Източник: Десант

Авторът на този материал вече не е между живите, но неговото слово остава живее след него. Никола Гигов написа този текст специално за „Десант“ две години преди да си отиде от този свят. Разказът е за завещанието, оставено му от неговия баща Антон Гигов – уникална скица на боевете при Булаир от 26 и 27 януари 1913 г.

От дете се възхищавах на баща си, че е воювал по фронтовете като български войник – цели 7 години, без нито един ден отпуск. А после майка ми е родила 7 деца – аз съм седмото им дете. И мълчеше, и винаги работеше и не го видях ни веднъж кога заспива този човек – след полунощ. А ставаше рано преди 5 часа. Толкова много исках да ми каже нещо. Това беше баща ми Андон Гигов. Понякога ме допускаше до себе си – да опипам с детски пръстчета куршумените му рани – на лакътя и на гърдите. Те бяха кръгли като стотинки. В тоя ден той се смили над моето детско любопитство и обич и ми разказа: „Чедо мое! Където и да идеш помни родния си край!

Ако искаш да си жив, помни умрелите…

И аз помня сетните думи на майка ми, твоята невидяна баба: Тя събра четирите си сина и ни рече:- Синове мои Андоне, Георги, Цвятко и Йосиф! И четиримата ви изпращам в българската войска на война. Никоя майка не иска да изпрати синовете си на война. Затова цял ден се лутах по връх Тумба – до Вълчите леговища. Издебнах вълчицата да излезе и в леговището намерих две малки вълчета. Оскубнах косми по  тях – има поверие, че ако майка зашие на синовете си косми от малки вълчета в дрехите, те няма да загинат на война. Ние не знаехме, че ще воюваме цели 7 години. Нито веднъж не видяхме майка си.

Тя умря, когато ние влизахме в ръкопашен бой. Нашият 25-и пехотен полк на Седма Рилска дивизия се втурна вихрено през Кадин мост и Горна Джумая към Солун. Превзехме Дедеагач. Затегна се на Чаталджа и Одрин. Турските войски заеха височината пред нас, затвориха входа на Галиполския полуостров. 50 000 турска войска искаше да ни разбие, да отвори път към Одрин и да помогне на  обкръжените си войски. Ние бяхме 10 000 български войници срещу 50 000 турска войска.

На 21 януари 1913 година заехме върховете Коджа чешме и Свети Илия. Настана лют булаирски студ. Вятърът въртеше снежни върхушки. Зъзнехме в шинелите. Беше ни  забранено да палим огньове, но ние ги запалихме. Които седяха близо до огъня, първи умряха – отпред затоплени, отзад поледени. Наши караули замръзваха прави. В лазарета започнаха масово да режат крака. По цели нощи играехме около огъня огнена българска ръченица. Тя ни спаси. Но турски кораб-кръстосвач ни засипа със снаряди. Друга част влезе в атака срещу нас и притисна 22-ри полк. Цялата Седма Рилска дивизия бе притисната от многочисления враг при Ексамил. Неприятелят направи десант с 20 кораба при Шаркьой.
Връх Куру даг стана бял. Река Кавак се поледи и заприлича на ледена змия. С ръкопашен бой заехме кота 256 – най-опасното място на Куру чифлик. Там атаките следваха една след друга.

Щиковете ни окървавяха.

Посред вихрушката заставахме призрак срещу призрак и започваше ръкопашен бой: мушкане с нож, удар с приклад, свличане в окопите, стонове, викове, писък. Алена кръв очертаваше стъпките на ожесточените схватки. Долните ни устни се напукаха – от студ и ужас – от тях капеше кръв. Турците обезкървиха нашия 13-ти полк. Но цялата Седма Рилска дивизия се  вдигна на помощ и влезе в контраатака – атакувахме 27 турска дивизия. Един и същи окоп преминавахме по три пъти. Тая дата – 26 януари 1913  година – трябва да се помни! Страшни бяха битките – и при нас, и  при чифлика Доган аслан.
В една мощна контраатака нашият 25-и полк така се врязахме напред, че пробихме веригата на противника, но се увлякохме в настъплението и турците свиха двата си фланга и ни обградиха напълно.

