Инициатор е 61-годишният строител от гр.Ахелой Милчо Томов, който казва, че е родственик на сподвижника на Васил Левски от Габровския революционен комитет Петър Аладжата. Фондация “Ние, българите по света” поръчват изработката на паметника с лика на Апостола за българската имигрантска общност в Чикаго.

Скулптурата е дело на младите художници Христо Георгиев от гр.Поморие и Милен Каменов от гр.Враца. Сред инициаторите са Никола Масларски от гр. Разлог, благоевградчаните Пламен Бежански – „Газдата“, Драгомир Богданов и Станимир Динев, които са членове на най-старата и най-голяма българска организация зад граница, Македонската патриотична организация (МПО) е политическа организация, основана във Форт Уейн, САЩ през 1922 г. от емигранти от Егейска Македония.

Това е вторият паметник на Левски в САЩ. Другият се намира до българското посолство във Вашингтон. Младите футболисти на “Миньор” Чикаго също се възползваха от възможността да се включат в изграждането на бюст-паметника на Апостола на свободата – Васил Левски. Играчите на най-добрия български отбор събраха 500 долара и ги дариха за свещената българска кауза.

Никола Масларски от Разлог бе в групата, която откри паметника на 16 май. В социалните мрежи той и останалите членове на Фондация “Ние, българите по света” написаха:

“Голям ден бе 16-и Май в Чикаго. Ето първата причина. И го издигнахме, и стоеше толкова колосален, огромен и велик, че всички немеехме и се чувствахме толкова малки пред Него.

Нека да ги поздравим и да им кажем едно голямо „Браво“ и „Поклон“ и „Благодаря“ на такива истински родолюбци!

Материалът Браво! Българи родолюбци издигнаха паметник на Васил Левски в Чикаго! е публикуван за пръв път на Опознай България.

„В бащин дом на ул. „Врабча“ 17 живее старата софиянка г-жа Атанаса Н. Янева, родена Георгиева Стринска. Тя е израснала и остаряла до Апостолската Голгота.

От няколко кратки разговора с нея се добрах до следното:

– Мома бях на 18 години по онова време. На същото това място беше старата ни паянтена къща, от която виждахме всичко, па и близкият до нас ров (окоп), що беше по онова време, ни улесняваше, тъй като щом се изкачим на него виждахме, като на длан, всичко, що ставаше наоколо.

Още отвечер (понеделника) забумтяха удари на брадва и уплашиха всичко живо в махалата – ковяха и пристягаха бесилката. И зашетаха цигани и заптиета около нея – отсам окопа, на северния ъгъл на днешната Държавна печатница (дн. Национална галерия за чуждестранно изкуство – бел.ред.) и на юг десетина крачки от сегашния паметник.

И заснова по дървения мост, що беше близо до бесилката, много свят – предимно турци, аскери и цигани. (Мостът е бил между паметника и Художествения театър).

На полето, оттатък моста, беше кундисал турски аскер и запалил огньове в изкопани дупки за огнища, върху които вряха казаните с ядене.

При бесилото даваше някакви наредби дебелият Рушид-Баба, ключар на конака. От близката махала се трупаха цигани на рояк и някои радостно подскачаха – там бяха и комшийките-циганки Пама, Мика и Зайнепа, прочути в махалата със своя разгулен живот.

…Настана нощ, черна като катран. Тъмнеят залепените с книги пенджери. Само в мръсната пред нас циганска махала тук-таме горят огньове, и на тумби около тях пияните циганки дигат олелия и играят кючек на турските манафи. Уплашени сме и никой не заспива.

Утринта е вторник – пазарен ден, и рано още в зори плъзнаха заптиета из сокаците, затропаха по врати, прозорци и с псувни караха ни да отидем при бесилото и сеир да чиним. С баща ми, Георги Стрински, търговец на добитък и доставчик за войската, отидохме да гледаме отблизо обесването.

Страшният Рушид-Баба е навил на ръката си „по рибарски“ въжето. Откъм конака и към черквата „Св. София“ пълзи черен мравуняк от турци. Напред върви злият, прочут със своята жестокост луд турчин Дели Муразим, възседнал бял кон, а след него заграден от стража върви гологлав „Баш-комитата“ – Левски с вързани назад ръце, облечен с обикновени дрехи, късо палто и навуща на нозете.

Бодро вървеше Апостолът и се приближаваше към бесилото, и като стигна на 15-20 крачки от него и до прозореца с железни решетки на турската военна фурна (днешното северно крило на Държавната печатница), се спря и силно, с ясен глас се провикна на турски: „Рушид-Баба, азърла сана гелен кочу кесесън“ (Рушид-Баба, приготви се, идва овен да го заколиш). Турчета, цигани и циганки мяучат, плезят език, въртят глави, със стиснати юмруци му се заканват и някои повтарят: „Коч гелий, коч кесесън, азърла сана, Рушид-Баба!“…

Дебелият Рушид-Баба не дочака да се приближи Левски и на 3-4 крачки от него – отдалеч (като ласо) ловко хвърли и надяна примката върху врата му, преметна бързо през напречната греда края на въжето, което двамата цигани Билал и Шаин задържаха, и още трупът не бе увиснал, циганинът Бекир измъкна от чебъра (каца, напълнена с вода и поставена надясно до бесилката) чебърника (дърво, прекарано през ушите на кацата и служещо за по-удобно носене) и удари* Левски по рамото към врата, за да се затегне въжето, на което без много гърчене увисна трупът. На гърдите му се вееше окачена книжка.

Циганките Мика, Пама и Зайнепа хвърляха камъни по обесения и тялото се залюля…

*От тоя удар е станало прекъсване на сънните артерии или парализ на мозъка, та не е имало рефлективни гърчения, а това е оставило впечатление у мнозина, че Левски мъртъв е окачен на въжето.“

статия от Георги Черкезов, по разказ на г-жа Атанаса Н. Янева

„Вестник на вестниците“, юли 1937 г.

„Щом свещеникът се оттегли, пашата заповяда да окачат иляма на гърдите на Левски. Тая смъртна присъда биде тутакси прочетена от пашовия главен кятипин. Героя стоеше бодърствен посред мегдана, приблизително там, дето величествено се издига паметника му. Тука по заповед на Мазхар паша свалиха оковите от нозете на Левски и Хасан чауш го поведе 20 разкрачи наляво в търнака, дето стърчеше бесилницата. Окото на Левски не трепна.

След това се изкомандува закачването на Левски на бесилото от двама цигани, които с присмех люшнаха героя да продължи бабаитлъка си…

Привечер Мазхар паша заповяда да снемат тялото на Левски и да го заровят там, при бесилката, след като се извърши опелото му по християнски обряд.“

Това са спомените на Михаил Буботинов, публикувани в знаменитата книга на Николай Хайтов „Последните мигове и гробът на Васил Левски“.

