Един от малкото хора на изкуството, които не застават зад ГЕРБ, е големия българин Васил Михайлов, станал известен с ролята си на Капитан Петко Войвода преди почти 40 години. Той критикува напълно открито властта, смятайки, че това управление убива всичко свято в нашата страна.

Големият проблем, който Михайлов вижда, е унищожаването на българския театър. Според него политиците ни са го съсипали, както са съсипали всичко останало в държавата.

Протестът на 82-годишния актьор срещу управляващите стигна дотам, че преди 3 години той отказа да получи наградата си „Икар“ в знак на несъгласие с управлението на страната.

„Политиците превърнаха актьорите ни в шоумени. Който отказа да стане такъв, сега умира от глад и болести.“ – ядосва се Васил Михайлов.

Властимащите на няколко пъти му подадоха ръка, за да се разбират с него. Наградата „Икар“ за цялостен принос към театъра беше именно такова подаване на ръка, но Михайлов категорично отказва да подкрепи властта. Той е възмутен от всичко, което са съсипали нашите управници, от всички кражби, направени от тях.

Според Васил Михайлов театърът е бил целенасочено унищожен, тъй като той е трибуната на народния глас. Чрез театъра винаги са се говорили истини за корупцията, за кражбите на управлението и т.н.

„Истината не е необходима на престъпно забогателите хора у нас. Те веднага я заклеймяват като фалшива новина, като нещо, което не се е случило. Затова запушват устите на хората, като съсипват театъра.“ – гневи се Петко Войвода.

По всичко личи, че възрастният актьор подкрепя протестите. Той никога не е харесвал Бойко Борисов. В интервю за БЛИЦ преди 12 години, когато Борисов още беше само кмет на София, го обяви за човек, който говори едно и също и не прави нищо за народа.

Васил Михайлов винаги е бил с „леви“ убеждения. Той има опит и в политиката, тъй като беше депутат от БСП в кабинета „Станишев“.

Въпреки това днес Михайлов не се слави с охолен живот и живее от пенсията си, плюс някоя и друга роля в театъра и киното.

Преди 2 години репортери на „Уикенд“ съобщиха, че са го видели да се реди за закуски, като си е взел най-евтиния бургер. Тогава е бил облечен в доста стари дрехи и си личало, че не разполага с големи финансови възможности.

Васил Михайлов е един от малкото хора на изкуството, които застават открито срещу правителството на Борисов. Повечето хора от тази област се изказват ласкаво за управлението на страната ни.

Например певицата Райна Кабаиванска е много близка с Бойко Борисов и открито хвали управлението му. Лили Иванова също е с добро мнение за властта, тъй като е приятелка с Йорданка Фандъкова.

Васил Михайлов обаче не цепи басма никому. Макар през ръцете му да са минали немалко пари през годините, днес той живее много скромно. Причината е, че никога не се е „навеждал“ пред властта, за да получи лични облаги. Ето защо не се появява често в медиите през последното десетилетие.

Istinata.net

Статията ви е харесала? Помогнете да достигне до повече хора!

Материалът Васил Михайлов: Който не подкрепя властта, сега умира от глад! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Човешката наглост няма край, особено ако в историята са замесени пари и известни личности. Този път скандалната гавра е с името на един от най-големите родни актьори – Васил Михайлов, както и с верните му фенове, пише „Телеграф“.

Многобройните почитатели на Васил Михайлов все още не проумяват как е възможна подобна наглост и то в такива размери и с такова култово име в родните филмови и театрални среди…

Става въпрос за измамници, които събират пари за операцията му чрез социалните мрежи – в един от големите световни сайтове за благотворителни кампании GoFund Me.

Първоначално там е обявено, че се стартира набирането на 2000 долара за 82-годишния ветеран на Военния театър. Кампанията е озаглавена „Очите на българската просвета“ и в текста към нея се казва, че „Актьорът Васил Михайлов почти е загубил зрението си, но няма пари за операция на очите“. За организатор е посочена Катерина Танева, а линковете за дарения са споделени в няколко фейсбук групи.