Гледахме как смъртта се качва по възвишението с дългите си ножове. Един наш войник мръдна с акъла си при гледката и рече да се предадем. Нашият подофицер го сряза с поглед както се реже бучка сирене, и извика: Български войници, тури ножа!
Но ножовете бяха на пушките, при  това кървави. Той издаде заповедта „Тури ножа!”, за да ни повдигне духом. И произнесе кратка реч:- Български войници! – провикна се офицерът от височината. – Между тия две морета ние сме преградили пътя на вековния поробител. От тук преди пет века врагът е нахлул, за да пороби Родината.

Ако се предадем и го оставим да мине – ще извършим най-гнусното предателство към братята от Чаталджа и братята от Одрин. Ние нямаме избор – трябва да повалим врага, макар и да ни е обкръжил. След малко ще дам заповед за атака – ще се вклиним, ще пробием обръча и ще се срещнем с българската войска, която иде насам. Юнациии, напреееед! На ноооож! Той се надигна пръв и ние след него. Щиковете ни червенееха над белия сняг.
Още с изправянето си подофицерът бе прострелян и падна убит. Но той ни беше вдигнал в атака и за нас нямаше път назад.

Обръчът се раздвои. Някои турски войници, като гледаха кървавите ни щикове и изблещените ни очи, захвърляха оръжието си и побягваха.
С храбри прибежки отворихме с щиковете си „клин” сред вражеската войска. Сплетохме щик срещу щик. Бяхме малка част храбреци, но създадохме страшна паника, разширихме прореза и доближихме българската войска.
И като ни гледаше, цялата българска войска взе пример от нас, премина в обща контраатака, а ние се обърнахме отново към възвишението и пак първи поведохме контраатаката.
Знамето на победата бе връчено на нашия 25-и полк! Пред трепета на тая коприна хич и не помислихме, че получаваме по 350 грама хляб дневна дажба.

Кое тогава ни караше да умираме с песен?

Отхвърлихме поробителя и до вечерта превзехме Шаркьой. Отстъпващите панически се качваха на корабите и бягаха през морето…Баща ми извади от вътрешен джоб на ризата си някакъв сгънат лист и ми го показа. Беше скица № 4 – Сраженията на Булаир.
В очите на баща ми видях необясним блясък – носеше в себе си знамето на победата и ми предаваше нещо много важно, което аз безкрайно ценя – скицата на боевете при Булаир.

Материалът Безценната реликва от Булаир от български войник, воювал 7 години на фронта (Разказ от първо лице) е публикуван за пръв път на Опознай България.

От няколко години 44-годишният турчин Хюсеин Хюсеинов от валандовското село Башибоз край Дойранското езеро възстановява построени от български войници чешми по време на Дойранската епопея 1915-1918 година. Тогава близо 3 години българската войска, съставена от 9-а Плевенска дивизия под командването на ген. Владимир Вазов и 11-а пехотна македонска дивизия са страж в тази част на Солунския фронт и сломяват съпротивата на противниците от Антантата.

А в тази коалиция влизат многобройно повече английски, френски, гръцки и сръбски военни части.

Хюсеин е безработен, живее в родното си село, преди няколко месеца е погребал майка си и се прехранва, като бере горски гъби и плодове за продан. От време на време е гид на туристически групи, защото в тази западна част на Беласица планина той е израснал, няма да се загуби в нея и със завързани очи. Ето какво казва родолюбеца в интервю пред в. Монитор:

„Вие, българите, имате тук музей на открито. Беласица планина и полето край езерото Дойран е надупчено като швейцарско сирене от бункери и скривалища от Първата световна война.“