По м-али от Десант:

Свидетели разказват за бесилото

На 14 януари 1873 г. (по стар стил) Извънредната комисия осъжда Васил Левски на смърт чрез обесване.

За изпълнението на присъдата поп Минчо Кънчев разказва в своята „Видрица”:

„Съмна се, 6-ий февруари (по стар стил, б. р.) дойде, до обед виелица силна. След обед времето се поправи. Февруарското слънце припече. Софийската полиция се разтърча по улиците кални.

Бесилката, която на 15 януарий умъртви Общи, грозно стърчеше и с нетърпение чакаше новата си жертва. Свиканите общински съветници стояха на групи около бесилката… Рота войска от страните на бесилката „волно” стоеше. Взвод конни стражари зад ротата мируваше. Шопи и цигани около лобното място разтъпкваха и у бесилката зяпаха.

Мазхар паша, яздейки на кон, по лобното място се ширеше и някакви си заповеди на палачите даваше. Всичко бе приготвено, наредено, натъкмено. Войската и тълпата чакаха бунтовника. Позорната кола пристигна, близо при бесилката се спря. Заптиите изнесоха от колата полумъртвия труп на Дякона Левски, предадоха го в ръцете на палачите-цигани.

Али чауш заповяда, Дормуш Сали метна примката. Казим Али издърпа дървеното магаренце, трупът увисна. Али чауш го залюля. Бесилката се заклати и заскърца. От циганите и от подуенските шопи лудешки се закикоти… След като народът на Мазхар паша се разотиде, останаха циганчетата шопчетата с камъни да мерят висящия труп”.

На 10 октомври 1936 г. в. „Мир” публикува разказа на Пешо Танчев, който като ученик минава покрай мястото десетина минути след обесването на Левски:

„На днешното място на храма „Ал. Невски” се намираше турската казарма. Наоколо нямаше никакви постройки. Само полета от треви и бурени. В пепелявото небе се очертаваха гредите на бесилката. На нея висеше тялото на Левски. Беше облечен в груби самочерни (в естествения цвят на овчата вълна, по-скоро тъмнокафяв) дрехи.

На нозете си имаше бели вълнени чорапи; обуща нямаше. Върху гърдите му бе закачен лист бяла хартия, на който бе написана присъдата на турски, еврейски и български. Главата на Апостола бе обронена и наведена на едната страна… Левски бе мъртъв”.

Вестникът обнародва на 27 март 1937 г. и спомените на Георги С. Потайников за този черен ден в българската история:

„Зимата беше много топла, особено първите дни на февруарий бяха пролетни… Запътихме се по направление „Св. София” и стигнахме при бесилката, спряхме се отсам хендека, доста изплашени от гледката. Стоейки така, гледахме как циганки грабваха камъни и отиваха да бият висящия на въжето човек…

Хаскерът около 50-60 души, който беше при бесилката, ги пъдеха, ругаеха ги, но не ги биеха… Полека се приближихме на около десетина крачки от самата бесилка… Ужас ме обзе, когато познах в лицето на този обесен човек човекът, който дохождаше при баща ми като пътник в Хаджидимановия хан…

Що се отнася до самото място, гдето беше обесен Левски, аз твърдя, че бесилката беше 3-4 крачки навътре в градинката на къщата № 2 срещу паметника му, гдето сега спират пътническите автомобили към Орхание (дн. Ботевград) и Пирдоп (сега там се намира бившето кино „Сердика”, б. р.)”.

Материалът Записки от очевидци: При обесването на Апостола циганите правеха потресаващи неща и се гавреха е публикуван за пръв път на Опознай България.

1872 юни, след 16, Букурещ. – Писмо до чорбаджи Петко
в Карлово

Бай Петко!

В родният ми град Карлово

По писмото ми разбирате кой сам и с какви съм цели чиовек, следователно да разберете веднъж за сякога в това ми писмо, защото времето е такова! Ако ей родолюбец, то ще разбереш в кратките ми думи и ще бъдеш наш[1] приятел. Късо е времето за второ пришествие на Българско, дето козите и овцети ще са делат!… Не си простак, послушай на кратките ми думи, което права към Вас от голямо человеколюбие и според думите на Исуса Христа, който казва: „Всякому духу не веруйте, но изпитуйте!“ До сега ни един карловец не е казал за Вас добро, а чи си предател и мъчител сиротински, доказват фактично. Та сичко това, ако ти правиш с някаква цел и искаш да кажиш, че ни е така, то на думи народат няма да гледа (да вярва) но на дело. Скоро, скоро е денът за общо народно въстание! И на сборното място, секи ще са вика да даде работата си, според силите на секи един, както му е казано да върши. У когото няма работа, грозно ще са наказва, а фамилията му ще бъде изгонена из Българско. Вижте[2] на тия два пътища, когото обичате, дръжте[3]! Аз Ви заповядам, като имам това право и упълномощие от Централният комитет да действовам пред когото и да е българина според силите му, та и Вия от най-малко тряба да приготвите двайсет и пет л[ири] тур[ски] до 35-50 дена и това за верно да знам, чи сте приготвиле; Вий тряба преди това време да ми явите в писмо, отправено до Д. Ценова в Букурещ, виза ви „Свънту Гиорги“[4], за Първана Найденов, а в писмото ще пишете: „Г-не, парите Ви са готови за стоката“, а от долу[5] – градът. Освен[6] това, 15-20 ок[и] барут тряба да го имате готов, защото ще са иска. За всичко това мислете и правете, защото в онова време турченат щом разбере нашите чиовешки закони и ги припознай[7], то той ще намере място, равно е българинат, а днешните твърдоглави и изедници българи грозно ще са наказват.

Излизам от длъжността си.

В. Левский

Източник: Българска История

Материалът Публикуваха писмото на Васил Левски до чорбаджи Петко е публикуван за пръв път на Опознай България.

Един такъв пример за чистосърдечно родолюбие е тази красива, но много тъжна песен (каквото е обесването на Апостола). Песента докосва душата на всеки българин песен по изключителен начин, именно заради посланието на децата и плача на гората… Трогателна песен!

Това е една прекрасна народна песен за Васил Левски, красиво изпълнена от група деца от ОУ „Васил Левски“ – гр. Разград.
Записът на изпълнението бе представен от госпожа Юлия Харизанова в сайта „Начално образование“.
Интересно е, че българинът тачи Васил Левски като светец, а не са много народните песни за него…
Тази песен е възкресена от прекрасното изпълнение на тези деца!

Материалът Кажи ми, горо ? Прекрасно изпълнена от деца, народна песен за Васил Левски, която ще ви просълзи. Видео е публикуван за пръв път на Опознай България.

Източник: Епицентър

На 27 декември 1872 г. Васил Левски е заловен от турската полиция до Къкринското ханче край Ловеч. До последно османците не знаели кого са заловили и Левски бил откаран в Търново, за да бъде разпознат.

