Той споделя още: Свободата е не просто правото да избираш какво да правиш. Свободата е да имаш свободен дух. Свободата е не да правиш каквото искаш, а да искаш това, което правиш. Тоест никой да не те владее.

Както бях писал в един текст относно протестите от 20-та година, първата стъпка към свободата, е да не те е страх. После всичко се нарежда по местата си. На вас тук оставям важната задача да свалите Гешев и Кошлуков. А когато се върна, пак заедно ще окупираме “Орлов мост” до оставката на Фандъкова. Желая здраве, сила и разум на всички българи.

В пост към записа той разказва още: „Сега вече съм в Украйна. Пътува се бавно, по всички граници има големи опашки, а на влизане – няколко проверки. Местни доброволци помагат на властите, возят хора, патрулират, закараха ни с личните си коли до близкия град. Предложихме да им платим за транспорта, отказаха ни, със сълзи в очите. Аз съм с още един българин, засега няма да разкривам кой е.

Благодаря предварително за сърчицата и пожеланията. Можете да направите много повече – не само да не оставяте нито един бежанец без покрив, храна и топло посрещане, но и се погрижете да се включват и интегрират. След като това свърши, заедно ще направим Европа по-добра и по-силна“./ FrogNews.bg

Линк към видеото:

Около 30 български граждани са постъпили през последните две седмици в Чуждестрания легион на Украйна

Иван Калчев-Глиги: „Може ли някой да напомни на Кирил Петков, че тук има българи, които се бият за свободата на Украйна, защото ако тя падне, наред идва България.“

„Всъщност не, оставете. Ние тук ще се справим и без помощ от нашата държава. Украинците си имат и оръжие, и техника, и боеприпаси. А ние, тримата българи тук, ще отсрамим ганьовците пред обединените свободни народи“, уточнява още той.

Думите му идват по повод факта, че България все още не е изпратила дори каски и бронежилетки на Украйна.

До момента има данни за около 30 български граждани, постъпили през последните две седмици в Чуждестрания легион на Украйна за защита на държавата от руската агресия. Частната армия от доброволци бе сформирана с указ на президента Володимир Зеленски след нахлуването на руските войни в Украйна на 27 февруари. Към днешна дата наброява 6000 войни./Ченоморски фар

Материалът Иван Калчев – Глиги: Бия се за свободата на Украйна…не оставяйте нито един бежанец без покрив, храна и топло… е публикуван за пръв път на Опознай България.

„Ангел си няма стара майчица
негова майка Стара планина…
Ангел си няма млада булчица
негова булка – тънка му пушка
Ангел си няма дребни дечица
негови деца – ситни куршуме…”

Хаджи Йероним е предрекъл: „Тази песен ще преживее султанското царство, срещу което се е борил и ще влезе в царството на вечността”.

Безброй са безстрашните българи, пожертвали дом и семейство в името на една по-висша кауза. Отдадени на борбата с вековния мъчител на народа, те извършват героични подвизи и водят епични битки. За тях Балкана станал дом, а дружината – семейство.

Един от тях е Ангел войвода – страшилището, пред което цяла Хасковска и Пловдивска кааза треперели. Защитникът, на който българите се уповавали и вярвали. Няма как да Ви опишем целия му живот и всичките му подвизи в една статия. Това са се опитали да направят десетки автори в своите книги. Вместо това ще Ви разкажем за някои от най-смелите му подвизи.

Ангел Стоянов Кариотов се родил в днешното село Драгойново през 1812 година. Семейството му било многолюдно и бедно, а малкия Ангел станал овчарче съвсем рано. Много са версиите затова защо е станал хайдутин. Една от тях гласи, че турците редовно му крадели овцете и си правели курбан с тях пред него. Момчето нищо не можело да направи, но събирало омраза в себе си. Друга история разказва, че турците убили баща му и отвлекли годеницата му. Третата известна е, че е изнасилили сестра му, а за отмъщение той убил насилниците и изложил телета им на селския мегдан, като поръчва на попа да напише че „това очаква всеки, който посегне на българска жена”. Не е сигурно какво го е накарало да вземе това решение, но то със сигурност преобърнало живота му.

Отначало събрал няколко мъже, на които също като него им омръзнало от безчинствата на турците. Пътят им в планината ги срещнал със селянин, на когото трима помаци му крадели овцете и го изнудвали за пари. Не стига и това, а взели сестра му, за да я направят кадъна. Тогава с двама от своите мъже войводата се скрил в храстите да зачакал помаците да се появят отново. Когато дошли, селянинът дал знак и и тримата паднали убити. След още няколко такива случки османлиите предприели мерки. Хасковският полицейски началник мислел, че лесно ще се справи с малката дружина и взел само 20 войника. По пътя чули гайда и помислили, че са попаднали на сватба, но видели сам гайдар…

След като гайдаря се приближил достатъчно, извадил пушката си и я насочил към началника, питайки го къде отива и кого търси. Османлията нямал време да реагира, защото от храстите се подали още дула. Когато се видял притиснат казал, че търси Ангел войвода. Ангел излязъл пред турците, за да разбере защо го търсят. Пребледнял, полицейският началник, слязъл от коня си и обяснял, че работата му е да преследва хайдутите и моли да бъде убит, но да не става за посмешище. Войводата го оставил жив и здрав, но срещу дума, че никой повече няма да преследва дружината. След случилото се дълго време никой не посмял да тръгне срещу Драгойновския войвода.