Почитатели на актьора, разбира се, веднага откликват на зова за помощ и така първите 180 долара стават факт. Ден по-късно обаче, благотворителната кампания е заличена от сайта, а хората, които са дарили пари, вероятно са изгорели с тях.

Дали всичко това е направено с умишлена цел за облагодетелстване на гърба на феновете на един от най-обичаните актьори или въпросната жена е разбрала, че е прочела фалшива новина, и е изтрила гафа си, не е ясно, допълват още от изданието.

Дали обаче подобна фалшива кампания няма да стартира и реална такава, за да може Васил Михайлов наистина да получи възможност да се подложи на подобна интервенция, само времето ще покаже.

Материалът Грозна подигравка с Васил Михайлов разгневи феновете му е публикуван за пръв път на Опознай България.

Младото момиче било изтъкано от добродетели- работлива и много красива била Руфинка. В нея се влюбил напет момък от съседното село Надарци. Но за голямо съжаление коварна болест сполетяла момичето и не след дълго увехнала една млада душа.

Тежката участ на младите трогнала до сълзи народа и не след дълго била измислена елегичната песен, възпяваща трагедията на ранната моминска кончина. Песента добива широка популярност след излъчването на филма „Краят на песента“, където големият български актьор Васил Михайлов я изпълнява. А днес, в същото това селце има поставена надгробна плоча на девойката- от едната страна е името й, а от другата е изписан част от текста на песента. Гранитната плоча е дело на каменоделецът Атанас Арбалиев. А инициативата за този мемориал е на председателят на Районната занаятчийска камара – Смолян инж. Недко Пашамов. Любопитното е, че в района на село Попрелка има само едно място, на което расте цветето Кандилка- и това е на гроба на Руфинка…

Една от най-тежките и най-дълбоките народни песни.

Материалът Руфинка Болна Легнала – Васил Михайлов (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

Актьорът, който остана в сърцата на българите с историческия сериал за един славен хайдутин. Това е Васил Михайлов, когото повечето хора разпознават предимно като Капитан Петко Войвода.

Днешната сурова действителност обаче е неприемлива и непоносима. А тя е, че Васко тъне в мизерия и едва успява да преживява.

Актьорът е бил видян от репортери на „Уикенд“ пред една бакалия в столицата. Там той си е взел най-евтиния бургер, който хапнал набързо.

По дрехите на Васил Михайлов си е личало, че не разполага с много пари. Те са били чисти и поддържани, но доста стари.

Очевидно било, че великият актьор не живее по-различен живот от този на милиони  български пенсионери. Той се издържа само с пенсията си, която е малко под 300 лв.

Разбира се, тези пари са крайно недостатъчни и затова Васил се принуждава да живее изключително оскъдно. На стари години мизерства, което се случва с почти всеки българин в момента.

Васил Михайлов е истински герой и в българския театър. На сцената е активен до 2003 г. След това продължава само в киното. Последният филм с негово участие е от преди 2 години.

Към днешна дата обаче прочутият като Капитан Петко Войвода мъж не получава никакви предложения. Затова трябва да си брои стотинките и да преценява какво да си купува и какво не.

Днес достолепният актьор е вече на 79 г. Вероятно и здравето му не му позволява да работи така активно, както го е правил през целия си живот. Това обаче не отнема мястото му на легенда на родния театър и кино, както и живият огън в сърцата на зрителите, който запали със сериала Капитан Петко Войвода.

Прожекциите на „Капитан Петко Войвода“ се оказаха най-щастливият период в кариерата на актьора. Тази роля го остави завинаги в паметта на българския зрител.

„За мен беше чест да бъда част от всичко това. Надявам се, че оставихме у хората силни патриотични чувства.“ – беше казал преди години, след края на сериала, Васил Михайлов. /dailypress.bg

Материалът Несправедливата съдба на един велик актьор: Ето как живее Капитан Петко Войвода днес! е публикуван за пръв път на Опознай България.

Всеки помни неповторимите екранни превъплъщения на Васил Михайлов в Кубрат в “Хан Аспарух” (1981), Капитан Петко войвода във “Капитан Петко войвода” (1981), Хан Крум в „Денят на владетелите“(1986), Сюлейман ага във “Време разделно” (1987),  и театралния Дон Жуан в „Завръщането на целомъдрения женкар” от Анатолий Крим, реж. Ивайло Христов.