Чак там станало ясно кой е той. Впоследствие е бил отведен в София, където бил предаден на съд.

В София Левски е изкарван на разпит шест пъти. Първият разпит е проведен на 4 януари 1873 г. от комисия начело с Али Саиб паша.

Пред съдиите Апостолът прехвърля цялата вина за дейността на Вътрешната революционна организация върху себе си и предотвратява задържането на други нейни дейци. По време на разпитите се провеждат много очни ставки на Левски с дейци от организацията, които потвърждават неговата роля в нея.

Клетвата, на която Левски  не изменя: „Заклевам се в Евангелието, в честта си и в отечеството си, пред Бога и пред честното събрание на съзаклятието, че от всичко, което ми се яви, няма да кажа и открия никому нищо до смърт и до гроб.
Заклевам се и обещавам, че полагам за святата тази цел живот и имот.
Заклевам се и обещавам безусловна покорност на законите и на заповедта на съзаклятния Таен централен български революционен комитет да пазя мълчание и тайност на делата.А в противен случай, ако бъда предател или престъпник, съгласявам се да бъда прободен от оръжието на това съзаклятие, което има длъжност да ме брани, а и право – да ме съди.
Заклех се!“.

По време на разпитите са проведени много очни ставки със заловени комитетски дейци, които общо взето уличават Апостола и разкриват ролята му в организацията.

Левски е притиснат. Опитват се да го принудят да разкрие всичко, което знае за дейността на тайната организация, която е създал. Ив. Хаджипенчович разказва за поведението на Левски пред съда. Едва стоял на краката си, но отговарял смело и дори не поглеждал Д. Общи, който изповядвал всичко, но Левски запазил самообладание. Като го запитвали за съучастниците му, натъртено казвал: „Те са милиони, целият български народ!“

Левски не назовава нито едно име на действащ комитетски деец, не предава никаква организационна тайна. Никой не е съден или убит заради неговите показания. Апостолът е спазвал принципна позиция при разпитите, отговарял е лаконично – „не знам“ , „не познавам“ , „не ми е известно“. Не е издал нито едно име и успешно е попречил на опитите за разкриване и разбиване на създадените от него тайни революционни комитети.
В централното крило на Националната художествена галерия, пред огромен фотореалистичен портрет на Апостола и върху маса, покрита със знамето на Райна Княгиня, актьорите Васил Михайлов, Богдан Глишев, Иван Несторов и Борис Луканов влизат в ролята на комисията, разпитвала Васил Иванов Кунчев в злокобната 1873 година.

Веселин Плачков, станал известен с образа на „Дякон Левский“ влиза в ролята за 30-минутна театрална възстановка, озаглавена „Разпитът на Левски пред съда“.

Епицентър.бг представя част от протоколите на разпитите, върху които е базирана театралната постановка.

СЪДЕБНО-СЛЕДСТВЕН РАЗПИТ НА ГЛАВАТАРЯ НА БУНТОВНИЧЕСКИЯ КОМИТЕТ ВАСИЛ ДЯКОН ЛЕВСКИ И НА ДВАМАТА МУ ДРУГАРИ, ИЗВЪРШЕН ОТ НАРОЧНАТА КОМИСИЯ

25 зилкаде [12] 89 [13 януари 1873] година

[1] Разпит на Васила
5 януари 1873

– Как е името на баща ти, откъде си, какво е занятието ти, на колко си години?
– Васил, на баща ми – Иван, от Карлово съм [и] съм на двадесет и шест-двадесет и седем години, занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях, за да им давам упование.
– Кога излезе от родното си място Карлово и къде ходи?
– Излязох преди седем години, отидох в Сърбия и обикалях из Влашко.
– С какво се занимаваше в Сърбия и Влашко?
– В Сърбия ходих да се уча в училище, а от Сърбия ме извикаха в бунтовническия комитет във Влашко.
– Викаха те в бунтовническия комитет за каква служба?
–Възложиха ми да обнадеждявам цяла България.
– В какво се състои това твое обнадеждяване и как щеше да го извършваш?
– Данъци много, а нямаш спокойствие. [Ето], за това щях да ги обнадеждявам.
– Къде ходи с тая цел и какво правеше из местата, където ходеше?
– Ходих в Свищов, Ловеч, Търново и Пловдив, защото Сърбия, Влашко, Черна гора и Гърция са готови да заграбят България, затова, за да не дадем земята си. Обикалях [и] в местата, дето ходех, оставях книжа; три пъти идвах [и] в София.
– Какво пишеше в дадените ти от комитета предписания и в разпространяваните от тебе книжа?
– Дадените от комитета книжа бяха запечатани, какво пишеше в тях – не зная.
– Ти каза вече, че са те извикали в комитета, за да изпълняваш тая служба. Най-напред къде отиде, как обикаляше казаните от теб места, какво правеше [там] и как намираше хората?
– [След] като ме упълномощиха от комисията във Влашко, аз отидох най-напред в Свищов. Пристигнах вечерта, сутринта влязох в кафенето, но комитетските хора не познавах. Те обаче ме знаяха. Когато излязох от кафенето, те изпратиха след мене човек. В ръцете на тоя [човек] имаше някакъв знак; знака аз познавах. Когато излизах на края на селото, показваха ми знака. Щом виждах тоя знак, предавах дадените от комисията предписания. Те [ги] отваряха и [ги] прочитаха. Предписанията оставих най-напред в Свищов, обаче от кои [се четяха] – имената им не зная. Дигнах се от Свищов и отидох в Ловеч. Отидох в хана на дядо Станчо. Както [и] преди казах, излязох на края на града, излезе един със знак в ръката, аз му дадох предписанията, обаче как е името му – не зная и не го познавам. Оттам заминах за Тръново и после за Пловдив. Наставленията предадох както по-преди.
– Как ти посочваха тия знаци?
– Когато ме виждаха, подсвирваха и размахваха намиращия се в ръката знак. Аз разбирах и предавах наставленията.
……

– Колко време обикаля?
– С тая година обикалям три години.
– Къде е постоянното ти местожителство?
– Никъде не живеех постоянно.
……

– Нямаше ли приятели в местата, където обикаляше, и не се ли виждаше с някого?
– Не се срещах с никого, защото те не ми се изказваха.
– Много хора те познават и са се срещали с тебе, защо не ги изкажеш?
– Никого не познавам.
……

– Ако дойдат тука хората от селата, които сте обикаляли заедно, и ти кажат в лицето, че сте правили комитетски събрания, какво ще речеш?
– Във всяко село има комитетски човек, но тях аз никак не познавах [поради това], че според намиращите се у мене наставления, аз не [трябва] да ги познавам.
……