Паметник в Първомай

След като умирил Хасковската кааза, той обърнал поглед към одринско, където бейовете превъзхождали по жестокост и насилие хасковските. Беят на Одринско събирал данъка чрез една арнаутска шайка, която измъчвала населението. Самият той живеел в Цариград. Войводата разбрал, че ако убие арнаутите няма да спре тази беда. Затова с двама от най-верните си хайдути заминал за Истанбул. Дегизирани като калайджии стигнали до едно малко пристанище. Там обаче били разпознати от един хасковски турчин, което ги накарало да побързат. Така по погрешка се качили на кораб, който пътувал за Бурса. Когато разбирали това, вече било късно и нямало как да се върнат назад. Вързали капитана и го заставили да обърне за Цариград. На пътниците казали, че имало задача, която да свършат там и не търпяла отлагане. На брега на столицата слезли трима продавачи на добитък с фесове и шалвари. Няколко дена те обикаляли, за да търсят бея и намерили магазина му на чаршията. Знаели, че тримата лесно ще се справят с него, но искали да вземат златото и да го върнат на сиромасите.

Надпис на камък край местността, в която се предполага, че Ангел войвода поема пътя на хайдутството

Това било изключително трудна задача, защото желязната му каса се намирала в къщата му, а там било трудно да се влезе, без да види някой от слугите. Така те измисли план, в който саморазправата била краен вариант. На сутринта влезли в магазина му с предложение да сменят за пари златни и сребърни монети, но им е неудобно да покажат стоката публично. Беят като видял това си помисли, че монетите са крадени и че можел да ги вземе на безценица. Затова ги поканил в дома си. Вечерта хайдутите отишли в къщата му и слугите ги въвели в кабинета на господаря си. Турчинът заповядвал да им занесат кафе и да не ги безпокоят повече. Щом останали сами Ангел и другарите му вързали бея и поискали да им каже къде е ключа за касата. Той привидно се съгласил, но след като отпушили устата му се развикал за помощ. Тогава един от хайдутите ударил турчина смъртоносно. Намерили сами ключа, взели златото, а слугите ги изпратили чак до вратата.

Още същата вечер напуснали Цариград и край Хасково се срещнали с дружината. Голяма била радостта на четата, но те не знаели, че одринският бей се оказал наистина високопоставен човек. Веднага на следващата сутрин дирите им били открити и местността, в която се криели била обградена от 1200 души войска и башибозук. Дружината разбрала, когато вече било прекалено късно и обръчът около тях започнал да се затяга. Тъкмо когато бинбашията бил готов да подаде сигнал за атака, вместо хайдути той видял едно момче с бяла кърпа да се подава от храстите.

Голяма била изненадата на турците, виждащи приближаването на младежа , с вдигнати към тях ръце. Този млад мъж имал важна задача – да се срещне с бинбашията и да му предаде една бележка от Ангел, написана с молив. Пратеникът на хайдутите дал бележката на турците след обичайните поклони и поздрави, отместил се настрани и се обърнал към баира отсреща, където били другарите му. Тогава се чул гърмеж и кучето, което било в краката на военноначалника изкимтяло – куршумът опърлил козината му от главата до опашката. Един от турците вдигнал ръка, като за команда за атака, но бинбашията го спрял. Втори куршум изсвистял и този път свалил позлатения полумесец на войсковото знаме. Главнокомандващият запазил самообладание, но през умът му минало написаното на бележката:

„ С първия куршум ще умеря хрътката, с втория – полумесеца на знамето ти, а с третия ако не върнеш аскера – твоята глава”. Усетил, че войводата вече го държи на мушка, се обърнал и дал знак за връщане пред смаяните погледи на башибозука и хайдути. Когато поляната вече се опразнила и аскерът бил далеч, един от старшите офицери попитал какво е пишело на бележката, а бинбашията отговаря „Че всичко се оправя, само пробитата глава не може”. Башибозукът, обаче останал и нападнал четата, но скоро бил обезкуражени от точната стрелба на Ангеловите другари. Обсадата останала цял ден, но вечерта хайдутите, преоблечени като даалии, успели да се измъкнат и стигат връх Драгойна. Там преброили златото, което по-късно щели да раздадат на селяните, които да знаят, че „над каймакани и субашии, над паши и везири има Ангел войвода” .

Ние българите често се възхищаваме на чужди герои и рицари. Не трябва да забравяме обаче, че в нашата родина също са се раждали и се раждат мъже и жени, извършили несравними подвизи, достойни за възхвала. Това е само част от историята на Ангел войвода, но тя е достатъчна, за да разберем, че той е един от многото такива българи. Нека си спомним техни истории и завети. Нека се преклоним пред смелостта и светлата им памет.

Източник: Българска история

Материалът Убиват баща му, изнасилват сестра му, отвличат годеницата му и отключват звяра в него. Кой е закрилникът на Родопа? е публикуван за пръв път на Опознай България.

