книгата си „Споменъ за Търново“ Катя Митова – Ганева.

Когато се завръща в Търново, установява, че населението е обречено. Бързо организира санитарен лагер в района на с. Добри дял и настанява там всички болни от холера. Създавайки този “изолатор” с много строг правилник за контакти, снабдяване с вода, храна и медикаменти, той успява да спре заразата. Това е сериозен медицински успех за времето и не остава незабелязан. Висшето му началство го награждава със златен кръст за борба против холерата. А опитът му се популяризира сред медицинските среди води до много положителни резултати в борбата не само срещу холерата, но и срещу всички масови зарази, особено в последвалите войни, когато е пикът на тяхното разпространение.

     Д-р Хаджипенчев е второто от шестте деца на Хаджи Пенчо Стоянов и Зафирица Пенчева. Роден е на 15 април 1848 г.

През онези години баща му работил с търговците на кожухарски стоки в Букурещ “Никола Станков и сие”. Синът му се срещнал с Никола Станков в Търново през пролетта на 1863 г. и тази среща била решаваща за бъдещето му. От Станков бъдещият лекар научил за новооткритото през 1862 г. Медицинско училище в Букурещ. Основател на т.нар “Скола национала де медицина” в Букурещ е генерал д-р Давила, създателят на наречените на негово име давилови капки за стомах. В тази школа д-р Хаджипенчев получил диплом за завършен курс по физика и естествени науки, към които се е числяла медицината.

Завърнал се в родния си град през 1868 г. и до 1875-та работил като лекар. Същевременно се подготвял за специализация по хирургия и докторско звание, като помагал за издръжката на по-малкия си брат Юрдан Пенчев, следвал също в медицинското училище на д-р Давила, специалност аптекарство, и който след дипломирането си се счита за един от основателите на аптечното дело в града ни. Той пък е родоначалникът на голямото аптекарско съсловие на рода Хаджипенчеви.

От септември 1875 година д-р Хаджипенчев работи като ординатор в болницата в Галац, а след това в Букурещ, като същевременно подготвя и защитава доктората си, а титлата “Доктор по медицина и хирургия” получава през януари 1877 г. Веднага се завръща в Търново като лекар на свободна практика. Като такъв го заварва и Руско-турската освободителна война 1878 г.

През 1879 година д-р Хаджипенчев е назначен на длъжността търновски окръжен лекар. Той е организаторът и на първата окръжна медицинска служба, обединяваща градове и села на тогавашния Търновски окръг, който обхващал и Осман пазар (днешно Търговище). Особено непримирим е в борбата със заразните болести в града и окръга и популяризирането на началата на обществената хигиена. В болницата работи заедно с колегите си д-р Стат Антонов и д-р Алекси Христов. Тримата се считат за основатели на Търновската болница.

След като спасява града от страшната епидемия и в навечерието на Балканските войни, макар вече пенсионер, той се отдава на усилена обществена дейност. Оглавява дружество “Червен кръст”, в което влага много енергия за преуспяване на великотърновския му клон. От обявяване на Балканските войни до сключване договорите за мир той работи непрекъснато в Търновската разпределителна болница, където лекува и се бори за живота на тежко ранените в боевете войници и офицери. Същевременно като председател на Червения кръст развива значителна благотворителна дейност за поддържане подкрепителния пункт при търновската гара.

Преди 90 г. (на 1 юни 1913 г.) нашият град е сполетян от земетресение. Домът на сем. Хаджипенчеви е напълно разрушен и в руините загива съпругата му Тодорица (от известния търновски род Смилови). Това съкрушава д-р Хаджипенчев, който е принуден като много свои съграждани, да живее в барака в двора на казармите. Денонощните му дежурства за лечение на болните и ранени войници от фронта, ниските хигиенни условия, при които е принуден да битува, довеждат до заразяването му от холера. И… лекарят, спасил безброй войници и граждани от болестта, става нейна жертва. На 18 август 1913 г. д-р Стефан Хаджипенчев умира в ръцете на сина си Александър Пенчев, известния търновски агроном, публицист, журналист и общественик, който е достоен продължител на делата на своя баща.