Нов разпит на Васил Дякон Левски
6 януари 1873

– Ти не виждаше ли, не познаваше ли комитетските хора?
– Според изискванията на устава, не ми беше работа да ги познавам.
– Сега ли не искаш да ги познаваш, като вадиш [за пример] устава, или и преди не си ги познавал?
– Не ги познавам и тогава не ги познавах.
– И куриерите ли не познаваше?
– Те бяха техни [на комитетите] хора, и тях не познавам.
– Къде предаваше писмата, или имаше пощенска кутия, подобно на държавната поща?
– Когато приготвях осем-десет писма и исках да изпратя някъде някое писмо, аз излизах на края на града, уговаряхме чрез знак с дошлия човек, той вземаше писмата [и] къде го носеше той – знае.
……

– До къде се простираха границите на твоята дейност?
– Свищов, Ловеч, Търново, Пловдив – комитетите в тия четири града.
– Как се казват [там] кафеджиите?
– Имената им не зная.
– Има ли в Пловдив такова кафене и как е името на кафеджията?
– В Пловдив има кафене в хана Ики капу, кафеджията е мюсюлманин, името му не зная.
……

– Когато отиваше в Пловдив, не се ли отбиваше в селата?
– Минавах през селата, [но] да ги питам за нещо – не ми влиза в работата.
– Не познаваш ли никого в село Царацово?
– Понеже минавах рядко в Пловдив, не си спомням, защото нощувах малко в пловдивските села.
– В Царацово не си ли оставал в къщата на Божил арабаджията?
– Не си спомням.
– Когато отиде в Пловдив, не доведе ли от Извор и Тетевен някого?
– Не зная.
……
Нови въпроси към Дякона
……
[9] – Между книжата ти е и тезкерето, извадено на името на Дидьо Пеев, [и то] е в ръцете ни, няма смисъл да отричаш!
– Истината в случая е тая: за да отида от Извор в Пловдив, аз поисках един човек, изпратиха ми Дидьо Пеев, отидохме заедно.
– Защо отрече преди малко?
– На мене се откриваха много хора, обаче не са работили, как да ги изгоря?
– Ти кажи хората, които работеха. Да за почнем най-напред от Свищов. Разкажи: с кого работеше в Свищов?
– В Свищов не останах в ничия къща, защото изгубих бележката, на която беше написано името на кореспондента в Свищовския комитет [и] не можах да се срещна лично [с него]. И в Свищов сигурно не е имало никой, [който] да се занимава с тая работа.
– Кои бяха в Ловеч?
– Познавам Ваньо терзията. В къщата на Ваньо идваха трима шивачи и може би познавам лицата [им], но имената им не зная.
……
– За толкова време, разбира се, ти си научил кой е търновският кореспондент, ние искаме него, а не те питаме и не търсиме ония, които не влизат в комитета.
– Понеже в Търново не приеха да влязат в тая работа и не искаха да се срещнат [с мене], не можах да се запозная с никого.
– Кого познаваш в Пловдив?
– В Пловдив има един лекар, изпратих му писмо, но той не го приел.
– А бе човече, ние не те питаме за ония, които не са приели, а за ония, които са приели, сега това питаме, кажи ги!
– Имаше няколко момчета, но имената им не зная.
……

[10] Нов разпит на Васил Дякон Левски
7 януари 1873

– Мехмед Дервишоглу Кърджалъ е име на кой комитет?
– Трябва да е името на Тетевенския комитет.
– Кой беше председателят или първият за града Тетевен, познаваш ли го лично?
– Наредено беше личностите [скрити зад] тия имена да не се познават, председателството и другите длъжности се разпределяха между тях. Аз не можех да се бъркам в определянето на длъжностите, отнасящи се до делото.
– Не знаеш ли имената на хората, които си виждал?
– Ако ги видя лично може би зная имената им, но не си ги спомням.
……

– А бе, Левски, разбира се ти познаваш комитетските хора, но продължаваш да отричаш. Ти видя вече: искаш ли да доведем насреща ти сто и петдесет души, за да ти кажат [същото]?
– Аз се срещам с много хора. Туй като не зная кой е влизал в комитета и кой не, имена не мога да кажа. Ако ги видя лично, познавам ги, [но] не мога да зная имената.
……

–Кой е комитетът Хасан Касъм и кои познаваш то тях?
– Име е на един комитет, не си спомням. У мене имаше един тефтер, в него беше записано, и тоя тефтер остана в Ловеч.
……

Нов разпит на Васил Дякон Левски
8 януари 1873

– През времето, когато беше в Ловеч, с кои прави комитетско събрание?
– Аз преди казах, [че] освен Ваньо терзията, който сега се намира във Влашко, никого не познавам.
– След като Ваньо замина за Влашко, в чия къща нощуваше ти, колчем ходеше в Ловеч, и къде свикваше събрание?
– След заминаването на Ваньо Ловчанският комитет се разтури.
……

Нов разпит на Васил Дякон Левски
9 януари 1873

– Кажи какво беше съдържанието на раздадените от тебе предписания на Ловчанския, Видрарския, Тетевенския и други комитети?
– Колко оръжие, колко мюсюлмани, [18] колко християни, колко животни, колко зърнени храни, колко постъпили в комитета хора има в селските комитети, влизащи в находящия се на всяко място Централен комитет и дали е време [за въстание]. Статистическите сведения ще се прегледат и преценят от Букурещкия комитет. [Щеше] да се предложи веднъж на мюсюлманите [да подкрепят българите], приемат ли, нищо не ще им се случи, не приемат ли, ще се въстане и срещу тях. Щеше да се изготви друг правилник, който да обезсили първия и да определи начина как да стане, и ще се вдигне бунтът. Докато не се даде някому специална заповед да има право да кореспондира с други народи, това право остава на Централния комитет. Заповедта за започване на бунта щеше да се приведе в изпълнение, когато Централният комитет намереше времето за подходящо.
……

– На Васила от Гложене по едно време били дадени предписания и той бил изпратен в Тракия, придружен от Сава Младенов. Кажи какви бяха тия писма и кои бяха хората, от които се изпращаха?
– В началото, откривайки на някои хора от Тракия комитетския въпрос, аз забелязах в тях предразположеност [към комитета]. Писах в Букурещ, а и те писали много пъти. Аз дадох инструкциите на Сава Младенов и Васил от Гложене да ги занесат в Ловеч и ги предадат по принадлежност. Някои от тях не приели, а някои дори скъсали, а може би са приели една малка част [от тях]. На всеки случай, желаният резултат не можа да се получи. Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщите на тепсия.
– През [време на] тая си обиколка как намери настроението на народа и по какъв начин се приближи до всекиго?
– Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата, [както] и тия работи, да се уредят чрез държавата, помощта на чужди народи да се избегне. По такъв начин те се държаха настрана от нашите комитетски работи. Обаче селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляда [бяха на друго мнение]. Десетте кола сено, чрез услугата на мухтарите са били записвани от юшурджиите – петнадесет, десетте овце се записваха от бегликчиите – петнадесет. Тия селяни в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда че ще се отърват от това зло, идваха накъдето ги теглехме. Това са моите впечатления.
……