От този момент, матадорът става заклет враг на коридата. (На снимката изражението на бика сякаш му говори – Бях тежко ранен от пикадори, но аз не искам да се бия с теб, не искам, дори когато твоите приятели ме раниха толкова силно, въпреки че не съм им направил нищо лошо).

Mунеро разказва за този бой: В един миг, погледнах бика. Той стоеше пред мен и ме гледаше. Просто стоеше и гледаше, без дори да опита да ме нападне. Той – самата невинност, такава, каквато всички животни таят в очите си, ме гледаше с молба за помощ!

Беше като вик за справедливост и някъде дълбоко в мен разбрах, че ми се моли като на Господ: „Аз не искам да се бия с теб, моля, пощади ме, та аз не съм ти направил нищо лошо. Убий ме, ако искаш, нека бъде волята ти, но аз не искам да се боря с теб.“

И аз, прочитайки това в очите му, се почувствах като най-долния боклук на земята и спрях боя. След това станах вегетарианец и се изправих срещу бикоборството.

Източник: istinskiistorii.com

Материалът Снимката която развълнува целия свят и накара един матадор да… е публикуван за пръв път на Опознай България.

Знаете ли, че…
Последният хайдутин, както наричат Ильо войвода, на 71-годишна възраст води чета от 300 души в Сръбско-турската война през 1876 г.

Заради участието му, правителството на Сърбия му отпуска пенсия.
Ранен във войната, той се лекува в болница.

Там разбира, че е избухнала Руско-турската война и вече на 72 години заминава за Свищов, където се поставя в услуга на руската армия.
Дават му чин капитан и води един от опълченските отряди.
При преминаването на Балкана в края на декември 1877 г., е в отряда на генерал Гурко.
След освобождението на София го назначават за командир на всички доброволчески чети със задача заедно с русите да преследват турците в посока Радомир-Кюстендил.
На 27 декември освобождават Радомир, а на 2 януари Дупница.
На 4 януари, получил негласно разрешение, приближава Кюстендил и изпраща селяни от Коняво да пуснат мълва, че след него идват русите и че трябва градската община да преговаря с него до се предаде града.

Тази негова хитрост успява и тържествено влизат в града.
В края на януари тръгва към родното Малешево, където е посрещнат с големи почести.
На 22 март в Сан Стефано е награден с орден за храброст.
Само два месеца трае ,,българското царство“ на дядо Ильо в Малешевско.
След Берлинския конгрес, Малешевско остава в пределите на Османската империя и последният хайдутин се мести в Кюстендил.
Участва в Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г., като пак води чета.
По настояване на Стамболов му е отпусната пенсия от 220 лв.
Непримиримият български дух не оставя на мира напредналия на възраст войвода и на 80 години той отново участва в боевете в Сръбско-българската война.
Сражава се при Брезник, Сливница, Враня, Крайще…
Поради участието му във войната му спират пенсията, която му е отпусната от сръбското правителство на Обренович.
През 90-те години престарелият войвода дава ценни съвети на преминаващите през Кюстендил чети на ВМОРО – възникнала с цел освобождение на Македония и Одринско.

Необикновената храброст на Ильо войвода е възпята приживе в десетки песни и му създават легендарна слава.
Почива на 92 години.
Погребан е в град Кюстендил.
Вечна слава на героя!

Поклон!

/по м-али от: senzacia-bg.com

Кървавото „пенсионерско” писмо на Ильо Войвода – дежавю след 116 години

Ильо Войвода – личността, отдала смисъла на физическия си живот за независимостта на България, доживя да види сбъдната мечтата си. Но на 91 години опря да пише гневно писмо до „своите” да не му секват пенсията!

Автор: Петър Бучков
Фотография: Интернет
Публикувана на: 12-12-2012 г.
Публикувана в: novatarealnost.bg

„Тея не дадоха бонуси за Коледа!” – това е първата приказка, която чуваш при опит да се разговориш с пенсионер от поколението на „уравниловката”. Обясненията за финансова криза не хващат декиш, а ако им заговориш за Европейски стабилизационен механизъм – направо ще те напсуват. И хората са прави – трябваха им 20 години „преход”, за да осъзнаят , че днешните „собственици” на държавата са постигнали статута си на благоденствие, благодарение на техния – откраднат пенсионен фонд. Така, че край на воплите за „пенсионерска дискриминация”. „Анализирай Онова” – притчите за времената: на Царя, на Тодор Живков, на Андрей Луканов (доста хладничко), на Филип Димитров (изкусително), на Жан Виденов (мразовито) и Иван Костов (егоцентрично). Та нали се върнахме пак при Царя – този път Симеон – и то със саксонската фамилия Сакскобургготски! Последва Тройна коалиция, изявила се като „Нелегален Байрам на Бузлуджа с кетъринг от Враня”. Все рев, рев…, а сега и на рамото на Бойко Борисов!
Не страдайте, че няма да имате възможност да подарите чорапи или китайски пантофи на внуците си за Коледа. За тях е важно, че ви има, че сте ги обичали и обгрижвали, а като ви сурвакат за Новата година, им подарете ябълка, геврече или орехче… по стар български обичай!
Бъдете силни личности.
Предлагам ви едно истинско пенсионерско дежавю – последното писмо на големия войвода Ильо Войвода от 12 декември 1896 г.
Нищо ново, не сте уникални!