Роден, кален и хиляди пъти радван в аплаузите на своята публика с мъжкарският си глас, разтапящ женския пол отново говори за ролите си, за нещата от живота, забавни моменти и …още нещо.

Източник: btv

Материалът Интервю с големия Васил Михайлов: от „Капитан Петко войвода“ до „Дон Жуан“ и още… (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.

– Ставате сутрин, гледате се в огледалото и се чудите – дали да се обръсна, дали да не се ли обръсна. И харесвате ли се?
– Аз? Всеки човек се харесва. Сещам се, бог да го прости актьорът Стоян Стоев казваше знаменит лаф – сутрин се гледам в огледалото и една хубава дума не мога да си кажа. Обаче човек ако не се харесва закъде е? Е, не се префърцунвам чак толкова. На млади години ходех с голяма брада, Ботев снимах. И когато я обръснах, гледам по витрините едно чуждо лице.

Забравил съм как изглеждам. Човек защо се гледа? Защото иска да е някак си. Дори и сега докато ме снимат, контролирам лицето си. Та не знам дали се харесвам, но се интересувам и ми е приятно да знам, че все още изглеждам добре. По младите момичета казват, ау, на младини си бил ужасен цървул, за разлика от сега… обаче хич не съм изкукуригал и знам, че ме лъжат.
– Във всички времена младите момичета са били интригувани от мъже с биография. За вас се носят легенди.
– Приятно е и да те поизлъжат. Тази сутрин чух край мен уж дискретно да казват – този човек никога няма да остарее.
Когато бях в Куба преди двадесетина години, кубинките се обиждат, ако не им направиш комплимент. Като погледнеш някоя жена как да не и кажеш нещо хубаво. Нищо, че тука ти отвръщат – стига бе, идиот.

– Сега американките могат и да осъдят някого за един поглед.
– Добре че не съм на тия години, щото не пропускам жени като минат край мен без да ги погледна като хората.
Гордея се, че живеца ми още го има и обичам да повтарям думите на майка ми – червата да ти се влачат, ще казваш, че пояса ти се влачи.

– Това въпрос на характер ли е?

– Въпрос на ген. Вглеждам се в родителите си да открия на кого повече приличам. Играехме с Колоянчев някакви класически пиеси по телевизията и с две женски перуки се гледаме в огледалото. Той се чуди – на кого приличам бе, мама му стара. Викам – аз на мама приличам, пък ти не знам, А, отвръща той, вярно, че и аз на мама приличам. Има една реплика в пиесата „От земята до небето“ на Никола Русев – „Младост до време, след това всички заприличваме на едно и също“. Характерът не е на второ място, но кой знае как се формира – от общуването с хората ли, от средата, от труда. За овните има една приказка – човек ще наеме и пак ще свърши работа. Понякога ми казват – по нищо не ти личи, че имаш проблеми или си болен. Хубавата работа, която ми предстои ме зарежда с голяма лъжица „майната му“, заради удоволствието от това, че живея. Тия дни боледувах и доктора пита- какъв ти е проблема. Отвръщам, че от 30 години не можем да ремонтираме покрива. И той вика – че като умреш, ще има ли кой да го ремонтира? И се оправих набързо. Вероятно съм от тези, които се самозареждат с виталност и обич към работата си от хората с които общуват.

– Въпреки това живеем като вечни недоволници. Не е ли потискащо?

– Мислил съм за това. Защо се отказах от политиката. Защото моята натура е на водач. Аз мъкна куфарите и колата, аз съм организаторът. Но съм се хващал в празнословие. Мърморенето и бездействието сигурно се превръщат в национална черта.

– Много надежди са възлагани на мъжа-водач, но у нас с тази роля нещо не се получава.

– Водачът трябва да поема отговорности. Животът ми май мина все в преходни периоди, а такива периоди не раждат гении. Много герои съм изиграл, от тези, които са по паметниците и се хващаме за тях. Но виждам, че няма покритие между желанието да нося отговорност и възможността да реализирам това, за което съм поел отговорност. Затова е тъжно, когато и аз и целия народ се превръщаме в празнодумци. Спасението за мен е в театъра. Големият Станиславски е казал – зрителят идва в театъра, дава своя лев и казва- лъжи ме, но ме лъжи хубаво. Което никак не е лесно.