– Освен писмата и книжата с твой подпис, които се намират в наши ръце, има ли и други книжа, и ако има – къде са?
– Освен книжата, които се намират в ръцете ви, други няма, защото извършваните тук работи аз изпращах отсреща за сведение.
……

ШИФРОВАНА ТЕЛЕГРАМА ОТ АЛИ САИБ ПАША В СОФИЯ
14 януари 1873

Арестуваният напоследък в Ловеч шеф и организатор на бунта Васил Дякон Левски е подстрекавал поданиците на султана към въоръжено въстание срещу държавата, бил председател и подбудител на станалите бунтове, произнасяните от него речи и разпространяваните от същия печатни издания се разразиха в акции.
……

[1] ПРЕПИС ОТ ПРОТОКОЛА НА КОМИСИЯТА

Когато завършиха разпитите на лицата, за наказанието на които се донесе с предишните протоколи, установи се, че именуемият Дякон Васил Левски е натоварен от страна на комитета във Влашко да подбужда и бунтува България. Той се очертава като компетентна и централна личност, която е подбуждала населението да образува комитети, които да се готвят да въстанат с оръжие в ръка против Османската държава. Той е разширявал кръга на бунтовническата дейност и на всякакви други действия и е бил председател на всички комитетски организации. Понеже е бил твърде хитър и лукав, а същевременно известен по своята храброст, когато се разтуриха комитетските гнезда, той не можа да бъде заловен. След като обаче неговият портрет се разпрати и неговото преследване и търсене не спря, най-сетне чрез усърдието и посредничеството на ловчанския каймакам, той биде настигнат в село Какрина, Ловчанско, нападнат и заловен, след което беше докаран в София и подложен на подробно и всестранно разследване. В първия и втория си разпит той заяви, че е роден в Карлово, син е на Ивана, че от седем години насам се учил в сръбски училища, че е бил в Букурещ като деец в организацията на изпращаните досега отсам разбойници, че е бил във връзка с войводата на име Хаджи Димитър и с други войводи, и понеже не одобрил метода им на действие и работите им тогава, върнал се в Сърбия и постъпил във военното училище. За сегашната си бунтовническа дейност бил повикан в Букурещ от търговеца Ценович, дето се представил пред комитета, свикан в Букурещ, с открито лице, докато другите присъствуващи от рани места били с маскирани лица, за да не се познават едни други.
……

Също така на очната ставка с повикания даскал Иван, той каза, че първи път той [Левски] дошъл в училището и съставил комитета, а Марко Йончев [каза], че Левски им е чел вестник, и преди да бъдат поканени в комитета, той не е познавал дори думата комитет. Хаджи Ивановите синове съобщиха, че Дяконът е отишъл в техния хан и свикал събрание. След като всички тия негови деяния бяха изложени и като разбра,че не може да казва: „Аз не мога да зная техните имена?” и, че му е невъзможно да крие самата истина, той заяви съвсем открито, че не иска да съобщи имената на хората, които не бяха заловени.
……

В шестия си разпит , споменатият [Левски], след като разправи постановленията на комитетския устав, съобщи, че е установил, какво местата, които е обиколил, след като бил разпратил там писма чрез Васил гложенеца и Сава Младенов, са годни за бунт, което [нещо] донесъл на Букурещкия комитет; че тия писма, които той изпращал за проверка, били еднакви с ония на Букурещкия комитет, че през време на своите обиколки установил, какво мнението на населението било различно, а именно: просветените люде и търговското съсловие са протестирали и били против извоюването на права чрез оръжие, а само селяните, които са били донейде тормозени, отивали към страната, която ги привличала; че българите в Одеса, както е било и по-рано, изпращали тука хайдути с цел да смущават спокойствието на страната. Той иска в тоя смисъл именно да засегне политическата страна на въпроса.
Въз основа на тия подробности и на неговите резюмирани признания, както и писмените и устни показания на заловените, установи се, че споменатият Дякон Левски е влязъл в България с бунтовнически намерения, като е подбуждал населението да въстане с оръжие против Османската държава за придобиване на права, че под негово лично главатарство за бунтуване заедно с някакви други разбойници, той освен дето е предприел разни бунтовнически деяния, но е изпълнявал точно възложената му дейност, като е държал пред селяните , събрани в селските училища, речи, издавал е печатни брошури, под название комитетски устави, и е подбуждал населението към въстание. Като последствие от това подбудителство и насърчаване, образували са се някакви бунтовнически комитети и куриерски служби и са се събирали много парични помощи под предлог да се купува оръжие.
……

От заловената негова кореспонденция се установява положително, че той е кореспондирал относно бунта с някои бунтовници и разбойници в Сърбия и Влашко, че споменатият Дякон Левски е източникът и инициаторът на замисления бунт.
……

Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване.

27 зилкаде [12]89 или 14 януари [12]88 [1873] година.

–––––––––-

Левски имаше десетки приятели турци. Лодкарят, който го пренася през Дунав е турчин. Мнозина турци – карловчани го укриват и след Освобождението получават поборническа пенсия за това… При една засада, Левски сякаш изведнъж потъва в земята. Съседката баба Мюнире, която знае на какъв човек дава подслон и какъв риск поема, му отваря вратата на една от одаите в дома си… Тя самата си сваля яшмика и се изправя срещу заптиетата. Видели жена без яшмик те бързо се връщат...
Любен Дойчев. Сподвижнички на Апостола, София, 1984 стр. 998

Из писмата на Левски
Да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили.

Из писмо на Васил Левски до нови членове на революционната организация,

19 февруари 1872

…днес всеки притеснен и потъпкан, всеки, комуто робските синджири тежат на врата и който носи жалостното и срамното име роб, напънал е всичките си сили – и нравствени и физически, и търси случай да отърси от себе си по какъвто начин и да било робското  тегло, да разкъса веригите робски и да отстрани от себе си далече  името роб. Иска свободно да живее и да се наслаждава с природата Божия, иска да бъде човек…
Писмо от В. Левски до богат български емигрант (Евлоги Георгиев в Галац  или Николай Тошкович  в Одеса), 6 октомври 1871.