Последното писмо на Ильо Войвода, което диктува на 91-годишна възраст.

12 декември 1896 г. – българинът пише до Прошетарната комисия на Народното събрание молба заради „разбитото от неприятелски куршуми и ятагани тяло” да не намаляват пенсията му от 200 на 100 лева. Две години го делят от смъртта.

„Господин председателю!
Господа народни представители!

Умът ми не стига и аз не мога достатъчно да се начудя и разбера, защо става това нещо?
Защо ми се отнема кървавия залък от устата, половината от който аз употребих да прехранвам нещастната си съпруга!

Може би това се прави за икономия?

Но в такъв случай не уже ли моето мило отечество е достигнало до такова мизерно положение, щото без друго да се подкрепи, от моята кървава пенсия трябва да се откъсне, та да излезе от това положение?

Ако е така, тогава проклети да бъдат заедно с мен всички ония, които са работили за свободата на това отечество, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно положение – до банкрутство. Това е позор! Ако ли пък по нещастие действително страната ни е достигнала до подобно безизходно положение, тогава да съберем всичко, що имаме, да го превърнем в пари и да избавим отечеството от пропаст. Ето где е спасението!”

За любителите на историята:
Една от версиите за биография на Ильо Войвода, публикувана в „Български войводи”през 1985 г:

Илия Марков Попгеоргиев, по-известен като Ильо войвода, е български хайдут и войвода. Роден е на 28 май 1805 г. в Берово, днешна Македония, в семейството на бедния земеделец Марко Попгеоргиев. За Ильо войвода са създадени много народни песни. Той е наричан още Кара Илия, Ильо Беровчанина, Ильо Харамията, Ильо Шопа, Ильо Малашевски, дядо Ильо, капитан Ильо.

Детството на Илия преминало като това на всички деца в селото – с по-малко игри и с повече работа. Той бил добър помощник на родителите си, които от малък го пращали да пасе овце и коне по околните баири.
Момчето расло на воля и сред връстниците си изпъквало със своята разсъдливост и съобразителност – било надарено със силна памет. В Берово по онова време е нямало училище и Ильо Марков останал неграмотен до края на живота си.

През 20-те и 30-те години на ХІХ век Берово е имало облика на неголямо градче.

Жителите му се занимавали със скотовъдство, земеделие и малко търговия. Този край не бил засегнат от кърджалийските набези и неговото население живеело сравнително спокойно. Все пак в отделни случаи местните бейове и аги са му припомняли кои са истинските господари тук. Но Ильо Марков – вече момък с представителна осанка, широкоплещест и як, бил измежду онези българи, които не преглъщали оскърбленията.

Един ден беровският бюлюкбашия с неколцина сеймени се настанил “на гости” у дома на Марко Попгеоргиев. Станало ясно какво ги е отвело там – хубостта на двете Ильови сестри. Разбрал, че е застрашена честта им,

момъкът застанал срещу бюлюкбашията и с твърд глас поискал от него да напусне дома му.

Бюлюкбашията се заканил да си отмъсти за тази обида, но заканата така и не се осъществила.
Местните османлии нарекли сина на Марко Попгеоргиев Кара Илия, т.е. Черния Илия. Това е показателно за отношението им към него. Въпреки, че Ильо бил с мургава кожа, вероятно турците са имали друго предвид: освен “черен”, “кара” означавало “страшен”.

Около 1830 г. Ильо Марков, вече двадесет и пет годишен мъж, напуснал родното Берово, за да отиде в Рилския манастир. Там заел длъжността на пандурин – т.е. пазач. Задачата му била да брани манастирските имоти от върлуващите разбойнически шайки. Най-често нападателите били арнаути. Предполага се, че Ильо не е бил сам и вероятно с него е имало още хайдути, които са му помагали.

Като пандурин той служил в манастира 18 години.

През 1848 г. се завръща в Берово и се жени за съселянката си Цона. От нея му се раждат три деца: дъщерята Велика и синовете Никола и Иван.

През 1850 г. за неуредени лични сметки местният турчин Мехмед-байрактар убил брат му Станко. Ильо войвода реагирал бързо и след два дни Мехмед-байрактар е намерен смъртно прободен с нож. Турците разбират кой го е убил и причакват Ильо войвода в засада край дома му, но той не се появява.

Скоро след тази случка тръгнала мълва, че Ильо предвожда хайдушка дружина в планината. Говорело се, че в дружината влезли едни от най-преданите другари на Ильо – Георгия Грънчаро, Златко Голчо и Стоимен, който му бил станал байрактар. След две-три нападения над отделни османлии-разбойници слуховете за Ильовата дружина се потвърждават. Заедно с името на войводата се споменават имената на Цеко от Гърляно, Стаменко Мицов от Очипаля, Нико Камбера от Ваксево – хора, които имали причина да “хванат гората”.

Жителите на околните села били спокойни, защото разчитали на помощта на Ильовата дружина в трудни моменти.

Например, когато на Ильо войводата му се оплакват от чорбаджията гъркоманин Доказана, Ильо влиза с дружината си посред бял ден в Берово и го убива насред мегдана. Местните бейове и аги се стреснали, а българите си отдъхнали – имало кой да ги пази от своеволията на тираните.