– Прекрасна формула, но пред красивата лъжа надделява стремежът към високите екстри, без значение на моралната цена.

– Така е, защото впрягаме каруцата пред коня. Баща ми казваше – ако ти е скучно, забии пирон в стената, ще се почувстваш горд, че си свършил някаква работа. Поне шапката си можеш да закачиш на него. Срещал съм млади хора, дечица, които тежко въздишат – ох, колко е скучно, колко е тъпо. Я тези момичета да отворят раклата на баба си, да се научат поне една поличка да си ушият сами.

– Какви ги приказвате, ще бъдат ужасени.

– Преди екстрите човек трябва да докаже, че умее някакви неща по-добре от другите. Те сега не се интересуват един от друг, даже не се харесват. Пробват живота по филмите. И се чудят, че всичко им е скучно. Ами като нищо не им е скъпо, като нямат търпение торба сол да изядат заедно.

– Визията стана по-важна от съдържанието.

– В едно предаване по телевизията за Свети Валентин момичетата все бяха в панталони и якета. Цялото ни време се промени. Но нали съм от по старото поколение, като съм изпитвал деца от театрална паралелка и ги пращам да се облекат като момичета, а не на баща си с фанелката. И е добре ако имат два чифта дънки, едните да перат, другите да ги носят, а не като ги събуят, да стоят прави. Виж как е облечена възрожденската жена, въпреки че от китката до глезените нищо не се вижда. Но загърбихме традициите, макар света да се крепи на традициите си. Никой не облича роклята на баба, поне да се огледа. Веднага сме склонни да тичаме подир модата. Дори на винския бал повечето жени отишли като на латино парти.

Бяха събрали фолкпевиците да правят анкета за мъж на годината- не можах да ги различа – всичките руси, с еднакви прически, еднакво гримирани, еднакво облечени. Пълна липса на индивидуалност, липса на собствен стил и култура. Пеят по един и същи начин, кълчотят се по един и същи начин. И хлапетата по стадионите знаят всичките им пошли песни наизуст. Та пак се връщаме към проблема, че ние българите само мърморим и копираме.

– Няма го стопанинът на къщата, от която са излезли тези момичета. То и къщи не останаха. Как в Америка да си мечтаеш да се завърнеш в някакво панелно гето.

– И улицата, на която съм отраснал я няма. Затова цял живот сънувам, че каня гости в къщата, където съм роден. Къща на две стъпала, в която направо влизаш вътре. Точно такава беше нашата. Ниска, с две големи стаи и голям салон в средата, с лятна кухня и огромен двор, в който имаше всичко, за което можеш да се сетиш. Като дете, прияде ли ти се нещо, отиваш да си го откъснеш.

– Човекът унищожава собствения си рай.

– Започнахме да се връщаме към някои истини, защото се видя, че се самоунищожаваме. Когато Вайда беше тука и правехме „Делото Дантон“, на едно честване нещо се изпокарахме и стигнахме до бой. Той каза – вие сте щастливи хора. Събирате се по 50 човека, ядете, пиете заедно и накрая се биете. Докато света се е затворил. Колкото повече навлиза техниката и улесненията, хората се отчуждават. Бях в Сан Диего, град който се е проснал на 180 километра. Там българите не могат да се видят, общуват си по интернет. Бог да я прости Мариана Димитрова, питам къде е града, улиците, кафенето в което обича да ходи, кварталния магазин. И тя ни заведе в един огромен „мол“ където се ходи веднъж в месеца, купува се прясно месо и се замразява за ядене до следващия месец. В Канада играхме българска пиеса, която им се видя пълно недоразумение. Не можаха да се начудят защо главния герои мъкне туршии и компоти на децата си. Голям смях падна. Викам, не мога да ви обясня защо не ядем зеленчуците пресни, докато не опитате една българска царска туршия. В Америка няма никакво отношение към кухнята. Само един стек могат да докарат.