…Ний българите от отдавна се напъваме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата. Всекидневните ни убийства, потурчванията на невръстните ни грабнати деца от турчина, обезчестяването на девойките ни и на жените ни (в)се от турчина, всекидневното оплакване е било с кървави сълзи пред европейските консули. На нашия предрезнал глас никакъв отзив отникъде за помощ, а напротив: стават учители против нас. Тогава де остава тяхното образование и човечество?
А и се тъй ли ще им плачем и да се надяваме на техните лъжи. Не, наместо сълзи, сега леем куршуми, надеждата ни е на Правосъдния и нашите мишци…
Из писмо на Васил Левски до Евлоги и Христо Георгиеви, изпратено и като дописка до Любен Каравелов в Букурещ, 6 октомври 1871. НБКМ-БИА, Ф. 85

Смъртната присъда е издадена на 14 януари, потвърдена е седмица след това – на 21 януари 1873 г.

60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение и двама са обесени – Димитър Общи и Васил Левски.

„Каквото съм правил, в полза народу е“ – казва Левски в изповедта си пред архиерейския наместник на София отец Тодор Митов в последните мигове преди да тръгне към бесилото.

На 18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник. 

При почитане на паметта на Апостола има разминаване между датата на неговата гибел – 18 февруари, която се отбелязва в редица градове, включително и в родния му град Карлово, и почитането в по-голямата част от страната – 19 февруари.

При въвеждането на Григорианския календар в България през 1916 г. годишнината от гибелта на Васил Левски се отнася за събития, случили се преди 1 март 1900 г. В този случай необходимата поправка за привеждане на датата 6 февруари (стар стил) по новия григориански стил е от 12 дни, следователно е 18 февруари.

В наши дни отдаването на почит и възпоменателните церемонии в чест на Васил Левски се извършват ежегодно в два последователни дни – на 18 и 19 февруари.

Материалът Левски: Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщите на тепсия е публикуван за пръв път на Опознай България.

Материалът Предсмъртното писмо на Васил Левски – актуално и днес с чутовни послания към всеки българин! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Източник: 168 Часа

Казват, че убийците винаги се връщат на местопрестъплението. Вика ги духът на жертвата, която са погубили. Случаят с палача на Васил Левски е далеч по-драстичен.

Казват, че убийците винаги се връщат на местопрестъплението. Вика ги духът на жертвата, която са погубили. Случаят с палача на Васил Левски е далеч по-драстичен. Иванчо Хаджипенчович не само се навърта около мястото на бесилката, но вдига къща само на 150 метра от него. И там почива.

Иванчо е роден през 1822 г. в Русчук. Учи право в Париж, връща се и начева бляскава кариера. Валията на Дунавския вилает Митхад паша му възлага асимилаторската политика. Идеята е да се открият смесени турско-български училища, които лека-полека да претопят българщината. Иванчо старателно заляга над проекта.

Усърдието на Хаджипенчович стига до ушите на самия падишах. През 1868 г. той е извикан в Цариград, назначен е в имперския Държавен съвет и във Върховния съд. На гърдите му светва първото османско отличие. “Хаджи Иванчо ефенди Пенчович, член от Държавния съвет, прие нишан Меджидие, трети клас”, съобщава в. “Турция”.

С времето декорациите се множат и Христо Ботев го нарича “обершпион, накачен с всякакви ордени и храчки”.

През 1872 г. Иванчо пише донос до великия везир Махмуд Недим паша. Документът е пространно изложение за съществуването на тайна революционна организация сред българите. С този текст той има решаващ принос в залавянето на Васил Левски. Сега обаче наградата не е орден, а високата чест лично да осъди Апостола на свободата и неговите сподвижници.

Заедно със Саиб паша и Шакир бей Иванчо е командирован в София. Двата феса си нямат хабер от правораздаване и разчитат на него да изпедепса присъдите с французка перфидност и ориенталска жестокост.

Процесът започва на 9 декември в софийския конак. Десетки комити са изправени пред трибунала. Иванчо топи перо и парафира присъда след присъда. Той се подписва само с Иванчо – без фамилията, защото всички познават лицето, декорирано с ордени и храчки.

На 14 декември 1872 г. е издадена смъртната присъда на Димитър Общи. Нашият юрист стиска перодръжката и полага лаконичното Иванчо. На 14 януари 1873 г. и Васил Левски е пратен на бесилото. След като надълго и нашироко са разказани деянията на Апостола, под личната редакция на Иванчо излиза следният текст:

“Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване.”

“Няма по-окумуш за депутатин от наш Иванчо!”, възкликват след Освобождението русчуклии. И го избират за народен представител в Учредителното събрание. През 1879 г. душегубецът сменя феса с калпак, маха турските ордени от сетрето си и хваща файтон за Търново.

Тук намества достолепната си снага в бившия турски конак, където заседава събранието. Иванчо усеща нещо особено да витае във въздуха. Това е духът на Левски. След залавянето той е разпитан първо тъкмо в този конак.

Сетне Иванчо е член на Държавния съвет и на Върховния съд на Княжество България. Точно както по време на игото! Левски продължава да го тормози от отвъдното. Палачът вдига къща в комшулука край бесилото, където днес е паметникът на Апостола. Смъртта го прибира на 25 март 1894 г.

Материалът Палачът на Левски умира на 150 м от бесилото на Апостола е публикуван за пръв път на Опознай България.

Андрей Слабаков публикува призив, който няма общо с протестите, партиите и злободневните проблеми… Или пък има. Слабаков от позицията си на обществена личност пожела да се обърне към онези, които имат сърце, за да чуят какво ни трябва, за да останем човеци и да продължим заедно напред. За малките стъпки, които могат да направят нацията голяма, за мястото на Апостола на свободата в животите ни и за миналото, което „ТРЯБВА ДА ПОМНИМ“.
За Паметника на Апостола и защо е важно да участваме в инициативата, която ще го създаде.

Достатъчно много неща ни разединяват, хубаво е нещо да се направи, което да може да обедини всички и мисля, че паметникът на Васил Левски ще бъде нещо смислено… Трябва да има някой, около когото да се обединим – Образ, Герой. Някой, който е символ на България. Едва ли ще се намери човек, който да не е съгласен с мен. И който да не се сети първо за Апостола.

И най-важното и най-готиното в това начинание е, че трябва сами да го построим. К‘во да чакаме – Европейският съюз ли да чакаме да ни строи паметници!? Това на мен ми изглежда нелепо. НИЕ трябва да се обединим около нещата, които са важни за нас и да ги направим. Просто е. Има много неща около личността на Васил Левски, които са направени, примерно – паметници, но нито едно от тях не символизира истински това, което всъщност е и е бил Левски за България.

Освен това Левски ни е необходим. Той винаги ни е бил необходим, защото са много малко хората (изобщо в целия свят), които наистина са „нормални”, почтени и отдадени на родината. Това е явление . Не знам защо е малко известно в България…, но Че Гевара (няма значение – ляв или десен, да го наречем – „революционер”), любимата му снимка, която е носел у себе си дори, когато е умирал е снимката на Васил Левски (това много малко хора го знаят). И Че е писал на много места, че има един герой на Балканите, от България, на когото той самият иска да прилича. Че Гевара е искал да направи това, което Васил Левски е искал – „Когато освободя собствената си родина, ще ида да освобождавам други народи”.