Предполага се, че по време на Кримската война (1853 – 1856) Ильовата дружина е наброявала около седемдесет души. Тя представлявала внушителна сила, за наличието на която властта си е давала сметка. Известно е, че в резултат на Кримската война Русия, покровителката на християнското население в турската държава, претърпява неуспех. Този факт окуражава поробителите и се усилва потисничеството върху раята. В района на Ильо войвода обаче те не смеели да гнетят населението. В Дупница, например, местните османлии замислили погром над българското население на градчето. Научил, че срещу Великден те се готвят да колят българите, войводата праща хабер до властта, като предупреждава: “Цяла нощ ще обикалям с дружината си край града и разбера ли, че някой посяга на българите, ще избия всички мюсюлмани, а турските махали ще изравня със земята!”. Заплахата подействала и Ильо пак спасил българите.

Официалната власт се принудила да влезе в преговори с войводата. Мюдюрът на Радовиш бил упълномощен и се срещнал с Ильо. На въпроса му, защо създава неприятности на царската власт, войводата отговорил, че

докато не престанат беззаконията и насилията над българското население, няма да сложи оръжие – нито той, нито който и да бил от четниците му.

Тези Ильови думи мюдюрът предал на пашата в Скопие, който от своя страна уведомил за състоялата се среща в Цариград. Оттам изпратили известие с препоръката: да се обещае на Ильо Марков опрощаване на всичко, ако той преустанови хайдушкия си занаят и мирно се прибере при семейството си в Берово. Войводата дал съгласието си, но при условие, че му се издаде писмено опрощение, което ще гарантира безнаказаността на него и на другарите му. Турската власт се принудила да приеме поставеното условие и да го изпълни.

Едва тогава Ильо Марков разпуснал дружината си и се завърнал в Берово. Но малко продължил мирният му живот. Беровските османлии не били забравили за убийството на Мехмед-байрактар. Жадни за мъст, те изпратили платени убийци, но Ильо ги изпреварва. Предупреден, той с верния си другар Нико Камбера ги причаква край селото и ги избива. Още същия ден двамата отново започват хайдушкия живот. Това станало през лятото на 1855 г.

В отговор властта арестува жената и трите деца на войводата

и ги интернира в Кюстендил, където ги изоставя на волята на съдбата – без препитание, без никакви средства. Тук местните българи правят всичко възможно да облекчат тежката участ на Ильовото семейство.

В началото на 1856 г. османското правителство издало така наречения Хатихумаюн – височайши указ. По силата на този документ трябвало да се обезпечи на всички поданици на султана правото на личността, имуществото и честта, независимо от класовата принадлежност, вероизповедание и националност. В указа се казвало, че завинаги ще се изкорени злото и ще се осъществят редица икономически реформи. Декларирало се равноправие при разглеждането на съдебни въпроси, обещавало се, че ще се въведе ред и законност в империята.

Тези обещания така си и останали на хартия. Но те подлъгали мнозина, а между тях – и няколко от Ильовите хайдути. Те захвърлили пушките и се върнали към мирния живот. Не след дълго, обаче, сеймените ги заловили. По нареждане на великия везир Кбразлъ паша ги обесват – четирима в Кюстендил, а други осем – в Ниш. Между екзекутираните бил и Цеко, един от най-старите четници на Ильо и дългогодишен байрактар на дружината му.

Властите, ликвидирали по този начин част от другарите на Ильо, се окуражили от постигнатия успех, и предприели по-широка и добре обмислена акция в Малашевско и Пиянечко. Стремейки се веднъж завинаги да се справят с капитан Кара Илия, те изпратили там многочислена редовна войска и башибозук. Същевременно те завардили планинските проходи.

Ильо войвода навреме разбрал за опасността.

Той търсил изход, за да спаси дружината си. По това време до него достигат сведения, че някои от най-известните войводи като Иван Кулин и Цеко Павлов, хайдути от Северозападна България, са се прехвърлили в Сърбия, и че тяхната цел не е само да намерят временно убежище на територията на сръбското княжество.

Ильо войвода се преместил в Белград през есента на 1861 г. Там той станал пръв помощник на Георги Сава Раковски, като Раковски го натоварва със задачата да обучава част от доброволците в Първа българска легия за водене на партизанска война. Дядо Ильо, както вече започнали да го наричат, се оказал вещ и незаменим инструктор. Името му се споменавало редом с това на Раковски, и за него съобщават в донесенията си европейските дипломати.

През юни 1862 г. между белградчани и войници от турския гарнизон станало въоръжено сблъскване. Това дало началото на обсадата на крепостта, където се намирал Ашир паша. Дядо Ильо се включил заедно с почти цялата си чета в Първа българска легия, и станал командир на един от батальоните, щурмуващи крепостта. Лично той на няколко пъти повеждал легионерите, удивлявайки със смелостта си европейските наблюдатели. Намесата на чуждите консули обаче осуетила открилата се възможност крепостта да бъде превзета, и военните действия били прекратени. Част от българските доброволци от Първа българска легия били настанени начело с дядо Ильо в Крагуевац.

След две години войводата се върнал в Белград. Там се заселил с двамата си пораснали синове.