– Мечтата на мнозина стига до този стек.

– В едно съм сигурен. Трябва да си запазим българското оазисче. Иначе какви са тия англичани и японци които се преселват тука. Явно намират онова, което отдавна им липсва. В двора сам да засадиш един домат, да си боядисаш къщата. И мен ме е налегнала мисълта, че трябва да имам едно място, далече от шумотевицата. Вярно, че и без пари са ми го давали. До ден днешен какво правя – само работя. А чувствам потребност сам да разчопля земята, да бодна едно коренче. Това не значи, че съм остарял. Готов съм да се радвам на простите неща, които съм загубил от тичане.

– Същото ли е като да си загубил корените си?

– Склонен съм да оправдая всичко, стига да не имитира лошо псевдомода или ценности. За младите е неизбежно. Внукът ми е на 17 години, на какво ли не се прави. Умирам си от смях с него. Но знам че ще му мине. На тая възраст ходехме с едни тесни кюнци-панталони, дето със сапун ги обуваш. И косата на букли, вързана с кърпичка и два възела. Сега пък си бръснат главите. Но важното е човек да намери своята индивидуалност. Ако е възпитан да търси себе си.

– Не е лесно. Може би такава свобода има само в изкуството.

– Редовия българин бавно осъзнава отговорностите си. Доста години интелектуалецът беше обречен на бедност. Днес когато си беден никой не те слуша. Започна да се купува дори мястото в политиката.

– След славата имали ли сте усещането за провал?

– В нашата професия истинските връхчета са малко. Може би това, което не е успех е провал. Когато си бил на върха, хората те мерят по него.

– Еверест не е пешеходна зона, не може всеки ден да се катериш дотам.

– Но трябва да имаш благородната амбиция пак да го направиш. На моята възраст хората се поуморяват. И се питат – за цял живот не постигнах ли правото да бъда олимпийски шампион. Аз се правя на корав. Обичам да работя и да гледам напред, към следващия ход. На сцената мога да бъда и в миманса. Но в живота не мога да бъда анонимен. Обаче напред нищо не се вижда. Държавата трябва поне да създаде структури, в които да се развиваме. Хората от политиката поне малко да зачеркнат личните си интереси, та да потръгне каруцата. Но там все нови гладни отиват и ни предстоят още нови гладни години. Аз самият бягам от обществена ангажираност, за да не се превърна в демагог.

– Дори светския блясък не ви ли липсва?

– Знам че лицето от екрана се износва, когато не присъства стойностно в изкуството. Моята работа е не да давам интервюта и да ходя по коктейли, а да снимам филми и да играя в театъра. Когато ме упрекват, че избягвам светската показност, се оправдавам че това не ми е работа. Омръзнал съм на много хора, а и те са ми омръзнали. Не ми издържат нервите да гледам как някой хора разнасят вратовръзките си насам натам по няколко пъти на ден. Аз колкото съм ходил по такива срещи и колкото време съм загубил, никой не може да ми го върне.

По страшното е, че в последните 15-16 години някои казаха – времето е наше и моето време, в което можех да снимам не 5, а 15 филма ми го откраднаха.

– Какво си представяте за синовете си?

– Дай боже да не им се извинявам за нещата, на които съм ги учил. Че трябва да воюват за правото да изявяват характера си, да слугуват дълго в професията, докато бъдат равни на другите. Да постигнат нещо и после да чакат материалното. Удоволствието е да създават нещо, което другите не могат. Баща ми така ме е възпитавал. Но явно начина, по които ги карам да търсят успеха не е много съвременен.

– Какво става с обещанието да напишете преживелиците си?

– Едно време баба Ванга беше казала на моя приятелка – ти му кажи да не приказва ами да пише. Обаче на мене все още ми се играе. Не съм много лаком, но не ми се разделя с огромното удоволствие да бъдеш на сцената, на екрана.

– Трудно ли се подържа форма?

– Продължавам когато не съм зает всяка сутрин да ходя на фитнес и плуване. Ако пропусна две три седмици, ужасно ми тежи. Достатъчно е два часа натоварване, за да се събуди в теб енергията, зареждаш се и по друг начин гледаш на света, отгоре. Отдавна знам, че не съм „на коня“, дошъл е ред на младите. Те все още не ме изхвърлят, макар да съм се уморил да бъда водач или говорител.