А днес какво можем да направим. Аз лично искам да участвам поне в това и да отдам заслуженото на Апостола като застана с името си зад инициативата и кажа, че съм ЗА паметника на Васил Левски.

А на и за скептиците, на онези, които казват „ за какво са ни паметници, когато нямаме пари да си платим тока“, искам да кажа, че единственото, което ги интересува са – две бири и една пържола. Аз смятам, че това не са хора! Смятам, че това са фабрики за ла*на. Смятам, че човекът е нещо духовно. Първо има дух, а после – някъде по-натам е материалното и не може, и не трябва материалното да е двигател на човека. Защото така спираме да сме човеци.

Искам да използвам публичността си и да кажа: нека помним хората, които наистина са направили нещо за държавата ни. Единственото нещо, което към днешния момент можем да направим за тях е ДА НЕ ГИ ЗАБРАВЯМЕ, защото те наистина са дали всичко за Родината – не само живота си. Всичко.

Разберете как и вие може да се включите в създаването на Паметника на Васил Левски на pametnik.bg

Материалът Малцина знаят, че: Че Гевара е умрял, носейки снимката на Левски! е публикуван за пръв път на Опознай България.

ВЕЧЕ Е ФАКТ!!!
ПЛЕМЕНИЦАТА МИ -ТРЕТИ ЗА ЧЕТВЪРТИ КЛАС МЕ ПОПИТА КАТО СЕ РАЗХОЖДАХМЕ:

„ЛЕЛЬО, ЗАЩО НА ТОЗИ ТЕРОРИСТ СА СЛОЖИЛИ ПОРТРЕТА НА СТЕНАТА?“…

И ПОСОЧИ СНИМКАТА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ!!!
КОЙ ТИ КАЗА, ЧЕ Е ТЕРОРИСТ? – ПИТАМ, А ТЯ УДИВЕНО ОТГОВОРИ: „ТАКА ПИШЕ В РОДИНОЗНАНИЕТО!!!

ПЛАКАХ И ОБЯСНЯВАХ…
И ЗА ПЪРВИ ПЪТ ПРОКЛИНАШ ТЕЗИ ГНИЛИ УПРАВЛЯВАЩИ!!!-РАЗБИРА СЕ, НА УМ!…

Румяна Белухова, фейсбук

Четейки докладите на комисията, се чудиш да се смееш ли или да плачеш… Например един от тези доклади препоръчва, учителите да обясняват на децата, че залавяйки Апостола на Свободата Васил Левски, османските жандарми чисто и просто си изпълнявали служебните задължения, а Левски бил нарушител на спокойствието в Османската империя.
Васил Левски – терорист??!

Е, обесихме ли Левски?!
Терорист № 1 на Балканите в мирната и кротка Турска империя?!

ЛЕВСКИ Е ЕДИН СИН, БЪЛГАРИО! В БЪЛГАРСКО ПОЧВА И СВЪРШВА НЕГОВИЯТ ЖИЗНЕН ПЪТ!
А ДУХОВНИЯТ ПЪТ – ТОЙ НЕ Е ПОДВЛАСТЕН НА ОТДЕЛНИЯ ЧОВЕК!
ТОЙ Е ДОСТОЯНИЕ НА ХОРАТА! ДОСТОЯНИЕ НА ИСТОРИЯТА!
А ГЕРОИТЕ ПИШАТ ИСТОРИЯТА С КРЪВТА СИ! За разлика от тираните, които я пишат винаги с чужда кръв!

Изпират мозъците на децата ни

Източник: Lentata.com

Учебните програми и плановете, по които са изготвени учебниците и помагалата, имат една основна функция и тя е да дебългаризират и денационализират българчетата в училище.

Те нямат за цел да създават едно здраво българско и гражданско самосъзнание у децата, а по-скоро една аморфна маса без самосъзнание.

Маса от дегенерати, нихилисти и потенциални имигранти, които напускайки училище не възприемат България като своя родина, към която имат определени задължения и отговорности, за която трябва да се грижат да продължи да се развива, а просто като едно място, което вече не ги задържа с нищо и са готови във всеки един момент да я напуснат.

Деградация и разпад.

Виждаме какво се случва с учебното съдържание и с училищното образование през последните 26 години – пълна дегенерация и деградация.

Съжалявам за оценката, и аз имам деца, едното ходи на училище, другото ще ходи като порасне и точно заради това съм толкова краен.

Сравнявам това, което училището дава днес като продукт с това, което даваше навремето.

Сравнявам го дори с образованието по времето на моите родители, защото и баба ми беше учителка, така че помня, когато бях малък как и по какъв начин се преподаваше и по какъв начин бяха възпитавани децата.

В момента училището има само образователна, но не и възпитателна функция, което всъщност допринася за общия разпад.

Образованието – българско само на думи

Задължително е необходима промяна, но няма да се случи. В момента има промяна, но към по-лошо. Още преди две години, когато с ужас видях съдържанието на учебника по предмета „Човекът и обществото“(бившето „Родинознание“) в 3-ти, а по-късно и в 4-ти клас, започнах да правя необходимото, за да събудя общественото внимание за това, което се случва. Да покажа на хората, че има нещо много притеснително – буквално изпират мозъците на децата ни пред очите ни, без да можем да разберем.

Резултатът беше огромно обществено недоволство, срещнах се с трима поредни министъра на образованието, като и тримата ми обяснявах едно и също – как процесът на издаване на учебниците е много сложен и дълъг, как не може да стане току така, как трябва да се промени законът, трябва да се изготвят нови учебни планове и програми.

Аз им казах едно единствено нещо, което сега ще повторя – има ли желание, има и начин, няма ли желание, търси се оправдание.

Всички правила са писани от хора и пак от хора могат да се променят.

Когато министър реши, издава нова наредба и точка по въпроса. Но трябва да прекъснем връзката с Фондация „Америка за България“, която финансира и доминира образователния процес. Едно чуждо тяло, един тумор в българското образование. Ако не направим това, за какво са ни промени.

Ние виждаме на практика, че новите промени имат за цел да довършат този процес на дебългаризация на българското образование. Но то е българско само на думи. Кое му е българското в крайна сметка?

Аз си направих труда да прегледам учебника за четвърти клас по предмета „Човекът и обществото“.

Първото споменаване на думата „българин“ е на 64-та страница.

Отварям учебника по литература, ако не се лъжа за пети клас – вътре има цигански приказки, Корана и т. н. а в учебника по музика, където се изучават цигански песни, сурвакането е представено като цигански обичай, а коледуването е с арменска песен.

Всичко това не са недомислици или недоразумения, напротив – абсолютно обмислен и тенденциозен процес.