В сръбската столица Ильо Марков бил на особена почит и често княз Михаил Обренович го канил да присъства на военни паради и провеждане на войскови учения и стрелби. Награден е с орден и получил капитанско звание, и дори му била отпусната месечна пенсия от 150 динара.

През 1876 г. Сърбия започва подготовка за война с Турция. По тази причина в Белград се стичат бивши хайдути, четници и бегълци от поробената родина. Въпреки че Ильо Марков бил вече седемдесетгодишен, той не се поколебава и сформира чета от триста души, сред редиците на коята били и двамата му синове.

В началото на военните действия дядо Ильовата чета водила самостоятелни сражения, но след това е включена в руско-албанския батальон, командван от руски офицери-доброволци. В една от битките дядо Ильо бил тежко ранен. Наложило се да го оперират, и месеци наред след операцията той лежи в болницата, където за него се грижи милосърдната сестра София, сръбкиня по произход. По-късно тя станала негова втора съпруга.

Когато Русия обявила война на Турция на 12 април 1877 г., Ильо Марков бил все още в болницата.

Малко по-късно той получил писмена покана от щаба на действащата руска армия да участва във войната като войвода на чета. Препоръчал го е Хитрово, бивш консул на Русия в Битоля.

Дядо Ильо се отзовал с готовност на поканата. Въпреки незаздравелите си рани и опасността дясната му ръка завинаги да остане недъгава, старият поборник заминал за Свищов, където бил щабът. Тук вече били дошли някои от най-известните войводи: Георги Пулевски, Димитрия Трифунов, Георги Антонов, капитан Георгия, Григор Огненов. Не след дълго командуването ги изпратило в Ловеч, където войводите и техните чети били екипирани и въоръжени от доброволци.

В края на лятото четата на Ильо Марков наброявала петдесетина мъже – доброволци от Кюстендилско и Македония, мнозина от които години наред не са се разделяли с пушките си. Подобен бил съставът и на другите чети от българи, които заедно с дядо Ильовата са придадени към Западния отряд на генерал Гурко. Тяхната задача е заедно с руските волонтори да преминат Стара планина, да завземат София и оттам с бърз ход да се явят в тила на турските войски, атакуващи Шипченския проход.

Започнала една особена трудна операция: превозването на руските оръдия през зимния балкан. Дни и нощи почти без почивка, макар и бавно, руси и българи, обединени от една цел, напредват през район, където турските войски не ги очакват. В тези изключително тежки моменти особено се отличават четите на капитан Георгия и на дядо Ильо. Лично генерал Гурко след преминаването на балкана наградил двамата войводи с ордена за храброст “Св. Георги” и им изказал благодарност.

Малко преди победоносното влизане на освободителите в София, всички български чети от отряда на генерал Гурко били дадени в подчинение на дядо Ильо.

Включват ги към сборния отряд на подполковник Юрий Антониевич Задерновски, който получил заповед за преследва турските войски от софийския гарнизон по направлението Радомир – Кюстендил.

На 27 декември ръководената от дядо Ильо чета влязла без бой в Радомир. Тук войводата, подпомогнат от архимандрит Зинови Поппетров, установил временно управление на града. На 2 януари 1878 г. бил освободен и Дупница. По-нататъшният ход на сборния отряд обаче е спрян – дошло е известие да не се настъпва към Кюстендил, тъй като вече са започнали преговори.

Дядо Ильо не можел да се примири с мисълта, че Кюстендилският край ще остане в турски ръце.

С мълчаливото съгласие на подполковник Задерновски той повел четата си. На 6 януари се установил на бивак в село Коняво. Пет дни по-късно, подпомогнат от един ескадрон на четвърти улански харковски полк, Ильо Марков влиза в Кюстендил, тържествено посрещнат от българското население на града. На другия ден обаче разузнаването докладва, че откъм Крива паланка настъпва редовна турска войска. Данните за нейната численост са точни: два табора анадолска пехота, една кавалерийска част и две планински оръдия, както и многоброен башибозук. Съпротивата срещу тези сили била безсмислена. Малобройният руски ескадрон и четата на дядо Ильо били принудени да се изтеглят от Кюстендил.

Това било само временна мярка с цел да не пострада градът. Повторно, и този път завинаги, Кюстендил бил освободен на 17 януари от един силен отряд, командван от генерал Майендорф, подпомогнат от четата на дядо Ильо. Това станало само два дни преди подписването на примирие в Одрин. Според него демаркационната линия минавала по билото на Осоговската планина, като изкуствена разделила областта Пиянец. Така че южната й част и Малешевско с родното Берово оставали в турски ръце. Именно за там в края на януари се отправил дядо Ильо и четата му. Ильо Марков освободил Пиянец само временно, за около 100 дена.

През март в Сан Стефано депутация от видни българи поднесла благодарствен адрес до император Александър ІІ, подкрепен от двеста хиляди подписа. На церемонията присъствал и дядо Ильо, поканен от руското главно командване. Тук го наградили с орден за храброст.

След два месеца турската власт изпратила войски в освободената от дядо Ильо Пиянечка околия. Старият войвода разбрал, че нищо не може да направи – Пиянец бил извън демаркационната линия и русите не позволили да се наруши договорът. По това време дядо Ильо се установил със семейството си в Кюстендил, където решил да доживее дните си. Но не за дълго.