Болярски новини

Материалът Старите българи помнят как д-р Стефан Хаджипенчев спасява Търново от страшна епидемия е публикуван за пръв път на Опознай България.

Майка ми и баща ми се оженили през 78-а. Той, дивак от Торлашко, ѝ казал, че ако не му роди син до една година, си я изпраща по живо, по здраво, обратно при баща ѝ. Разбира се, че се е шегувал. Баща ми е като мен. По-скоро аз съм като него, но това са уточнения, колкото да си правя вятър на устата.

Деветнадесетгодишната ми майка обаче май му се вързала на акъла и ме родила… е, закъсняла с четири дена, но все пак почти се вписала в сроковете. Тогава нямало санкции от Европейската комисия за просрочени проекти, та ѝ се разминало. На баща ми пък, веднага след като съм се родил в оная започнала по-рано и завършила по-късно от обикновено мрачна зима на 79-а година, му щукнало в главата да става инженер. И станал, колко му е. В нашия род сме все дебелоглави и минаваме през стени, когато решим нещо.

И ето, мама и тате – във Варна, а аз – при баба и дядо в Говежда, горе до сръбската граница, в Северозападния Балкан. Пет години. Само летата ходех при тях, на море един вид. Закърмен съм с онова място. Обожавам го, наистина. Когато не съм там, нещо в мен е празно. Когато си тръгвам оттам, парче от душата ми се къса и остава в Говежда. Да ме чака, докато се върна.

Не знам за първите седем, но на мен първите пет години от живота ми бяха особено важни. Като ученик използвах всеки един свободен момент, за да си отида на село. Даже и симулирах трахеален бронхит, за да ми даде училищната лекарка бележка за извинени отсъствия и да забегна натам, накъдето ме теглеше сърцето ми.

Училище и сърце… Тогава в Говежда имаше училище, и то доста прилично за стандартите на едно планинско село. Ако мога да направя сравнение, убеден съм, че там, тогава, образованието е било на по-високо ниво от това в 90% от сегашните столични училища. Знам, макар да не съм учил там, защото ми се е случвало да присъствам в някои от часовете. Нали се влюбих в историята още, преди да знам за какво друго, освен за пикаене може да ми служи патката, та винаги, когато успеех да загърбя Монтана и да забегна в Говежда, не пропусках часовете по история в местното училище.

Минаха двадесетина, че дори и тридесетина години оттогава. Изтекоха като пустинен пясък между пръстите ми. Сега не живея в Монтана. Мотках се да студентствам в Търново, в София, после пак се върнах в Търново… Така ни се случва на нас, хората на новото хилядолетие. Загубени сме в собствената си реалност.

Прадядо ми не е бил загубен. Ходил е два пъти в Канада, за по няколко години, и то в началото на миналия век. И се е връщал. За да воюва за Родината си. С кораб. Месеци наред пътуване. И не се е оплаквал, дори за Втората световна се е записал доброволец с връзки и подкупи, защото е бил прекалено възрастен, за да мине по каналния ред. И след това си е заживял в Говежда, влагайки всичко, което е имал, в образованието и духовното израстване на децата си.

Аз пък имах нужда от десетилетия, за да осъзная, че разликата между „селянин“ и „селяндур“ е огромна. Селяндури има и на центъра на Ню Йорк, пък камо ли в София. Селяни малко останаха. Селянин е достоен човек, който изкарва прехраната си със собствените си ръце, пък, оставете другото, допринася и за добруването на селяндурите, кореняците граждани и величавите аристократи. Включително и тези на духа.

Отидох в Говежда за първи път от няколко години, когато жена ми забременя с първородния ни син. Инстинктивно имах нужда да заведа новосъздаденото си семейство на мястото, на което бях изживял най-красивите моменти от детството си.

То обаче не беше същото. Училището го нямаше. Лечебницата я нямаше. Величавите ни държавници бяха решили, че там, на повече от 30 километра от най-близкия град, няма нужда от образование и здравеопазване. Простите селяни, както биха ги нарекли хиляди самодоволни селяндури от големите населени места, си плащаха данъци, и сега си плащат като попове, но нямат достъп до елементарни неща, гарантирани им от Конституцията на Република България.