Без история народът е стадо

Една от най-мракобесните личности на 20-ти век – министърът на пропагандата в правителството на Хитлер – Йозеф Гьобелс има една мисъл, която е много показателна за това, което се случва в момента у нас: „Отнемете на един народ историята и само след едно поколение този народ ще стане стадо, готово да бъде командвано и безропотно да следва този, който му нареди какво и да било.“.

Това се случи с нас – стадото е налице.

Ние в момента не сме българска държава.

Неслучайно точно сега, заедно с мои съмишленици, пиша учебник по Родинознание, защото виждам, че каквото и да правя, тези хора не се стряскат от нищо, те просто изпълняват директиви отвън.

Нашата държава не се управлява от нас, българите.

Управлява се от Американското посолство. Целта ние да бъдем лишени от национално самосъзнание е простичка – очевидно е, че страната ни, като страна в центъра на Балканския полуостров, е доста важна, винаги е била важна. Намаляваме и като народ.

За 26 години сме намалели с 2 милиона души, продължаваме да намаляваме с по 100 хиляди души на година.

Този процес на подмяна започна отдавана и вече ескалира.

Дядовците ни по-умни от сегашните деца

Разни експерти започват да ни обясняват как нямало да махат Паисий, а ще го местят в 9-и клас. Но след 2-3 години ще го махнат напълно. Обясняват ни, че махат Балканджи Йово от учебника, но никой не пречел на родителите да обяснят и запознаят децата вкъщи или в извънкласно време.

Значи всичко важно ще се преподава извън клас, така ли?

Защо тогава да изпращаме децата на училище?

Да ги пускаме да им промиват мозъка?

По отношение на самите учебни програми, някой каза, че „История славянобългарска“ била неразбираема за децата от 6-клас. Те вече програмират, а няма да разберат произведението на Паисий.

Отварям учебник за 4-о отделение през 1936 година и виждам, че за Паисий Хилендарски има 3 страници. Значи нашите дядовци са били по-умни от сегашните деца, които преди да проходят се научават да работят с компютър и всякакви технологии. Друг пък се изказа, че стилът на Паисий бил много архаичен. В такъв случай англосаксонците отдавна трябваше да са изхвърлили Шекспир от учебните си програми. Представете си някой в Англия да предложи Шекспир да не се изучава – моментално ще бъде лишен от гражданство и сигурно удавен в Ламанша. Но у нас това се повтаря, това е признак на модерност.

Вижте предметите, които се изучават. Имам чувството, че целта е да станат все по-неразбираеми за децата.

„Домашен бит и техника“ ще бъде заменен от „Технология и предприемачество“, а всичко това се наричаше „Трудово обучение“.

Защо „Родинознание“ беше заменен от „Човекът и обществото“?

Зададох този въпрос на експерт от министерството и вижте какво ми каза тази „специалистка“: „Думата Родина е натоварена с негативни конотации“.

Разбирате ли за какво говоря?

Друг въпрос – защо се раздели образованието на две степени. За да може до 10-и клас буквално да се претупа образованието и видиш ли, децата имат завършено средно образование.

Какво ти образование, има деца, които завършват, без да могат да отговорят на български език, а не да четат и да пишат.

Учителите – от будители до смазано и унижено съсловие

В момента учителите, които наистина мислят, не са се предали и не са се превърнали в носени от течението отломки на образователната система, проявяват съпротива срещу това, което се случва.

В какво се изразява тази съпротива – просто не преподават по тези учебници, добрите учители не преподават по тези бълвочи. И тези учители имат най-добрите ученици, но за съжаление, те не са много.

По-голямата част от учителите са смазани, обезверени, унизени и унищожени. Казвам го с голяма болка, защото и аз съм учител по професия, макар да не я практикувам в момента. Това беше направено съвсем целенасочено през последните 26 години. Това е будителското съсловие.

Учителите са белите кръвни телца в имунната система на българския народен организъм.

България е в ролята на Османската империя

Неслучайно нашето Възраждане започва в момента, в който има българско национално образование. Ние сме имали училища преди да имаме държава.

В момента нашата държава влиза в ролята на Османската империя и унищожава собствените си училища.

Българската държава е такава само по форма, но не и по съдържание. Кое точно й е българското?

Държава, която предоставя небето си на други да го пазят. Държава, която дава земята си на поразия и на безценица. Държава, в която човешкият живот не струва нищо. Това не е държава, това е скотобойна.

И всяко гнездо на съпротива бива смачквано.

И образованието е само един от многото процеси на обезличаване и обезбългаряване на държавата ни.

Материалът СКАНДАЛНО! Малкото детенце попита леля си нещо за Левски, а тя остана ШОКирана от въпроса ? е публикуван за пръв път на Опознай България.

„Любимата песен на Апостола-Васил Левски.„Песента изпял божествено“ са думите на Стоян Заимов – един от апостолите, доживял Освобождението на България от турското иго.

„Любимата песен на Апостола-Васил Левски.“ Тази тъжна тракийска песен е сантиментален щрих към образа на Дякона. Не е било отдавна, когато това истинско смело сърце е туптяло силно и туптяло за Родината, за България, по-силно от колкото туптяло за себе си и своята любима (според песента).

„Любимата песен на Апостола-Васил Левски.“ Чуйте и се насладете на това прекрасно изпълнение от голямата народна певица Пенка Павлова. Една българска фолклорна песен, която може да разплаче сърцето! Поклон пред Левски – истинският лъв български!

Ето и текста на песента:

Отдавна ли си момне ле,                                                                                          Калугерица?                                                                                                              Не съм отдавна, байно ле,                                                                                          Нито от скоро!                                                                                                          Три години стават, байно ле,                                                                                     Четвърта кара;                                                                                                           От как се аз, байно ле,                                                                                               Млада почерних.                                                                                                        За кого носиш, момне ле,                                                                                           Тез черни очи?                                                                                                         Носа ги, носа байно ле,                                                                                             За черната земя!                                                                                                        За кого носиш, момне ле,                                                                                           Тази тънка снага?                                                                                                      Носа я, носа, байно ле,                                                                                              За черната земя!                                                                                                       Черната земя, момне ле,                                                                                             Сполай не казва!                                                                                                       Сполай не казва, момне ле,                                                                                        Нито се радва!                                                                                                          Я дай ги мене, момне ле,                                                                                          Сполай да кажа!                                                                                                    Сполай да кажа, момне ле,                                                                                         И да се радвам!                                                                                                      Надяваш ли се Калино,                                                                                             Байчо ти Колю да дойде;                                                                                        Байчо ти Колю да дойде,                                                                                     Армаган да ти донесе;                                                                                             Армаган да ти донесе,                                                                                               На тънко кръстче коланче,                                                                                        На тънко кръстче коланче,                                                                                         На бяла гушка герданче?

Материалът Една от любимите песни на Васил Левски – Отдавна ли си момне ле, Калугерица? (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.