След оповестените в края на юли решения на Берлинския конгрес, вълна от протести заляла цялата страна. В някои от по-големите градове се създали комитетите “Единство”, чиято задача била да се поведе борба за освобождението на останалите под робство българи. Те били основани от едни от най-изтъкнатите някогашни националреволюционери, прочути войводи и опълченци. Сред тях бил и Ильо Марков.

След избухването на Кресненско-Разложкото въстание в района на днешния Благоевградски окръг, дядо Ильо, един от активните участници в неговата подготовка, не се поколебал да поведе чета, въпреки своите 73 години.

В края на юли дядо Ильо войвода, митрополит Натанаил Охридски и Димитър Попгеоргиев – и тримата изключително популярни сред народа като борци за неговата свобода – се срещнали тайно с окръжните управители на Кюстендил и Горна Джумая (днешен Благоевград) – Шевченко и Овсянний. Срещата се състоява в Рилския манастир. На нея двамата окръжни управители дали съгласието си за започването на въоръжени действия на територията на днешна Югозападна България.

Въстанието избухнало на 5 октомври 1878 г. Първите сражения срещу турците, започнали в района на Кресненските ханове, били успешни. Към въстаниците се присъединили стотици българи, дошли от други краища. Въстанието пламнало и в Разложко. През тези героически дни дядо Ильо войвода действал с четата си в района западно от Струма. Познати му били всички местности, тъй като хайдутствал тук преди години. Въстаниците гледали на него като на божество.

Кресненско-Разложкото въстание завършило с неуспех. Неполучили подкрепа, повече от старите войводи разформировали четите си. Дядо Ильо се завърнал в Кюстендил. Останал без средства, старият поборник бил принуден да моли за пенсия. Едва две години по-късно Народното събрание му отпуснало двеста лева месечно, издействани след упоритото застъпничество на младия депутат Стефан Стамболов.

През 1885 г. избухнала Сръбско-българската война. Вече осемдесетгодишен, Илия Марков отново нарамва пушката. Явил се доброволец и го включили в четата на Димитър Попгеоргиев Беровски, която действала в сръбския тил.

Вестта за участието на престарелия войвода във войната обходила целия фронт. Офицерите идвали да му стиснат ръката, а войниците гледали на него с възхищение. За тях той бил символ на безгранична любов към отечеството, на преданост към идеалите на българина за свобода.

За заслуги в тази война Ильо Марков е награден с най-високото българско военно отличие – златен орден за храброст. Сръбското правителство обаче спира пенсията, която му била дадена от княз Михаил Обренович.

Илия Марков Попгеоргиев умрял в Кюстендил на деветдесет и три годишна възраст, на 17 април 1898 г., изпратен в последния си път от признателното гражданство на Кюстендил и от представителни делегации на десетки градове от цяла България.

За Ильо войвода, легендарния войвода П. Хитов казва:
„Ильо е войвода на войводите“ !!!

Материалът ИЛЬО ВОЙВОДА – кървавото писмо на последния хайдутин е публикуван за пръв път на Опознай България.

Руският самолет е бил на път за град Калининград, западно руски ексклав между Полша и Литва по Балтийско море, където министърът на отбраната Сергей Шойгу обсъди въпросите на сигурността с представители на отбраната в сряда. Докато един самолет на НАТО се опитваше да се приближи до руския самолет, руски изтребител Су-27 се запъти и наклони крилата си, очевидно показвайки оръжейното си оборудване. След това F-16 отлетя.

В понеделник американски самолет-шпион на RC-135, който лети към руската граница, направи „провокативен обрат“ към Су-27 от Балтийския флот, който беше избутан за мисия за прихващане. Сблъсъците на руски и американски самолети над водите на Балтийско море очевидно стават все по-чести напоследък. Руски изтребител прихвана малка група американски военни самолети, включително военни самолети на Boeing KC-135 Stratotanker, два бомбардировача B-1 и един B-52, по време на годишното обучение на BALTOPS (Балтийските операции). Руските военни прихванали друг бомбардировач Б-52 в същия район и бил ескортиран от изтребител ​​Су-27 далеч от руската територия.

F-16 не е лош, но Су-27 е превъзходен самолет!

Ето защо Су-27 категорично превъзхожда противника си. Вижте във ВИДЕОТО по-долу:

Материалът Су-27 срещу Ф-16? Отговорът във ВИДЕО-то е очевиден! Превъзходството е на страната на… е публикуван за пръв път на Опознай България.

Впоследствие се оказва, че убитият мъж е племенник на легендарния партизански командир Стою Иванов Неделчев (Чочоолу), издигнал се след 9 септември 1944г. до генерал. В годините на комунистическо управление подобни случаи са били под тотално информационно затъмнение и поради тази причина в пословичното социалистическо безновинарско общество, слуховете са растели мълниеносно, а народната мълва е била страхотна. Всеки чул отнякъде нещо е давал воля на въображението си и допълнително е украсявал случилите се събития. Така се случва и с този криминален инцидент, където истината за случилото се, поради липсата на информация и до днес се преплита с градския фолклор, по информация на сайта bgspomen.com.

