„Израснахме на нивите, в горите, сред вълци. Познавахме тежкия труд и оцеляването от ранна възраст. Това бе детство сред челюсти и къшей хляб, който земята ни даваше. Сега младите хора са злобни. Страх ги е, но показват ярост и агресия. Зъбите им са по-страшни от тези на вълците, от които трябваше да пазим домашните животни. Ние станахме хора на нивите и сред добитъка, а сега…”, не довършва думите си възрастен мъж от Източните Родопи. Погледът му е отнесен. Влага напира в очите, които търсят някакъв далечен хоризонт. Стои на малко дървено столче пред дувара на къщата. Ръцете му стискат тънка пръчка, с която от време на време връща кокошките по тесния затревен път пред дома му, които опитват да се насочат към шосето наблизо. В малкото селце е тихо. Кучешкият лай отдалеч вади от унеса стареца. Той въздъхва тежко, поопива пръчката и отново поглежда в хоризонта. Сякаш търси нещо, което е отвъд близките дървета, баирите след тях, далеч някъде в миналото.

Започва разказа си.

Да видиш танковете, тръгнали към битка и да имаш една мечта – да учиш

„Роден съм по царско време. Помня тътена на немските танкове, които преминаха покрай нашето село на път към Гърция. Една сутрин баба ми ме събуди и видях германски войници в нашата градина. Бяха опънали палатки. Тя не хареса, че са се установили в нашия имот и ми каза „Ристе, върви да ги изгониш тия пущини. Нямат работа тук”. Поискаха две кокошки и ни ги платиха.

Това бяха спомените ми от войната. Останах рано без баща и трябваше да поема работата по земята и животните. Брат ми беше по-голям и само той можеше да продължи да учи в по-горни класове. За мен и сестра ми нямаше средства. Четях учебниците на свещи. Попивах знанията за минути. Мечтата ми беше да уча. Ако имах тази възможност сигурно щях да стана професор. Но трябваше да помагам у дома. Носих във вързоп на гърба си сестричката ми като съвсем малка, докато ора на нивата.

Детство сред вълци

Имахме и овце. Налагаше се да паса стадото на цялото село. Така се редуваха овчарите. Прекарвал съм месеци по баирите. Вечер се прибирах в малка колиба, където ме очакваше хляб и сирене, оставени ми от хора от селото. Стотици овце, поверени в ръцете на едно малко момче. Трябваше да ги доя и обгрижвам. Да ги пазя, а тогава беше пълно с вълци. Разчитах на две кучета, които като вардеха аз можех да спя спокойно. Вълци изядоха една болна овца. Не можех да я нося докато водя стадото. Оставих я назад, докато прибера в кошарата останалите. След това се върнах за нея и открих само кръв. След няколко дни попаднах и на оглозганите кости.

Прекарвах десетки нощи в съзерцание на звездите и в грижа за животните. Храната беше един къшей хляб и малко сирене. Не изпитвах никога страх. Ние нямахме право да се страхуваме. По онова време това беше нашият живот и оцеляването на цялото семейство. Когато се връщах от овчарлъка започвах работа на нивата. Това беше детството на всички ни.

Каквото и да работиш, винаги се връщаш към земята

Когато ме взеха в казармата, бях пратен в школа, където успях да завърша авиомеханика. След това ме зачислиха към военното летище в Узунджово. Трима души отговаряхме за един боен самолет. Пилотът и двамата механици. Вдиган съм по тревога десетки пъти. Стоим тримата пред изтребителя и чакаме заповед той да бъде вдигнат във въздуха. Механиката бе в кръвта ми. Никога тази любов към самолетите не ме напусна. След години служба, се върнах в града. Земите в село бяха в кооперации, а заводите имаха нужда от хора. Десетки години прекарах в труд с машини. Във всеки отдел бях издиган до началник заради страстта ми към работата. Никога обаче не се откъснахме от земята. Всеки почивен ден със съпругата ми бяхме на село и обработвахме двора. Десетилетия в завода, а след това на нивата, особено след като върнаха отново земите. Всичко, което имахме, е плод на неимоверно много труд. Ден след ден, без почивка. Никога не се оплакахме и никога не обвинихме никого, че нещата са толкова трудни. За нашето поколение лесно нямаше. Труд и пак труд. Така премина детството ни, така премина младостта ни, така отлитат и сега дните дни. Тежко е, че младите се оплакват толкова много. По-злобни са, агресивни, а животът никога не е бил лесен. Не е хубаво в човешката душа да има бурени”, завършва разказа си достолепният мъж.

Тънката пръчица отново се повдигна към кокошките, но без да ги уплаши, нарани. Просто помилва едната с нея, за да я отпрати обратно заедно с останалите.

Последва нова въздишка и погледът отново се насочи към хоризонта. Очите вероятно не виждаха близките дървета, баирите отвъд. Отново бяха устремени към миналото, в което бяха останали младостта и силата. Тук обаче продължаваше да бъде вярата, че този път е бил най-правилният.

***

Разрушаващи се къщи, пустеещи земи и първенюта „земеделци”. На всички ни са познати подобни картини от Родопите. Земята все по-често става плод на семейни раздори или ресурс за творене на далавери. Жалко е. Стотици хиляди съдби на нашите прадеди са били свързани с тях.

Когато достойните хора напуснат този свят, то най-важната мисия на техните потомци е да продължат по техния път. Цената няма значение.

На Христо Дечев, вечна му памет!

Жельо МИХОВ, 24rodopi.com

Материалът Станахме хора на нивите, сега бурени растат в душите… е публикуван за пръв път на Опознай България.

Близането и заиграването е признак, както на принадлежност, така и на подчиненост. Именно строго определеното място на всеки вълк в глутницата осигурява оцеляването на всички тях – урок, който понякога забравяме и ние – българите.

Нашите прадеди са се страхували от него, защото то е било основна заплаха, както за домашните животни, така и за самите тях. Дори го наричат творение на Дявола. Същевременно са го почитали заради неговата сила и осанка, заради лоялността и храбростта, заради това, че във вълка няма подлост и убива само за прехрана (освен в случаите на бяс или чума или дълго гладуване след тежка зима). В българското съзнание образът на вълчицата е на грижовна майка, но и на такава, която не спестява на децата си борбата за оцеляване, отглеждайки силни и смели индивиди. Вълчите празници отминаха, дано сме омилостивили вълкът – този мъдър воин!

Материалът Към нея препускат вълци! Ще остане или ще избяга? Вижте и се изумете какво всъщност ще направи глутницата! (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.