Всеки ден след дъжд излизам за печурки и манатарки и се натъквам на гилзи от снаряди, части от оръдия, пушки манлихери, мини, стотици патрони и какви ли още не муниции изравям изпод шумата, Всеки ден разкривам от земята каменни кръстове на загинали българи, разрушени през годините от сърбоманите”, сподели Хюсеин Хюсеинов, който е назовал профила си във “Фейсбук“ Husein izci Husein

Преди няколко месеца мъжът сам, със свои средства, възстановява каменна чешма, иззидана преди повече от един век от български войници. Чешмата се намира на няколко километра от родното му село Башибоз. Установил е местонахождението и на други няколко чешми, част от които са пресъхнали. Редовно пуска в своя “Фейсбук“ профил снимки на своите находки и хубавото е, че

„от България вече му изпращат парична помощ за материалите, с които възстановява чешмите.“

„На доста места се натъквам на гробове на загинали тук български войници. През годините сърбоманите в Македония са строшили каменните кръстове, но България трябва да се организира и да събере костите в едно общо гробище в тази част на Беласица. Аз имах ядове с властта тук, когато видяха, че възстанових голямата чешма. Проблеми ми създаваха, че изравям от земята и събирам старите пушки, пищови, бомби, гилзи и патрони, но когато от София на гости ми дойдоха Иво Антонов от Военното министерство и няколко професори историци вече не смеят да ме закачат. На чешмата работех 10 дни. Иво Антонов ме награди с 2 български медала, когато се срещнахме,“ споделя Хюсеин.

Той се учудва защо българската власт още не е предприела стъпки към организиране на изследователска експедиция и откриване на музей на открито: „България тук има много история, а пък

по-голямата част от българските войници и офицери от 11-а Македонска пехотна дивизия са били мъже от днешна република Македония.“

Затова този музей може да се създаде заедно с днешната власт в Македония. Има още много свидетелства, закопани в земята, но те трябва да се изваждат от историци специалисти. През септември ще се чества 100 години от Дойранските боеве на тази земя и България трябва да направи нещо,“ разказва още Хюсеин.

От старите хора той е слушал разкази за войната: „Много мъка, глад и сиромашия е имало. Много убити и ранени. Войниците са садили зелки и патладжани на нивите, за да се прехранват. Водениците и колибите са били превърнати във военни болници, лазарети. На Беласица и Дойран е бил фронтът, българската войска е започнала да прави

железен път през Беласица до Петрич,

но войната свършила и железницата не е завършена.Прокаран е бил само път, който и сега се нарича бугарскиот пат, разказва Хюсеин.

Той с тъга се изповяда, че ако има български паспорт и документ, че може да бъде екскурзовод, ще остане в родното си село: „За едната кора леб одам в планината да събирам гъби. Тука нема работа за такива като мен. С 4 клас образование съм, не се занимавам с политика, но живо ме интересува българската история“ споделя накрая Хюсеин от валандовското село Башибоз.

Снимките, които Хюсеин изпрати ексклузивно на екипа на Опознай България:

Препратка в миналото: Ген. Вазов

„заменя“ отпуска срещу английски офицер

За доблестта на генерал Владимир Вазов, командващ 9-а плевенска дивизия и 11-а македонска дивизия, и за смелостта и решимостта на седем от неговите храбри войници научаваме от военните архиви.

През декември 1917 г. на Дойранските позиции, малко преди Коледа, при командващия 9-а плевенска дивизия генерал Владимир Вазов идват местни български войници.

„Сакаме да си одим за Божик в Преспа, да ни пустиш!”, молят бойците генерала, за който се знае: додето гледа Вазов, дотам требе да го завземем. “Как ще сколасате с 5 дни отпуск, момчета, трен няма, 60-70 км. ще ги вземете за по 2 дни на отиване и връщане и остава 1 божи ден да целунете децата си?”, пита ги генералът. Те чакат, а той с тънка усмивка им предлага: “Хванете английски офицер, тогаз – от мене 20 дни,от царя – 10, и ето ви го цял месец при булките“. Бойците козируват като при заповед.