– Съпругата ви Гергана написа няколко книги за актьори. Вглежда ли се професионално във вашия живот?

– Радвам се, че ме питате за нея. Тя написа още две книги, които не са излезли, едната е за Красимира Колдамова. Когато навремето от радиото искаше да отиде в „Жената днес“ й бяха казали – ще те назначим, ако направиш интервю с мъжа си. Идва тя и ми носи петнайсет въпроса, на които всъщност си отговаря сама. И аз викам – ще им ги дадеш така – петнадесет въпроса, които останаха без отговор. И ги публикуваха. Питайки ме, тя си отговаря сама. Но не мога да говоря с жена си за всичко.

– Не вярвам някоя тайна да й е убягнала след повече от 40 години брак.

– Играта, наречена живот е да не казваш всичко в очите на партньорите си. Между нас все още има някакъв антагонизъм. Тя е рак, аз съм овен. Все още съществува надпреварата. Аз ли съм мъж на Гергана Михайлова или тя е жената на Васил Михайлов. В едно интервю твърдеше – аз ще доживея момента, в който ще казват – това е мъжа на Гергана Михайлова, а не обратното.

От време на време заплашвам, че сядам да пиша, защото помня много стари неща, но си оставам със заканата. Няколко пъти съм си говорил сам и се уплаших. Питах двама колеги, те викат и ние си говорим, та се успокоих. Говоря си, много хубаво си говоря и се харесвам. Обаче съм изпил две ракии. И си казвам – другия път ще се запиша. Но пак не го правя. И сега страдам, че всичкото това, за което си говорим не го написвам.

– Като срещнат неволята наследниците ви кого викат на помощ – мама или тате?

– Единия вика мама, другия тате, а внука ходи при всички в очакване да получи поощрение.

– Не викат ли: ей, баща ми е голяма работа?

– Веднъж като отидох да взема внука ми от детската градина и всички се побъркаха – не беше казал, че дядо ме у капитан Петко Войвода. По пък един от синовете ми е казвал, че това го е потискало, другият не. Трудно им е било, защото повече ме е нямало вкъщи. От друга страна с по-малкия си син имам няколко приза за най-добър баща, защото разликата им е 14 години. Хубави са ми децата, изучиха се и двамата. А внука ако извади голям глас, ще го направя певец.

– Кога ви идва отвътре да запеете?

– Когато съм сам. Вече рядко пропявам пред хора. Срещал съм се с много голяма любов – човешка, зрителска и съм пял, защото когато пеех, по площадите всички плачеха. Сега нещата се промениха, вече не можеш да заразиш цял град с една песен от един филм.

– Кое е по трудно – да заразиш цял град с чувствата си или само един единствен човек?

– Понякога може и цял свят, а точно човека когото искаш да не можеш. Но аз вече се пазя от такива зарази.

– Защо, в тях е интригата на живота.

– Да, но с течение на възрастта оздравявам бавно…

Източник: slovo

Материалът Великият ВАСИЛ МИХАЙЛОВ /капитан Петко войвода/: Чувствам потребност ДА БОДНА ЕДНО КОРЕНЧЕ В ЗЕМЯТА е публикуван за пръв път на Опознай България.

Именно затова тя никога не омръзва и всеки се радва да и се наслади при всеки удобен случай. По-възрастните хора казват, че за да вървим напред, трябва да пазим и помним корените си, защото това ни показва от къде сме тръгнали.

Затова и филми и песни като тази са важни за българина, за да помни, че въпреки всичко е велик и има с какво да се гордее. На това ни учи и личността на Васил Михайлов и творчеството, което е оставил зад гърба си. За щастие, можем да се похвали с няколко такива имена, които с гордост подчертаваме, че са българи.

Материалът Над 2 МИЛИОНА видяха това ВЕЛИКОЛЕПНО изпълнение на ВЕЛИКИЯ Васил Михайлов. Песента "Капитан Петко Войвода" заслужава да се види и чуе и от вас! (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.