Но оцеляват. Борят се срещу маргинализацията си и не се предават. Нямат намерение да го направят. Въпреки умишленото обезчовечаване на родното им място. Те, ние, имаме здрав корен и сме готови да минем океана, за да оцелеем, за да запазим същината си.

Аз океана чак не минах, но се бих здравата със системата към 15 години, за да имам възможността, бих я нарекъл дори „привилегията“, да мога да си водя децата (вече три момчета, набързо се размножихме) в Говежда за по няколко месеца всяко лято. Знам, че вече не е престижно да тичаш цяло лято по гащи по разбитите и неасфалтирани улици, но знам и друго. Чистият въздух, кристалната вода, това да помиришеш пръстта, да си извадиш сам картофи, които си посадил, да си откъснеш краставица, да гледаш магичните пламъци на огъня, докато мръвките се пекат, да се къпеш в буйната планинска река, да се събуждаш от птичия песнопой всяка сутрин, да имаш чувството, че можеш да докоснеш звездите, които не си виждал толкова ярки никога през живота си…

Знам, че това е нещо, което трябва да позволя на децата си да изживеят. Знам, че много по-лесно ще се научат да седят пред телевизора и да си пускат клипчета на компютъра или да чоплят из социалните мрежи. Знам го. Знам обаче и че лесното не е интересно. Такива са ми възприятията за света. Не съм ги правил, за да ходя на работа от осем до пет и после да им крещя, че трябва да мълчат, докато си изгледам новините и риалитата.

За съжаление обаче по селата хората вече основно това правят. Младите масово бягат заради липсата на препитание и елементарни дадености на XXI век. Старите пък седят пред телевизорите и обсъждат поредната катастрофа, убийство, изнасилване или изцепка на някой от пишман VIP-овете ни.

Както казах, петнайсетина години се борих, за да мога да започна да прекарвам летата си в Говежда. И успях. Поне засега. Тримата ми сина са изключително доволни от това развитие на нещата. Играят. Тичат. Дивеят. Хвърлят камъни в реката. Къпят се в нея. Смеят се на глас по цял ден. Заравят се до ушите в пясъчника. Тичат по двора. Самосиндикално си осиновиха една котка. Марунка. Малкото останали съседи им дават всякакви пресни, току-що откъснати, плодове всеки ден. Разбират и с молекулите на тялото си какво е истинският живот.

А аз всяка година, когато се зададе началото на септември, сядам на циментовия си трон, който всъщност е чисто и просто една външна мивка, и плача. Уж тайничко, ама напоследък нещо спря да ми пука, че може някой да ме види. Плача, защото трябва да се връщаме в града. При кръстовищата, светофарите, бибипкането, стъклените погледи, бързането, задачките, лицемерието, моловете, веригите магазини.

С най-голямо удоволствие бих отгледал децата си на село. Както са направили прадедите ми, както са направили и дедите ми. Сигурен съм, че много хора мислят като мен и не са склонни да робуват десетки години за някаква шибана панелка и колеблива кариерка, над които трябва да трепериш като листо в есенна буря.

Да, но целенасочената политика на държавата и корпорациите прави така, че да живееш на село, още по-лошо, да отглеждаш децата си там, е почти невъзможно. Без детски градини, училища, здравеопазване, препитание, как да стане? Ние им трябваме в градовете. Трябваме им послушни, на работното място, изкарвайки много повече, отколкото получаваме, в името на данъчната система, големите фирми и банките.

А селото нека си мре. Но аз няма да се дам. Както се казва в моя край „ше се бием като мътна вода у брег“. Решил съм да положа още усилия и да си купя къща в едно село до Търново. Да, децата ми ще учат в града, но вечер ще се прибират до семейното огнище. А през лятото. През лятото в Говежда. Там, където някога бяхме петдесетина деца в нашата махала, а сега… Сега само моите диванета огласят околността…

Източник: vibes

Материалът Приказка за селянчетата е публикуван за пръв път на Опознай България.