На 23-и вечерта седмина, без да обадят никому, тръгват в снежната буря към вражите позиции. Между тях са Евтим Димитров и Сотир Марков от село Претор, Александър Босилков от село Янковец. Води ги подофицерът Христо Гулев от село Арвати, Преспанско, подвойвода от Илинденското въстание. Облечени в бели ризи, те прерязват с ножици тройните телени мрежи и се промъкват зад вражи бункер. Гулев сваля с приклад часовия и нахълтват вътре. 11 пияни британски офицери падат в плен.Обличат ги и тях в бели ризи и 7км. с вързани ръце ги мъкнат до щаба на генерал Вазов в село Фурка.

Офицер спира с изваден пищов тумбата: „Парола!“ Гулев раздира бялата риза на един пленник, за да се види сюртукът му: „Това стига ли?“ „Стига!“, невярващ на очите си продумва офицерът и събужда генерал Вазов…

Евроиманяри търсят

съкровището на поручик Кройф

От три години насам иманяри от Англия и Франция идват с модерни металотърсачи, за „съкровището на поручик Кройф“. Легендата за холандския поручик от немската армия, който в края на Първата световна война е заровил някъде в Беласица планина несметно златно съкровище, е достигнала чак до Албиона и Франция. Хюсеин също потвърждава, че има такова съкровище и то е заровено някъде в българските бункери, или на друго тайно място при отстъплението на войските от Централните сили през 1918 година: „Търсеха ме и мен да ги водя, влизаха в бункерите, Господ те наказва. Аз искам с работата си да помагам при създаването на такъв музей на открито. Тук ще идват много туристи от цял свят. И Македония ще бъде доволна, защото ще идват пари от туристите“, уверен е Хюсеин, а земляците му го наричат Индиана Джоунс.

Материалът Родолюбие зад граница! Хюсеин от Македония възстановява с двете си ръце паметни български чешми е публикуван за пръв път на Опознай България.

“Πpeди ceдмицa oт плeн избягaxa 15 pycĸи вoйници. Πpecлeдвaщaтa ги гpyпa ги вĸapaлa в пoлypaзpyшeн бyнĸep. Ha пpeдлoжeниeтo дa вдигнaт pъцe и дa ce пpeдaдaт тe oтвъpнaли c ĸapтeчeн oгън – в бyнĸepa имaлo oщe ocтaнaли ĸypшyми и бoeпpипacи.

Дo вчepa нaшитe вoйници ce oпитвaxa дa yнищoжaт pycĸитe, нo тe ce oĸaзaxa твъpдe издpъжливи, a бyнĸepът – вce oщe здpaв.

Cyтpинтa apтилepиcтитe дoĸapaxa зa диpeĸтeн oгън зeнитнo opъдиe, нo тoвa нe дoнece гoлeми пoлзи – бyнĸepът oцeля, a pycнaцитe ce oзъбиxa нa oгъня. Hиe пoнecoxмe гoлeми зaгyби.

Eдвa пpeз вeчepтa нa втopия дeн двaмa нaши caпьopи ce дoближиxa пo-близo и oгнexвъpгaчĸитe изгopиxa вътpeшнocттa нa yĸpитиeтo.

И тoгaвa oттaм изcĸoчиxa двe oгнeни фaĸли, двaмa pycĸи вoйници, гopящи живи – c винтoвĸитe нaпpeд тpъгнaxa ĸъм нac, cтpeляйĸи в движeниe, тe нaпpaвиxa caмo няĸoлĸo ĸpaчĸи и пaднaxa.

Дa ce вoювa c тaĸъв вpaг e нeвъзмoжнo – pycнaцитe ce бият дo пocлeднo, дoĸaтo ca oщe живи”. /webmiastoto.com

Материалът Из дневника на немски офицер: Бият се до последно, докато са живи е публикуван за пръв път на Опознай България.