Кой е Чочоолу ?

Стою Иванов Неделчев (Чочоолу) с прякор Пантера е роден през 1908 г. в с. Калояновец, Старозагорско. Понякога в неговата биография е трудно да се отделят фактите от легендите. Преди да стане партизанин се е занимавал с кражби на коне и животни. Влиза в затвора като криминален престъпник. Докато пребивава в затвора, се запознава с комунисти и се запалва по комунистическите идеи. Излиза в нелегалност през 1934 година, а през 1937 година пристига в СССР като политимигрант. Участва в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. През 1941 година по решение на ЦК на БКП като парашутист се завръща в България, за да организира партизански отряди. Командир на Партизански отряд „Христо Ботев“, Партизанска бригада „Георги Димитров“ и Пета Старозагорска въстаническа оперативна зона. Два пъти му е издавана смъртна присъда по ЗЗД.

Остава неуловим, което го прави един от легендарните и прославени партизански командири. Участва във войната срещу Германия (1944-1945) като заместник-командир на VIII- а Тунджанска дивизия. Приет в редиците на БКП. Многократно избиран за Народен представител. Служи си трудно с дясната ръка вследствие на наранявания от времето на съпротивата и козирува с лявата. През 1967 г. издава мемоарната книгата „Боят настана“. Във филма „Осмият“ е прототип на главния герой, ролята на който играе Георги Георгиев-Гец. Почетен гражданин на Стара Загора от 1978 г. Според очевидци, генералът е бил ужасяващо жесток и смразяващо циничен. Умира през 1987 г. в Стара Загора.

Според градската легенда, след като милицията не успява да залови убийците, се намесва армията. Реакцията на чичото на убития мъж, генерал Чочоолу, е ужасяваща и мигновенна. Бесен, генералът дава заповед на карловската танкова бригада да се придвижи до Пловдив. Замисълът на потресения 70 годишен вече генерал е била, чрез страха от вида на бойните машини, да въведе ред и дисциплина сред размирното население в квартала, както и да спомогне за по-бързото залавяне на убийците на племенника му. Така и става. Няколко бронирани Т-55 тръгват от Града на Левски, за да дебаркират в източния квартал на Града на тепетата, където се намира „Столипиново“. Танковете обграждат циганското гето, като при вида им всичко живо мигновено се скрива. В квартала буквално е въведено военно положение. Прекратени са отпуските на милиционерския състав в Пловдив, поделенията в града са вдигнати по тревога. За назидание бойните машини разрушават една къща, а самия Чочоолу нарежда по мегафона, че види ли мангал по тъмно ще се стреля на месо. И ако до изгрев не предадат нападателите, продължават със следващата къща! След приключване на заградителните мероприятия на гетото, в него навлизат тежко въоръжени милиционери и роти на войската и се започва поголовно пребиване на циганите без оглед на пол, възраст и т.н. В Пловдив е въведен вечерен час за тях и никой е нямал право да излиза от гетото без причина. Въведен е и режим на денонощно наблюдение от милиционери, ако циганин се осмели да напусне квартала извън вечерния час буквално е бивал осакатяван от бой. По време на няколкодневната блокада кварталът е изглеждал сякаш е бил обезлюден. Скоро след това убийците дръзнали да отнемат живота на племенника и снахата на жестокия генерал са заловени и предадени на съда. Другите криминално проявени цигани са били превъзпитвани в килиите на Пловдивска община, останали още отпреди 1944 година, когато сградата е била Областна дирекция на полицията. След взетите драконовски мерки, циганите не са смеели да гъкнат, а камо ли да дерибействат, както се случва сега. Това е бил и единственият период, в който Пловдив е живял без страх от криминални прояви, а за този своеволен и дързък акт Чочоолу, заплаща с военната и политическата си кариера.

Материалът Военното положение в Столипиново – Пловдив през 1979 година. Ето кой го въвежда и защо… е публикуван за пръв път на Опознай България.

Последният случай на оплакала се публично майка е от русенския град Глоджево. Загрижена за детето си майка постави записващо устройство в дрехите му. А записът предизвика проверка.

„Децата всяка сутрин отиват с рев, не искат да влязат, треперят, нощем се събужда с кошмари. И това продължава месеци наред”, разказва Дениз пред Нова тв. Споделя, че 2-годишният й син не спира да плачe само като види как му приготвя дрехите за яслата. Разговаряла и с други родители как се чувстват техните деца. И те се оплакали. Това накарало младата жена да пристъпи към по-смели мерки – като постави звукозаписно устройство в дрехите на детето.

Това, което разбира я изумява и го споделя пред камера: „Не само, че децата биват обиждани, но и че вместо на български, с тях се говори само на турски език!

„Най-лошо впечатление ми направи, че псуват, удрят, обидни думи използват”, разказва Дениз. Друга майка се оплака, че наричали сина й „заспалия пръч“.

Обвинените в насилие възпитатели в яслата отрекоха.

Рефие Ралева, директор на детската градина каза, че ако бъдат открити нарушения, ще последват санкции.

Вижте още във видеото на Нова ТВ:

Материалът Майка на българче взриви мрежите за детски възпитатели: Само турски език, бой, обиди и заплахи! (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на Опознай България.